Разединени равнини

3.

Форумът на умелите не беше ставал свидетел на такова нещо. Сегашният двубой не беше официално събитие, нито среща на отбори от дуелистката лига, и въпреки това зрителите едва се побираха на каменните скамейки, които се издигаха амфитеатрално от всички страни. Желаещите да видят дуела се бяха натъпкали рамо до рамо, от преподаватели в Академията, студенти и професионални дуелисти, до деца, които следваха любимците си с фанатичната преданост на мравкородни към своя град.

Дуелистите стояха в кръга, кръг, утъпкан от стотици и стотици стъпала в миналото. И двамата не стъпваха за пръв път тук. И не за пръв път заставаха един срещу друг, а нищо не разпалва тълпата така, както реваншът между шампиони. Церемониалмайсторът, престарелият мравкороден Кимон от Кес, вече три пъти се опитваше да даде старт на дуела, но глъчката беше такава, че думите му се губеха нечути.

От едната страна стоеше всепризнатият шампион на Форума. Беше богомолкороден, каквито неизменно бяха най-добрите сред най-добрите. Богомолкочовеците се раждаха бойци, това беше тяхното Изкуство на предците. Малцина идваха в Академията, по един-двама годишно. Когато се биеха, побеждаваха винаги, а после просто си тръгваха. Повечето. Ала Пиреус от Нетион беше останал, предпочел беше живота на шампион в Колегиум пред всичко, което родината можеше да му предложи. Изкарваше си хляба с частни дуели и като отдаваше под наем уменията си на всяка дуелистка къща, която толкова отчаяно търсеше победата, че бе готова да си купи шампион, макар това да се смяташе за проява на много лош вкус. А през последната година предложения не му липсваха, защото модата се беше сменила и вече не беше достатъчно просто да участваш. Модно беше да печелиш. И сега не един и двама колегиумски магнати поддържаха дуелистки отбори, за да дадат рамо на престижа си.

Но тълпата не се беше събрала във Форума, за да види поредната лесна победа на поредния високомерен богомолкороден боец. Повечето бяха дошли, за да видят противника му. Противничката. По-циничните след публиката казваха, че са дошли да я видят преди Пиреус да е съсипал хубостта й с някой умел удар, защото за него се знаеше, че е женомразец по принцип, а тази жена и този двубой… Богомолкородните пазеха най-яростната си омраза за един обект. Защо и как се бе зародила ненавистта им към паякородните вече никой не помнеше, но омразата им беше факт, както и че никога не забравят нанесеното им оскърбление.

Като повечето паякородни, тя беше красива. А необичайното бе, че беше дъщеря на Колегиум, а не някаква арогантна чужденка. Когато излезе на арената, нейното име беше в устата на всички — Тиниса. По-правилно би било Тиниса Трудан, но липсата на роднинска връзка със стария бръмбаророден беше толкова очевидна, че и едно име стигаше.

Пиреус беше висок и строен, лицето му — застинало в маска на неприязън. Синините, които Тиниса беше получила при последната си среща с него, бяха изчезнали и той очевидно беше готов да й осигури нови. Тя беше по-ниска от него и по-тънка, привлекателна млада жена с навита на тила руса плитка и немирни зелени очи.

Нещо в стойката й подсказваше на познавачите, че им предстои да видят един напълно различен двубой. Стойката й не беше като на дуелист от Форума или като на паякородна. Не, явно беше научила нещо ново по време на скиталчествата си далеч от Колегиум.

Беше научила коя е и каква кръв тече във вените й, но само Тиниса и двамина сред публиката знаеха това.

Кимон отново призова за тишина, като удари един в друг двата тренировъчни меча. Кухото дрънчене на обковано с бронз дърво отекна в просторната зала.

— Призовавам ви за последно! — извика той. — Запазете тишина или този двубой няма да се състои!

Най-накрая, под заплаха да бъдат лишени от очакваното зрелище, хората се умълчаха. Кимон кимна одобрително и връчи мечовете на двамата противници. В техните ръце дървените оръжия изглеждаха тромави и грозни. Тези двамата бяха създадени за изящни оръжия от истинска стомана.

— Поздравете книгата! — нареди Кимон, при което двамата се обърнаха към голямото релефно изображение на едната стена и вдигнаха мечовете си.

— Часовник! — излая церемониалмайсторът и отстъпи бързо назад. Но нито един от противниците не помръдна дори след като масивните стрелки на механичния часовник започнаха да отброяват времето. Вместо това стояха и се гледаха под погледите на затаилата дъх тълпа. Тиниса изучаваше лицето на Пиреус и знаеше, че макар тя да вижда същото, което бе видяла и преди, противникът й е доловил промяната в нея.

Но Пиреус беше горделив. Нападна я светкавично, тренировъчният му меч описваше къси дъги с намерението да я хване в капан.

Тя отстъпи, парирайки. Превърна арената в свой свят, затанцува на заден ход по периметъра й, а нападите и ударите на Пиреус разсичаха единствено празния въздух. Знаеше, че противникът й не е неподвластен на гнева — виждала бе да го провокират, — но поне засега Пиреус запазваше леденото си спокойствие, а движенията му ставаха все по-целенасочени, значи беше време и тя да направи нещо по въпроса…

Внезапно движение и неговият меч се отплесна встрани, в същия миг Тиниса премина в атака. Атаката й не продължи дълго, но след нея боят се промени. Двамата обикаляха в кръг, спираха, после подхващаха отново танца си, а въздухът помежду им трещеше от сблъсъка на мечовете. Зрителите следяха възторжено двубоя, но двамата дуелисти съвсем бяха забравили за тях. Техният свят се беше свил до размерите на арената. Форумът на умелите, часовникът, книгата и всичко останало вече не съществуваше за тях.

Пиреус и за миг не спря да напада, защото знаеше, че това е естественият ред на нещата — той да атакува, а противникът да отстъпва пред атаките му. Упорито се опитваше да върне двубоя на тази позната територия. Беше го правил и преди, когато — не толкова отдавна — я беше победил с два удара срещу нито един за нея. Но сега тя удържаше на пресата и превръщаше атаките му в свои. Защитата й беше желязна. Той не можеше да я пробие, точно както тя не можеше да пробие неговата.

И тогава Тиниса си помисли: „Ако това бяха истински мечове, досега да съм го убила“. Собствената й богомолска кръв вземаше превес и изведнъж тя видя Пиреус такъв, какъвто биха го видели хората от собствената му раса. „Виж го само този страхливец, който си играе с деца.“ Уменията му бяха безспорни, но гордостта на предците беше закърняла у него.

„Нека играем сериозно тогава.“ Тиниса отпусна докрай юздите на кръвта си. Форумът на умелите с неговите правила и ред се разпадна наоколо й. Тя нападна стремително, мечът на Пиреус мина на сантиметри от лицето й, а върхът на нейното оръжие се заби в стомаха му.

Той се преви надве, строполи се с рамото напред, и само с върховно усилие на волята Тиниса се спря, преди да е нанесла втория удар, който би счупил врата му — или срязал гърлото му, ако мечът в ръката й беше истински. Вместо това отстъпи предпазливо назад с беглата и тъжна мисъл, че вече няма място тук. Уменията й, придобити във Форума, бяха изковани наново във външния свят, изковани с кръв. Рефлексите и инстинктите, родени между живота и смъртта, не бяха питомни зверчета, които да учи на симпатични трикове.

Пиреус се изправяше бавно и трескаво се опитваше да възстанови дишането си. Тя го чакаше търпеливо, а тълпата мълчеше замръзнала.

Хвърли се към нея по-бързо отвсякога и ударът му щеше да я настигне, ако тя беше обикновен дуелист. В действителност Тиниса се изтегли още преди очите й да са регистрирали движението и върхът на меча му я пропусна с цяла педя. В следващия миг го перна силно по лакътя и мечът изхвръкна от изтръпналата му ръка.

След като тя си тръгна, сподиряна от пощурялата тълпа, която ревеше името й и скачаше върху скамейките, малцина имаха очи за надигащия се Пиреус. Лицето му беше буреносно, докато разтриваше наранената си ръка. Тръгна към друга врата, но един глас го спря. Вратите на Форума винаги бяха отворени, но сега на стената отстрани се подпираше друг богомолкороден, по-възрастен от него и със зелен боен жакет.

— Интересен двубой.

Пиреус присви очи.

— Двубоят не е свършил.

— Напротив. — По-възрастният мъж се оттласна от стената и Пиреус видя бойната ръкавица на дясната му ръка — кожа с метални плочки и половинметрово острие, което стърчеше като нокът на хищна птица между кокалчетата му. Това беше предпочитаното оръжие на богомолкородните от старите времена, а миг по-късно Пиреус позна и брошката, която мъжът носеше на ревера си — кръг, пресечен с меч.

— Оръжемайстор — отбеляза той и си пролича, че никога не е срещал такъв очи в очи.

— Все още ни има — потвърди мъжът. — А ти ще я оставиш на мира, Пиреус.

— Тя е паяк — процеди през зъби Пиреус и лицето му се изкриви в гримаса. — При следващия сблъсък ще й видя сметката, нямай грижа, а тогава мечовете ще са от истинска стомана.

— Не, няма да го направиш.

Младият дуелист тръсна глава. Разбираше, че пропуска нещо.

— Ама ти да не би да я защитаваш? Тя е паякородна кръв. Тя е наш враг.

— Тя е моя кръв, момче — каза му по-възрастният мъж и замълча, давайки време на думите да стигнат до съзнанието му.

Първоначалното объркване, изписало се по лицето на Пиреус, бавно се изроди в неприкрит ужас.

— Но тя…

— Какво, момче? Имаш някакъв проблем с мен? Бас ловя, че ти се иска да ме предизвикаш.

— Дори не знам кой си.

— Аз съм Тисамон. Брошката и нокътя съм ги спечелил заслужено, а онова момиче е моя кръв. Имай тези неща предвид, преди да си казал още нещо.

Името явно не беше непознато за младежа. Беше го чувал в дуелистките кръгове в Колегиум. Преди време и Тисамон се беше заигравал с уменията си също като него.

— Затова би било глупаво да търсиш разплата — добави Тисамон. — Ближи си раните и се поучи от грешките си в боя, но тръгнеш ли след Тиниса с истинско острие…

— Ти ще си там — довърши вместо него Пиреус. С отвращение.

Тисамон се усмихна едва-едва.

— Не би било нужно. Тя ще е там.

— Защо е това бързане? — възнегодува Че. Едва беше излязла от Форума на умелите и бързаше да поздрави Тиниса, когато налетя на един от агентите на чичо си. Едрият мравкороден на име Балкус, който в Хелерон изглеждаше неделима част от нелицеприятния мизансцен на града, тук, на фона на спретнатия Колегиум, беше жалка гледка в разнобой с всичко наоколо.

— Ако се движиш бързо, е по-трудно да те проследят — каза той, без да навлиза в подробности, и Че, волю-неволю, продължи да подтичва след него.

Странно беше да се върнеш, след като си видял всичко, което беше видяла тя. Колегиум със своето спокойствие, с дребните си противоборства, с любовта си към науката приличаше на куклено представление, чийто параван може да бъде съборен всеки момент и хаосът зад него да излезе на бял свят. Че знаеше, че Стенуолд иска да говори пред Събранието и че оттам го спъват с всички възможни бюрократични пречки; знаеше също, че чичо й не е заложил всичко на добрата воля на колегиумските управници и че работи паралелно върху други свои планове. Не й беше казал какви са тези планове, нито каква е нейната роля в тях и дори дали има такава. Вместо това или се затваряше със Скуто, или кръстосваше града с неясна цел, придружаван от Балкус или Тисамон в ролята на охрана. Разходките му навярно целяха да объркат агентурната мрежа на противника, но истината бе, че успяваха да объркат и нея.

Дали и самата тя не беше под наблюдение? Плъзна поглед по лицата наоколо, но Колегиум беше космополитен град и местните бръмбарородни охотно приемаха хора от целите Равнини и отвъд. Дори тук, докато следваше с бърз ход Балкус по Холдрианския път към пазара за метали, Че съзираше представители на всяка раса, която наричаше Равнините свой дом, плюс истински коктейл от полуродни, както и неколцина от непознати за нея раси, пришълци от далечни земи. Всеки от тях можеше да е имперски агент — както онзи осороден, който прелистваше книга от сергията с преоценена стока пред книжарничката на ъгъла, така и някой с нищо незабележим бръмбаророден продавач на подпалки. Всъщност, второто беше по-вероятно.

Странно беше това чувство, едновременно вълнуващо и тревожно, че може би е достатъчно важна, за да я наблюдават.

Балкус свърна без предупреждение към дюкяна до книжарничката, но когато Че понечи да го последва, той й даде знак да продължи по Холдриан. Без никаква представа какво се очаква от нея, Че закрачи бавно, все по-оклюмала през навалицата. След малко Балкус цъфна отново до нея.

— Исках да проверя дали ни следят — обясни той. Явно и неговите мисли се движеха по същите релси като нейните.

— И следяха ли ни?

— Идея си нямам, да му се не знае — призна той. — Не ме бива много по тая работа с промъкването. На мен ми дай да се бия.

Така си беше. Че го беше виждала с очите си. Гласът на неговия гвоздистрел, който плюеше заредени с огнепрах снаряди и трещеше като гръмотевица, беше неделима част от спомените й за битката при „Гордост“, големия релсов двигател, който бяха взривили в Хелерон.

— Тук — каза най-сетне той и се шмугна в малка таверна. Клиентите се брояха на пръсти. Ханджията, бръмбаророден с прошарена коса, кимна с усмивка на Балкус и не възрази, когато той пришпори Че към задната стаичка. Момичето зърна в движение мухороден с широкопола шапка, който уж дремеше на една от масите, а всъщност беше от хората на чичо й. Едното му око беше полуотворено колкото да наблюдава вратата.

— Ще ми каже ли някой какво става? — настоя тя и за нейна изненада зад вратата ги чакаше самият Стенуолд, който да отговори на въпроса й.

Всичко това й напомни за таверна „Мерая“, където преди време Стенуолд ги беше инструктирал, нея и приятелите й, а после ги беше пратил почти без предизвестие в Хелерон, отприщвайки серия от събития, донесли й предателство, робство, любов и кръв на мъртвец по ръцете.

Балкус приседна до вратата, свали гвоздистрела от рамото си и взе един мръсен парцал в обречен опит да почисти оръжието. Стенуолд седеше зад отрупана с листове маса. До него се бяха настанили бодливият Скуто и Спера, млада мухородна, която още се възстановяваше от раните, получени при битката за „Гордост“. От другата страна на масата седеше Ахеос и Че тръгна право към него. И сега — както винаги — усети погледите, вперени в нея, когато се наведе да го прегърне. Знаеше, че са странна двойка. Отчасти, защото тя беше по-едра от него, поне на широчина, ако не на височина — молецородните бяха дребни по природа, — но най-вече защото молецоидите по правило презираха бръмбарородните и дори ги мразеха заради натрапливите им технологии и безскрупулния им стремеж към печалба. Ахеос всъщност не правеше изключение — и той като мнозина от съгражданите си беше участвал в нападенията над хелеронските мини. Но правеше изключение за Че и го беше доказал многократно, правил беше много неща и беше изминал много мили единствено заради нея.

— До един час трябва да сме се задействали — обяви Стенуолд. — Наблюдават ме зорко, но тук сме на сигурно място, а когато тръгнем, ще е под земята. Докато ми хванат отново дирите, вече ще е късно.

— Имате план — отбеляза Ахеос.

— Ние винаги имаме план — кимна Скуто. — И точно като преди, най-добър е онзи план, който съставяш в последния момент.

— Когато тръгнем оттук, Скуто ще се качи на железницата за Сарн — обясни Стенуолд. — Очаквам скоро да ме изслушат в Събранието и ако се наложи да татуирам предупреждението си за имперската заплаха върху челото на всеки делегат, за да ме чуят, ще го направя. Но Колегиум не може да се справи сам. Сарн е наш съюзник отскоро, но тамошните мравкоиди са доказвали лоялността си и преди. Притекоха се на помощ, когато Век стегна в обсада града ни. Сега помощта им ще ни е нужна отново. Скуто, все още имаш контакти в Сарн, нали?

— Бая са се кротнали напоследък — ухили се Скуто и грозното му лице се набръчка. — Но като им кресна в ушенцето, ще се размърдат, нямай грижа.

— В такъв случай върви при тях и викай на воля. Искам от теб да говориш с царския двор в Сарн или поне с някой, чийто глас се чува там. Разкажи им за Тарк. Разкажи им за Мина и за Мейнис. Но най-вече им разкажи за Империята.

— Няма да искат да ме приемат — поклати глава Скуто. — То кой ли иска да говори с мен, като си помислиш. Но ще намеря някой да говори от мое име. Посланието ти ще бъде предадено.

— Така те искам. Вземи Балкус и Спера да ти помагат.

Балкус се изкашля.

— Ще прощаваш, майстор Трудан, ама не е лошо пак да ме погледнеш. Виж цвета на кожата ми най-вече?

Стенуолд спря празен поглед в лицето му — виждаше мравкоид от Сарн, по-едър от повечето и навъсен в момента. А после си спомни друг такъв мравкороден — Мариус, който загина при Мина. И двамата бяха ренегати, отцепници — а когато мравкороден обърнеше гръб на града си, трудно го приемаха обратно.

— Е, ти май няма да се върнеш в Сарн в обозримото бъдеще — призна Стенуолд. Преди много години Мариус беше напуснал Сарн, защото тамошните управници не се бяха вслушали в предупрежденията му за имперската заплаха. Напуснал бе дома си, воден от благородния стремеж да го защити посвоему, и в този смисъл не го бе изоставил. Балкус от своя страна едва ли се беше водил от толкова достоен за възхищение мотив. Но резултатът така или иначе беше същият.

— Спера ще ми е достатъчна — намеси се Скуто. — Аз не съм ти някое цвете в саксийка, шефе. Е, Спера, в състояние ли си да пътуваш?

Дребната мухородна кимна предпазливо.

— А готова ли си да говориш с една царица от мое име? — притисна я Скуто.

— Забрави — тръсна глава тя.

— И това ще ти дойде до главата — увери я Балкус. — Колкото до мен, аз оставам тук да пазя шефа. Звучи ли ви добре като план? Добре е да имаш човек като мен подръка.

— Може и да си прав — съгласи се Скуто. Стенуолд местеше поглед между двамата.

— Тисамон и Тиниса ще са тук, ако ми потрябват, но… добре. Още един чифт ръце и очи няма да са излишни. — Стенуолд премести поглед върху племенницата си и нейния любим. — Че и Ахеос, вие също отивате в Сарн, но по друга причина.

Че го изгледа сурово.

— Надявам се, че не се опитваш пак да ме държиш далеч от беди, чичо Стен. Защото последният ти опит се провали с гръм и трясък.

В усмивката на Стенуолд нямаше и следа от веселие.

— Империята е хвърлила око на Равнините, Челядинке, така че безопасни места няма. Преди години двамата със Скуто се бяхме окопали в Сарн и ни се стовариха неприятности, които нямаха нищо общо с Империята. Източникът на неприятностите ни беше неочакван… Истината е, че имахме ожесточен сблъсък с група индивиди, познати под името мистери.

Ахеос изръмжа и настръхна видимо при последната дума.

— Какъв сблъсък по-точно? — настоя той.

— Те нали се биха на наша страна в Хелерон? — попита Че. — Мислех, че са армията на молецоидите или нещо такова.

— Тайно общество, по-скоро — поправи я Стенуолд. — Действат като агенти и шпиони на молците. Неприятностите, за които споменах, бяха изцяло плод на недоразумение, но ако не друго, поне научихме това-онова за мистерите, което да ни е от полза сега. Скуто ще ви даде информацията, с която разполагаме, и тя, заедно с факта, че Ахеос е от нашия отбор, би трябвало да ви осигури достъп до тях.

— Искаш да привлечем мистерите на наша страна? — попита Ахеос с тон, който подсказваше, че според него това е мисия невъзможна.

— Искам да направите всичко по силите си. Молецоидите от Доракс не са имали неприятности като онези, които твоите съграждани си имат от десетилетия с хелеронските предприемачи, и не би трябвало да са чак толкова подозрителни към външни хора — изтъкна Стенуолд. — Техни представители все още идват в Академията, а знам, че от време на време пращат и посланици в Сарн. Надявам се поне да обмислят предложението за съвместни действия. Наясно съм, че не можем да очакваме армии от тях, но понякога и информацията може да бъде полезна. Ще го направиш ли?

Ахеос погледна към Че.

— Какво мислиш?

— Ще направя каквото трябва — каза тя. — И преди съм се срещала с хора от твоя народ. Тези мистери едва ли са по-страшни от скририте в Тарн.

Лицето му се сгърчи за миг при тази препратка, но после младежът се обърна към Стенуолд.

— Нищо не обещавам, но каквото може да се направи, ще бъде направено.

Стенуолд беше избрал тази таверна заради подземния й тунел към реката, изграден още по времето, когато трезвеността беше на мода в Събранието и акцизът върху виното беше скочил до небето. Сега гледаше как Скуто, Че, Ахеос и Спера изчезват в тунела, за да стигнат по най-бързия начин до релсовата станция. В същото време друг от хората му, с бодлив дървен корсет под плаща, щеше да се мотае из промишления район край Западното леярско шосе. Стенуолд и Скуто отдавна бяха установили, че различието може да бъде маскировка само по себе си, стига — като Скуто — да си толкова различен, че хората да не виждат по-далеч от разликата.

Тисамон и Тиниса сигурно се бяха върнали в Академията, без да подозират, че колелетата на плана вече са се задвижили. Преди малко в задната стаичка на таверната Стенуолд беше излъгал Че. Сарн наистина не беше безопасно място, но през следващите няколко дни със сигурност щеше да е по-безопасно от Колегиум. Рано или късно Стенуолд щеше да се изправи пред Събранието и да изложи тревогите си пред делегатите, макар че осоидите несъмнено бяха подкупили хора, крито му подлеят вода по време на предстоящото обсъждане. На този късен етап никой не би могъл да предскаже дали управниците на Колегиум ще отворят умовете си за мъдростта на предците. И по тази причина осородните щяха да заложат на сигурно, тоест щяха да направят всичко по силите си да спрат Стенуолд, преди да се е изправил на трибуната.

Следван от Балкус, той тръгна обратно към Академията. Едрият мравкороден беше от хората на Скуто, а не от онези, които Стенуолд беше вербувал лично. Това само по себе си поставяше въпросителни. Балкус беше наемник, а още не беше отворил дума за надницата си. Обстоятелство, което можеше да е както благоприятно, така и подозрително.

— Кажи ми, Балкус, защо участваш ти във всичко това? — попита направо Стенуолд.

— Нямаш ми доверие, така ли?

Без дори да се озърне и все така предоставил широкия си гръб на теоретичния нож, Стенуолд сви рамене.

— В делата, с които се занимавам, доверието не се дава лесно.

— Така е — съгласи се мравкочовекът. — Виж, аз не съм някакъв герой. Упражнявал съм занаята си от Хелерон до Еверис и съм работил за кого ли не — от разбойници и мошеници до Аристоите в Паешките земи. Територията е голяма и работа за хора като мен винаги ще се намери. А осоидите ще променят това. Под тяхната сянка човек като мен или го чакат робски окови, или военна повинност. И в двата случая ще трябва да им върша мръсната работа. Ако тази идея ми допадаше, щях да остана в Сарн.

— Винаги ще има погранични територии — изтъкна Стенуолд. Белите куполи на Академията вече се виждаха пред тях. — Можел си просто да тръгнеш натам.

— Да не се опитваш да се отървеш от мен?

— Любопитен съм, Балкус. Не бих могъл да разчитам на теб, ако не те познавам. Скуто ти има доверие. Това е добро за начало, но не е достатъчно.

— Е, да. — Някакво неудобство се бе промъкнало в гласа на мравкоида. — Със Скуто се знаем отдавна. По едно време се редувахме да си плащаме един на друг гаранцията. Това ще да е било… абе, много отдавна, още преди ти да го познаваш. А някои от момчетата и момичетата, дето работеха за него, са ми били дружки на времето. Много от тях вече не са между живите. И, знам ли, човек почва да се пита какво има да става.

— Разбирам — кимна Стенуолд. — Не си мисли, че не оценявам усилията ти. Видях те как се сражава при „Гордост“. Добра работа свърши там.

— Както и ти. И племенницата ти, и всичките — рече с уважение Балкус. — А някои там си и останаха, на бойното поле при „Гордост“.

Минаха покрай статуите на Логиката и Разума, които красяха източната порта на Академията. Стенуолд поспря за миг, опрял ръка на Логиката, изобразена като бръмбарородна жена на зряла възраст, стиснала метален лост с маркировките на сметачна линийка, каквато използваха занаятчиите. Великата академия беше място, където младежи от всички раси получаваха знания, и макар богатите да си плащаха за обучението, имаше стипендии, които осигуряваха достъп и на бедните. Молецоидите може и да пазеха ревниво тайните си в мрака на своите планински убежища, но тук знанието беше светлина, която да огрее и най-далечните ъгълчета на познатия свят. Нямаше друго място като това и никога не бе имало. А сега осородните искаха да го унищожат.

Стенуолд се обърна към спътника си.

— Имам работа за теб. Възможност, ако щеш.

— Казвай — подкани Балкус и Стенуолд го направи. Ако се съдеше по изражението му, мравкородният не хареса задачата, но тя в известен смисъл беше тест — дали ще я приеме или не. Накрая кимна все пак, може би просто защото мравкоидите от най-крехка възраст се учеха да приемат заповеди. Изкриви за последно лице, поклати глава и тръгна, отдалечавайки се от Академията.

Студенти стояха на групички в двора и мнозина спряха погледа си на Стенуолд, когато той мина през портата. Стенуолд знаеше, че неволно се е сдобил с известност тук. Явно студентите го смятаха за свободомислещ човек, който дръзва да преподава неща, които по-консервативните му колеги заобикаляха отдалеч. Вече от десетина години предупреждаваше за имперската заплаха и ето че тази година Империята бе стъпила в Равнините. Най-напред осоидите бяха взели участие във Великите игри и дипломатично се бяха класирали на второ място във всички дисциплини, в които си бяха пробвали силите. А сега пристигаха новини за мащабен поход на изток и под бойни знамена. Фантазьорът Стенуолд се бе превърнал в пророка Стенуолд.

Сега обаче, докато пресичаше двора на Академията, шепотът на младежите му прозвуча далеч по-тревожно от обичайното и Стенуолд изтръпна, осъзнал причината. Явно беше пристигнало потвърждение, че Тарк е нападнат и че нашествието е започнало. Обърна се да погледне младите лица и видя там надежда и страх, съмнения и възхищение, всичко това омесено в чудат коктейл. Като го видяха да спира, мнозина тръгнаха към него и го засипаха с въпроси:

— Майстор Трудан, накъде ще тръгне Империята, когато Тарк отблъсне войските й?

— Майстор Трудан, как се сражават осоидите? Използват ли автовозила?

— Какво ще стане, ако пробият отбраната на Тарк?

Последният въпрос ги накара да млъкнат. Повечето дори не бяха обмисляли този вариант, защото дузина и повече бойни експедиции на мравкородни се бяха разбивали в непревземаемите стени на този град. Политическият баланс в Равнините не се беше променял от поколения. Промяна от такъв мащаб изглеждаше немислима.

— Ако превземат Тарк — каза Стенуолд с тих глас, който се чу ясно на фона на тревожното мълчание, — ще тръгнат за запад. — Бе наясно, че студентите ще повярват на думите му, защото ги казва той, но знаеше също, че казаното е истина, и затова не го интересуваше какви ще са последствията. Момичето, задало въпроса, си проби път напред.

— Но това няма как да стане, нали? Защо им е да го правят?

Стенуолд се вгледа в нея. Сети се, че я е виждал на лекциите си по история в началото на годината.

— За власт. За контрол. Тяхната империя е като търкаляща се на ръба си монета, която ще падне, ако спре да се движи.

— А ние? Нищо ли не можем да направим? — попита момичето. Беше паякородна девойка, хубава, макар и без стряскащата красота, която притежаваха повечето жени от нейната раса.

Спомни си думите на Ахеос.

— Каквото може да се направи, ще бъде направено — каза той и в този миг се сети за името й — Ариана. Обещаваща студентка с голям потенциал.