Разединени равнини

15.

— Обясни ми защо тези машини са такава заплаха — настоя с раздразнение в гласа един от таркианските тактици. Може да беше висш военен, а може да беше и самият цар — макар да го бяха представили на висшия таркиански управник, Тото бързо му изгуби дирята сред другите мъже в стаята. Бяха десетина — мъже и жени, всичките с характерни таркиански физиономии, като близнаци за несвикналото му око. Царят не носеше специални одежди, нито друг символ на властта си. И той като другите беше с доспехи от оплетка и метални плочки и пак като тях изглеждаше недоспал. Наум може и да излъчваше: „Аз съм царят, аз съм царят“ като рефрен, предположи Тото, но иначе нищо не подсказваше ранга му.

— Всичко се свежда до полета, полета като Изкуство на предците и механичния полет — каза той, като за по-сигурно местеше поглед от лице на лице. — Боя се, че и аз като вас не умея да летя, затова ще помоля моя приятел да обясни за полета като Изкуство. Стига да нямате нищо против?

Една от жените кимна и Салма пристъпи напред. Тото се огледа и видя Паропс да стои мирно зад тях. Именно той беше убедил царския двор да ги приеме.

— Ваше величество — започна почтително Салма и се поклони на когото трябваше, — позволете да ви се представя. Аз съм принц-минор Салме Диен от Федерацията на водните кончета, споделям обща кауза с вашия град-държава и пристигнах тук по молба на майстор Стенуолд Трудан от Великата академия.

Прозвуча внушително, но определено не впечатли присъстващите мравкородни. Вместо благоговейно, те го изгледаха с подозрение.

— Осоидите не са от най-добрите летци — продължи Салма. — С крилете, родени от Изкуството на предците им, могат да летят само на къси разстояния. Горе-долу колкото да стигнат от своя лагер до вашите крепостни стени, но не и да кръжат продължително над града ви. Нещо повече, с крилете на Изкуството си те не могат да наберат достатъчно височина, за да излязат от обсега на вашите арбалети, не и без да се изтощят напълно. Сигурен съм, че и сами сте се убедили в това.

Насядалите около съвещателната маса тактици закимаха, неколцина дори се усмихнаха свирепо. „Ама те наистина си мислят, че победата е на тяхна страна!“ — помисли си удивено Салма. — Сред осоидите несъмнено има и добри летци и именно от тях са формирани разузнавателните им патрули, но броят им е твърде малък. Освен това разполагат с въздушна кавалерия от летящи насекоми, както и с машини… забравих как ги нарече Тото.

— Хелиоптери — подсказа полуродният. — При тях проблемът е, че летят ниско и са уязвими за вашата артилерия, защото са големи, бавни и не толкова тежковъоръжени, колкото изглежда, иначе изобщо не биха могли да излетят.

— Знаем за тях — кимна един от тактиците.

— Въздушните им кораби обаче могат да летят на много по-голяма височина — продължи Тото. — Толкова високо всъщност, че единствено друга машина или бойно насекомо, способни на полет при подобна височина, биха могли да ги извадят от строя. Съмнявам се, че дори вашите ортоптери биха били заплаха за тях, макар че очевидно осоидите са имали подобни притеснения и точно заради това предприеха нощната атака, при която вашите машини, с много малко изключения, бяха унищожени. С цената на големи загуби за имперската войска, вярно, но благодарение на този си ход сега те могат спокойно да атакуват Тарк от въздуха. Да ви засипят с експлозиви, с камъни или с каквото друго имат подръка. Да прехвърлят войски в която точка на града преценят за уместно — защото макар че не са в състояние да набират голяма височина с крилете на Изкуството си, осоидите без особено усилие могат да се спуснат от такава. Боя се, че Империята е на път да промени драстично правилата на войната.

Макар тактиците да не се спогледаха, нито размениха реплики на глас, дори Тото усети как мисловната мрежа помежду им се нажежава от количеството обменена информация. Най-накрая един от тях проговори:

— Значи трябва да ги унищожим, преди да са излетели.

— Това е най-добрият ви ход — съгласи се Тото.

— Всеки опит за атака с ресурсите, които можем да заделим в момента, би завършил с преждевременно поражение — предупреди друг от тактиците. — Всяка атака с достатъчни за целта ресурси би оголила драматично града, а потенциалните загуби в жива сила биха били неприемливи.

— Следователно атака под прикритие е единственото решение на проблема — обяви трети, приковал Тото и Салма със свиреп поглед. Това, осъзна Тото, трябва да беше царят на Тарк. — Приемаме анализа, който направихте на ситуацията — продължи мъжът. — Вие разполагате с информация и поглед върху проблема, които липсват на нас. Ние винаги сме залагали на традицията и тази консервативност ни изигра лоша шега. Сега трябва да организираме светкавична атака и още тази нощ да унищожим въздушните кораби. Както и техния обслужващ персонал, за да предотвратим строежа и доставката на нови машини от този калибър.

— Ваше величество — каза Салма, — бих искал да тръгна с вашите хора, ако позволите. — Тактиците го изгледаха с присвити очи и той вдигна рамене. — Първо, аз мога да летя. Виждам по-добре нощем от вашите хора. И съм заклет враг на Империята.

— Получихме благоприятни доклади за участието ти в последната битка — кимна царят. — Ти наистина притежаваш таланти, които на нас ни липсват. Можеш да тръгнеш с нас. А приятелят ти?

— Не… — започна Салма, — но…

— Да — довърши Тото.

Салма го зяпна опулено — като никога стъпил накриво, — и Тото се ухили наум. Не беше лесно да свариш Салма по бели гащи.

— Може да не съм боец като Салма — каза той, — но съм занаятчия от Академията, а унищожаването на въздушните кораби е работа за занаятчия.

— Не бива да се отделяш от нашите хора — предупреди го царят. — Те четат мислите си постоянно, но нямат достъп до твоите. Трябва да си плътно до тях през цялото време.

— Ще правя каквото ми се каже — кимна Тото и осъзна, че Салма още го зяпа и клати леко глава. — Имам още една молба към вас, ваше величество.

— И каква е тя? — Царят и свитата му отново станаха подозрителни.

— Когато вашите войници ни заловиха, с нас имаше и една полуродна — обясни Тото. — Името й е Скрил. Молбата ми е, щом атаката започне, да й позволите да напусне града, за да отиде в Колегиум и да информира майстор Трудан за случващото се тук. Той се опитва да организира отпор срещу осоидите и навярно би могъл да помогне и на вас, затова е важно да знае какво става в Тарк.

Последва дълго мълчание, докато тактиците обменяха мисли на бързи обороти в опит да постигнат консенсус. Накрая царят кимна бавно и каза:

— Така да бъде.

— Би ли ми обяснил, ако обичаш, какво точно си мислиш, че правиш? — настоя Салма веднага щом се върнаха в стаите си в килнатата кула на Паропс.

— Ще ти обясня — каза Тото. — Стига първо ти да ми отговориш на същия въпрос. Ако обичаш.

— Аз ще се бия — отвърна Салма, — защото за това съм обучен и защото осородните са враг на моя народ. И най-вече защото знам как да се грижа за себе си…

— Глупости — прекъсна го Тото. Чувстваше се изцеден и унил. Мисълта за предстоящата атака го гнетеше, измъчваше го чувството, че е бил лишен от избор още с пристигането си в Тарк. „Последният ми реален избор беше да оставя Че на молеца.“ Страшен избор, няма що.

— Моля?! Какво по-точно имаш предвид? — Дори за Тото, който не притежаваше тънък усет за тези неща, въпросът прозвуча колебливо, сякаш Салма не беше убеден, че иска да чуе отговора.

— Изобщо не ти пука за Тарк. Е, може и да преувеличавам малко, но… ти също преувеличи достойнствата си пред мравкоидите. Можеш да се биеш, но не те бива да унищожаваш въздушни кораби.

— Молецородните от Тарн се справят доста добре с унищожаването на машини, както лично се убедих в хелеронските каменоломни.

— Защото имат опит и са научили разни неща по пътя на пробата и грешката. Не е същото — възрази Тото. — А ти си хукнал да се биеш срещу трийсет хиляди осородни. Може да ти пука за Тарк, но не чак толкова. Заради нея отиваш, заради танцуващото момиче. Нея търсиш.

Салма мълча дълго, преди да подреди думите си.

— Знаеш ли, Тото, май наистина те подценявам понякога.

— Постоянно ме подценяваш — поправи го занаятчията. — Всички го правят. Откакто ни заловиха мравкородните, ти почти не си споменавал за нея. Но аз знам, че не си я забравил. Никога не съм я виждал, но се надявам, че е достойна за твоята вярност.

— Сънувам я — изненада го Салма със следващите си думи. — Мисълта за нея ме преследва. Когато съм зает, когато правя нещо, тогава съм добре, но във всеки свободен миг тя се връща при мен. Бяхме заедно толкова за кратко и въпреки това… ето, че стигнах дотук. — Погледна Тото в очите. — По това изглежда си приличаме с теб. Нали и ти си влюбен, в Че.

Тото кимна унило.

— Кажи-речи от първия миг, когато я видях. Но на Стенуолд идеята не му хареса особено… говорих с него, докато бяхме в Мина, дори събрах кураж да поискам благословията му. Той не го каза на глас, но лицето му… личеше си какво мисли. А после онзи трижди прокълнат молец се появи от нищото все едно й е най-добър приятел. И се лепна за нея веднага щом ви измъкнахме от затвора. Сигурно си го забелязал.

— Така е — призна Салма. — По онова време си имах други грижи, но все пак ми направи впечатление.

— И тя… тя го хареса, личеше си. Само че тази история е същата като с Тиниса и момчетата от Академията. Ходят й по петите, защото е… грациозна и… и изящна… и понякога тя ги води за носа. Но не мога да повярвам, че това същество изпитва нещо към Че. Опитах се да й обясня какво чувствам, но тя не ме разбра и всичко отиде на вятъра… просто не можех да понеса мисълта, че… — Хвана се, че подсмърча, и изтри ядно очите и носа си. — Затова просто си тръгнах. Оставих й писмо до възглавницата и си тръгнах. Аз… чувствам се като изкормен, буквално като изкормен, Салма. Сякаш някой е изтръгнал вътрешностите ми. Празен съм, куха черупка. А сега и това… смърт и разрушение. Нали знаеш, че винаги съм си мечтал да създавам оръжия?

— Не знаех, но те слушам.

— Тази мечта сега би трябвало да ме отвращава, сега, когато видях какво причиняват оръжията. Само че… само че хората биха се убивали един друг с пръчки и камъни, ако нямат друго. С голи ръце дори. А това би било безсмислено, нелогично. Аз… имам чувството, че оръжията са единственото смислено нещо в една война. Ако не друго, поне научаваш нещо ново. Хората са си същите, убиват и умират, умират и убиват, но поне оръжията стават все по-добри.

Салма го изгледа със съмнение.

— Не мисля, че на Челядинка би й харесало да чуе подобни думи от теб.

— Така е, не би й харесало. — Тото потърка лицето си, сякаш с надежда да изтрие оттам някакво невидимо петно.

Салма реши да кара по същество.

— Слушай, Тото, когато Скрил потегли, тръгни и ти с нея. Измъкни се от Тарк и върви при Стенуолд. Мравкородните си имат достатъчно занаятчии. Върни се при Стенуолд. И при Че.

Но Тото клатеше глава.

— Не си го обмислил добре, Салма. Извинявай, но е така. Какво да й кажа? Да, зарязах те, когато още беше в смъртна опасност. Да, избягах от Тарк, за да спася собствената си кожа. Това би прозвучало крайно впечатляващо, не мислиш ли? Теб Че те харесва. Двамата преживяхте много заедно. Когато ти реши да тръгнеш на тази безумна мисия, тя се вбеси. Беше ти ядосана, защото се страхуваше за теб. Мен не ме харесва и наполовина колкото теб и не би проляла толкова сълзи, колкото проля за теб. И ако сега те зарежа в труден момент и се върна при нея, как изобщо ще я погледна в очите? Знам, че звучи отнесено, а аз уж би трябвало да съм човек практичен, но така стоят нещата.

— Тогава не си тръгвай, но остани в града и чакай — посъветва го Салма. — Не е нужно да рискуваш живота си в атаката тази нощ.

— Би било същото, пак ще съм те зарязал. А и не вярвам, че ти ще се върнеш тук след атаката.

— Стига, наистина ли мислиш, че ще грабна Скръб и ще те зарежа в града?

— Не — поклати глава Тото. — Не това имах предвид.

— Тогава… — Салма се замисли, после пророни: — О, разбирам.

— Мисията е обречена, защото мравкоидите са идиоти. Не разбраха и дума от онова, което им казахме, и ти, и аз. Не са способни да приемат ситуация, в която врагът им е много по-силен от тях. Мисията тази нощ няма да успее.

— Аз пък мислех, че колегиумци не вярват в съдбата.

— Ние вярваме в шансовете, Салма — подчерта Тото, — а тази нощ шансът не е на страната на Тарк. Не мисля, че ще оцелеем да видим утрото. — Думите му прозвучаха отнесено, почти като в транс.

— Щом смяташ така — заключи Салма, — значи се връщаме към първоначалния въпрос. Защо искаш да дойдеш с мен? Или именно това е отговорът? Така ли е?

— Не притежавам нужната за целта смелост или малодушие, или каквото там е нужно — каза Тото, — за да забия сам кинжал в сърцето си. Но… нищо не ми остана, Салма. Нищо не ми остана. Затова ще оставя осоидите да го свършат вместо мен. А ако междувременно успея да помогна на теб или дори на глупавите таркианци, толкова по-добре. Променям се, Салма, и промяната не ми харесва. Затова ще е най-добре тази нощ да тръгна с теб, а и още по-добре ще е да не се върна.

На това изявление Салма нямаше отговор. Взираше се в потиснатия мъж насреща си и се опитваше да види в него кроткия студент, когото познаваше някога. Вярно, че Тото открай време беше склонен да изпада в мрачни настроения. Полуродният му произход го измъчваше, а несподеленото му увлечение по Че беше усложнило допълнително ситуацията. Ала Тарк се бе оказал леярската пещ, извлякла полезните съставки от природата му и претопила ги в нещо дефектно и чуждо.

„Можем да победим тази нощ“ — каза си Салма. И неговият народ, също като мравкородните, трудно признаваше невъзможното — историята на Федерацията изобилстваше от примери за чутовни геройства, за самотни бойци, посекли десетки врагове, за мостове, удържани от шепа защитници, за успешно убийство, сломило цяла армия или княжество.

„Можем да победим“ — каза си отново той в опит да убеди сам себе си, а сетне изведнъж се почувства много далеч от дома и от нещата, които познаваше, почувства се смазан под камъните на срутената крепостна стена и острите ръбове на обгорял метал, почувства се уплашен.

— Е, как ще се прехвърлим от другата страна на стените, без осоидите да ни забележат? — попита Салма.

Командир им беше Базила, жената, която беше водила разпита му в подземията, а малко след това беше споделила леглото му. Сега носеше тъмни дрехи над подсилени с метални плочки кожени доспехи, а на главата си имаше качулка и шал, с който да прикрие долната половина от лицето си. И мечът, и кожата й бяха почернени.

— Какво мислиш, че само осородните имат хитри идеи? — попита презрително тя. — Измислили сме го, нямай грижа.

Бяха дали на Салма военна куртка и добре балансиран меч, но в целия град нямаше и един лък. За Тото бяха намерили кожени занаятчийски дрехи и арбалет за многократна стрелба, който не можеше да се сравнява с оръжието на Скуто, но все пак вършеше работа.

— Вървете след мен и ще видите — добави Базила, тръгна напред и двамата я последваха заедно с десетината мравкородни войници, всичките облечени като нея. Скрил подтичваше най-отзад. Изглеждаше нервна и ръката й още беше превързана.

— Я чуй, ваше височество — подвикна тя. — Тая работа нещо не ми харесва.

— Гледай просто да стигнеш до Стенуолд — настоя Тото. — Важно е да му кажеш какво става тук.

— Ами ако осоидите ме видят?

— Ако те видят, просто си плюй на петите — посъветва я Салма. — Виждал съм те да тичаш. И кон може да завиди на скоростта ти. Осоидите бързо се уморяват във въздуха. Така че тичай колкото те крака държат и се надявай.

— Да се надявам значи — изсумтя тя без особена надежда в гласа си.

Влязоха в една от градските казарми и почти веднага се спуснаха под земята в мрежа от тунели, които колонията от насекоми явно беше прокопала по заповед на таркианците.

Неро и Паропс бяха дошли да ги изпратят. Имаха вид на двойка опечалени със сбъркани пропорции. Паропс просто бе стиснал здраво ръката на Салма с пожелания за успех. Но и в неговите очи не се четеше особена надежда.

След като се спуснаха под земята, Салма бързо загуби чувство за ориентация. Мравкородните явно намираха пътя си опипом, защото мракът беше твърде плътен дори за силното зрение на Салма. Често до слуха му долиташе трополенето на насекоми, които се изтегляха да им сторят път.

— Тук — чу се гласът на Базила и Салма налетя на човека пред себе си. Явно бяха спрели.

Грейна фенер, от слабо по-слабо. Отпред ги чакаха двама мравкородни — сигурно те бяха напътствали Базила по мисловната връзка. Носеха лопати и Салма видя, че в тавана на тунела е прокопана шахта с метални скоби, набити в стените.

— Много тунели и шахти като тези водят извън града — обясни Базила. — Край тази шахта няма имперски патрули, освен това е достатъчно близо до лагера им, за да ударим, преди да са ни видели. Нощем осоидите палят огньове само в лагера си, а в тъмното виждат не по-добре от нас. За разлика от тях обаче, аз и хората ми стояхме на тъмно под земята още откакто се взе решение за този план, за да нагодим зрението си.

Един от мравкородните инженери се беше изкатерил нагоре по шахтата, запънал бе крака в скобите и изриваше пръстта над главата си.

— Земята в горния край на шахтата е подпряна с греди, така че да издържи теглото на човек, който минава по повърхността — продължи да обяснява Базила, — но скоро ще отворим прохода. Тогава започваме.

Базила и хората й бяха въоръжени с мечове. Имаха и малки арбалети с двойна тетива, която им осигуряваше силата на нормално по размер оръжие, а скъсеният и олекотен корпус позволяваше стрелба с една ръка. Над дръжката арбалетите имаха малък застопоряващ механизъм, който да държи под напрежение стоманените рамене.

Мравкоидите чакаха мълчаливо под дъжд от пръст и камъчета. Тото и Салма се спогледаха, но на този етап нямаше какво да си кажат.

А после фенерът угасна и Салма си даде сметка, че мъжът с лопатата горе явно наближава повърхността. Посегна опипом към меча си и провери дали излиза лесно от ножницата.

Поредната доза пръст изтрополи на пода — и последната, очевидно, — после мъжът се спусна по скобите, подбра колегата си и двамата потънаха мълчаливо в тунелите по обратния път. Базила вече се катереше нагоре с равномерен ритъм, който се предаде и на отряда й — мъжете се изкачваха сръчно по импровизираните стъпенки, ръцете им се разминаваха на косъм с ботушите на предхождащия ги войник, но въпреки това никой не се подхлъзна, нито настъпи по пръстите човека под себе си. Скоро всички стигнаха до повърхността и дойде ред Тото и Салма да ги последват, което те направиха далеч по-несръчно.

Базила ги прикова с поглед.

— Отсега нататък — каза тя с приглушен глас — приказки няма да има. От мен дума няма да чуете, вие също ще си затваряте устата. Гледайте какво правим и правете същото. И нищо друго.

Двамата кимнаха. Салма изтегли меча си, намазан с оръжейно чернило, а Тото щракна нов пълнител в арбалета си. Скрил ги плесна по раменете да им вдъхне кураж — колкото на тях, толкова и на себе си, — после се загърна в плаща си и изчезна в нощта по дългия път към Колегиум.

Имперският лагер беше осветен с наколни лампи през големи интервали на двайсетина метра от най-външните палатки. Пред кръга на лампите тук-там се виждаха часови, които промъкващите се таркиански саботьори различаваха като неясни силуети, други обикаляха по периметъра. Оттатък лампите имаше пояс разчистена земя, а след нея започваше лагерът. По това време на нощта сред палатките почти не се забелязваше движение.

„Скръб в окови е някъде там, в една от палатките“ — помисли си Салма. Или Радостта на Ааген, както сама се бе нарекла за последно. Нещо се сгърчи горчиво в гърдите му при тази мисъл.

Забеляза, че неколцина от мравкочовеците са изчезнали, и понечи да попита Базила, но си спомни изричните й инструкции относно говоренето.

Нощта щеше да е дълга.

Недалеч се виждаше силует на часови. Салма се зачуди защо не се бяха опитали да проникнат през хлабавия кръг на постовете, но после съобрази, че това само би удвоило вероятността да ги разкрият. Осоидите несъмнено познаваха охранявания периметър и не биха оставили съществени пролуки в него.

Друг осороден — от часовите, които обикаляха по периметъра — тъкмо минаваше недалеч от Салма. Логично би било да патрулира извън светлия кръг и да наблюдава подходите към него; вместо това той вървеше зад лампите, които го заслепяваха. Това го правеше в голяма степен безполезен, но човекът изглеждаше толкова отегчен и сънен, че явно не му пукаше как изпълнява задачата си.

Часовият продължи нататък с провлечена стъпка, след малко силуетът му се открои в светлия кръг на поредната лампа и миг по-късно от мрака изникна човек и простреля в гърлото постовия близо до Салма. Всъщност стрелите бяха две — една в гърлото и втора между очите. Мъжът се срина, без да издаде звук, двама мравкородни се появиха от мрака, хванаха го преди да е паднал на земята и го извлякоха далеч от светлия кръг при основната група саботьори.

Салма чу нечии стъпки зад себе си, обърна се и видя висок паякороден с къса туника. Човекът изглеждаше дълбоко нещастен.

— Знаеш каква е задачата ти, нали? — прошепна му Базила и мъжът кимна. Явно беше от таркианските роби, осъзна Салма. Беше по-висок от повечето мравкоиди, а робският труд беше прибавил маса към иначе стройното му паешко телосложение. Новодошлият се зае да нахлузи доспехите на мъртвия осороден войник и Салма разбра каква е задачата му. Липсата на постови би вдигнала тревога незабавно. Но докато се промъкваше с другите през светлия кръг към тъмната вътрешност на лагера, Салма се чудеше какво ли бяха обещали на паякородния роб, за да се съгласи на такава задача. Дали му бяха обещали свободата или просто държаха в залог семейството му? Едва ли щеше да разбере някога.

Лагерът заемаше огромна площ и дори през нощта между палатките имаше движение. Повечето самотни фигури бяха на осородни, имаше хора и от други раси — роби или бойци от помощната войска. Малката група на Базила се придвижваше на прибежки и много по-тихо от очакваното. Сенките на палатките предлагаха прикритие, а приглушените светлини на спящия лагер бяха достатъчни, за да намират пътя си. Дори Тото успяваше да се движи незабелязано.

Напредваха постепенно по външния периметър на палатките, където нощната активност беше най-слаба. В някои от палатките светеха лампи, сиянието им прозираше през платнищата, чуваха се и тихите гласове на хората вътре. Салма чу потракване на зарове от една, долови мелодията на непозната песен край друга. Големите казармени палатки сигурно бяха пълни до дупка с осородни войници. В други сигурно спяха мравкородни, които Империята беше подчинила, или от онези гиганти, които предната нощ бяха раздрали с голи ръце крепостната стена на Тарк. Дано поне тази нощ не срещнеха нито едно от онези великански създания, помисли си Салма.

Невероятно, но факт — още не ги бяха забелязали. В светлия кръг постовите гледаха навън — истинските часови, както и паякородното менте, — но лампите ги заслепяваха за онова, което се случваше в самия лагер.

Чу се шум от боричкане, но всичко свърши, преди Салма да е разбрал какво става. Осороден войник бе минал на крачка от тях и бе спрял да хвърли подозрителен поглед към сенките. Базила и друг мравкороден го бяха дръпнали, запушили му бяха устата и му бяха срязали гърлото, преди да е издал и звук. Сбутаха трупа му в сянката на една палатка и продължиха нататък.

Летището беше добре осветено и чудовищните призраци на въздушните кораби, бледи и издути, се виждаха ясно. Балоните вече се поклащаха високо във въздуха, изпънали докрай придържащите ги към земята стоманени кабели, готови, без съмнение, да отлетят със сипването на зората. Тото се беше опитал да му обясни какво представляват — балоните не били пълни просто с нагорещен въздух, а с някаква алхимична газообразна смес със сложно наименование, която била по-добра, защото не се налагало да я затоплят преди полета. Обяснение, от което Салма не разбра почти нищо.

Мравкородните носеха експлозиви. Планът беше да се промъкнат на всеки от корабите и да заложат там експлозивите с намаляващи по дължина фитили, така че всичките да избухнат повече или по-малко едновременно и да лишат осоидите от време за реакция. И това Салма не го разбра докрай, затова го прие на юнашко доверие.

Спряха отново, този път в сянката на един от хелиоптерите, чиято четвъртита стена беше висока и широка колкото бедняшка къща в Хелерон. От другата му страна се чуваха звуци на движение, металическо дрънчене и от време на време по някоя ругатня на окъснял осороден занаятчия, който бърза да приведе поверената му машина в готовност. Салма се промъкна напред към Базила и зърна иззад ъгъла на машината добре осветеното обширно пространство, което осоидите бяха разчистили за своите летящи машини. Десетина големи лампи осигуряваха достатъчно светлина за нощните занимания на занаятчиите. С други думи, оттук насетне гостоприемни сенки нямаше да има, само застъпващи се кръгове ярка изкуствена светлина.

На летището имаше много занаятчии, както и друг персонал. Тук-там се виждаха войници, разни хора проверяваха опъна на закотвящите кабели, други брояха сандъците с оборудване, струпани край люковете на летящите машини.

Салма осъзна, че при толкова много хора планът им няма как да проработи — щяха да ги забележат веднага щом напуснеха прикритието на хелиоптера.

Базила чакаше неподвижно и Салма се зачуди на какво ли се надява мравкородната — че всичките тези хора ще се разкарат като по чудо? И ако това не станеше, а то нямаше да стане, щяха ли да клечат търпеливо в сянката на хелиоптера, докато ги открият на зазоряване?

Тото го докосна по рамото, после взе да брои на пръсти, а накрая обхвана с жест групата им.

Салма преброи на свой ред спътниците си и наистина, един човек липсваше.

Миг по-късно нещо изтрещя доста далеч от тях, но все пак в рамките на лагера — гръм, последван от пламъци. Зловещата тишина се проточи няколко секунди, после започнаха виковете.

Повечето войници хукнаха без бавене в посоката на пламъците, както и изненадващ брой занаятчии, водени най-вече от любопитство.

Базила вече стискаше в ръка арбалета си и очевидно отброяваше секундите — Салма видя как устните й се движат: две… три… четири… А после хукна към светлината и пусна стрела в най-близкия човек.