Разединени равнини

33.

Спряха да нощуват в едно опожарено наполовина съблюдателско общежитие, което беше като физическо отражение на мислите, терзаещи Салма напоследък. В сградата имаше няколко обгорели трупа, които хората му извлякоха навън и изгориха на обща клада. Палежът навярно е бил дело на осоиди, защото братята от ордена на съблюдателите държаха общежития из целите Равнини, не връщаха никого от прага си и не позволяваха размирици под своя покрив. Не един и двама разбойници бяха намирали убежище при тях, затова общежитията рядко ставаха жертва на обири и плячкосване от пътни бандити. В Империята тази традиция явно беше непозната и Салма лесно можеше да си представи как някой разузнавателен отряд напада общежитието, убива хората вътре, взема малкото храна и вещи, подпалва сградата и си продължава по пътя. По дългия път към Сарн северно от тук имаше имперска армия, а осородните не бяха нито най-дисциплинираните, нито най-сдържаните войници.

Видяното го тласна към решение и по здрач той помоли да запалят факли, качи се на капрата на фургона и се обърна към хората си.

След сражението при селото групата беше набъбнала с още петдесетина души и на повечето от тях Салма още не беше запомнил имената. Повечето бяха селяни, които просто тръгнаха с него, млади мъже и жени, решили да си потърсят късмета далеч от бащините ферми. По пътя към групата се присъединиха и мухородна занаятчийка с все многобройното си семейство, избягала от Хелерон преди осоидите да го завладеят; петимата арбалетчици от Сарн, навярно дезертьори от някой наемнически отряд; кльощав стар паякороден ловец, който всяка сутрин избързваше напред, за да отстреля нещо за ядене; молецородна жена с измъчено лице, която не бе казала и дума, името си дори, откакто се бе присламчила към тях.

Хвърли поглед към Неро, който му кимна насърчително, макар че не знаеше какво се кани да им каже Салма.

Самият той не беше докрай сигурен. Всички го слушаха, чакаха да чуят думите му и това го плашеше. Плъзна поглед от лице на лице — групичката на мухородните гангстерчета, избягалите роби, разбойниците на Фалмес, който бе прегърнал през раменете голямото момиче на Сфайот хлебаркородния. Двамата си бяха легнали заедно още в нощта след сражението при селото, но Сфайот изглежда нямаше нищо против. „Той е силен мъж в много отношения — беше казал хлебаркородният за Фалмес. — Щерка ми можеше да я сполети и далеч по-лоша съдба.“

— Досега ме следвахте — обърна се Салма към слушателите си. — Не съм ви молил. Не съм искал да ви ставам водач, но така се случи, че ви поведох. Не мисля обаче, че можем да продължаваме така. Не бива просто да вървим накъдето ни духне вятърът, защото накрая ще стигнем до задънена улица, без да знаем как сме се озовали там. Нужна ни е посока. Досега се осланяхте на мен да я избирам. Отсега нататък, ако сте съгласни, аз ще приема мястото, което ми отреждахте досега. Ще ви предложа водачество, цел и посока. Но нека първо ви кажа какво имам предвид. Чуйте ме, а после решете искате ли да продължите с мен или не.

Направи съзнателна пауза. „Как изобщо се стигна дотук?“ Нямаше представа, но както сам каза преди малко, така се беше случило.

— Сфайот — посочи Салма към мъжа и хлебаркородният кимна. — Ако срещнем по пътя си хора от твоето семейство, ти би искал да им помогнем, нали?

— Разбира се — потвърди хлебаркоидът. — Без съмнение.

— Разбира се — повтори Салма, — защото са ти роднини. Това е разбираемо за всички ни. Я да видим… — Отправи поглед към мухородните младежи и си избра едно от момичетата. — Чефре, ако срещнем член на вашата банда, ти би искала да го вземем под крилото си, нали?

Чефре кимна предпазливо, но нищо не каза. Мълчаливи бяха в тяхната групичка.

— Би искала — продължи Салма, — заради нещата, които ви свързват. А нещата, които ни свързват, ни правят това, което сме. Фалмес, двамата с теб сме си говорили доста. Имам чувството, че вече те познавам. Ти си човек, който не може да избяга от принципите и от миналото си. Ако срещнем минасец на пътя, твой съгражданин, ти би искал да му помогнеш. Би го направил и преди да ни срещнеш. Ще го отречеш ли?

— Не мога и не бих — отвърна със силен глас Фалмес, макар очевидно да се чудеше накъде бие Салма с тези въпроси.

— Семейството — поде отново той, като наблегна на думата. — Семейството си е семейство, без значение дали ви свързва кръвно родство, другарство, общи корени или една раса дори. Ние се грижим за семейството си и то се грижи за нас. Доскоро мислех, че такива връзки в семейството са характерни само за Федерацията, че само моят народ разбира в дълбочина тази идея. Но тогава още не бях осъзнал какво крепи Равнините. Крепи ги семейството.

Замълча и събра силите си за скока, който му предстоеше да направи.

— Сега ние сме част от най-голямото семейство в Равнините, семейство, което се разраства с всеки изминал ден. Никога не е било малобройно, но и никога не е било толкова голямо. Това е семейството на онеправданите, на жертвите, на отхвърлените, на малтретираните. Вижте ни, от различни земи и различни градове, различни по раса и занятие, но въпреки това сме едно семейство и имаме хиляди братя и сестри, чичовци, лели и деца, които са от нашето семейство и се нуждаят от помощта ни. Помощ, която да ги защити от хора, способни да извършат такива неща. — Обхвана с жест опожареното общежитие и кладата, където бяха кремирали мъртъвците. — Те са наши врагове. Нека и ние станем техни врагове.

— Какво по-точно имаш предвид? — попита Фалмес. — Едва ли очакваш да нападнем имперска войска!

— А защо не? — отвърна Салма и увереността в гласа му ги разтърси. — Можем да нападаме разузнавателните им отряди, да прекъснем снабдяването им, да им отнемем жертвите. Можем да опоскаме околността така, че за тях да не остане нищо. Можем да им пускаме кръв, по капка тук и по капка там, по стотици начини. Можем да ги тормозим така, че да променят принудително плановете си и от колебание да грешат. Поне бихме могли да го сторим, ако решите да ме последвате. Можем да им натрапим война без изобщо да се срещаме на бойното поле.

Някои изглеждаха ужасени от идеята, други не криеха ентусиазма си, повечето бяха просто смутени.

— През тази нощ обмислете предложението ми — каза им той. — Всеки, който реши да тръгне по свой път, може да го направи спокойно. Но всички, които са тук на сутринта, ще трябва да слеят съдбата си с моята. Във Федерацията имаме хора, които обикалят пътищата и се грижат за реда. Наричаме ги мерсери. Онези, които останат с мен, ще са моите нови мерсери.

С тези думи Салма им обърна гръб и тръгна към общежитието. Хората му си бяха спретнали биваци във и около полуразрушената сграда и онези, които вземеха решение да си тръгнат, можеха да го направят без чувството, че Салма ги наблюдава.

Тази нощ той спа спокойно. Беше приел товара на отговорността и съвестта му беше чиста.

Когато се събуди, отвъд платнището беше тихо, което можеше да означава само едно. Салма стана, облече се бавно, после взе тоягата си. Накрая избута платнището с върха й и излезе под ясната утринна светлина.

Всички бяха там. Нито един не си беше тръгнал. Нещо повече, групата му се бе сдобила с ново попълнение.

Сияйна дори под лъчите на слънцето, събрала цялата дъга в себе си и вперила сериозен поглед в него. Скръб в окови, Радостта на Ааген — и всички други имена, които бе сменила през годините — сега бе тук заради него.

Можеше само да гадае как са реагирали Фалмес и останалите на това видение, дошло с първите лъчи на слънцето — вълшебница, мираж, и само негова. Сигурно са го разчели като знак, като окончателна поличба в негова полза.

Тя тръгна към него и Салма се почувства заслепен от красотата й. Потръпна от вълнение, когато го докосна по ръката.

— Най-сетне те намерих — каза тя.

— Как?

— Ти измина толкова път, за да намериш мен — прошепна тя. — Нима можех да сторя по-малко за мъжа, когото обичам?

Храната пристигаше, с каруци, в кошници и в шепи. Мъже и жени, обработвали собствената си земя или земята на своите собственици, сега всяка сутрин тръгваха да прибират реколтата от изоставени ниви. Децата нападаха изоставени овощни градини като скакалци. Чифлици биваха опосквани с усърдието на гладуващи хора. Когато попадаха на провинциални имения, изоставени от богатите си собственици, хората му се прехвърляха през високите зидове, разбиваха портите и се връщаха с богата плячка от скъпи предмети или с въглища за огньовете. Търговци и амбулантни продавачи вършееха и смилаха зърното, а занаятчии зидаха глинени пещи за изпичането на хляба. Ловци се връщаха с улов или подкарали изгубили се домашни животни.

Никой не преяждаше, но и никой не гладуваше. Повече от това Салма не можеше да иска.

— Е, какъв е следващият ти ход, момче? — попита го Неро.

— Следващият ни ход е да потеглим и да не спираме — каза Салма. — Иначе ще изчерпим докрай тукашните ресурси. Засега само обираме плода на чуждия труд, макар и в по-голям мащаб. За онези, които не могат да се бият, трябва да намерим безопасен пристан, навярно в Сарн или в Колегиум. — Следеше с поглед Скръб в окови. Тя се движеше между хората, заговаряше малцина, повечето дори не поглеждаше, но самото й сияйно присъствие променяше лицата им. На Салма му стигаше да я погледне, за да разтегли устни в усмивка, и знаеше, че това няма да се промени, без значение колко трудни станат времената.

Сега името й беше Драгоценната на водните кончета.

— От запада няма новини — напомни му Неро. — А онази армия северно оттук може да е тръгнала единствено към Сарн.

Салма кимна.

— Знам, но имаме ли друг избор? — Сведе поглед към ръцете си. Стенуолд правеше същото, когато му предстоеше трудно решение. — Сфайот! Фалмес! Трябва да говоря с вас! — извика той.

Хлебаркородният и минасецът се приближиха. Видно бе, че от доста време очакват водачът им да предприеме нещо.

— Утре тръгваме — уведоми ги Салма. — Сфайот, ти ще продължиш с бежанците напред, без да бързате, но и без да спирате никъде за дълго. Храна ще намирате по пътя.

— Добре — кимна хлебаркородният.

— И да ви забележат имперски разузнавачи, ще видят просто група бежанци.

— При нужда ще можем да се защитим — добави Сфайот. — А вие двамата? Тръгвате на война?

— Време беше да размахаме мечове — вметна Фалмес. — Накъде ще се отправим?

— Искам да разбера какво става северно оттук. Ще огледаме имперската войска и ще преценим как най-добре да я ужилим — обясни Салма. — Но първо разузнаването, после действията.

Фалмес кимна с войнствена физиономия, която подсказваше, че няма търпение да се заеме с второто.

— А твоето момиче? — попита той.

Салма се поколеба.

— Мислех да я оставя с групата на Сфайот.

— Тя може да затваря рани с голи ръце — изтъкна Фалмес. — Видяхме го с очите си. Изкуството на пеперудородните няма равно. А и след като е изминала толкова път да те намери, мислиш ли, че ще съгласи да се разделите сега?

— Вярно — каза Салма, осъзнал, че няма право да я крие надалеч, докато самият той се излага на опасност. — А за теб — обърна се към Неро, — имам специална задача.

— Значи съм един от войниците ти, така ли? — подхвърли насмешливо мухоидът.

— Нещо такова — потвърди Салма. — Но от теб искам да тръгнеш за Колегиум.

Неро кимна бавно.

— Отдавна не съм бил там, но градът едва ли се е променил драстично.

— Намери Стенуолд или поне измисли начин да му пратиш съобщение. Той трябва да знае какво правя тук. — След кратка пауза добави: — Кажи му и за Тото. Стенуолд би искал да знае.

Влязоха предпазливо в палатката му и от скрития си наблюдателен пост Талрик зърна блясъка на стомана, когато отметнаха платнището.

След миг-два Талрик се появи зад гърбовете им и стресна двамата войници, които Даклан и Харок бяха довели със себе си.

— Мен ли търсите? — попита той.

Даклан и Харок излязоха бързо-бързо от палатката. Бяха дошли без доспехи, за да не го събуди металното дрънчене. Талрик подозираше, че скоро може да съжаляват за това.

— А, майор Талрик — започна Даклан.

— Имате да ми предадете нещо, по това време? — подсказа му Талрик.

— Нещо такова. Получих заповеди от Капитас, майоре, които ви засягат.

Талрик кимна. Точно според очакванията му.

— Слушам, майор Даклан.

Даклан хвърли поглед на векианските палатки наоколо.

— Мисля, че не е изключено помежду ни да възникне спор, майоре, а не бих искал съюзниците ни да станат свидетели на разногласия между имперски офицери. Дали да не отидем някъде извън лагера?

— На тъмно тоест? — уточни Талрик.

— Има луна. Или се боите от тъмното, майор Талрик?

Последните думи извикаха усмивка на лицето му. Войниците стояха неуверено от едната му страна, а Харок и Даклан се раздалечиха, така че да не си пречат взаимно, ако Талрик реши да нападне.

Но бяха прави, разбира се. Една свада между осородни офицери би подронила репутацията на Империята пред векианците, а Колегиум още не беше паднал.

Изведнъж му стана много студено, сякаш вече са го ранили смъртоносно и кръвта му изтича.

— Винаги съм бил верен най-вече на Империята — каза тихо той. — И ако Империята наистина иска това, кой съм аз да слагам личните си интереси пред тези на императора?

— Много патриотично — отбеляза Даклан, макар да си личеше, че изобщо не му вярва. Без да каже друго и без да поглежда назад, Талрик се обърна и тръгна към края на векианския лагер.

Спря чак когато се отдалечиха толкова, че фенерите в лагера се смалиха до светли точки. Лунният светлик стигаше, за да различава силуетите на Даклан и Харок — последният като никога държеше в ръка меч, а не свитък. Двамата войници бяха изостанали, явно с надеждата да не чуят нищо, което би могло да ги застраши в по-близко или по-далечно бъдеще.

— Възхищавам се на решителността ви, Талрик — каза Даклан. Гласът му беше напрегнат, сякаш се боеше, че Талрик ги е вкарал в капан. Което показваше, че името на Талрик не фигурира в списъка със смъртните присъди, иначе Даклан нямаше да подходи толкова предпазливо.

— През целия си живот съм служил на Империята — заговори Талрик. — И като й служех, съм правил неща, заради които бих изгубил ума си, ако ги бях сторил от свое име. Единствено мисълта, че действията ми са в полза на общото добруване, ми е давала твърдостта да ги извърша. — Впери в Даклан поглед, който го накара да се размърда неспокойно. — Горил съм книги и съм пращал приятели на екзекуция; изтезавал съм жени и съм убивал деца, всичко това в името на Империята. Що за мерзък страхливец бих бил, ако отхвърлех волята на Империята, когато собственият ми живот е изправен пред същия съдия?

Даклан пристъпи от крака на крак.

— Нищо лично, майоре. Няма да се преструвам, че изпитвам топли чувства към вас, но… Заповедите са си заповеди.

— Безспорно.

— Заповедта гласи, че трябва да прекратите дейността си за Рекеф, при това, цитирам: „внезапно“. Знаете какво означава това — добави Даклан. Ухили се и зъбите му се белнаха на лунната светлина.

— Мога ли да попитам защо? — каза Талрик. — Ако знаеш, разбира се.

— Знам достатъчно. Заповедта е подписана от генерал Максин. Това име сигурно ти е известно — премина на „ти“ той.

— Максин ти е покровител?

— Смятам да се възползвам добре от покровителството му — кимна Даклан. — По върховете на Рекеф стават големи промени и вълните им стигат и до дребни пионки като нас. За никого не е тайна, че ти си човек на генерал Рейнер.

— Аз съм човек на императора.

— Императорът не дава и пукната пара, Талрик. Ти си човек на Рейнер, а в момента Максин провежда малка чистка сред неговите хора. Като майор, ти си достатъчно значим, за да привлечеш вниманието. Уви.

— Аз пък мисля, че генерал Рейнер изобщо не ме долюбва — отбеляза тъжно Талрик.

— Явно, иначе щеше да те защити — съгласи се Даклан. — Достатъчно голям си, за да влезеш в списъка, но и достатъчно малък, за да те пожертват. Кофти късмет, майор Талрик. Така, трябва да поспя малко тази нощ, затова хайде да приключваме.

Даклан се беше напрегнал отново, явно очакваше гневно избухване или някаква отчаяна постъпка, но Талрик просто се смъкна бавно на колене.

„Винаги съм служил на Империята и нека това е последната ми служба.“ Ала още не бе довършил мисълта си, Харок още пристъпваше с вдигнат меч, когато нещо се разбунтува неочаквано в гърдите му. „Това ли е волята на Империята? Само защото някакъв генерал на мили оттук се бори за повече власт? Защото Рекеф се разкъсва отвътре? Императорът никога не би одобрил това, ако знаеше.“

Чу как сандалите на Харок изхрущяват на няма и крачка зад гърба му.

„С какво ще помогне това на Империята?“ Ала над и отвъд този жален гласец се чу друг, глас, който Талрик не беше чувал отдавна: „Как ще помогне това на мен?“

Отблъснат, прогонен, зарязан на касапите… и в него се размърда нещо, което от десетилетия бе кротувало в окови.

„Искам да живея.“

Извъртя се и жилото на Харок го опърли по бузата, вместо да отвори дупка в тила му. Без да го съзнава докрай, Талрик видя как собствената му ръка отговаря на огъня и единият от войниците се извива в дъга назад. Даклан тичаше към него с изваден меч и разкривено от ярост лице. Явно смяташе, че е станал за посмешище. Талрик се надигна и фрасна с лакът Харок в лицето, но той се дръпна, предусетил удара, и замахна странично. Мечът му изстърга в ризницата с медна оплетка, която Талрик носеше под туниката си и която за пореден път му спаси живота.

Талрик призова крилете си и се издигна с единственото намерение да се махне оттук. Но Харок го последва, двамата се сборичкаха във въздуха и след миг се сринаха обратно на земята.

— Убий го! — крещеше Даклан, без да го е грижа ще го чуят ли мравкородните в лагера. — Убий копелето!

Талрик фрасна силно с юмрук слепоочието на Харок, но кльощавият мъж отгоре му не трепна, а на свой ред заби юмрука си в обгорената му от жилото буза, стисна го за гърлото с една ръка, а другата вдигна назад с отворена длан.

— Сбогом, майоре — изръмжа той… после Даклан изкрещя от болка и Харок обърна рязко глава.

Талрик вече бе вдигнал собствената си ръка, а дланта на Харок сочеше в посоката, от която бяха дошли. Изригна жило и се чу женски вик.

Талрик стреля на свой ред. Харок успя да се извърти, но енергийният залп обхвана рамото и гърдите му, отхвърли го назад и Талрик се изправи с олюляване на крака.

Последният войник тичаше към него. Енергиен залп излетя от протегнатата му длан и изсъска над главата на Талрик. Разкъсван от угризения, Талрик го простреля право в гърдите; войникът се гътна, претърколи се веднъж и повече не мръдна.

Даклан лежеше по очи, подпираше се на единия си лакът, а с другата ръка се опитваше да стигне до забития в гърба му нож. Недалеч от него полуродната Лорика лежеше, свита на топка, след като Харок я бе прострелял с жило в корема.

Талрик понечи да се обърне и да довърши Харок, но Даклан се надигна внезапно и залитна напред с протегнат меч. Талрик се извъртя настрани, посегна към меча му и Даклан описа дъга от силата на собствената си инерция. Тогава видя, че Харок се е изправил и е протегнал ръка, пусна Даклан и стреля отчаяно. Жилото на Харок излетя едновременно с неговото.

Харок отметна глава назад с обгорено лице. Жилото, което беше изстрелял, мина между Талрик и Даклан, като опърли и двама им, после Даклан проби с меча си ризницата от медна оплетка и острието потъна в хълбока на Талрик.

Той простена в агония и се смъкна на колене. Лошо. Получавал бе достатъчно рани, за да знае, че тази е тежка. Ако Даклан бе извадил меча си от раната му, загубата на кръв сигурно щеше да го убие за броени минути, но той залитна назад с празни ръце, преплете крака и се срина на земята. Потръпна конвулсивно, преди ножът на Лорика да си довърши работата.

Иззад него се чуваха тихите хлипове на полуродната.

Самият Талрик беше лошо ранен, толкова лошо, че без чужда помощ със сигурност щеше да умре.

Само дето никой нямаше да му помогне, разбира се, защото Империята го беше включила в списъка с осъдените на смърт. Не би могъл да потърси помощ и от векианците, защото в разстроените му от болката представи те бяха пряко свързани с Империята.

Запълзя мъчително към Лорика. Изстрелът на Харок я беше ранил тежко и самата тя сигурно беше на крачка от смъртта. Докосна глезена й, после се придърпа още малко напред и я стисна за ръката.

Тя не можеше да говори, а той нямаше какво да каже, но въпреки болката и отчаянието Талрик остана с нея, докато стоновете й не затихнаха в покоя на смъртта. Остана, защото винаги се бе чувствал длъжен да полага грижи за подчинените си.

Заедно с Лорика утихна и целият свят. Откъм спящия лагер на мравкородните не долиташе звук. Талрик пусна безжизнената ръка на жената. Дишаше на пресекулки и всяко вдишване беше агония.

„Умирам“ — помисли си, а после изведнъж го обзе дива ярост. „Не!“ Нямаше да се предаде толкова лесно. Ще се бие. Ще се бие. Ще…

Надигна се на лакти, завъртя се така, че да облекчи ранения хълбок, а после се изправи на колене и раздиращ стон се отрони от устните му. Светът потъна в тъма, но той я отблъсна свирепо. Изгубеше ли съзнание сега, щеше да е завинаги.

„Трябва да се боря!“

Допълзя до Даклан, заби с още сантиметър-два ножа в гърба му и изсъска от омраза. „Сега идва трудната част.“

Хвана дръжката на меча, забит в собствения му хълбок, и затвори очи. Три пъти си пое дълбоко дъх, преди да събере смелост.

Знаеше, че трябва да го направи бавно. Със задавен стон той издърпа полека меча и болката го прониза до мозъка на костите. Мракът посегна отново да го прилапа, докато той притискаше с ръка окървавената си плът. Облегна се тежко на трупа на Даклан; водеше битка за всеки миг.

Като започна от прореза, който ножът на Лорика беше отворил в туниката на Даклан, Талрик съдра няколко ивици плат от дрехата. От самата мисъл да стегне в превръзка кръста си му стана още по-зле. Нямаше силите за такова усилие. Вместо това смачка на топка ивиците плат и ги пъхна като тампони в прореза на ризницата си. Те моментално се напоиха с топла кръв, затова Талрик продължи да къса, да мачка и да пъха, докато не усети, че кървенето намалява. Накрая кръвта се съсири и спря да тече. Дрехите и кожата си около раната усещаше като спичаща се кървава каша. Облегна се назад и зачака треската да отмине.

„Трябва да се боря.“ Той беше Талрик, шеф на агентурна мрежа. Човек на плановете. На стратегиите. Трябваше му място, където да се скрие. „Където да умра?“

Изправи се със залитане като пияница, преви се надве от болка, но после тръгна бавно напред, без ясна посока или цел, просто някъде по-далеч в нощта.

Съзнанието му ту се проясняваше, ту потъваше в мрак, и нощта се превърна в поредица от краткотрайни периоди на яснота сред дълги пропадания в бездните на хаоса. Често се налагаше да спира, за да си спомни как му е името, какво става или защо от хълбока му тече кръв.

Нямаше представа колко път е изминал, но не смееше да погледне назад от страх, че ще види труповете на Лорика и другите.

Нощта започна да просветлява от изток. „Последният ми ден, може би?“ Тътреше се тромаво на колене, като си помагаше с едната ръка, а с другата притискаше раната, влачеше се като премазано насекомо по прашната земя.

„Предаден.“ Знаел бе, че рано или късно ще се случи, че е неизбежно в неговия свят на предателства. В крайна сметка самият той бе убил наставника си, бедния Ултер, залъгвайки се, че го прави за доброто на Империята. „С какво съм по-добър от Даклан?“ Може да беше и по-лош. Даклан поне не си правеше илюзии за истинското естество на действията си, докато Талрик си бе затварял блажено очите, убеден, че все още е верен слуга на Империята, а не просто оръдие в ръцете на нечия политическа фракция.

Залитна, болката в хълбока му се нажежи до бяло и Талрик остана без дъх. Дълбоко в него нещо нададе сърцераздирателен вой за изгубената му Империя, като дете, което са изтръгнали от ръцете на майка му. „Къде сгреших? Какво да направя, за да ме приемат отново?“

Но за това беше твърде късно. По отношение на него плановете на Империята се свеждаха до един-единствен и той много скоро щеше да й угоди и да си закрие сам сметката. Какво бе постигнал с безкомпромисната си лоялност — станал бе излишен и любимата му Империя бе решила да се лиши от услугите му по най-окончателния начин.

Не откриваше в себе си мотивацията да се надигне отново. Открай време беше корав и издръжлив човек; щеше да умира дълго. Не че не го беше заслужил.

Долови звук от стъпки, които се приближаваха тихо. Векианците явно го бяха проследили. Можеха да сложат край на мъките му или да го пренесат в лагера и да го спасят. Нито единият, нито другият вариант му допадаха особено.

Талрик надигна глава да види кой идва. Видя ботуши, метални наколенници, които лъщяха в отсенки на синьото и зеленото, и подгъв на плащ.

Търколи се по гръб с протяжен стон, погледна нагоре и стигна до лицето над доспехите. Лице, което оголи до кокал нещо в мозъка му, нещо жигосано в паметта му, за да не го забрави никога. Чу накъсан безсловесен вик и позна в него собствения си глас.

И осъзна, че съдбата наистина му е подготвила най-подходящия край.

— Намерих те най-после — каза Фелисе Миен и това беше последното, което Талрик чу за доста време напред.

Събуди се от болка в ръцете, пронизващи спазми, които му подсказаха, че юмруците му са стегнати един към друг, така че да не използва жилото си.

Всичко му се стори неочаквано и ужасяващо светло. Опитвал се бе да намери място, където да се скрие, а се бе озовал под толкова ослепително слънце, че едва можеше да отвори очи. Ръцете му бяха стегнати само в китките, но Талрик дори лактите си не можеше да помръдне. Опита се да седне.

Шевовете на хълбока му се разтеглиха болезнено и той си спомни.

„А, да, Даклан. Даклан, неговият амбициозен генерал и Империята.“

Не си спомняше името на генерала, наредил да го убият. Не че имаше значение при толкова много генерали и толкова различни амбиции.

Насили се да отвори очи и видя, че не е сам. Лежеше в стая, която носеше белезите на скорошно плячкосване. Капаците на прозорците висяха изтръгнати от пантите, раклата в долния край на леглото беше разбита, дори дървената ламперия на една от стените беше изкъртена за огрев. Обзавеждането беше в бръмбарски стил, затова Талрик предположи, че са го пренесли в някой чифлик недалеч от Колегиум, който векианските мравкоиди са опоскали още в началото на обсадата. Ала мъжът, който седеше до леглото му, не беше бръмбаророден, а паякоид, с дълга сивееща коса и омацана с кръв роба в местен стил.

— Кой? — изграчи Талрик. — Кой си ти?

Паякородният се усмихна. Лицето му носеше отпечатъка на мрачно чувство за хумор.

— Имате забележителна физика, майор Талрик. Повечето хора във вашето състояние отдавна да са спрели да дишат, а вие имате сили дори да говорите.

— Ти… знаеш името ми. Кой си?

— Името ви го знае моята шефка, която изгаряше от нетърпение да се срещне с вас. Поиска обаче да ви приведа в състояние, подходящо за срещата ви.

— Проклет да си! — С върховно усилие Талрик се надигна и седна в леглото. По лицето на мъжа пробяга изненада. — Кажи ми кой си!

— Името ми е Дестрахис, майор Талрик, но говори ли ви нещо то? Не? Доволен ли сте вече? Или предпочитате да вляза в по-големи подробности? Да видим, аз съм пътешественик, нещо като учен и доктор по медицина, което е и причината да сте жив и да ми задавате въпроси. — Дестрахис се изправи. — Скоро ще тръгнете на път, веднага щом силите ви се възстановят достатъчно. След ден или два, кой знае? Както вече споменах, притежавате забележителна физика, а и по множеството кръпки съдя, че това далеч не е първата ви рана, макар вероятно да е най-тежката.

Талрик изсъска от гняв.

— Кажи ми какво става — настоя той.

Мъжът спря на вратата, погледна го през рамо и се усмихна.

— Тя иска да бягате, майор Талрик. Иска да почувства в пълна мяра победата си над вас. Иска ви мъртъв, но също и да сте наясно защо и от чия ръка ще настъпи смъртта ви. Не твърдя, че разбирам всичко това, но съм уверен, че тя иска удовлетворение, а да прободеш умиращ мъж, който лежи насред полето в локва от собствената си кръв, явно не е удовлетворяващо за нея. Така че, след като ви преследва из целите Равнини, сега тя иска от мен да ви изправя на крака, за да ви подгони отново. Дали пък вашият имперски ум няма да намери някакъв смисъл в това?

— С Империята се разделихме — измърмори Талрик. — Но тази жена?…

— Името й е Фелисе Миен — уведоми го паякородният. — Аристократка от водните кончета. Нямам представа защо ви мрази толкова много.

Талрик се отпусна тежко назад — малкото му сили си бяха отишли без следа, когато мъжът произнесе името. Била е по следите му. През цялото това време е била по следите му, а той изобщо не е усетил.

Федерацията по време на Дванайсетгодишната война… когато агентите от външната служба на Рекеф действаха в тила на врага със задачата да осуетят съпротивата, която водните кончета можеха да организират — чрез засади, саботаж, слухове.

И убийства — непростими неща, които той беше вършил охотно и със съзнанието, че непробиваемият имперски щит ще го пази от възмездие и чувство за вина.

— Аз убих децата й — промълви дрезгаво той. — И го направих пред нея.

— Да, това обяснява нещата — каза хладнокръвно Дестрахис и го остави насаме с мислите му.