Разединени равнини

21.

На вратата на стаята му се почука силно и Стенуолд се измъкна от леглото да отвори. За пръв път от дълго време насам нямаше какво друго да прави, освен да зяпа в тавана. Никакви планове, никакви акции, никакъв повод да прегрупира наум агентите и контактите си. Чувстваше се унил и безсилен сега, когато най-после се бе изправил пред Събранието. Вече решенията щяха да ги вземат други.

Отвори вратата. Тиниса стоеше напрегната като струна в коридора. С изваден меч, забеляза той и сърцето му се сви.

— Какво?

— Събери си нещата — заръча тя. — Вземи оръжие и излез през задния вход.

— Осородните ли?

— Не — каза тя. — Собствените ти хора.

Врътна се към стълбите, но Стенуолд извика след нея:

— Как така моите хора? — Тръгна след нея, бос и по туника.

— Балкус дойде току-що — отговори тя, преполовила пътя надолу. — Казва, че отряд от градската стража е тръгнал насам заедно с един от делегатите.

— Е, нали точно това чакаме? — изтъкна Стенуолд.

— Чакаме съобщение, а не въоръжен отряд. Защо ще идват със стража, ако не за да те арестуват?

— Не може да бъде.

— Може! — извика му тя. — Побързай, преди да е станало късно!

— Няма! — викна на свой ред Стенуолд и стисна юмруци. — Това е моят град и ако управниците му не искат да ми помогнат, не виждам какво повече мога да сторя сам. Не ценя чак толкова свободата си. Дори Събранието да ме арестува, пак бих могъл да повлияя на делегатите. Няма да избягам, Тиниса. Но ти трябва да го направиш — ти и Балкус.

— Забрави — отсече тя. — Поне вземи някакво оръжие, а? Ако нещата са се обърнали на зле, може би не идват просто да те арестуват.

— Не може да бъде — повтори той, но все пак се върна в стаята, взе портупея си и го нагласи през рамо. Мечът натежа утешително на хълбока му.

Балкус и Тиниса го чакаха долу, единият с гвоздистрел, другият с рапира, най-чудатия почетен ескорт, който Стенуолд бе виждал някога. Застана между тях с ръка върху дръжката на меча и зачака участта си.

Тиниса ги посрещна на вратата — десетина смутени мъже от градската стража на Колегиум, с ризници и метални нагръдници, а сред тях побелял старец с официални одежди. Тиниса позна в него говорителя на Събранието, Линео Тадспар. Това сигурно трябваше да мине за знак на уважение, реши тя, да те арестува лично най-големият шеф.

— Какво искате? — попита го Тиниса. Държеше рапирата в ръка, но скрита зад вратата.

Тонът й не се хареса на стражарите и неколцина посегнаха предпазливо към дръжките на мечовете и боздуганите си.

— Извинете. Какво искате, майсторе на мантията говорителю Тадспар? — поправи се тя, осъзнала, че е не е нужно да усложнява допълнително ситуацията.

— Надявах се да поговоря с майстор Трудан, дете — отвърна преспокойно Тадспар.

— В такъв случай хората ви могат да изчакат на улицата, майстор Тадспар. Дано нямате нищо против.

Той се усмихна кротко.

— Не виждам за какво биха ми потрябвали. — Един от стражарите го подръпна притеснено за ръкава, но Тадспар му махна да се дръпне. — Нищо не ме заплашва, нали така. Доверието все трябва да започне отнякъде. А сега, дете, ще ме пуснеш ли да вляза?

Тиниса отстъпи крачка назад, като успя да пъхне рапирата си в ножницата, без мъжете отвън да разберат. Тадспар обаче я видя и вдигна вежда.

— Напоследък улиците на Колегиум са арена на разнообразни сблъсъци — отбеляза спокойно той. — В някои от които май си участвала и ти, скъпо дете. Скоро ще трябва да си поговорим за това. Колегиум все още е град, където властва законът.

— Нито капка кръв не съм проляла без основателна причина — увери го тя. — И не ми викайте така… не съм ви дете.

— Така изглежда. — Усмивка разчупи бръчките по лицето му. — Макар че на времето имаше сериозен дебат чие точно дете си. Стенуолд мълчеше като риба по въпроса, но ти растеше и аз скоро разбрах чия си. Когато стана на дванайсет, малцина помнеха Атриса… но аз я помнех и разбрах.

Сварена неподготвена, Тиниса го изгледа мълчаливо. После попита:

— Познавали сте майка ми?

— Два семестъра й преподавах логика и риторика. Беше любознателна студентка, необичайно качество за една паякородна жена.

Тиниса би го разпитвала още, ако не бяха стигнали до вратата към салона. Стенуолд седеше на масата и чакаше с привидно спокойствие, но Балкус стърчеше заплашително зад рамото му с гвоздистрел в ръка, насочен съвсем малко встрани от Тадспар.

— Майстор Трудан — поздрави старецът.

— Майстор Тадспар — отвърна официално Стенуолд, после добави: — Ще седнете ли?

Тадспар прие с благодарност поканата, а Тиниса изприпка да донесе кана вино и две чаши. Балкус все така наблюдаваше зорко стареца, сякаш се боеше, че може да е наемен убиец с умела дегизировка.

Стенуолд се протегна да сипе вино в чашите.

— Явно не сте дошли да обсъдим учебната програма за следващия семестър, майстор Тадспар.

Говорителят поклати глава.

— Ти докара на всички ни големи главоболия, Стенуолд. Хич да не се беше връщал в Колегиум, мен ако питаш. Ще има горко да съжаляваме, докато всичко това приключи.

— Значи сте дошли да направите нещо, за което ще съжалявате — предположи Стенуолд. — Какво е то?

— Ти чу изказването на майстор Белоуерн — продължи Тадспар.

— Да. Добър оратор е той.

— С изказването си Белоуерн ни напомни какви сме. Напомни ни, че Колегиум е център на мисълта, на мира и на закона. А ти искаш да ни превърнеш в някаква банда отчаяни наемници, които търчат из Равнините да дирят чужда война. Това, струва ми се, беше основният му аргумент.

Стенуолд кимна, като го гледаше с присвити очи.

— Оттогава не спряхме да разискваме — поде отново старецът. — Всеки член на Събранието искаше да добави по нещо от себе си, повечето пълни глупости, разбира се. Някои се изказаха ласкаво за осоидите, че били народ, от който да се поучим. Други подкрепиха твоята оценка за злините на Империята. Трети застанаха зад теб, водени от изцяло погрешни мотиви. Трябвало да защитим чистотата на Равнините и да се борим срещу всяко външно влияние, било то злонамерено или добронамерено. Несъмнено и сред поддръжниците на Империята имаше такива, които се водеха не от принципни съображения, а от личен интерес — заради бъдещи търговски печалби или в отговор на някои предварителни уговорки.

— Подкупи, тоест?

— Какво друго да е? Щом дори дребните търговци се опитват да бутнат кесия на някой делегат срещу услуга, защо да не го направи и една империя? Така стоят нещата, изглежда. Но аз знам, че повечето делегати в Събранието не приемат подкупи и в нашия корумпиран свят това май следва да се приеме за добродетел.

— Майстор Тадспар…

— Стенуолд, мисля, че след днешното си представление вече имаш правото да ми викаш Линео и да ми говориш на „ти“.

— Добре. И двамата знаем, че си тук с конкретна цел, Линео — каза Стенуолд. — И си дошъл с войници, както разбрах. Аз съм изцяло на твое разположение.

Линео Тадспар въздъхна.

— Значи стигнахме и до това, нали? Стенуолд, ти пусна в ход машина, която никакъв лост не може да спре, нито дори да забави. Нещо повече, подходи към въпроса по начин, който заслужава сериозно порицание. Агитираш студентите, участваш в улични сбивания. Поразходи се по широкия свят, намери някакво грозно и войнствено негово проявление и — чук и клещи! — взе, че го довлече тук, където то няма място. — Тадспар изкриви лице в гримаса, която разкри зъбите му — бели, равни и изкуствени. — Тази ситуация никак не ми харесва, Стенуолд, и съжалявам, че доживях да я видя.

Стенуолд кимна, все така в изчакване.

— Събранието на Колегиум гласува в твоя полза. Наш дълг е да спрем Империята на осите.

Произнесени с уморения, сух глас на стария говорител, в първия миг думите увиснаха неразбрани във въздуха. Едва след като си ги повтори наум, Стенуолд проумя какво беше чул току-що.

— Ние нямаме право да се самопровъзгласяваме за пазители на Равнините — продължи Тадспар, — но по всичко личи, че сме станали точно такива. Докато майстор Белоуерн ни обясняваше в изказването си кои сме и какво символизираме, мнозина от нас започнаха да се питат кой е той, че да ни определя и ограничава по този начин. Не стига, че сме проспали толкова години, а той ни убеждава да се обърнем на другия хълбок и да продължим да си похъркваме доволно. Ти, от своя страна, ни крещиш да се събудим. И накрая стана така, че портретът, който ни нарисува майстор Белоуерн, нещо не ни хареса. Винаги сме се смятали за перлата в короната на Равнините, свикнали сме да гледаме отвисоко на мравкородните и на другите заради по-ниския им морал. Гордеем се с отношението си към бедните, към полуродните и към всички, които природата или съдбата е ощетила по някакъв начин. Това обаче води до тежки отговорности. Ако наистина стоим зад убежденията си, ако вярваме, че обществото трябва да се грижи за благосъстоянието на всичките си членове, да подкрепя слабите и да напътства сгрешилите, значи трябва да въстанем срещу онези, които изповядват противното. Колегиум е уникален сам по себе си. Дори в Събранието, нашия управителен орган, има представители на всички раси, които живеят в Равнините. Светогледът ни е широк. Може да не сме най-богатите търговци, но нашите изобретения са горивото за хелеронските леярни. Не сме големи бойци, но приобщихме Сарн с убежденията си и си спечелихме приятел в негово лице. Ние сме Колегиум, Академия и град в едно, но кои ще сме, ако не надигнем глас срещу нещо, което очевидно е в противоречие с моралните ни устои? — Той поклати глава. — Веднага след дебата информирахме майстор Белоуерн, че като е нападнала Тарк, от наша гледна точка Империята е нарушила Железния договор. Поне в тази пародия никога не сме имали участие, за разлика от Съвета на Хелерон, който подписа анекса под давлението на Империята. С това позицията ни е заявена.

— Направили сте нещо чудесно, Линео, наистина чудесно — възкликна Стенуолд, ала старецът поклати глава.

— Ужасно е, Стенуолд, а не чудесно. Защото води до промяна, която не вещае нищо добро. След години ще поглеждаме назад — ако изобщо доживеем до някакво обозримо бъдеще — и ще сочим твоето изслушване пред Събранието като началото на края на един свят, точно както революцията сложи край на мистиците и тяхното всевластие. Току-що отворихме нова глава в учебниците по история, Стенуолд, но лично аз предпочитам да преподавам история, а не да я творя. — Тадспар въздъхна и отпи за пръв път от виното в чашата си. — Редно е все пак да ти кажа, че решението ни е придружено от някои условия.

— Условия?

— Първо, както вече споменах на твоята очарователна повереница, напоследък в някои по-нелицеприятни квартали на града ни взеха да се появяват смущаващ брой трупове и аз съм склонен да мисля, че самият ти носиш отговорност за това, по един или друг начин. Ако ти си убивал агенти на осородните при законна самоотбрана или за да защитиш града ни, тогава всичко ще е наред, но стражарите ни, милите, направо са на нокти. Ще ми се да чуя някакво разяснение в близко бъдеще.

— Няма проблем — увери го Стенуолд.

— И второ… Колегиум тръгва на война. Знам колко драматично звучи, но е факт. Изправихме се открито срещу осородните и тяхната Империя и без значение дали думите ни ще преминат в действия, днешното ни решение означава война. А за да водим война, трябва да си разпределим задачите и в този смисъл Събранието реши да избере хора, мъже и жени… май войнемайстори ще е най-точният и доста неблагозвучен за ухото термин. Уви, доброволците се броят на пръсти, а и от тях повечето предпочитат да предлагат чужди кандидатури, но понеже ти ни донесе тази чума, колегите единодушно и категорично решиха, че трябва да понесеш своя дял от тегобата. С други думи, Събранието иска да те назначи за войнемайстор, а ако ти не приемеш поста и отстъпиш от принципите си, не виждам кой друг ще се съгласи да го направи.

— Приемам, разбира се — заяви Стенуолд, — и ще сторя всичко по силите си. А мога да препоръчам и още неколцина.

— Ще стигнем и до това — каза Тадспар. — За един ден сътворихме достатъчно история. Направо пришки ми излязоха по ръцете. — Допи чашата си и си сипа още вино. Изглежда по-стар отвсякога, помисли си Стенуолд. — Да ти кажа — продължи старецът, — когато дойдоха да вземат участие в Игрите, аз се зарадвах. Така де, дивашка нация, която ни идва на крака да ни поднесе почитта си. Представях си осородни студенти в Академията и осородни търговци по пазарищата. Представях си как Равнините се разширяват малко по малко и приобщават седма раса към досегашните шест. — Потърка челото си и разглади врязаните там бръчки. — Защо не се получи така, Стенуолд? Колко по-лесен би бил животът ни.

Стенуолд се чудеше как да облекчи страховете на стареца, когато чуха врата да се затръшва и скочиха на крака — старият Тадспар не по-бавно от него. Цяла група влетя в салона, но начело беше Тисамон. Влачеше някакво момиче и Стенуолд се засрами от трепета на сърцето си, когато позна Ариана. Зад тях напираха трима-четирима от стражарите на Тадспар, които очевидно се бяха опитали да спрат богомолкородния, ала толкова безуспешно, че той едва ли ги беше забелязал.

— Кажи им! — нареди отсечено Тисамон и блъсна Ариана напред с очевидното намерение тя да падне в краката на Стенуолд. Но Стенуолд пристъпи напред да я хване. За миг стаята потъна в пълно мълчание, Ариана трепереше в прегръдките на Стенуолд, а Тадспар мигаше на парцали срещу богомолкородния.

— Майстор Тисамон от Фелиал, ако не греша — каза старецът. — Успокойте се, моля — обърна се той към стражарите. — Не мисля, че непосредствена опасност заплашва някого тук. Прав ли съм, майстор Тисамон?

Богомолкочовекът кимна отсечено. Стенуолд местеше поглед между него и Ариана.

— Идваш точно навреме, Тисамон — заговори той. — Събранието е решило да се противопостави на Империята. Колегиум тръгва на война. Това е майсторът на мантията Тадспар, говорителят.

— Толкова по-добре, че и той е тук — отвърна мрачно Тисамон. — Кажи им, жено.

Ариана се отдръпна от Стенуолд, без да срещне погледа му.

— Осоидите са пратили емисари във Век — съобщи тихо тя. — Искат векианците да нападнат Колегиум. Лесно ще ги убедят.

В салона се възцари тишина, от стражарите при вратата чак до Балкус от другата страна на масата.

— Тисамон, това… — започна Стенуолд.

— Открих я да бяга от собствените си хора — обясни презрително Тисамон. — Явно са се изпокарали и сега ти си единственият, който стои между нея и изпълнението на смъртната й присъда. Затова, да, мисля, че е вярно. Не знам дали Колегиум тръгва на война, но войната определено е тръгнала насам.

За Тисамон всичко това беше колосална загуба на време. Военният съвет на Колегиум, както побързаха да го кръстят без капка свян или скромност, вече заседаваше, но на заседанията рядко се обсъждаха военни теми. Присъстваха четиридесетина членове на Събранието. И се бяха събрали не другаде, а в една от студентските аудитории, което означаваше, че трябва да се изказват по ред от катедрата и докато един говори, останалите седят на амфитеатралните дървени скамейки и слушат като ученици или — по-често — си шушукат на ухо.

Първият подложен на обсъждане въпрос беше дали след като са уведомили имперския посланик, че обявяват война на Империята, трябва да изпратят делегация при самия император, която да преговаря за мир от името на целите Равнини. Почти половината мъже и жени от Военния съвет подкрепяха подобен ход и предложението бе отхвърлено с минимална разлика в гласовете „за“ и „против“. В Колегиум си мряха да гласуват. Самите делегати в Събранието се избираха с гласовете на всички пълнолетни колегиумци, с гласуване се решаваше и кой да получи почетно гражданство. Членовете на Военния съвет бяха избрани с гласуване измежду делегатите на Събранието, макар че сега в аудиторията май имаше и такива, които не влизаха в тази бройка, а бяха дошли от едното любопитство, но това не им пречеше да изразяват гръмогласно мнението си, затова пък неколцина от законно избраните отсъстваха.

Стенуолд се бе надявал малцината мравкородни членове на Събранието да присъстват на днешната среща. Дуелмайсторът Кимон от Кес беше тук, както и една жена от Сарн. Повечето от останалите мравкородни бяха напуснали града, защото бяха верни най-вече на расата си. Таркианците бяха заминали да помогнат с каквото могат на собствения си град, а кесианците, с изключение на Кимон, да отнесат вестта и да участват в подготовката за времето, когато щеше да удари и техният час.

Така или иначе, Съветът заседаваше в почти пълния си състав, зает най-вече с разпределението на ролите, сякаш участваха в хаотична пародия на театрална постановка. Стенуолд беше избран за нещо като боен командир, който да отговаря за крепостните стени. Кимон щеше да ръководи част от градската стража. Изглежда всеки, който се смяташе за експерт по военните дела, можеше да си задели порязаница от отбраната на Колегиум, а всеки занаятчия с полезно изобретение получаваше всичко необходимо, за да го приведе в действие.

В очите на Тисамон усилията им изглеждаха безплодни и хаотични, но пък тези хора не бяха от неговия народ. Имаха си свой подход към нещата, бяха съградили Колегиум и бяха осигурявали благоденствието му. Досега.

Трудно му беше да стои на едно място. Стенуолд го беше помолил да присъства и той чинно се опитваше да проумее какво става. Дотук имаше твърде много и твърде продължителни речи, но малко полезни решения.

А после дискусията най-сетне стигна до това, с което, според него, трябваше да започне.

— Трябва да обединим нашите съюзници — заяви твърдо Стенуолд, застанал на катедрата като лектор пред студенти — не само срещу Век, а срещу Империята. Единение или робство, както съм го казвал неведнъж. Жизнено важно е да внушим на всички, че дребните вражди трябва да бъдат временно загърбени в името на борбата срещу по-голямата заплаха.

— Абсурд — извика някаква едра жена и Стенуолд я покани да застане на подиума.

Тя го направи с известна неохота, сякаш не това бе целяла с реакцията си.

— Исках да кажа… ще ме извините, майстори, но ние познаваме добре съседите си, нали така? — Вероятно беше търговка, прецени Тисамон, ако се съдеше по множеството бижута, с които се беше накичила. — Познаваме и тях, и предразсъдъците им. Ние в Колегиум сме хора широко скроени, но за колцина други може да се каже същото? Мравкородните от Кес без съмнение се радват на бедата, сполетяла Тарк. Молецородните няма да ни помогнат, защото сме бръмбароиди. Богомолкочовеците не се интересуват от никого, освен от паякородните, а тях ги мразят и в червата. Не виждам как ще накарате тези народи да застанат рамо до рамо. Невъзможно е.

Стенуолд се върна на подиума.

— Благодаря на мадам Уейбрайт за проникновението, което хвърли още по-силна светлина върху моите доводи. Съперничеството, за което спомена тя, е основният фактор, на който разчитат осоидите, фактор, който ще им спечели предимство с минимални усилия от тяхна страна. Ако си даваха сметка за заплахата, която Империята представлява, векианците, като разумни човешки същества, не биха тръгнали срещу нас.

Един от слушателите подхвърли груба забележка на висок глас и Стенуолд реагира моментално:

— Не са разумни, казвате? Напротив, разумни са, почитаеми майстори. Векианците са надеждни и дисциплинирани като всички мравкородни, но и нищо човешко не им е чуждо. И ако ние се бяхме опитали да стоплим отношенията помежду ни вместо да се перчим със силата на крепостните си стени, може би сега армията им нямаше да се придвижва насам. Така че и ние не сме безгрешни.

Сведе поглед към ръцете си, стисна ги в юмруци, после отново погледна към публиката пред себе си.

— Нека най-напред се обърнем към онези, които ще отвърнат на призива ни. Едва ли някой от вас би възразил срещу идеята да пратим емисари в Сарн и Хелерон. И най-вече в Хелерон, защото той е най-близо до имперското нашествие.

Тук-там сред публиката хората започнаха да кимат и да шушнат одобрително.

— Вече пратих агенти в Сарн с молба за помощ — продължи Стенуолд, — но това беше преди да разберем за враждебните намерения на Век, така че трябва да действаме бързо. Агентите ми в Сарн имат и друга задача — да се свържат с молецородните от Доракс, които имат свое присъствие в града. Самият аз се сражавах рамо до рамо с молецородни в Хелерон срещу имперските попълзновения там и това ми дава надеждата, че като хора, които проповядват мъдрост, молецоидите и сега ще се окажат достатъчно мъдри, за да загърбят за кратко ненавистта, която хранят към нас.

На това публиката реагира с доста по-хладен ентусиазъм, но Стенуолд не търсеше одобрението им, а просто ги уведомяваше за стореното дотук. А и никой не би бил толкова глупав, че да откаже помощ отвън, ако такава бъде предложена.

— Задължително трябва да пратим емисари и в Кес — продължи той. — Кесианците никога не са ни били врагове, а с Век ги свързват стари вражди. Нещо повече, ако успеем да им отворим очите, те ще си дадат сметка, че градът им е следващото препятствие, което Империята ще трябва да премахне от пътя си. Морето ги заобикаля отвсякъде, но няма да ги спаси от масирано нападение по въздух. Така че не виждам защо да не пратим емисар и до техния остров. Какво бихме могли да загубим?

— Емисаря — извика някой, но репликата не предизвика очаквания смях. Стенуолд все още държеше вниманието на публиката си.

— Колкото до Паешките земи… — поде отново той и този път слушателите му реагираха бурно.

— Паешките земи не са част от Равнините, Стенуолд — прекъсна го друг преподавател в Академията, който четеше лекции по реторика и политическа история. — Няма да проявят интерес и дори по-лошо, помолим ли ги за помощ, ще ни накарат да си платим за това. Ако ги включим, те ще направят и невъзможното да проточат войната до безкрай заради едното забавление. И заради печалбите. За тях би било добре дошло да воюваме със съседите си поколения наред, докато те търгуват и с двете страни и трупат богатства. Трябва да държим паяците далеч от това.

— А и каква помощ биха могли да ни окажат? — обади се една жена, която рядко вземаше думата и която изненада всички с решението си да заговори пред събранието. — Наистина ли вярвате, че ще пратят войска? Не, паякоидите са майстори на интригата, на задкулисните игри, на тайните убийци, а такава помощ би ни опетнила, дори да сме сигурни, че те ще използват уменията си само и единствено срещу Империята.

Стенуолд вдигна ръце, в знак, че признава така изложения аргумент.

— Добре, няма да пращаме делегация в Паешките земи. — Но после очите му срещнаха погледа на Тисамон. — Аз… колебая се дали да те помоля… знам, че мравкоидите от Сарн имат добри отношения с богомолкородните си съседи, но…

— Но ние от Фелиал сме по-труднодостъпни, това ли е? — подхвърли Тисамон.

Сред членовете на Военния съвет се чу шепот и кискане.

— А ще го отречеш ли? — попита Стенуолд.

— Не бих си и помислил. — Тисамон слезе по стъпалата и застана пред публиката, без да отнема на Стенуолд почетната катедра. — Колкото до молбата ти, приемам я. Ще застана пред своя народ като ваш пратеник, но нищо не мога да обещая. Ала всеки, погледнал карта на Равнините, ще види, че Фелиал стои на пътя от Тарк до Колегиум. По права линия. Мисля, че моят народ ще се окаже по-труднодостъпен за осородните, отколкото за вас.

Когато дебатът приключи, Тисамон тръгна да търси Стенуолд. Откри го в един кабинет, три стаи след аудиторията, където се бе провела сбирката. Седеше зад писалището и преглеждаше за последно няколкото купчинки свитъци, преди да ги предаде на писарите за размножаване.

— Бая работа им създаваш напоследък — отбеляза богомолкочовекът.

Стенуолд вдигна вежди.

— Какво си наумил, Тисамон?

— Исках да те уведомя, че Тиниса ще дойде с мен.

— И дума да не става — възпротиви се категорично Стенуолд.

— Тя иска да дойде.

— Това е без значение.

— Не можеш да я спреш.

— Може и да не мога — призна Стенуолд. — Приятелю, досегашните ми опити да предпазя домочадието си не доведоха до нищо добро, но те моля да премислиш. Може да са твоят народ, но нея ще я убият. Ще я убият, защото ще я вземат за паякородна, а ако разберат каква е всъщност, ще я убият двойно по-сигурно. Самият ти едва не я уби, когато разбра.

— Има начин това да се избегне — възрази Тисамон, — макар че престоят й определено няма да е приятен. Всичко, което казваш за моя народ, е вярно, но няма да я убият просто така, от раз.

— Тисамон, умолявам те…

— Тя го заслужава, Стен. Това все пак е и неин народ, не забравяй. Дори да я намразят, дори да намразят мен, както несъмнено ще стане, Тиниса все пак заслужава да види бащиния си род, пък било то и само за да го отхвърли.

Стенуолд изкриви лице.

— Знам, че това означава много за теб.

Тисамон се усмихна унило.

— Моят народ не е от многобройните. Ако имперската армия нападне Фелиал с машините си и с многохилядната си паплач, моите хора ще се бият. И ще убиват по десет за всеки свой, но накрая пак ще са останали повече осоиди, отколкото богомолкородни.

— Ти… мислиш ли, че ще се стигне до това?

— Ако те ни нападнат, нищо чудно. Бих казал, че ще платят скъпо и прескъпо, само че Империята не цени живота на войниците си и цената няма да я уплаши. Горите на Фелиал ще бъдат опожарени, крепостите на народа ми — сринати, и затова, ако не за друго, трябва да ги предупредя за мащаба на заплахата и могъществото на противника. И искам Тиниса да ги види такива, каквито са сега, в случай че не е останало нищо за гледане, когато всичко приключи.

Нещо в лицето на Тисамон потресе Стенуолд. „Навикът ни кара да забравим различията.“ С Тисамон бяха приятели толкова отдавна, че Стенуолд бе започнал да го възприема като човек опитомен, разкъсал връзките си със своя див народ, с древното си и мрачно наследство. Сега обаче съзря в ъгловатите му черти тежестта на толкова много история, че в сравнение с нея Колегиум бледнееше като невръстно дете; бледнееше, смаляваше се, чезнеше. И пропадаше в мрак.

— Да — съгласи се накрая Стенуолд. — Ако е решила да тръгне с теб, нямам правото да я спирам. Но…

— Знам — каза Тисамон и сложи ръка на рамото му. — Ще я пазя. Ще сторя всичко по силите си да я опазя.

На вратата се потропа и Стенуолд въздъхна.

— Чака ме работа — заяви тежко той. — А и ти трябва да се приготвиш за път.

Тисамон го стисна леко за рамото.

— Пази се, Стен. Най-сетне получи онова, което чакаше двайсет години. Накара ги да те чуят, така че гледай да не пропилееш шанса си.

Стенуолд кимна и стана да му отвори вратата. От другата й страна стоеше бръмбарородна жена от куриерския отдел. Стенуолд изчака приятеля си да се отдалечи, преди да я попита по каква работа е дошла. Несъмнено още някоя задача, която да добави към товара на наближаващия конфликт.

— Майстор Трудан — докладва му куриерката, — търси ви една чужденка. Полуродна. Казва, че носи новини от Тарк.

— От Тарк? — Мислите му превключиха на бързи обороти. — Как й е името?

— Скрил, така каза, войнемайстор — отвърна жената и Стенуолд изтръпна. Мечът, който висеше над главата му от толкова дълго, че почти беше забравил за него, сега изведнъж се бе спуснал надолу.

— Заведи ме при нея — нареди той. — Веднага!

— И тогава си тръгнала към Колегиум — каза с натежало сърце Стенуолд, когато Скрил завърши разказа си с всичките му уморителни отклонения и излишни подробности.

— Идеята не беше моя. Твоят човек Тото, той измисли плана — поясни дългокраката полуродна, която седеше срещу него от другата страна на писалището, и свъси чело. — Аз какво трябваше да направя според теб?

— Не, права си, разбира се — съгласи се Стенуолд. — Онази война не е била твоя. Наехме те за водач, а не да се биеш на страната на Тарк.

— Баш тъй — кимна Скрил.

— И?…

— Като се поотдалечих достатъчно, реших да изчакам, та да видя к’во ще стане. Така де, онез големите балони уж трябваше да лумнат в пламъци и прочие. Ама не пламнаха. Продължих нататък, но на следващата нощ още бях достатъчно близо до Тарк, та да видя как градът гори.

— Значи планът им е претърпял провал — заключи Стенуолд. От напрежението започваше да му се гади.

— Така изглежда — потвърди Скрил, а малко по-късно добави: — Съжалявам.

— Чук и клещи, какво направих? — прошепна Стенуолд. Откъм коридора се чу звън на метал, после вратата се открехна и Балкус надникна почтително.

— Майстор Трудан? — започна той.

— Изчакай минутка — помоли Стенуолд и едрият мравкороден запристъпя на прага. — Сега какво ще правиш? — обърна се към Скрил той.

— Ами, ще извиняваш, майстор Трудан, ама чух, че тука се задават големи неприятности. Тъй че ще потеглям към дома, нищо, че пътят е дълъг. Таз война не е моя. Съжалявам.

— Не те и моля за друго. Ще се погрижа да ти платят за труда и да ти осигурят провизии.

Тя кимна, а тясното й дълго лице се изопна още повече.

— Приятно ми беше да работя с твоите момчета, майстор Трудан. Особено със Салма. Голяма работа беше той. Съжалявам, че свършиха така.

Стенуолд не каза нищо. След миг Скрил стана и се изниза покрай Балкус.

— Вие… добре ли сте? — попита предпазливо мравкородният.

Стенуолд поклати бавно глава.

— Още двама от моите са намерили смъртта си. Да атакуват лагера на осите! Къде им е бил умът?

— Знаели са какъв риск поемат — отсъди философски Балкус. — Със сигурност са били наясно в какво се забъркват.

— Но аз не ги пратих там да се бият. Трябваше просто да…

— Да шпионират — завърши вместо него Балкус. — По-добре да ги бяхте пратили като войници. Аз затуй никога не приемам шпионски задачи от Скуто, а само охрана или бой. Войниците живеят трудно и умират чисто, а ако ги пленят, почти винаги могат да разчитат на известно зачитане, щото ние, хората на меча, се уважаваме помежду си. По-добре е, че са нападнали като войници, в атака, защото към заловените шпиони осоидите нямат милост. И не само те. Всички мразят шпионите.

Стенуолд поклати глава. Какво ли не би дал да му беше останал поне един приятел, с когото да поговори. Балкус беше лоялен, но простоват, а Стенуолд имаше нужда да седне със стар приятел, да пие и да си излее душата. Ала нямаше с кого. Че и Скуто бяха в Сарн, на север. Тисамон, най-сигурната му опора, сигурно вече бе потеглил на изток заедно с Тиниса. Беше останал сам тук и всички проблеми на Колегиум тежаха на плещите му.

— А ти? — попита накрая той — Дойде да ми кажеш нещо ли? Новини някакви?

Балкус кимна.

— Една малка — съобщи с мрачна усмивка. — Армията на Век настъпва към нас. Хора от съседните села се стичат към Колегиум. Започва се.

Грийнуайз Артектор крачеше нервно, устата му беше пресъхнала, а стомахът му се свиваше на възел. Дошъл беше тук с най-хубавите си одежди, робата му беше бродирана с паешка коприна и златна нишка, инкрустирано със скъпоценни камъни огърлие стягаше най-долната му гуша. Наоколо му имаше още десетина, които се бяха постарали да направят добро първо впечатление. Някои бяха с доспехи, било церемониални с богата орнаментация, било истински от лъскава стомана. Мнозина бяха препасали мечове в красиви ножници, но нито един не беше войник и това си личеше от пръв поглед. Не, тринадесетимата бяха великите магнати на Хелерон, управленското тяло на града в пълния му състав.

Избрали бяха за своя трибуна висок подиум в едно от добрите пазарища извън очертанията на града. Подиумът и преди беше ставал арена на представления — било на любителски театрални постановки, било на робски тържища. Днес актьорите бяха от по-благородно естество. Дванадесет мъже и една жена, никой от които не беше нито млад, нито строен в тяло. Дъските на подиума скърцаха жално под тежестта им, както не бяха скърцали никога под унилите стъпки на робите.

Отзад чакаха свитите им — телохранители и прислуга, като всяка групичка се държеше на разстояние от другите. Грийнуайз хвърли поглед към своята и го задържа за миг върху един конкретен човек в най-предната редица.

Идваха. Промяната в стойката на колегите му магнати привлече вниманието на Грийнуайз отново към пространството пред подиума. Идващите бяха трима, един говорител и двама прости войници с доспехи на черни и златни ивици.

Зад тях, далеч отвъд палатките и колибите на беднотията, заселила се извън града, там, където Хелерон се преливаше в земеделска земя, имаше много повече от тези тримцата, разбира се.

Мъжът, когото войниците придружаваха, беше изненадващо млад — със сигурност нямаше трийсет години. Отначало Грийнуайз предположи, че е младши офицер, викач или нещо такова, но нещо в стойката и маниерите му говореше друго. Косата му беше русоляво-червеникава, лицето — открито и с напъпила усмивка, готова да се разпукне. Без съмнение беше любимец на осородните жени.

— Всички ли сме тук? — попита той и плесна ръце. Макар градските съветници да го гледаха отвисоко заради подиума, това никак не го притесняваше. Дори напротив — не се държеше като човек, който си търси публика, а оставяше смътното впечатление, че сам ги е принудил да се качат на високо, като див звяр, който е прогонил плячката си на дърво.

Грийнуайз огледа колегите си. Хелеронският съвет си нямаше говорител — всички бяха равни и следователно никой не беше склонен да повери тази роля на някого от другите. Въпреки това един от колегите му пристъпи напред, въздебел и плешив мъж на име Скордрей.

— Младежо — подхвана тежко той, — ние сме Магнатският съвет на великия град Хелерон. Бъди така добър да се представиш и да обясниш целта на това… това присъствие. — Размаха дебелата си ръка по посока на войската, разположила се източно от града, сякаш можеше да я прогони с жест като досадна муха.

— Моля да ме извините — каза младият мъж с усмивка. — По милостта на негово императорско величество аз съм генерал Малкан от Седма имперска армия, позната също като Крилатите фурии. — Говореше някак странно, едновременно самомнително и срамежливо, под акомпанимента на широки усмивки. Поза, досети се веднага Грийнуайз. — Идвам при вас с послание и предложение от своя господар. Или избор, ако така предпочитате.

— Хм, гледай сега… генерал, значи? — започна Скордрей с очевидното намерение да завърти някоя витиевата обида. Грийнуайз побърза да го прекъсне:

— Притеснени сме, генерале, и си задаваме логичния въпрос по каква причина сте довели значителна по числеността си войска пред нашите порти — натърти той. — Несъмнено знаете, че ние от Хелерон не се замесваме във войните на другите.

Усмивката на генерал Малкан не се стесни ни най-малко.

— Простете, майстори магнати, но аз не съм запознат с местните ви обичаи в това отношение. Ще откриете, че ние от Империята сме склонни да носим обичаите си с нас навсякъде, където отидем. И ако позволите да поправя една дребна неточност в думите ви… ние не сме пред вашите порти. Вие нямате порти.

— Какво искате? — изгромоли Скордрей.

— Нека се изразя ясно и просто, господа. Аз съм човек на честта, имам и силно развито чувство за справедливост, с което се гордея. Не бих си и помислил да се възползвам от вашето добросърдечие само защото съм стоварил двайсет и пет хиляди въоръжени мъже на хвърлей камък от домовете ви, без да ви дам възможност да нарамите оръжие. По тази причина и в интерес на равния старт, ще изтегля хората си на изток толкова, колкото могат да изминат до падането на нощта. Утре, разбира се, ще се върнем. Вярвам, че това ще ви даде достатъчно време да се подготвите за евентуалните неприятности, които могат да възникнат.

— Това е немислимо! — изрева Скордрей.

— И все пак аз го помислих и изрекох дори. — Усмивката на Малкан беше болезнено ослепителна.

— Абсурд! — ревна друг от магнатите. — Ние не участваме във вашите войни.

— Винаги сме търгували добре с Империята — добави единствената жена в Съвета. Казваше се Хейлрайт и беше натрупала състоянието си от търговия с коприна. Паякородните по правило бяха по-отстъпчиви, когато се пазаряха с жени.

— Генерале! — намеси се Грийнуайз, говореше достатъчно силно, за да надвика колегите си. — Споменахте за някакъв избор?

Малкан се поклони леко. Очевидно се наслаждаваше на собствената си хитрост, реши Грийнуайз. Издигнал я бе до висотите на танцово изкуство със сложни стъпки. Твърдеше, че е генерал. Грийнуайз не знаеше дали в Империята генералските чинове се раздават единствено заради високия произход, или Малкан се е издигнал благодарение на личните си достойнства. За жалост, второто изглеждаше по-вероятно.

— Императорът, негово величество Алвдан Втори, няма желание да насилва или обижда добрите граждани на великия Хелерон — заяви генералът. — Затова ви предлага следния ултиматум… простете, господа, моя грешка — следния избор. Когато се върнем утре, вие доброволно ще отстъпите своя град на Империята; ще предоставите промишления си капацитет за нуждите на имперската военна кампания; търговските си дела ще прехвърлите в ръцете на Консорциума на достойните; ще предадете управлението на имперски губернатор и имперски гарнизон. Ако приемете всичко това без условия и без адвокатските празнодумия, които без съмнение са ви по сърце, тогава негово императорско величество не би имал причина да нарушава нормалния живот и бизнес на този достоен за възхищение град. Колкото до самите вас, вие ще бъдете съветници на губернатора, ще бъдете допуснати и в Консорциума на достойните заедно с онези свои партньори, които сметнете за подходящи. С други думи, и занапред ще държите в ръцете си юздите на местната търговия, стига да се съобразявате безпрекословно с желанията на губернатора и на негово величество.

Магнатите на Хелерон го зяпаха сащисани. Грийнуайз плъзна поглед по лицата им и разбра, че никой няма да изрече каквото и да е възражение.

— Дотук не чухме нито дума за избор, генерал Малкан — изтъкна той.

— О, нима забравих другата възможност? Какъв глупак съм — засмя се весело Малкан. — Ако решите, вие, разбира се, сте напълно в правото си да отхвърлите тези искания и да се срещнете с нас на бойното поле. Сигурен съм, че градът ви може да мобилизира немалко наемници и престъпни елементи след кратко предизвестие. Но ако утре не ме посрещнете с отворени обятия, имам заповеди да превзема града със сила. За мен това би било крайно неприятно, уверявам ви. И за да се разведря, стигне ли се дотам, ще трябва да издиря и задържа всички вас, които стоите сега пред мен, и да ви екзекутирам по подобаващо интересен начин. След това роднините ви, бизнес партньорите ви, прислугата и служителите ви ще бъдат прибрани от нашите роботърговци и изпратени в най-отдалечените краища на Империята, където да умрат от глад и изтощение. Преди това ще се погрижа съпругите и дъщерите ви, а дори и майките ви, ако още са живи, да страдат под телата на моите войници, а синовете ви да бъдат изтезавани до смърт с машините на моите занаятчии. Ще ви унищожа до корен, толкова жестоко, че никой в Хелерон не ще дръзне да произнесе имената ви. Ще ви залича от лицето на земята и ще променя града ви по свой вкус. Достатъчно ясно ли обрисувах вариантите, между които да избирате?

Грийнуайз гледаше мълчаливо след тримата осородни. „Само трима“ — помисли си той. В свитите зад подиума имаше дузина мъже с арбалети. Лесно можеха да видят сметката на генерал Малкан и на ескорта му, но никой не хранеше илюзии за последствията от такава постъпка.

Погледна към своите хора, всичките объркани и уплашени, и махна на едно мухородно хлапе, което стоеше най-отпред. Наоколо му неизбежните приглушени разговори вече бяха започнали. Чу как един от колегите му казва, някак засрамено, че отдавна търгува с Империята и никога не е имал проблеми.

— Едно военно присъствие би означавало, че повече няма да се тревожим за… — започна Скордрей и млъкна, защото никога от нищо не се бяха тревожили допреди да се появят Малкан и неговите двайсет и пет хиляди.

— Консорциумът на достойните винаги са ми изглеждали разумни търговци — изтъкна бавно Хейлрайт.

— Така ще можем лесно да разширим бизнеса си към източните пазари — добави друг.

Грийнуайз се обърна към мухородния и се наведе да му прошепне:

— Сигурно се досещаш как ще посрещнат утре магнатите генерала?

Миниатюрните мухородни винаги изглеждаха по-млади от истинската си възраст, а на този не можеха да му дадат повече от четиринайсет, но дълбокият цинизъм в гласа му изненадваше дори Грийнуайз.

— Боя се, че да, майстор Артектор.

Грийнуайз кимна.

— Тогава трябва да отлетиш за Колегиум по най-бързия начин и да уведомиш Стенуолд Трудан от Събранието, че Хелерон е паднал безславно и без съпротива в ръцете на Империята.

— Тръгвам, майсторе. — Мухородният призова незабавно Изкуството си и крилете му го издигнаха във въздуха, после го понесоха бързо към града. Никой не му обърна внимание, а и той не беше единственият, излетял със заръка от господаря си.

Колкото до Грийнуайз Артектор, той насочи вниманието си към своите колеги, които бяха заети бавно и търпеливо да обличат в думи решението, което вече бяха взели. Същото решение, до което беше стигнал и Грийнуайз, който не беше герой, но пък имаше печеливш бизнес, който да съхрани.