Разединени равнини

18.

Генерал Максин отдели една последна минута да вникне в докладите, които беше получил. Тези доклади бяха тайната на неговия успех. Имаше на свое разположение способни роби, чиято единствена задача беше да обработват огромното количество информация, постъпващо от вътрешната служба на Рекеф, и да му го предоставят в съкратен и обобщен вид. Подробностите щяха да дойдат по-късно. Когато ги поиска. Засега разполагаше с основната картина, знаеше кой крои заговори, кой губи позиции, кой печели влияние и кой взема подкупи.

И цялата тази информация не беше храна само и единствено за императорските уши. Максин си имаше свои планове. Рекеф беше млада организация, създадена в последните години от управлението на първия император и изградена от мъжа, чието име носеше и до днес. През последвалите две десетилетия структурата и йерархията на Рекеф бяха добили окончателния си вид, но на някои нива все още търпяха промяна. Именно с това бяха свързани плановете на Максин.

На върха на Рекеф стояха трима генерали. Идеята беше всеки от тях да контролира изрично посочена част от Империята, да споделя с другите двама получената разузнавателна информация и да докладва лично на императора. На практика обаче тези мъже, които бяха достатъчно амбициозни да се издигнат до върховете на Рекеф, не търпяха намеса от страна на своите равни.

Максин беше в печеливша позиция и само това го интересуваше. Той беше сред личните съветници на императора. Генерал Бруген гонеше сенки и диваци в източните територии на Империята, справяше се с глад, с бюрокрация и с ината на подчинените раси. Генерал Рейнер се бореше с Равнините. За момента Максин държеше най-силните карти и смяташе да ги изиграе по най-добрия начин.

Имало бе и временни спънки, разбира се. Бруген беше съвестен човек, затрупан от повече проблеми, отколкото щабът му можеше да реши, така че от него Максин не се боеше. Рейнер беше друга работа. Неотдавна беше отстранил човек, когото Максин беше издигнал до губернаторски пост на голям град и който имаше централно място в собствените му планове. Сега градът, внушителното му богатство и местните агенти на Рекеф бяха в ръцете на ужасния полковник Латвок, един от доверените лакеи на Рейнер.

Това беше хвърлена ръкавица към първенството на Максин, но пък той обичаше предизвикателствата — стига да излезеше победител.

А той несъмнено щеше да спечели. Обработен подобаващо, императорът беше готов да го заобича като брат… Впрочем не като брат. В крайна сметка именно Максин бе организирал и привел в изпълнение убийствата на всичките му братя и сестри, освен една, както и на няколко други претенденти за императорския трон. А сега бе поднесъл на императора единствения дар, който цялата Империя не би могла да му даде. Смяташе, че това му осигурява достатъчно предимство, за да поиска основна реорганизация на Рекеф, след която Рейнер и Бруген да разберат, пък било и за кратко, че всяка армия може да има само един генерал.

Максин нави свитъците, прибра ги в тайното отделение на писалището си и тръгна за среща с императора.

Бяха преместили роба в по-добра килия — с гоблени по стените, килими на пода, изящна дърворезба скакалецородна направа и без прозорци. Но Уктебри се оплака от ярката светлина на газените лампи и сега маслени фенери висяха на вериги от тавана и къпеха покоите му в сумрак.

Ала робът излезе да ги посрещне веднага, без да го викат повторно, и Максин си отбеляза наум, че очевидно го хранят добре напоследък. А това гърчаво създание имаше забележителен апетит — да се чуди човек къде отиваше толкова много кръв.

Когато пленникът излезе да ги посрещне, Алвдан го изгледа от глава до пети, дори направи предпазлив кръг около него. Максин знаеше, че в този случай трудностите произтичат от невъзможността да повярваш. Предложеното от стария окаяник беше невъзможно, немислимо за всеки здравомислещ човек. Онова, което комарородният беше обещал, невъзможната мечта на магьосници и древни крале, се родееше с потъналите в забвение легенди на робите. Но когато Уктебри говореше за това, беше трудно да не си спомниш, че и неговата раса се смяташе за отдавна изчезнала, за плашило от детските приказки и нищо повече. Но щом Уктебри заприказваше с гъгнивия си глас, с кротката си увереност и чудата настойчивост, дори най-здравомислещият човек се изкушаваше да повярва, макар и само за миг, че цялата тази измишльотина има отношение към реалността.

А сега Максин разполагаше с достъп до голямо количество информация. В Капитас нямаше големи библиотеки, богати архиви или други места, където словото се съхранява и тачи, но посредством каналите на Рекеф генералът получаваше достъп и до най-прашните свитъци на всички народи, които Империята беше завладяла и подчинила.

Завоеванията във Федерацията му бяха поднесли на тепсия несметно знание. В голямата си част то не се различаваше съществено от глупавите робски суеверия, но Максин се бе научил да задава все по-конкретни въпроси. В завладените княжества на Федерацията сигурно имаше немалко агенти на Рекеф, които се чудеха защо генералът иска от тях да се ровят толкова надълбоко в старите легенди и древната история.

Водните кончета обичаха писаното слово и ранните им исторически хроники бяха издържани в изящен стил и с изумителни подробности. Именно там Максин бе открил връзка с онова, за което говореше комарородният. Не толкова, че да е сигурен, но достатъчно, за да приеме, че в далечни времена е имало нещо, на което да се опрат хвалбите на Уктебри.

— Искаш да проучиш нашата сестра — каза Алвдан.

Закачулената глава на Уктебри взе да кима енергично.

— Необходимо е, ваше императорско величество.

— Разбрахме — продължи императорът, — че тя е подходяща. Че ти си я обявил за подходяща. — В гласа му се прокрадваше подозрителност. Максин обичаше, когато Алвдан бе изпълнен с подозрение. Щом ги замъчат подозрения, императорите се обръщаха за съдействие към Рекеф, а тук, в Капитас, Максин беше Рекеф.

— Във висша степен подходяща, ваше императорско величество — потвърди комарородният. — Но не бива да се допускат грешки. Трябва да започна изчисленията си. Процесът е бавен и колкото по-скоро започнем, толкова по-добре.

— Глупости — заяви презрително Алвдан. — Не вярваме на всичко това. Твърденията ти са безпочвени. — Обърна се да си ходи, но Максин беше доловил колебание в гласа му, знаеше, че и комарородният го е доловил.

— Аз съм на ваше разположение — каза тихо Уктебри. — Аз съм ваш пленник, ваш роб… и ще се подчиня на вашата воля. Но никой друг не би могъл да ви предложи онова, което ви предлагам аз. Никой друг, ваше величество.

— Максин, не е възможно да вярваш на това. То противоречи на здравия разум — възрази императорът, но в гласа му Максин не усети страх или презрение, а жажда. „Ако е вярно — казваха очите на императора, — какви неща бих могъл да направя… Нима би имало нещо, което да не е по силите ми?“

— За себе си стигнах до извода, че в този свят има неща, които няма да изчезнат само защото ние си затваряме очите за тях. По времето на вашия прадядо, ваше величество, собственият ни народ е имал своите чудати вярвания. Сред които и убеждението, че един ден ще се обединим и ще владеем света. Кой би повярвал тогава?

— Но това е различно, Максин.

— Разликата е само във вида вяра, ваше величество.

— Значи искаш да проучиш нашата сестра? — обърна се отново Алвдан към стареца. — Това ще й причини неудобство. Ще я разстрои. Добре. Планът започва да ни харесва все повече. Но казваш, че ти трябва още? И че не разполагаш с необходимото.

— Така е, ваше императорско величество. Сам по себе си не разполагам със силата за нещо толкова велико.

— Тоест шарлатанството ти има нужда от гориво, за да проработи, така ли?

— Тези термини са ми непознати, ваше величество — отвърна угоднически Уктебри, — но вие несъмнено сте прав.

— И искаш от нас магическата си кутия? — добави присмехулно императорът. — Ако е толкова могъща, дали ще е лесно да я открием… а и да я открием, възможно ли ще е изобщо да я вземем?

Уктебри въздъхна гъгниво и подръпна назад голямата си качулка, за да се почеше по главата. Червените му очи се отместиха от Алвдан към генерала.

— Руини и пепел, това е останало от величието на моя народ, ваше императорско величество, но и онези, които изковаха падението ни, сега са на същия хал. Старите времена отминаха безвъзвратно и няма да се върнат. Прежните величия сега се валят в прахта, а онова, пред което хората благоговееха, днес предизвиква единствено презрение. — Уктебри преплете тънките си пръсти. — Този предмет, за който биха си съперничили лордове, скрири и принцове по времето, когато стойността му се оценяваше подобаващо, сега е антикварна рядкост в ръцете на невежи. Невежи, които се имат за знаещи, но нямат никаква представа какво държат в ръцете си. Но в предмета все още се крие сила — сила, която да използвам за ваша угода, почитаемо величество.

— А ако тази сила бъде използвана срещу нас, знай, че ще изцедя от теб всяка капчица кръв, която си изпил, твар мизерна — предупреди го Алвдан. — Успееш ли, ще си най-почитаният сред робите на Империята, но за предателство не си и помисляй.

— Аз съм ваш затворник… ваш роб — повтори комарородният, — а вие можете да ме убиете с една дума, сега или по-късно, или след като приключа със задачата си. Аз завися изцяло от вашата добронамереност, всемогъщи. А когато докажа способностите си с това велико дело, дано смекчите мнението си за мен и дано повярвате, че мога да ви бъда в услуга и по-нататък.

— Може би — каза Алвдан, но не личеше да смята подобно развитие за вероятно. — Така или иначе, вече издадох нужните заповеди и те пътуват към Хелерон. Може вече да са пристигнали дори. Чувал ли си за Хелерон? Нямаме свободни агенти по-близо до твоята играчка, но в Хелерон има цял куп умни хора, които играят по нашата свирка. Ако тази Кутия на сенките съществува и е там, където ти твърдиш, те ще я намерят.

Доведоха принцеса Седа след две камбани — както се измерваше времето в Капитас, — след като я измъкнаха без предизвестие от собствения й луксозен затвор. Тя понечи да избяга, когато видя гърчавата закачулена фигура на човека, който я чакаше, но пазачът я избута решително в стаята, върза я за един стол и застана прав зад нея като сянка в края на полезрението й. Комарородният я гледаше примижал, дългите му пръсти се докосваха при върховете, после се разделяха и пак се събираха.

— Светлина и мрак — промърмори Уктебри Саркадът. Тръгна с бавни крачки из стаята, някак колебливо. — Животът е това — цялото съществувание е разпънато между тези два полюса. Така поне го разбирахме всички ние. — Накрая изглежда стигна до решение. — Затворете фенерите — каза той и пазачът го изгледа предпазливо.

— Господине? — Уктебри може и да беше роб, но пък бе разговарял лично с императора, затова пазачът се спря на това обръщение.

— Не мога да го направя сам — обясни с раздразнение комарородният. — Спуснете капаците почти докрай. Твърде светло е за онова, което ще правя. Дано по-слабата светлина не ви причини прекомерно неудобство, ваше височество.

И сега в стаята беше тъмно — Седа виждаше Уктебри като силует в тъмна роба, който се сля още повече със сенките, когато пазачът се зае да издърпа кордите, контролиращи капаците на фенерите.

— Не е нужно да ме наричаш така — отбеляза с равен тон Седа. — Никой друг не го прави.

Светлината и на последния фенер се скри зад затворения почти докрай капак. Седа чу как пазачът се връща опипом зад стола й, усети как бръсва с ръка рамото й, за да провери дали повереницата му не е духнала междувременно.

— Аз го правя — чу се гласът на комарородния. Седа едва го различаваше в мрака, и то само когато се движеше. Спреше ли на място, Уктебри буквално изчезваше от погледа й. — Нали това е правилното обръщение към дама с вашия ранг?

Седа чу стържещ звук откъм посоката, където приблизително се намираше.

— Какво правиш, комарородни?

— Рисувам. Водя си бележки — чу се гласът му. — Светлина и мрак, почитаема принцесо. Целият ни свят е съграден между тях. Има неща, които са възможни на лунна светлина и съвсем невъзможни по пладне. Но не е важен часът, а светлината. Ако успея да сътворя нощ в мислите ви, нищо не може да ми се опре, но ако притежавате волята да подклаждате слънцето, аз ще съм безсилен. Ала вашият народ отдавна е изгубил тази способност.

Седа чу тътрузенето на краката му. Неспособна да разчита на зрението си, тя напрегна докрай слух. Докато я водеха насам, се бе настроила за поредната порция насмешки и обиди от страна на брат си, но вместо него бе заварила този стол — столове като този беше виждала другаде. В затворите, за разпити. Останалите механизми, прилагани при изтезанията на затворници, ги нямаше тук, но Седа изпита неприятното чувство, че комарородният ще постигне целта си и без тяхна помощ.

Когато отново й проговори, беше от много близо.

— Един факт убягва от вниманието на вашата раса — а и на всички нови раси. Фактът, че всички велики народи от Вещото време са виждали в тъмното, в по-голяма или в по-малка степен. Богомолкородните, паякоидите, а най-добре от всички молецородните и моят народ. Да познаваш мрака и да не се боиш от него е било задължително условие, за да контролираш света.

Застанал бе досами лакътя й.

— А после, както знаем всички, великата древна нощ свършила и изгряло слънце от нов вид. Бунтовническото слънце на машините и занаятите, което ни прогонило вдън земя.

— Колко ли горчивина сте насъбрали в сърцето си — подхвърли без съчувствие Седа.

— Горчивина? — Кратък хриплив смях. — Моят народ изгубил шанса си за величие още преди революцията. Винаги сме били малобройни, но сме имали сила, имали сме и копнежа да я използваме. Имали сме тайни, които скририте на молецоидите така и не са научили, и други, които може и да са узнали. Решили, че сме въплъщение на злото, и тръгнали на война срещу нас, за да ни унищожат заедно с цялото ни познание.

Седа изписка уплашено, когато бледите му студени пръсти докоснаха бузата й. Ноктите му бяха неочаквано остри.

— Останали сме толкова малко. Много малко — продължи той. — Но макар да избили почти до крак народа ми, молецородните така и не успели да доведат замислите си докрай, защото познанието още е с нас… а вашият брат проявява голям интерес към него.

Заля я усещането, че е вперил очи в нея. Бяха я измъкнали без предупреждение от покоите й само по копринена рокля в нощния хлад, а ето че сега нощта я поглъщаше. Върховете на пръстите му се плъзнаха лениво по врата й.

— Ти… — Седа събра последните си резерви от смелост. — Доста сложна схема си измислил, Саркадът, само за да натрапиш вниманието си на жена. Нима наистина сте останали толкова малко от твоята раса?

Гъгнивият му смях прозвуча отново.

— Простете ми, ваше височество. Аз съм стар човек, но при мъжете от моето племе апетитите умират бавно, а вие, осородните, сте красив народ. Като за Умела раса. А самата вие сте забележително привлекателен образец на осородна женственост.

— И затова е всичко, така ли? — Седа дръпна каишите, които я стягаха към стола, макар да знаеше, че е безполезно. — Или е нещо като допълнителен дар?

— Не бойте се, ваше височество. Добродетелта ви е в безопасност. Апетитите, за които споменах, не са сексуални.

— Кръв тогава? Наистина ли пиете кръвта на други хора?

— Също като насекомите, чието име носим — потвърди той, — а себе си смятам за един вид познавач. Ценител, особено на кралска кръв. Макар че, доколкото разбрах, тя е в недостиг. Баща ви е починал не млад, но не и стар, нали?

— Вярно е.

— И това е предизвикало подозрения? — Седа усети, че комароидът минава зад стола й.

— На твое място бих сменила темата, Уктебри, иначе току-виж пазачът докладвал за думите ти.

— А, да, пазачът. Бихте ли го повикали, моля.

Тя смръщи чело в мрака.

— Защо?

— Просто така. Както човек вика незнайни сили просто за да пробва дали ще се отзоват.

— Ти си?…

— Той не чува нищо, господарке, защото му направих магия. Не вижда нищо и не чува нищо. Светлина и мрак, а от двете мракът има превес. Брат ви се е боял, че баща ви е бил убит. И още повече се е боял, че ще обвинят него за тази смърт, затова не е имало разследване, нито дори официално изказано съмнение. Империята на вашия народ е млада, традицията на унаследяването — крехка. Затова брат ви решил да подсигури позицията си с помощта на драстични мерки. Взел това решение, следвайки съвета на полковник Максин — полковник по онова време, сега генерал.

— Максин уби братята и сестрите ми — потвърди Седа. Пазачът все така, не издаваше и звук. Въпреки съпротивата на здравия си разум и навярно повлияна от мрака и хрипливия глас зад себе си, Седа откри, че вярва на Уктебри за магията. — Мен остави жива само като средство срещу евентуални заплахи. Ако и аз умра, незнаен брой претенденти могат да надигнат глава, един по един или в общ заговор. Брат ми се чувства толкова сигурен на трона си, че според мълвата се връзвал понякога към него от страх да не тупне на пода в момент на слабост.

Уктебри се засмя.

— Разбрах също, че брат ви има много наложници, но нито едно дете. Дори незаконни. Забележително.

— Наредил е всички деца, родени от наложниците му, да бъдат убивани веднага след раждането — каза тя, — така поне съм чувала. Незаконородените нямат никакви права върху трона, но Алвдан не би поел дори минималния риск някое от тях да порасне и да бъде използвано срещу него.

— Няма законна съпруга. Нито законородено дете. Мъж, който се бои от преждевременна смърт, в случай че негово дете достигне пълнолетие. Вие сте негов затворник, но не повече, отколкото той сам е свой затворник. Колко глупаво наистина… — Гласът му сякаш се отдалечаваше постепенно. — И все пак сигурно разбирате защо в крайна сметка брат ви реши да обмисли моето предложение.

— А какво е то? — попита Седа. — Какво е това предложение? Можеш да ми кажеш. Така или иначе, аз нищо не бих могла да направя по въпроса.

— Уверих брат ви, че мога да му осигуря живот, много по-дълъг от броените години, отпуснати на вашата раса. А може би дори вечен живот? Един безсмъртен император на осородните, премъдър и обичан во веки веков от своите поданици. Идеята му допадна достатъчно, за да ми позволи да опитам.

— А повярва ли, че е безсмъртен, аз ще умра още същия ден — кимна Седа.

— Уви, вашата кончина ще настъпи броени мигове преди неговото възнесение. — Говореше право в ухото й. — Моят народ разбира кръвта, защото кръвта е мракът в нашите вени. Кръвта има сила. Особено кръвта на близките ни роднини. А какви по-близки роднини от брат и сестра, ваше височество?

Тя се вкамени, усетила нещо остро отстрани на шията си, нещо като острието на малък бръснач. Затвори очи, стисна юмруци и зачака да свърши, като се молеше да е бързо.

Болката бе почти недоловима като от миниатюрно порязване, а после острието изчезна. Уктебри помълча още малко, после каза:

— Имате най-сладката кръв, която съм опитвал от много-много време насам, принцесо.

— Брат ми трябва да е луд, за да ти повярва — изсъска тя. — Ти също трябва да си луд, за да го изкушаваш така. А аз, след като от осем години живея в страх, трябва да умра сега, в името на една лудост?

— Жалко, че точно вие го смятате за невъзможно, ваше височество, много жалко — прошепна Уктебри, все така досами рамото й. — Виждате ли, работата е там, че храня някои съмнения относно покровителството на вашия брат.

Седа се стресна, усетила как каишите на китките й се охлабват, първо на едната, после и на другата. Уктебри клекна да освободи глезените й.

— Склонен съм да подозирам — продължи той, — че би било опасно човек като брат ви да живее вечно. Или дълго дори. Вижте, аз се тревожа основно за своята раса и нейното бъдеще, а то едва ли би било възможно при император Алвдан. Той не ми прилича на човек, който би проявил благодарност или щедрост към онези, които са му помогнали да постигне своето.

Вече нищо не я задържаше на стола. Би могла да скочи на крака, когато реши, но не помръдна, хипнотизирана от думите на комарородния.

— Какво точно се опитваш да ми кажеш?

— Говоря за държавна измяна — обясни той и Седа разбра, че стои пред стола й като молител пред трон. — Стига да бях поданик на негово императорско величество, разбира се, какъвто не съм. Вероятно бихте възразили, че съм негов затворник, но по-добре се запитайте колко дълго би продължило пленничеството ми, ако не исках да съм пленник. Истината е, че в момента императорът ми е полезен, защото чрез него мога да си върна един предмет, за който копнея отдавна. И макар че съм напълно способен да изпълня обещаното, смятам, че короната на безсмъртието би прилягала по-добре на друго чело, а не на братовото ви.

Седа не вярваше и за миг, че Уктебри е способен на тези неща. Беше затворник и се опитваше да спазари свободата си срещу обещания за дълъг живот. Приказките му дори можеха да са капан, заложен от брат й, макар че той не се нуждаеше нито от претекст, нито от извинение, за да я убие. И все пак… Съществуваше смътен шанс Уктебри Саркадът да се превърне както в съюзник, така и във възможност.

— Намирам думите ти за приемливи — каза тя и протегна ръката си в мрака напред. Когато той я целуна, Седа усети острите му зъби върху кожата си.

„Това не мога да го повярвам.“

Ала откакто се помнеше, животът й беше зависил от светогледа на брат й, а не от собствените й идеи за мирозданието. Ако убежденията му го тласнеха към извода, че тя представлява заплаха за властта му, животът й щеше да приключи на секундата. Ако сметнеше, че ще е от полза за него да я остави жива, значи Седа щеше да живее — още един ден, а после и още един, ако междувременно убежденията му не кривнеха в друга посока. „Така че какво значение има вярвам ли аз на тази история или не? Кога изобщо е имало значение в какво вярвам?“

След като срещата с Уктебри приключи, Седа обмисли внимателно лудостта му, докато седеше пред огледалото и си оправяше грима. Лудостта му беше бездънна, лудост като зейнала пропаст, каквато Седа не беше виждала преди. А тя имаше богат опит с лудостта. Но като всяка друга лудост, властвала досега над мизерния й живот, и тази трябваше да бъде разнищена и проумяна. Седа трябваше да поговори с някого за случилото се и този някой не можеше да е осороден. Въпросът не опираше единствено до доверие, а и до познания — никой осороден не би могъл да й предложи смислен съвет за нещо толкова откачено и толкова встрани от картографираните територии на имперското познание.

Имаше само един, от когото да потърси помощ, и тя го повика при себе си.

Старият роб, служил на баща й, влезе боязливо в стаята — кльощав плешив мъж с продълговат череп и сива кожа, нашарена от бледи лъскави ивици, по-тънки на бузите и по-широки на главата. Както винаги, излъчваше несметни количества меланхолия, сякаш носеше на плещите си всички тегоби на света. Когато Седа беше малка и още не беше изгубила чувството си за хумор, той често я разсмиваше.

— Може ли да вляза, мадам? — попита старецът с треперлив глас. Седа се усмихна неволно на тази колебливост.

— Нали аз пратих да те повикат, Гегевей — отвърна тя, — така че влизай, моля те.

Затворът й беше горе-долу приличен. Покоите й бяха разкрасени с малкото, което бе успявала да измоли през годините. Овехтели гоблени прикриваха голия каменен зид на стените. Пред тесния прозорец беше подредила няколко растения в паешки стил. Две канапета бяха разположени едно срещу друго, помежду им имаше парцалив килим с неизвестен произход. Разполагаше с две стаи — тази, в която да приема посетители, и спалнята й, отделена от „гостната“ със завеса. Толкоз й беше отпуснал Алвдан от несметните богатства на Империята. Другите му братя и сестри бяха получили само парцели в гробищата.

Старият мокрицороден се наведе, за да влезе в стаята. Ходеше прегърбен и под ъгъл напред, но въпреки това ръстът му беше опасно висок. Седа знаеше, че народът му обитава северните покрайнини на Империята, а отвъд границите й имало цели племена мокрицородни — живеели в лесове с гигантски дървета, които гниели вечно, но никога не падали. Поне така гласеше мълвата. Самата Седа не вярваше, че има други като него. Струваше й се невъзможно една толкова тромава и нескопосана раса да създаде бойци или селяни, или нещо друго освен отнесени философи.

— Имаш репутацията на мъдър човек, Гегевей — поде Седа и той побърза да размаха ръце боязливо.

— Много, хм, любезно от ваша страна, мадам.

— Правиш се на оглупял старец, Гегевей, но един оглупял старец не би се задържал на съветнически пост толкова дълго. Още от времето, когато баща ми беше император. Още повече, ако е роб като теб. Трябва да си много мъдър, за да оцелееш.

Гегевей разтегли в усмивка тънките си устни, но нищо не можеше да разведри дълбоката тъга на сивото му лице.

— Има глупци и хммм… глупци, мадам. — После издаде доволно устни напред, когато Седа му сипа вино от една кана. — Знам си аз мястото, а то е следното: пръкне ли се идея в главите на, хммм, на моите колеги съветници, която никой не иска да изрече на глас, тогава идва моят ред да говоря. А после идеята обикновено бива разбита на пух и прах. Оглася ли някога мнение, което никой не може да обори, тогава несъмнено ще бъда, хммм, убит на място. Трудна пътечка е това и тясна, но ако човек има добро чувство за равновесие, може дълги години да ходи по нея.

— Дълги години — кимна тя и му подаде чашата. Той отпи с наслада и Седа продължи: — А ти на колко точно години си, старче?

— Спрях да ги броя, когато станах на, хм, сто и четири, мадам. — Скръбната усмивка се появи отново при вида на ококорената й физиономия. — Ние сме дълголетници, моят народ. Или поне в сравнение с вашия. Но дори по нашите стандарти аз отдавна не съм млад.

— Искам да те питам нещо. Не се сещам за друг, който би могъл да знае нещо по въпроса — каза му Седа и го покани с жест да седне. Той приседна на ръба на канапето срещу нея и отпи от виното.

— От добра реколта е — измърмори той, но очите му я следяха напрегнато измежду бръчките.

— По въпроса за магията, Гегевей — уточни тя.

— Хмм… А?

— Интересна реакция. На твое място повечето хора биха побързали да заявят, че магия не съществува и че е глупаво дори да се повдига този въпрос.

— Това ли искате да чуете, мадам?

— Ако исках да чуя това, нямаше да те повикам. Ти си начетен човек, получил си образованието си, преди да попаднеш в имперски ръце. Така че — кажи ми за магията.

— Интересна материя, мадам — смотолеви той. — Боя се, че не бих искал да…

— Не ми казвай нищо, което не би искал да чуеш повторено. Но не се въздържай само защото се боиш, че няма да повярвам на думите ти — заръча му тя. — Та за магията, Гегевей?

— Ами… моят народ има необичайни представи по този въпрос — започна той. — Крайно необичайни. Аз, хмм, ще ги споделя с вас, но не очаквам от вас да ги споделите с мен, ако разбирате какво искам да кажа. — Седа махна нетърпеливо с ръка и той продължи: — Едва ли знаете, но мнозина от моя народ са Умели. Ние изучаваме, хмм, механиката и физическите принципи на света, макар че рядко създаваме изделия, а малкото, което все пак създаваме, е предимно от дърво, защото в моя роден край метали се намират трудно.

— Не го знаех — призна тя. — Значи не ще можеш да ми помогнеш, така ли?

— Е — отрече той, педантичен като библиотекар. — Все пак сред моя народ има и много, които не са Умели. Те нямат дарбата да разбират машините, но следват други, хммм, пътеки — физическите принципи на света и прочие и прочие, — които някои навярно биха нарекли магия. Така че, както сигурно разбирате, моят народ е в един вид уникална позиция — нито сме яхнали вълната на, хмм, техническия прогрес, нито сме се вкопчили отчаяно в мрака на Вещото време. Ние сме… в равновесно положение, ако мога да се изразя така. И тези две половини на нашата култура не са разделени, а тъкмо напротив. Опитваме се да споделяме проникновенията си и много рядко някой, хмм, надарен мъж или жена от нашия народ притежава таланта да разбира и двете половини на познанието. Затова мога да потвърдя пред вас, най-малкото в рамките на нашите вярвания и опит, че магията е съвсем истинска.

— Тогава защо ние, осоидите, не вярваме в нея? — попита тя. — Щом е толкова истинска, докажи ми го. — Ала зад предизвикателството в думите й се събираше вълнение.

— Ами, работата е там, че тези неща трудно могат да се докажат. Дори да направя някаква магия сега, пред вас, вие ще измислите десетина логични обяснения на видяното. И макар че тези обяснения ще са крайно невероятни, вие непременно ще се вкопчите в тях, вместо да допуснете, че, хмм, магията, дълговечната необяснима магия е в дъното на всичко. А ако сте достатъчно убедена в здравия си разум, ако не изпитвате страх, нито се чувствате под заплаха тук, в собствените си покои, то магията може и изобщо да не се получи. Магията е субективна сила, докато физическите закони на занаятчиите са обективни. Един механичен двигател ще се движи и без вяра, но за магията тя е задължително условие. Затова, когато вашите хора настояват за, хмм, доказателство, такова няма, но забравите ли веднъж нея, магията се промъква обратно през пролуките, там, където най-малко сте я очаквали.

Седа имаше още стотици въпроси, но успя да потисне любопитството си. Не биваше да се предоверява на никого.

— Ще те питам и за друго, Гегевей — каза тя, като мислеше усилено. Не биваше да показва по-голяма информираност, отколкото брат й би очаквал да притежава, но ако шпионите на Максин подслушваха сегашния й разговор с Гегевей и докладваха за него на генерала, а той — на императора, Алвдан би очаквал сестра му да попита за Уктебри. — Казваш, че магията съществува… знаеш ли обаче, че и комарородните съществуват?

Той я погледна втренчено, после набръчка въпросително чело.

— Комарородните, мадам? Изглежда ме смятате за много, хмм, лековерен. — Ала в противоречие на казаното той кимна едва забележимо и задържа погледа й.

„Значи мисли, че ни подслушват, но не ни наблюдават.“

— Е, значи някои легенди са си само легенди — въздъхна тя с фалшиво разочарование. Чувала беше, че паякородните имали Изкуство, което им позволявало да извличат нишки паяжина от пръстите си и да оформят с тях думи и форми с тайно значение, като едновременно с това водят неангажиращ разговор. Де и тя да притежаваше подобно умение.

— Уви, така е, мадам — потвърди Гегевей. — Но нека ви разведря малко. Ако позволите, бих могъл, хммм, да ви покажа една дребна безвредна магия.

Тя присви очи.

— Можеш ли?

— Боя се да не оправдая надеждите ви, ако са твърде големи, защото отдавна не съм практикувал. И все пак… — Сведе поглед към ръцете си, сиви и дългопръсти, стисна ги, а когато отново ги раздалечи, нещо се изопна между дланите му, нещо яркоцветно и искрящо.

„Номер е — помисли си веднага тя. — Намазал е с нещо ръцете си. С химикал или нещо друго.“ Иначе беше хубавко като за евтин номер, а и старецът я гледаше толкова сериозно. Седа отвори уста да каже нещо любезно, но не успя, защото неговият глас я изпревари — стигна до нея съвсем ясно, макар устните му да не се движеха, нито нейните уши да чуваха думите. Те сякаш се оформяха по своя воля в главата й.

„Знам за комароида, когото брат ви държи. Не му вярвайте. Той е много стар и много вещ.“

Тя го зяпна в лицето с провиснала челюст. Нещо се разбунтува в нея. Завладя я страховитото чувство, че след разговора си с Уктебри Саркадът, след споразумението, което двамата бяха сключили, тя е направила крачка встрани и тази крачка я е прехвърлила в свят, различен от нейния, свят, където такива неща бяха възможни.

„Той е вещ, мадам, но по-важното е, че силата му е голяма. Онова, което прави, го прави за себе си, а не за брат ви.“ Уморените стари очи на Гегевей светнаха изведнъж и отметнаха за миг булото, което криеше острия му ум. „Но вие, ваше височество, вие бихте могли да извлечете полза от него. Само не му се доверявайте. Не му се доверявайте, освен ако нямате никакъв друг избор.“