Разединени равнини

13.

Бързината й изигра лоша шега — тихият шум я накара да се обърне и стрелата облиза рамото й. Тиниса извика от болка и шок. Бързината или забавянето — кой знае? Защото границата между успешния ход и фаталния пропуск беше по-тънка от косъм.

Стрелецът дебнеше от покрива на една сграда и Тиниса се втурна мълниеносно към прикритието на сянката й. Но стрелецът не беше сам — разнородна, но добре въоръжена група мъже, осем или девет на брой, се изсипа от засада. Водачът им, дългурест полуроден мъж, вече бе вдигнал високо брадвата си. Тиниса едва го бе зърнала, когато той метна оръжието и то полетя с премятане към Тисамон. Богомолкородният не отскочи встрани, а улови брадвата с лявата си ръка и се завъртя на пета, теглен от инерцията. Миг по-късно брадвата литна под ъгъл нагоре и се заби в гърдите на стрелеца.

Вече с рапира в ръка, Тиниса зае бойна стойка и се сля с оръжието. И то, древна богомолска направа от времето преди революцията, я изстреля право към шкембест бръмбароид с плетена ризница. Мъжът замахна към нея с боздугана си, тежкото оръжие разцепи въздуха по-бързо от очакваното, а после пое стремително по обратната дъга, принуждавайки я да остане на разстояние. Бръмбарородният държеше малък щит с другата си ръка и когато Тиниса се хвърли в атака, понечи да улови с него върха на рапирата й. Тя изви китка, провря острието си покрай щита и отвори рана в ръката на противника, после отскочи бързо назад пред поредната дъга на боздугана.

Още двама заемаха позиция вляво и вдясно от бръмбароида. Единият беше паякороден копиеносец с бели ивици, изрисувани по лицето, другият беше високият полуроден с брадвата. Сдобил се беше с нова, по-голяма, която въртеше с две ръце. Тиниса отстъпи назад, като ги наблюдаваше съсредоточено. Прецени, че и тримата владеят добре оръжията си, но не са свикнали да действат заедно. Слабост, от която тя можеше да се възползва.

Тисамон мина зад тях. Краката му не спираха и за миг пред напора на шестима мъже, които напразно се мъчеха да го притиснат. А после спря да отстъпва, закривеното острие на ръкавицата му се стрелна в сложно движение, нападателите се пръснаха, а единият се срина на земята. Над металното огърлие на бронята му бликаше кървав фонтан.

Тиниса свърна изненадващо встрани от налитащото копие и отвори кървава рана в хълбока на мъжа, който го държеше. Онзи с брадвата понечи да я нападне, но се отказа, когато третият, с боздугана, го изпревари и застана на пътя му. Изкривил от болка лице, копиеносецът я атакува, явно решил, че Тиниса ще продължи да се изтегля встрани.

Но тя остана на място и го пресрещна с лакът в носа. Мъжът залитна назад и докато онзи с боздугана отстъпваше, за да не го удари, Тиниса промуши рапирата си покрай щита му.

Мъжът се изви настрани и върхът на острието попадна върху плетената му ризница. Лек допълнителен натиск от страна на Тиниса и върхът проби металните брънки, навлезе дълбоко в плътта отдолу и мъжът изпусна боздугана си. Опита се да хване острието, но то сряза пръстите му по обратния си път. Тиниса вече отскачаше назад миг преди голямата брадва да се стовари на педя от нея. Заела позиция срещу двамата си противници, Тиниса видя как копието полита насреща й. Но вместо да отстъпи, тя скъси бързо дистанцията, улови върха му с предпазителя на рапирата си и го натисна към земята, после скочи високо около опорната точка на дясната си ръка и заби коляно в дръжката на копието. Дръжката не се счупи, само се огъна, а после пружинира обратно, Тиниса се оттласна покрай стреснатото изрисувано лице на копиеносеца и сряза в движение гърлото му.

Тисамон бе свел броя на противниците си до четирима и продължаваше да се бие, затова Тиниса се обърна към онзи с брадвата, който я зяпаше и отстъпваше назад. Заела бойна стойка, тя тръгна в бавна атака, но само след няколко крачки противникът й се обърна и си плю на петите.

Тиниса погледна към Тисамон и го видя да си разменя удари с трима противници, явно най-добрите от първоначалната група. Единият беше паякороден с мълниеносна рапира, вторият беше мравкороден ренегат с къс меч и висок щит, а третият беше от непозната за нея раса — косата му беше бяла, а над главата си размахваше верига с шипове.

Понечи да се включи в мелето около Тисамон, когато нечие острие резна гърба й. Съвсем леко, но я резна. Тиниса се завъртя и приклекна, като се ругаеше наум, че не е чула приближаването на новия противник.

А той стоеше с рапира в ръка и се хилеше самодоволно — висок ъгловат мъж, когото Тиниса познаваше.

Пиреус, богомолкородният, с кръвожадна усмивка на лице.

— Край на игричките, паешко момиче — процеди злобно той. — Този път нека е наистина. Пък да видим кой е по-добрият.

— Това не ти ли напомня нещо? — попита тихо Стенуолд, без да изпуска от поглед двамата мъже, които напираха да го хванат и които той държеше на разстояние с меча си.

— Моля? — Талрик вдигна вежди, временно изпуснал нишката на разговора.

— О, хайде. Неочаквано предателство, а Тисамон всеки миг ще разбие с шут вратата и ще ми спаси кожата. Просто ми напомни за бедния Елиас в Хелерон. Няма значение. Но ако искаш меча ми, ще трябва да го вземеш, защото драговолно няма да го дам.

Талрик даде знак на Скадран и той пое бавно към Стенуолд, а двамата му придружители тръгнаха наляво и надясно, така че бръмбароидът скоро се озова в центъра на кръг от петима. Продължи да се върти бавно, протегнал меч пред себе си, и чакаше мига, когато всичко ще се превърне в хаос.

— Майстор Трудан — поде Талрик, — аз бих предпочел да ви заловя жив, но това е изцяло личен сантимент. — Ариана се беше приближила, стоеше до лейтенант Граф и все така привличаше вниманието на Стенуолд, забеляза Талрик. Ето и сега застаряващият бръмбаророден спря погледа си на нея. — Твърде дълго сте в занаята — продължи дрезгаво той, — за да скърбите за нещо такова. Чувствата са без значение, майстор Трудан.

— Или пък аз имам твърде високи очаквания — изсъска Стенуолд. Хвърли се внезапно към Скадран, принуждавайки го да отстъпи назад, после се върна в центъра на кръга.

С отегчено изражение Талрик протегна ръка с разперени пръсти и нареди:

— Скадран, действай, ако обичаш. Ако убегне на теб, лично ще го изпържа. Хайде!

Сякаш по команда един от мръсните прозорци високо в стената вляво от Талрик избухна в дъжд от стъкла и мъжът срещу Скадран отхвръкна назад, а когато се срина на пода с дупка в гърдите, вече беше мъртъв. Докато ехо като от гръм се застъпваше и повтаряше в затвореното пространство на склада, Скадран отстъпи бързо. Само един от хората му се опита да нападне Стенуолд. Нещастникът дори успя да го хване за яката, преди да си даде сметка, че е единственият куражлия. Миг по-късно Стенуолд заби меча си дълбоко в корема му, измъкна неговия от ножницата, докато умиращият се свличаше на пода, и приклекна. Жилото на Талрик опърли рамото му и Стенуолд хукна, като се оглеждаше трескаво за някакво прикритие. Купчина сандъци привлякоха погледа му, но преди да е стигнал до тях, най-горният избухна на трески. Стенуолд хвърли поглед през рамо и точно тогава нов трясък изкънтя отвисоко, после още два. Един от хората на Скадран полетя назад, а дълъг колкото пръст снаряд прониза крака на съседа му и се заби дълбоко в пода зад него.

Стенуолд продължаваше да тича. Поредното жило на Талрик отвори неравна дупка в подовите дъски близо до изхода и Стенуолд свърна под ъгъл с пълното съзнание, че се движи в кръг. Затича още по-бързо, на границата на силите си, и вдигна меча си високо. Ако това беше краят му, ако тук свършваше всичко, то той щеше да продаде живота си скъпо, на цена, която дори Тисамон би одобрил.

Ново жило изсвистя на косъм от него и той промени в движение плана си — хвърли се на една страна, блъсна се тежко в пода вместо да се превърти, но накрая все пак се озова приклекнал зад някакъв солиден на вид сандък. Секунда по-късно сандъкът се разтресе от жилото на Талрик.

Пиреус зае любимата си стойка и видя, че Тиниса прави същото. Отдавна чакаше този момент. Хората като него не забравяха и беше време тя да проумее този факт. Очернила беше репутацията му, опетнила беше безукорното му име. И когато тази нощ Тиниса изчезнеше, никой нямаше да го посочи обвиняващо с пръст, но всички щяха да знаят.

А боят до смърт беше специалитетът на неговата раса. Нека паяците танцуват, подрипват и печелят мнимите си дуелчета. Той беше шампион във Форума на умелите, но беше и богомолкороден. Мъстта и убийството бяха неразделна част от природата му.

Нападна по права линия, простичък ход като за начало, колкото да вземе мярката на нейната бързина. Може би трябваше да я убие преди малко, докато още стоеше незабелязан зад гърба й, но това би отнело твърде много от жадуваното удовлетворение. Не, искаше тя да знае. Да знае кой и да знае защо.

Никога не беше заставал насреща й с рапира, а само с тромавите учебни мечове във Форума, ала рапирата беше оръжие, което и двете раси познаваха добре. Но докато тя беше паякородна новачка, той се биеше от най-крехка възраст. Той беше боец от Вещото време, когато расата му е била всепризнатият железен юмрук на старите порядки.

Засили натиска, изтласквайки я все по-назад, а застиналото й в концентрация лице беше като балсам за очите му. „Хайде, пробвай върху мен номерцата си“ — прикани я мислено той. Ускори стъпка, като не спираше да я засипва с удари в търсене на пролука.

А после примигна изненадано. Незнайно как и само за миг Тиниса се бе озовала много по-близо, а неговият меч… Тиниса беше вътре в обсега на оръжието му, което означаваше, че и той е в обсега на нейното.

Погледна надолу, но от нейния меч се виждаше само дръжката. Колкото до неговия… той вече не беше в ръката му.

Вдигна очи към нея и към изражението на концентрация, което само допреди миг му се струваше толкова смехотворно.

— Какво? — изсъска и политна назад.

И осъзна, че докато той още си е играел, тя се е сражавала на живот и смърт.

Тиниса измъкна рапирата си от тялото на Пиреус и се огледа. Тисамон все още се биеше ожесточено с последните двама от нападателите си — паякородния и мъжа с веригата. Мравкородният лежеше недалеч със срязано над ръба на щита гърло.

Тисамон погледна към нея и извика:

— Иди да измъкнеш Стенуолд!

Тиниса хукна презглава към склада и изби с шут вратата му. Вътре цареше пълен хаос, на пода се валяха трупове. Погледът й все пак откри Стенуолд, или гърба му поне. Клечеше зад голям сандък с меч в ръка и изглеждаше готов да направи някоя глупост. Имаше и други мъже в склада и всички те трескаво търсеха прикритие. Но не Стенуолд Трудан ги беше уплашил така — гръмовен трясък отекна от един счупен прозорец високо в стената и от дървения под се разхвърчаха трески на три… не, на четири места в права линия към тях.

— Хайде, Стенуолд! Изчезваме!

Стенуолд я чу, после се метна настрани, изпускайки меча си, миг преди сандъкът пред него да се сцепи на две. Невидимият стрелец при прозореца засипа с нови залпове осоидите и докато те се криеха кой където свари, Стенуолд смени курса си отново и хукна към Тиниса и вратата.

Когато излязоха, Тисамон вече беше приключил и ги чакаше до последните два трупа.

— Може да имат подкрепление наблизо — каза задъхано той. — Трябва да тръгваме.

— Още не — възрази Стенуолд. Дъхът му хриптеше, а краката очевидно не го държаха.

След няколко секунди Балкус се появи иззад ъгъла на склада, тичаше презглава и стискаше в ръце любимия си гвоздистрел.

— Сега… сега вече можем да тръгваме — изхриптя Стенуолд, когато мравкородният ги настигна. — Надявам се, че чакането си е струвало — добави той при вида на ухиления до уши Балкус.

В стаята на Граф тишината се проточи. Всички мълчаха и следяха с поглед водача си. Талрик се взираше в огъня, стиснал ръце пред себе си, и изобщо приличаше на човек, който с мъка удържа гнева си. Гняв, който можеше да се излее всеки момент и да помете всичко наоколо.

Лейтенант Граф стоеше като на тръни и гледаше в една точка. Именно неговите наемници бяха провалили операцията и той очевидно очакваше гневът на Талрик да се излее най-вече върху него. Другите трима седяха смълчани и притеснени. Скадран се опитваше да почисти и превърже раната от гвоздистрел в крака си, мръщеше се от усилието да върже сам възлите, но не даваше на никого да му помогне. Хофи и Ариана се споглеждаха мълчаливо. Строго погледнато, Хофи не беше боец и дори не беше дошъл с тях в склада, а Ариана смяташе, че ако не друго, поне е изпълнила своята задача според дадените й инструкции.

Или не? Ако се съдеше по погледа, с който я бе стрелнал Стенуолд, то той определено смяташе постъпката й за предателство, неочаквано при това. От друга страна, капанът не ги беше сварил неподготвени, дори напротив — пратили бяха човек, който да дебне из засада тяхната засада. Какво ги беше навело на мисълта, че срещата със студенти е капан?

Или просто Стенуолд бе проявил повече предпазливост от очакваното? Той все пак имаше дългогодишен опит в шпионския занаят. Нищо чудно онзи тип с гвоздистрела да е висял на позиция при всяка от тайните срещи на Стенуолд. В шпионския бизнес въпросът не беше ще се объркат ли нещата, а кога.

Ала и тя като Хофи знаеше, че всичко това е без значение. Ако Талрик решеше да им стовари вината заради някаква неприязън било лично към тях, било към нисшите им раси, или просто за да предпази собствената си кариера, логиката и аргументите щяха да са безсилни. А Граф не би имал нищо против те да операт пешкира.

Най-накрая Талрик наруши мълчанието.

— Да играеш на вражески терен винаги крие риск — заяви той. — Надявах се да отстраним поне част от телохранителите му, но по всичко личи, че богомолкородният и момичето са се отървали. Въпросът е какво да правим сега.

Обърна се към тях. Челюстта на Граф се стегна, забеляза Ариана, после сведе поглед.

— Планове има всякакви — продължи Талрик. Явно бе надвил гнева си, защото вече не изглеждаше ядосан. — Пратиха ме тук с два, но единият се провали с гръм и трясък. Събранието ще изслуша Стенуолд в близките дни. Вярно е, че имаме свои хора сред членовете му, хора, на които плащаме щедро, но Империята от опит знае, че тези колегиумски старци са като шило в торба. Вижте само какво направиха със Сарн. Мислят си, че знаят всичко, тези дървени философи, но истината е, че философията, която търгуват на дребно, сама по себе си нанася щети на Империята.

Талрик най-после седна, което Граф изтълкува като знак да се отпусне на свой ред.

— Надявах се тази вечер да пипнем Стенуолд — поде отново Талрик. — Следващият етап от плана ни щеше да е много по-лесен, ако можехме да го разпитаме. Е, все още не е изключено Събранието да отхвърли молбата му. Ала всичко това вече е без значение. Предстои ни нещо далеч по-важно.

Ариана и Хофи се спогледаха отново. Явно ставаше въпрос за нещо, което Талрик бе премълчавал досега — дори пред Граф, ако се съдеше по изненаданата физиономия на лейтенанта.

— Преди два дни мой пратеник потегли за Век — съобщи им Талрик, а после замълча. Знаеше, че е стъпил на тънка линия и скоро трябва да мине от другата й страна. В сравнение с тревожните погледи на останалите, осеяното с белези лице на Граф изглеждаше почти безизразно, но именно той проговори след кратката пауза:

— При мравкоидите от Век ли, майоре? — Всички те знаеха колко негостоприемни са мравешките градове-държави за шпионския бизнес. На практика беше невъзможно да внедриш агенти в общество, където всеки знае какво става в главата на съседа му. Като всички други чужденци, и осоидите обикаляха по краищата на мравешките градове и напразно си точеха зъбите.

— Имаме ли агенти във Век, майоре? — учуди се Хофи.

— Шпиони не — отвърна Талрик. — Но имаме пратеничество. Съвсем официално, по всички правила на дипломацията и прочие. Представителите ни са пристигнали там десетница преди аз да дойда в Колегиум. Нищо подмолно и непочтено — обсъждат търговски спогодби и условията за евентуален компромис между града и Империята. В крайна сметка, Век е далеч от нашите граници, а като всички мравкоиди и тамошните имат високо мнение за силата си. Досега нашите дипломати са действали полека и издалеко, но след като получат съобщението ми, ще променят темпото. Задачата им е да ми уредят аудиенция в царския двор, а там аз ще направя предложение, което не биха могли да отхвърлят.

— Ще си имаме вземане-даване с векианците? — изгромоли Скадран. — Тук те не се ползват с добро име. — Хвърли кос поглед към Хофи и го видя да кима в знак на съгласие.

— И с право. Векианците са амбициозни, алчни и войнолюбиви — изтъкна Талрик. Усмихна се, но премълча втората част от мисълта си: „Почти като Империята, но в умален вариант.“ Ала при империите размерът беше всичко и в дългосрочен план Век беше достатъчно малък, за да се побере без проблеми в пастта на Империята на осите.

— Ще им предложа да си поделим Равнините — пусна бомбата той и тя предизвика очаквания мълчалив потрес.

— Майоре?… — заекна изненадано Граф, след като паузата се проточи.

— Не може да им се има доверие — вметна Ариана. — А и те няма да ни приемат като чиста монета, сигурна съм.

— Така е. Това с подялбата на Равнините са празни приказки, естествено, които няма да заблудят никого. Но ние не залагаме на доброволно сътрудничество от страна на Век, а на суетата му. На мравешката им самоувереност, че стигне ли се дотам, ще могат да ни подложат крак. Някой от вас би ли обобщил отношенията между Век и Колегиум от последно време?

— Преди трийсетина години Век струпал войски пред портите на Колегиум, майоре — каза Граф.

— И тук никой не го е забравил — добави Хофи.

— И какво стана? — подкани ги Талрик.

— Идеята им била да превземат стените по най-бързия начин — заразказва Хофи. — Но градът устоял по-дълго от очакваното, от Сарн пристигнали войски и векианци били отбой.

— Точно така — кимна Талрик, — защото Сарн и Колегиум са съюзници от доста време. Нашето предложение ще е простичко — в недалечно бъдеще към Сарн, през Хелерон, ще потегли имперска войска. И докато сарнианци се занимават с нея, Век най-после ще има картбланш да превземе Колегиум, нещо, за което си точи зъбите отдавна.

— Ще сринат града със земята — каза Ариана. — Всички тук знаят, че Век не е забравил поражението си. Преди да свалят обсадата, опожарили посевите и десетина васални села. Отмъстителността им е пословична.

Талрик кимна.

— Така е, никой не харесва векианците. — Самият той не одобряваше докрай плана, но личните му предпочитания бяха от второстепенно значение. — Пътят на Империята в Равнините е застлан с препятствия — напомни им той. — Мравкоидите и богомолкородните ще се бият, на много места всяка педя ще плащаме с кръв. Ала най-голямата опасност се крие тук. Ако тукашните философи, дървени или не, съумеят да насочат погледа си в обща посока, току-виж претопили враговете на Империята в единно оръжие. Това би затруднило неимоверно кампанията ни в Равнините, нещо повече — ако настъплението се провали, Империята ще се окаже притисната до стената, защото те няма да се задоволят само с отбраната на домовете си. Затова Колегиум трябва да падне и ако Век е машата за постигане на тази цел, толкова по-добре. Така гневът на Равнините ще се стовари върху тях, а не върху нас. Утре потеглям за Век.

— Ами ние, майоре? — попита Скадран.

— Непосредствената ви задача е да се покриете и да чакате в готовност. Преди да потегля за Век, ще се срещнем отново и тогава ще поставя конкретни задачи на всеки от вас. А когато векианците пристигнат, вашата цел ще е да саботирате по своя преценка отбраната на града. За тази вечер сте свободни.

Амфиофосът едва ли помнеше такова стълпотворение в преддверията си, реши Тиниса. Охраната на Събранието беше пред нервен срив. И с право. Сякаш половината град се беше изсипал в коридорите на властта, а колцина разхождаха скрити ножове сред навалицата, беше въпрос без отговор.

Така се случи, че Стенуолд Трудан, хабилитиран преподавател във Великата академия, занаятчия и делегат в Събранието, чакаше изслушването си в компанията на един богомолкороден оръжемайстор, неговата полуродна дъщеря дуелистка и един навъсен мравкороден ренегат със зареден гвоздистрел в ръце. Тиниса можеше само да гадае за степента на ужас и потрес, които видът им събуждаше у опонентите на Стенуолд в Събранието. Сигурно си мислеха, че е дошъл с намерение да завземе властта.

— Вече сме тук, така че оставям Стенуолд на вашите грижи, твоите и на Балкус — каза Тисамон, изникнал внезапно до рамото й. — Не го изпускайте от поглед.

— Ти къде отиваш? — попита Тиниса.

— На лов — отвърна богомолкородният. — От доста време играя по правилата на Стенуолд, но цялото това любезно шпиониране не е за мен. Осоидите направиха своя ход и е време да заиграя по своите правила. Те още са в града и аз ще ги измъкна от дупките им. — Тук, в залите на Амфиофоса, Тисамон изглеждаше повече от чужд, като дивашка сянка от миналото.

И двамата обърнаха глави към Стенуолд, който се приближаваше, нагизден в най-хубавата си преподавателска тога. Очевидно бе чул последните думи на Тисамон, защото лицето му се изопна от лоши предчувствия.

— Тисамон?…

— Да? — богомолкочовекът го изгледа предизвикателно. — Имаш нещо против ли, Стен?

— Не, но… — Лицето му се сгърчи. — Ако ти е възможно, би ли заловил някого жив? Добре би било да разберем какво кроят.

— Жив? — повтори Тисамон и замълча, обмисляйки молбата му. — Ако е възможно, ще го направя. — А после, преди Стенуолд да се е отпуснал докрай, добави: — Но ако намекваш за нея, тя ще умре.

— Тисамон…

— Не, Стен. Тя те предаде.

— Да, но…

— И като предаде теб, предаде всички нас, включително мен. И го знае, Стен. Била е наясно какъв риск поема… и го е поела охотно. Имаха своя шанс, проиграха го и сега ще платят цената. Всички раси разбират това, Стен. С изключение на твоята.

Стенуолд изкриви лице, а Тисамон продължи:

— Ако имаш поне един смислен аргумент, който да доказва, че греша, нека го чуя.

Изчака, давайки на приятеля си предостатъчно време да отговори, после поклати глава.

— Съжалявам, Стен, но някои неща просто не могат да се избегнат.

След това погледна към Тиниса и тя кимна в знак, че поема охраната на Стенуолд. Тисамон се завъртя на пета и напусна преддверието на Амфиофоса.

— Аз също съжалявам, чичо Стен — прошепна му Тиниса.

Стенуолд направи опит да се усмихне, но усмивката се хързулна безсилно по лицето му.

— Аз съм един глупав старец, миличка. Много съм стар за тази игра, това е истината.

— Не му е сега времето за такива мисли, майстор Трудан — обади се Балкус. Преметнал бе показно гвоздистрела през рамо и това видимо изнервяше тримата бръмбарородни пазачи от охраната на Събранието, които се мотаеха наблизо.

— Така е, по-добре се концентрирай върху изслушването — съгласи се Тиниса. — Колкото до Тисамон, мисля, че е прав. Може би чувам гласа на кръвта си, но ако той не беше тръгнал, щях да го направя аз.

— Знам ли, пък и кой съм аз да ви съдя — каза умърлушено Стенуолд. — Светът има по-голяма нужда от такива като Тисамон и теб, отколкото от хора като мен.

— Майстор Трудан?

Обърнаха се и видяха бръмбаророден на средна възраст, облечен като Стенуолд, да излиза в преддверието.

— Магнатите и майсторите на Колегиум са събрани и чакат — обяви мъжът. — Днес е вашият ден, майстор Трудан. Възползвайте се максимално от него.

Стенуолд кимна.

— С Балкус ме чакайте тук — заръча той на Тиниса. — Няма да ви пуснат вътре въоръжени, а аз предпочитам да стоите на пост тук, отколкото да се мотаете без оръжие вътре и слепи за ставащото отвън.

Момичето кимна, Стенуолд им стисна ръцете, после тръгна след разпоредителя.

На прага спря и се наложи разпоредителят да се върне и да го отведе до подиума. Линео Тадспар, един от най-старите делегати и понастоящем говорител на Събранието, вече чакаше там. Беше белокос и уважаван старец, който винаги се бе отнасял със Стенуолд що-годе любезно. Сега му кимна и поде:

— Майстор Трудан, в миналото, струва ми се, бяхме оставили у вас впечатлението, че не ви приемаме сериозно. — От думите му лъхаше суховат хумор. — Ако не друго, надявам се поне това обвинение да не тежи повече на плещите ни.

Развеселен шепот раздвижи хората по каменните скамейки, които обточваха залата на Амфиофоса. Стенуолд зяпна невярващо — самите скамейки почти не се виждаха. Изглежда всички бяха дошли. За пръв път от векианската обсада преди трийсет години всички делегати до последния бяха налице.

Разпозна мнозина, но малко, които имаха основание да го харесват. Бяха толкова много — четиристотин четиридесет и девет мъже и жени. Мъжете бяха повече от жените, а по-старшите от Стенуолд надвишаваха значително по брой по-младшите. Цялото ръководно тяло на Академията беше тук, както и състоятелното множество на избраните градски магнати — търговци, земевладелци, фабриканти и други богаташи, които гражданите на Колегиум бяха преценили като най-достойните сред онези, които се бяха кандидатирали за обществена служба. Благодарение на дейността му в последно време, всички те знаеха кой е Стенуолд и каква е каузата му. Не всички бяха бръмбарородни, така както и преподавателското тяло на Академията беше със смесен състав. Имаше немалко мравкоиди с различен цвят на кожата, сред които Стенуолд улови погледа на Кимон от Кес, церемониалмайстора от Форума на умелите, когото несъмнено би могъл да брои за свой съюзник. Всички други раси от Равнините също бяха представени, имаше дори молецороден на име Никрефос, доктор Никрефос, който сигурно беше по-стар и от Тадспар.

Ала погледът на Стенуолд неизменно се връщаше към двама от присъстващите, които не бяха делегати. Единият беше бръмбаророден, но робата му в колегиумски стил имаше кант в имперското черно и златно. Другият беше чистокръвен осоид, несъмнено телохранител или съветник.

Тадспар се изкашля многозначително, при което пиринченият автомат на Събранието се приближи с механично потракване и говорителят взе две чаши с вино от подноса му.

— Майстор Трудан, ще ме прощавате, но истината е, че вдигнахте много голяма врява — каза старецът. — Също толкова вярно е, че подложихте Събранието на натиск, донякъде подмолен и непочтен, и че сред нас има такива, които смятаха, че е редно да ви накажем, вместо да ви удостояваме с несъмнено преголемия дар на своето внимание. — Той подаде едната чаша на Стенуолд. — Така или иначе, мъдрите глави надвиха в спора и ние решихме да изслушаме каквото имате да ни съобщите, пък после може и да го подложим на обсъждане.

„И обсадата на Тарк няма нищо общо с промяната в отношението ви, разбира се“ — помисли си Стенуолд. Взе чашата и зае опразненото от Тадспар място на подиума.

— Събранието на Колегиум — започна Тадспар и обичайният му нравоучителен стил постепенно измести краткотрайната проява на хумор — е известно, надявам се, с това, че взема решенията си предпазливо, а не под натиск, измама или чрез подкуп. Майстор Трудан, сега ще ви дам думата и поне за себе си мога да кажа, че ще изслушам с интерес онова, което имате да ни съобщите. И все пак, след като изслушаме вас, редно е да изслушаме и онези, към които са отправени обвиненията ви. — И той посочи бръмбарородния с имперските цветове по канта на робата. — Този господин, както вероятно си спомняте, е посланикът на Империята, който пристигна в нашия град по време на Игрите. Майстор Белоуерн, предполагам, че обвиненията на майстор Трудан не са нови за вас.

— Известни слухове, майстор Тадспар, не могат да бъдат избегнати въпреки доброто желание на засегнатите — отвърна Белоуерн и удостои събралите се с усмивка.

— Майстор Белоуерн ще има думата за отговор след като изслушаме вас, майстор Трудан. Надявам се, разбирате, че така е редно.

Стенуолд кимна уморено и плъзна поглед по навалицата от лица. И без да включва Белоуерн в сметката, беше наясно, че в тази публика привържениците му се броят на пръсти. В техните очи Стенуолд беше обикновен досадник и паникьор, а делегатите в Събранието на Колегиум, повечето възрастни мъже и жени, трудно променяха възгледите си. Дори да им докажеше, че Империята действително представлява заплаха, пак щеше да си остане за тях досадник, който им губи от ценното време. Да не говорим, че сред делегатите имаше такива, които Империята беше успяла да подкупи, както и други, които харесваха имперската завоевателна философия и успехите на осоидите в поддържането на обществения ред. Трети щяха да бранят със зъби и нокти доходоносния си бизнес на имперска територия и връзките си с Консорциума — търговския картел на Империята. А повечето чисто и просто нямаше да проявят интерес.

Стенуолд си пое дъх и мобилизира вътрешните си резерви, защото от всички раси, неговата най-добре умееше да търпи. Умееха да понасят физически и душевни товари, под чиято тежест другите раси се пречупваха, живели бяха като роби хиляди години преди революцията да ги освободи и да ги направи господари на собствената им съдба. „Ние сме бръмбарородни — корави и издръжливи хора, които не се боят да пресичат границите и да живеят сред други народи; и там, откъдето минем, ние строим, създаваме и правим света по-добър.“

Слушателите му може да бяха враждебни, алчни и безразлични, но неговите думи бяха узрели отдавна и сега беше времето да излее сърцето си и да разкрие фактите, които беше събирал в продължение на двайсет години. Щеше да им изложи всичко, което знаеше, не изкривено като пропаганда, а честно и точно, с надеждата, че истината ще им отвори очите. Не личеше да има голямо основание за надежда сред тези намръщени лица, но потенциалът на колегиумското Събрание беше огромен.

И той го направи. Каза им всичко.