Разединени равнини

16.

И Ариана тичаше. Поне в началото.

Знаеше обаче, че макар тичането да увеличава разстоянието помежду им, в същото време оставя диря, която Талрик да проследи. Дори в този късен час по улиците имаше хора, които се обръщаха след нея — млада паякородна жена, която търчи като ужилена, а светлите й дрехи са опръскани в червено.

Шмугна се в една пресечка и спря да си поеме дъх.

Талрик щеше да тръгне след нея. Тя не му беше оставила друг избор.

Не можеше да повярва, че Хофи е мъртъв. Скадран не го познаваше толкова добре, но Хофи… Е, не че го беше харесвала кой знае колко. В техния занаят нямаше място за приятелски чувства. Но го познаваше от близо година и за този период се бяха виждали поне два пъти в десетницата. Превърнал се бе в част от живота й, а сега Талрик го беше изтръгнал оттам.

Надникна иззад ъгъла и видя само десетина бръмбарородни, които бързаха окъснели. Талрик не би я следвал по улиците, разбира се. Не, той щеше да е високо, на нивото на покривите. Погледна нагоре и плъзна трескав поглед по небето, но и там не видя нищо обезпокоително.

Трябваше да се скрие някъде на закрито. Наблизо все трябваше да има таверна. Продължи нататък, по-бавно, прикрила с ръка гърдите си, където бяха най-големите кървави петна. Но в очите на местните явно изглеждаше умопобъркана или подозрителна най-малко, защото минувачите бързаха да минат на другия тротоар.

А после, най-сетне, видя таверна. Можеше да влезе вътре и да се скрие от небето. Ако имаха стаи, щеше да наеме една, а срещу нещо отгоре съдържателят щеше да забрави, че я е приютил.

Почти беше стигнала до вратата, когато го видя. Деляха ги стотина метра, но Ариана го позна веднага — Талрик с дългото си кожено палто и меча, прибран в ножница отдолу. Вървеше след нея спокойно и целенасочено.

Ариана хукна назад и свърна в първата пресечка, с пълното съзнание, че Талрик е между нея и по-добрите квартали на Колегиум. Сега се движеше към мястото, където бяха направили засадата на Стенуолд — бяха го избрали, защото обитателите му трудно се впечатляваха от каквото и да било. А смъртта на някакво си паякородно момиче със сигурност нямаше да ги впечатли.

Ускори крачка и погледна през рамо. Не го видя, но беше сигурна, че я следи, усещаше го с кожата си. Сигурно пак се е издигнал във въздуха, предположи, откъдето да вижда с лекота трескавото й бягство от уличка в уличка.

Спря под стрехите на една вехта къща. Уж виждаше добре в тъмното, но сега отличното й доскоро зрение й играеше номера. Влязло беше в заговор със слуха и въображението й, умножавайки враговете, които я преследват. Определено й се струваше, че чува тих шум от размахани криле съвсем наблизо, може би над същата къща, под чиито стрехи се беше скрила. Но ако Талрик беше там и чакаше следващия й ход, тогава чия беше онази сянка в пресечката от другата страна? Сякаш целият град беше хукнал по петите й.

Над нея се чу стържещ звук, който със сигурност не беше плод на въображението й. Имаше някой над нея и кой друг би могъл да е, освен Талрик?

„Може би не знае, че съм тук. Може би не знае, че съм тук.“ Притисна ръце към гърдите си, опита се да овладее паниката, но в мислите й имаше място само за предпазливия, търпелив маниер на Талрик. Можеше да я дебне цялата нощ.

„А може и да не знае, че съм тук.“

А после самообладанието й изневери изведнъж и тя хукна презглава. Миг след като напусна прикритието си, чу звука на енергийното му жило, усети жегата му, но не и удара, който би я усмъртил на място. Жилото опърли калните павета вляво от нея. Вече тичаше слепешката. Знаеше, че той може да лети по-бързо, отколкото тя може да тича, но въпреки това тичаше с всички сили. А после налетя на нещо — нещо, появило се изневиделица на пътя й — и политна към земята. От сблъсъка й се зави свят, но тя се насили да вдигне глава и да погледне.

И видя лицето на Тисамон, студено и безмилостно. Острието на ръкавицата му стърчеше в готовност, изтеглено лениво назад да я довърши с един удар.

Ариана изпищя безпомощно и скри в шепи лицето си.

Тисамон остана изненадан от себе си — нали точно това му беше целта, да види предателката свита безпомощна в краката му. Но сега нещо в него издрънча на кухо.

Очаквал бе битка, а такава нямаше.

С тази мисъл той вдигна очи и видя Талрик да каца на десетина метра от него с изтеглен меч. Погледите им се срещнаха и шокът беше жесток и двуостър. Тисамон си спомни огъня и болката, раната, която го мъчеше и до днес. Талрик си спомни раните, които беше получил, и другите, които сам беше нанесъл, спомни си и как Тисамон просто бе отказал да умре.

Дълго се гледаха под съпровода на скимтенето на Ариана, свила се в краката на богомолкородния. Свободната ръка на Тисамон, сякаш по своя воля, беше изтеглила кинжал от колана му. След битката в Хелерон си беше направил труда да намери точно такива кинжали и беше платил тежка кесия за тях.

— Тя е моя — каза Тисамон. — По право.

В същия миг двама бърмбарородни, мъж и жена, излязоха от къща по-нагоре по улицата, хвърлиха по един поглед на него и Талрик и бързо-бързо се прибраха обратно.

Талрик водеше война със себе си. От всички възможни сблъсъци точно този би предпочел да избегне. При нормални обстоятелства. Едва не беше умрял заради богомолкочовека, а и кой знае дали дъщеря му не дебнеше някъде в сенките? Докато преследваше Ариана, през цялото време го глождеше чувството, че не е единственият, хукнал по петите й. Същото чувство не го напускаше и сега, независимо от появата на Тисамон. „Кой друг участва в играта и къде се е стаил?“

Беше го страх. Признанието имаше горчив вкус, но беше факт. Страхуваше се.

Ала като войник на Империята, Талрик направи крачка напред, вдигна ръка и изстреля енергиен залп по богомолкородния.

Тисамон се метна встрани, но огънят опърли рамото му. Ала едновременно с жилото, изригнало от дланта на осородния, от ръката на Тисамон бе излетял специалният кинжал. Загубилият равновесие богомолкороден видя как осородният офицер се олюлява на свой ред. Уви, кинжалът само го бе одраскал. Тисамон се бе целил в лицето му, но Талрик зърна сребристия проблясък във въздуха, приклекна навреме и острието го одраска по слепоочието, малко над резките, които Ариана беше оставила на бузата му. Понечи да изстреля нов залп, но Тисамон вече държеше втори кинжал, който запрати мълниеносно към него, после още един и още един, принуждавайки го да отстъпи назад и още назад по улицата, а после и към близкия покрив, почти извън обсега на енергийното жило. Тисамон стискаше в ръката си нови кинжали — малки ками за хвърляне без дръжка, — а не се знаеше още колко такива има в резерва.

„Този сблъсък като нищо може да завърши фатално и за двама ни.“ Извод, който се струваше логичен на Талрик, но не и на Тисамон, ако се съдеше по изражението му. Талрик имаше по-голяма свобода на придвижване, Тисамон виждаше по-добре в тъмното.

„Патова ситуация.“ Ала Талрик съзнаваше, че няма право да проиграе живота си точно сега, когато плановете на Рекеф във Век зависеха от него. Да видим дали проклетият богомолкочовек ще устои срещу падането на цял един град.

Крилете на Талрик се появиха отново и той се издигна в небето, но продължи да се оглежда за поредната кама, докато между него и Тисамон не застанаха няколко сгради. А дори и тогава не би могъл да се закълне, че за бягството му има и друга причина освен желанието да прикрие страха си.

Ариана си отдъхна за миг, след като Талрик изчезна, но надеждата й се стопи, когато вдигна поглед към лицето на богомолкородния.

— Моля те не ме убивай — изхленчи тя. Тисамон я гледаше безразлично. Нормално би било — след сблъсъка с Талрик и успешния лов — да довърши започнатото с прежния ентусиазъм. Ала със смътна изненада той установи друго. Някаква капризна и трудна за дефиниране емоция се опитваше да обуздае ръката му напук на онова, което диктуваше разумът.

Завлече я две улици по-нататък до пусто, засипано с боклуци площадче, където труп можеше да престои и десетница, преди да го открият, и я захвърли до една стена без прозорци. Коленичи до нея и притисна плоското на острието си до бузата й, номер, който бе използвал неведнъж, за да вземе страха на противниците си — не че тази трепереща паякородна имаше нужда от допълнително сплашване.

— Къде са приятелите ти? — изръмжа в ухото й той.

— Те… — Момичето преглътна и затвори очи, усетило как металът се впива в кожата й. — Мъртви са, всичките.

— Лъжеш. — Тисамон промени съвсем леко ъгъла на острието, но тя усети миниатюрния срез и капката кръв, която го изпълни.

— Не, моля те! Талрик ги уби. Само аз останах.

Тисамон се замисли. На пръв поглед изглеждаше невъзможно, но беше факт, че паякородната бягаше, а Талрик я преследваше. Ситуацията, изглежда, се бе усложнила допълнително.

— Моля те… моля те, нека говоря със Стенуолд… — започна тя, но преди да е довършила, побеснелият Тисамон я издърпа за яката и удари зверски гърба й в тухления зид. Острието на бронираната му ръка се изтегли за удар и само с върховно усилие на волята той успя да овладее донякъде яростта си.

— Не смей да произнасяш името му, предателко — изсъска той. — Двамата с теб, ти и аз, знаем за какво става дума. Познаваме старите нрави и старите закони, но Стенуолд не ги знае. Той вярва в неща като съвест и опрощение, но ние с теб не сме толкова наивни. Има предателства, чиято цена трябва да се плати.

Искаше му се паякородната да се разкрещи, да го удари. Това би улеснило решението му, а той предпочиташе нещата да са прости. Но не, тя висеше като чувал в ръцете му и се тресеше. Жалък екземпляр, реши Тисамон. Атриса би й обърнала с презрение гръб.

— Моля те — прошепна Ариана. — Трябва да кажа на някого… — А после гласът й пресекна, очите й се разшириха и Тисамон видя в тях отражение. — Внимавай! — изпищя тя, Тисамон се завъртя мълниеносно и вдигнатото острие на ръкавицата му улови връхлитащия меч.

Не беше Талрик, а някаква закачулена жена, която Тисамон виждаше за пръв път. Не че и сега успя да зърне чертите й, защото тя развъртя моментално меча си. Две вихрени завъртания над главата, последвани от мощен напад напред, който едва не го изкорми. Тисамон отстъпваше назад крачка след крачка, отклоняваше ударите. Мечът танцуваше в ръцете й, жената непрекъснато променяше захвата си, ту с две ръце, ту прехвърляше оръжието от дясната в лявата и обратно, засипваше го с удари от всички страни.

Тисамон посрещна десетина такива удара, преди да вземе на свой ред инициативата — приведе се ниско и замахна да я посече през хълбока. Жената се люшна настрани и върхът на неговото острие изстърга в броня, после дръжката на нейния меч полетя надолу да му смаже черепа. Тисамон я улови със свободната си ръка, отмести я настрани и замахна към лицето на непознатата с костните шипове на ръката си.

Тя отскочи назад, без да получи драскотина, и това за пръв път даде на Тисамон възможност да я огледа. Беше от раса, която той не познаваше добре, но въпреки това смяташе, че се досеща за произхода й, ако не и за самоличността й. Плащът й беше отметнат назад през раменете и отдолу си виждаше броня… и то каква броня! Никога не беше виждал такова нещо. Ризница с изящна оплетка, подсилена с плочки от метал, който лъщеше матово в зелени и сини призматични металически оттенъци. Гледката го разсея и при следващата атака се наложи да отстъпи с десетина крачки, преди да спре настъплението й. Стилът й беше нов за него, но едно беше повече от ясно — че жената е адски бърза въпреки металната броня и че се бие така, сякаш танцува, и с меча си, и със самия него. Посрещна меча й още пет-шест пъти, било с острието си, било с бронираната ръкавица, от която то беше част.

Паякородната предателка сигурно е избягала, осъзна той. Явно пак ще трябва да я търси. Не му пукаше особено. Това беше нещо специално.

Превърна следващия си блок в атака и принуди жената да отстъпи, засипвайки я с удари, които ту избиваха искри от правото острие на меча й, ту изстъргваха едва чуто във великолепната й броня.

Вгледа се в лицето й със златиста кожа и израз на пълна концентрация, красиво и застинало като лице на статуя.

Съумя да пробие за миг защитата й и острието му се впи в ризницата под нагръдника, сряза няколко метални брънки и се вклини в кожения жакет отдолу. Тогава тя замахна да го удари с ефеса на меча си и почти успя да го обезвреди. Ударът се стовари върху същото рамо, което Талрик беше опърлил неотдавна, Тисамон изсъска от болка и отстъпи назад. Жената го връхлетя моментално.

А той осъзна, че се е ухилил до уши — защото непознатата беше великолепна и от много години Тисамон не беше срещал боец на такава висота.

Нова размяна на мълниеносни удари. Нейният меч беше двойно наточен и заострен като игла при върха, движеше се като слънце и огледала в ръцете й и всяка атака беше различна от предишната, в редуването им нямаше модел, бяха непредсказуеми. Тисамон участваше в танца на атаките й, въртеше се и сменяше ритъма, оставил рефлексите и дългогодишния опит да свършат онова, което хладният разум би опропастил, отстъпваше, докато атаката й се изтощи, а после я обръщаше срещу нея. Три пъти я удари, без да пробие бронята, а веднъж успя да й пусне кръв с плитка рана в крака.

Очите й се впиха в неговите и Тисамон разбра, че удаде ли й се възможност, жената ще го убие без колебание. Което означаваше, че и той трябва да направи същото. Така стояха нещата — или щеше да умре, или да помни този двубой до края на живота си.

Изведнъж откри, че се е задъхал, а кожата по гърдите и хълбока, където Талрик го беше обгорил с жилото си при битката за „Гордост“, се е обтегнала болезнено. Прясно опърленото му рамо пулсираше, но болката бе някак далечна и пренебрежима.

Краят на играта наближаваше. Тисамон все още нямаше представа коя е непознатата, но можеше да се закълне, че не е агент на осородните, защото ако можеха да привлекат на своя страна бойци като нея, отдавна щяха да са завладели целия свят.

Отстъпи десет крачки назад и зае нова стойка — острието ниско, но под ъгъл нагоре. Непознатата промени на свой ред позата си — хвана меча високо с две ръце с връх надолу. Съвършеният отговор на неговия подход.

Тисамон зачака атаката й.

Сякаш минаха години, в които двамата стояха неподвижно на място и се следяха взаимно за най-малкото движение, което да отприщи поредния сблъсък. Тисамон забеляза, че паякородната все пак не е избягала, тъкмо напротив — седеше свита там, където я беше зарязал, до стената. И не беше единственият зрител — имаше още един, мъж, който ги гледаше от входа на сградата. Но всичко това нямаше значение.

А после непознатата заряза стойката си, сякаш двамата просто са се упражнявали и тя изведнъж се е сетила, че има други неща за вършене. Тисамон преодоля инстинкта си да направи същото и остана в позиция, но жената просто си стоеше и се оглеждаше, безразлична към факта, че Тисамон би могъл да я убие с едно движение.

А после, с израз на пълно объркване, проговори за пръв път:

— Кое е това място? Не е Шон Арен. — Спря празен поглед на Тисамон, сякаш го виждаше чак сега. А за меча в ръцете си като че съвсем беше забравила. — Богомолкороден? Значи съм в Ийен, така ли? Но защо? — Тръгна към него без страх или враждебност и с периферното си зрение Тисамон видя как мъжът при входа се втурва напред.

Острието му литна на секундата и непознатият тутакси се закова на място. Жената го погледна без следа от тревога и без знак, че го познава.

Паякороден, установи от пръв поглед Тисамон — в живота му напоследък имаше твърде много такива. Този екземпляр беше на средна възраст, дългокос, с празни ръце и оголил зъби над острието под брадичката си.

— Ти пък кой си? — попита Тисамон. — Казвай бързо или ще ти видя сметката. Тази вечер има голям недостиг на отговори.

— О, знам за враждебността, която твоят народ изпитва към моя — отвърна мъжът що-годе спокойно. — Името ми е Дестрахис и съм с тази дама тук, която се казва Фелисе Миен.

— Дестрахис! — възкликна жената още щом непознатият назова името си, но в тона й липсваха признаци на особена привързаност. Фактът, че до гърлото на спътника й е опряно смъртоносно острие, изглежда също не я впечатляваше. — Какво?…

— В Колегиум сме, Фелисе — обясни предпазливо Дестрахис.

— Точно така — кимна Тисамон. — И по-добре някой бързо да ми обясни за какво се бихме преди малко.

— Ти… — Жената го погледна, сякаш го виждаше за пръв път — отново, — и присви очи. Тисамон заряза Дестрахис и моментално зае бойна стойка.

— Видях те с него — каза тя. — Трябва да си от неговите лакеи. Кажи ми къде отиде.

— Кой къде е отишъл? — попита Тисамон.

— Талрик! — изплю свирепо жената. — Талрик осородният! Талрик от Империята! Твоят господар, или ще отречеш?

— Ще отрека и още как — каза твърдо Тисамон. — Той е мой враг, а явно и твой. Искаш кръвта му, така ли?

Тя кимна. Погледът й беше съвсем малко по-ясен отпреди.

— Ако знаех накъде е тръгнал, щях да ти кажа, щом е така — кимна на свой ред Тисамон. — Значи този тук е от твоите „лакеи“?

Жената погледна хладно Дестрахис, но се позабави с отговора.

— Той… пътувах с него. Той… Дестрахис ме доведе тук.

Тисамон тъкмо започна да се отпуска отново, когато до слуха му долетя гласът на Ариана. Викаше ги. Тримата се обърнаха едновременно към нея — млада паякородна със скъсана и окаляна дреха.

— Наистина ли искаш да убиеш Талрик? — попита обнадеждено тя и Фелисе кимна отсечено.

— Тази нощ Талрик ще напусне Колегиум — обясни Ариана. — И ще тръгне за Век.

Името на града очевидно не говореше нищо на Фелисе, но Дестрахис промърмори:

— На запад оттук, по крайбрежието.

— Значи и ние трябва да тръгнем за Век — реши Фелисе. — Веднага. Може да го настигнем по пътя.

— Век, значи — кимна Дестрахис, въздъхна уморено и хвърли предпазлив поглед на Тисамон. — Ами ние да тръгваме, а? Въпреки случилото се преди малко, ние не сме ти врагове, честна дума.

— Това и сам го виждам. — Тисамон прибра острието по протежение на ръката си.

— Аз пък съм я виждал да се бие и преди — отбеляза Дестрахис, — но ти си първият оцелял.

— За мен беше удоволствие и чест. — Тисамон се вгледа замислено във Фелисе. Жената, с която се беше сражавал допреди малко, сякаш беше изчезнала, заменена от объркана чужденка. За негова изненада обаче тя се обърна и преви кръст в кратък поклон, навела меча с острието надолу и с дръжка пред гърдите — знак за уважение, който самият той беше използвал неведнъж в присъствието на други оръжемайстори и който сега й върна с лека усмивка.

Дестрахис вече се отдалечаваше и тя тръгна след него. Само веднъж хвърли поглед през рамо, но Тисамон продължи да гледа след нея дори след като Ариана се приближи. Изчака Фелисе да се скрие окончателно от погледа му, преди да насочи вниманието си към паешкото момиче.

— Моля те, позволи ми да… — Беше спряла извън обсега му, но вече знаеше колко бързо се движи той. — Наистина трябва да говоря със… с него. За плановете на Талрик. Моля те да ме заведеш при него… в окови, ако трябва.

Тисамон усети как огънят на битката угасва във вените му. Почувства се уморен до смърт. Усещаше всички рани по тялото си, а такова тежко изтощение не помнеше отдавна. Отчаяната нужда да убива също се беше стопила безследно, изчерпана докрай по време на двубоя му с Фелисе Миен.

— Нека Стенуолд сам реши какво да прави с теб — съгласи се той и й даде знак да тръгне пред него.