Разединени равнини

28.

Утрото дойде ясно и безоблачно и Стенуолд получи съмнителното удоволствие да му се наслади лично. Час преди зазоряване Балкус беше потропал на вратата му и продължи да тропа, докато врявата не вдигна Стенуолд от леглото.

Сега се намираше във временната си база в канцеларията на пристанищния управител, който се беше качил на кораб още при първите новини за нашествието на векианската армия. При него бяха занаятчиите от щаба му, куриерите, както и мнозина други, чиито умения и роля му бяха неизвестни. Балкус стоеше току зад него като въплъщение на войната с гвоздистрела си в ръка, и Стенуолд се зачуди какво ли ще стане, когато атаката по море започне наистина.

По самия си замисъл пристанището на Колегиум подлежеше на отбрана. Яка дига защитаваше отчасти устието му, а кулите от двете страни на входа разполагаха с артилерия — действаща, макар и поостаряла. Между двете кули имаше верига, в момента провиснала доста под дълбочината, на която газеха и най-тежките кораби и която на теория би трябвало да прегради входа на пристана, когато се изпъне докрай. Отбраната несъмнено е била приоритет при проектирането на пристанището, но самият проект е бил изработен преди две столетия, когато никой не е подозирал, че враговете ще разполагат с бронирани кораби, още по-малко с плавателни съдове, които се задвижват с двигатели, а не с платна или гребла. А след това никой не се беше сещал да модернизира защитните съоръжения — досега, когато векианци стовариха цяла бойна флотилия във водите на Колегиум.

„Надхитрени от мравкородни“ — пустоса наум Стенуолд, докато напрягаше мозъка си за някаква гениална идея, която да наклони везните в полза на защитниците. Успееха ли векианците да стоварят на брега войски — не какви да е войски, а своите великолепно обучени и дисциплинирани морски пехотинци, — доковете щяха да бъдат изгубени в рамките на половин час, а градът — най-много за ден.

— Движат се!

Викът изтръгна Стенуолд от мрачните мисли и той хукна към големия прозорец на канцеларията. От комините на бронираните кораби се издигаха плътни димни колони. Четири по-малки съда се движеха към пристанището, а гигантският флагман захождаше тежко в същата посока. Малките кораби от флотилията се подреждаха около него, някои с помощта на моторна тяга, други улавяха вятъра с платна.

— Артилерията готова ли е? — попита Стенуолд. — Къде е Кабре?

— Отиде на място — съобщи един от войниците. — Всичко е готово, майстор Трудан. Изчакайте и ще видите.

— Не — измърмори Стенуолд, защото не можеше просто да седи и да чака. Трябваше да направи нещо. Какво обаче? — Майстор Вѐлик… той?…

— Готов бил, тъй рече, макар че лично аз не вярвам и на една дума от щуротиите му — каза занаятчията с подводните експлозиви. — Рече също, че ако искате, можело да идете и да видите изстрелването.

— Да, искам — реши Стенуолд. Огледа се за Балкус. — Къде е?…

Приглушен трясък долетя отблизо и дъсченият под се разтресе под краката му. За един умопомрачителен миг Стенуолд се върна две десетилетия назад — в Мина, чиито порти се огъват под тараните на осородните.

— Какво беше това? — попита, но никой не знаеше, така че той хукна обратно към прозореца и видя един склад, три сгради по-нататък, да гори с огъната навътре фасада.

— Саботаж! — извика някой и Стенуолд тъкмо се чудеше кой би бил толкова глупав, че да саботира склад, когато втори запалителен снаряд полетя откъм гигантския флагман. Летеше в ниска дъга и по всичко личеше, че ще падне във водата, но векианските артилеристи се бяха прицелили добре и след миг още една от сградите на дока лумна в пламъци.

Повечето постройки тук бяха от дърво, даде си сметка Стенуолд, а после осъзна и друго: „Целят се в нашата артилерия.“ Морската дига на Колегиум беше символична, но двете широки кули вече изстрелваха пламтящи стрели с балистите си и големи камъни с катапултите си към наближаващите бронирани кораби, като коригираха в движение прицела. Ала обсадните машини на векианците явно бяха огромни, на практика всеки от корабите беше плавателна обсадна платформа. Пристанищната артилерия на Колегиум не можеше да се мери по обсег с тези чудовищни машини.

Нещо проблесна в небето и Стенуолд видя хелиоптер да пикира лудешки сред пушека. Беше цивилна машина, безценното товарно летало на някой търговец, но сега пилотът го лашкаше в маневри, които конструкторът не беше предвидил и наполовина. Зад него надаваше вой източено летало с фиксирани криле и свистящи пропелери, следвано от тежък ортоптер хелеронска направа с нескопосано нарисуван златен скарабей на корпуса. Летището се беше включило в отбраната. Редно беше Стенуолд да иде и да види какви ги върши майстор Вѐлик.

А после някой извика:

— Пазете се!

Стенуолд се обърна като последния идиот към прозореца и видя как цялата стена пред него избухва. Ударната вълна го отхвърли назад сред дъжд от отломки и събори всички останали. Стенуолд се стовари върху масата с картите, тя се строши под тежестта му, а на няма и педя над него се ливна вълна нагорещен въздух. Чу гласа си да реве някаква команда, но нямаше идея каква е тя.

А после му помогнаха да стане на крака. Не виждаше нищо, а лицето и едното му рамо горяха от болка.

— Какво?… Кой?…

— Споко. — Гласът беше на Балкус, но имаше и други звуци — пукот на пламъци, пъшкане на ранени хора. Остави Балкус да го отведе настрани и да го подпре на една стена. — Стой тук и не мърдай — каза мравкородният.

Някакви хора тичаха край него, блъскаха го, и той потръпна от болка, когато Балкус се зае да извади най-големите трески, забили се в кожата му. Изтри лице и усети нещо мокро по ръката си — кръв. Стаята гореше, хората бързаха да изнесат ранените.

— Всички ли са?… — започна той, а после изтръпна. — Флотата! Веригата вдигната ли е?

— Идея си нямам — отвърна Балкус и Стенуолд тръгна полуслепешката по стълбите. Прясна кръв се стече в очите му, чу Балкус да тича след него. Отнякъде прогърмя нова експлозия, поредният снаряд, изстрелян от векианския флагман.

Измъкна се навън. Тук, на открития кей, въздухът беше по-чист, макар да вонеше на дим и изгоряло. Пред него се разстилаше тихата шир на пристанището с двете ниски стени и кулите върху тях; помежду им — широка ивица вода с излаз към морето.

Само дето излазът вече не беше отворен, защото корабите от векианската флотилия се надпреварваха да минат през входа на пристанището. Три от бронираните кораби бързаха напред и пулсът на тежките им двигатели се чуваше дори през трясъка на престрелката. От двете им страни дървени съдове цепеха водата, изпреварвайки тромавите метални кораби и обстрелвайки с катапулти и балисти пристанищните кули.

Кулите отвръщаха на огъня — Стенуолд видя как един от дървените кораби се разцепва по средата от точно попадение на оловомет. Килна се на хълбок и изсипа човешкия си товар през борда — векиански войници с тежки брони, каквито бяха екипажите на повечето кораби от атакуващата флота. Лудост беше да атакуват по вода, помисли си Стенуолд.

Но бяха тук, а веригата не се виждаше никаква.

— Вдигнете я! — изкрещя той с безумната надежда някой да го чуе през водната шир и всеобщия трясък. — Веригата! Вдигнете веригата!

До него Балкус зареждаше пълнител в гвоздистрела си, макар че при това разстояние оръжието му беше точно толкова безполезно, колкото и крясъците на Стенуолд. Озовеше ли се врагът в обсега на гвоздистрела му, вече щеше да е твърде късно за каквото и да било.

А после нещо блесна във водата и се заиздига бавно към повърхността — тежката ошипена верига, която затваряше входа на пристанището. В двете кули имаше огромни машини, високи колкото триетажна сграда, които да повдигнат неописуемата метална тежест през съпротивлението на водата, ала механизмите им бяха на преклонната възраст от петдесетина години. Ала ето че веригата все пак се издигаше. Стенуолд стисна зъби до болка, от страх, че бронираните кораби ще преминат, преди веригата да е затворила входа. Но те се оказаха по-големи и по-далеч, отколкото му се беше сторило в началото, така че едва ли щяха да прекосят финала навреме. За разлика от тях най-бързият от дървените съдове се втурна отчаяно напред.

Веригата го подхвана почти през средата и корпусът му се издигна внезапно сред пукот на цепеща се дървесина. Шиповете на веригата се въртяха, всеки в посока противоположна на съседа си, захапваха й дъвчеха дървения корпус, чийто нос вече стърчеше изцяло над водата. След миг корабът се наклони, хора се хлъзнаха по палубата, а двигателят му продължаваше безмозъчно да го тласка напред. Неспособен да преодолее бариерата, съдът се плъзна обратно, килна се на една страна и полегна, потънал наполовина, препречвайки пътя на бронираните си събратя.

— Добра работа! — възкликна Балкус. Стенуолд само поклати глава.

— Когато са проектирали веригата, не е имало бронирани кораби. Не се знае дали ще успее да ги спре.

Товарният хелиоптер, който Стенуолд беше видял по-рано, сега захождаше към бронираните кораби. Люшна се от косо попадение на снаряд, изгуби стремително височина, после запълзя бавно нагоре. Хелеронският ортоптер навлезе във вираж и човекът при люка му изсипа ръчно сандък с гранати, които полетяха към бронираните кораби отдолу. Повечето паднаха в морето, но онези, които уцелиха дърво или метал, избухваха с трясък и пламъци. След миг едно от крилата му се подпали и виражът му се изроди в низходяща спирала. Стенуолд отклони поглед.

— Майстор Трудан! — Стенуолд се обърна и видя Безрад Вѐлик да се тътри към него с група бръмбарородни. Тътреха се, защото бяха навлекли някаква странна и грозновата на вид броня — тежки бронзови плочи, прикрепени към гърдите, и щитове с човешки ръст на гърбовете.

— Готови сме, майстор Трудан — заяви Вѐлик, ухилен до уши.

— Нали каза, че имате ортоптери! — извика му Стенуолд. — Къде са?

— Носим ги, майстор Трудан. — Безрад Вѐлик се обърна да покаже и Стенуолд видя, че гърбът му прилича на бръмбарски гръб с изпъкнали твърди външни криле, които стигаха почти до каменния паваж на кея.

Плочата на гърдите му явно представляваше някакъв двигател, осъзна Стенуолд. И ако наистина беше двигател, то невиждано малките му размери бяха истинска революция в занаятчийството. От плочата висяха експлозиви, прикрепени така, че да се отделят с едно движение. Колкото до самия Вѐлик, изражението му нямаше нищо общо със здравия разум. Този човек беше чиста проба луд.

— Желая ви късмет — каза му Стенуолд, защото и времената, също като Вѐлик, бяха луди.

Вѐлик стисна една халка, която стърчеше от плочата на гърдите му, дръпна я два пъти, после още веднъж, и плочата изведнъж оживя с гръм. Стенуолд отскочи назад, когато механичните криле на занаятчията се разтвориха и разкриха отдолу друг чифт — прозрачни и видимо по-леки, — после и двата чифта започнаха да вибрират, отначало бавно, но постепенно набраха скорост и скоро очертанията им се размиха окончателно.

И Безрад Вѐлик полетя, краката му се отделиха от паважа, а двайсетината мъже от въздушния му отряд се издигнаха заедно с него.

Бръмбарите летят като камъни, така гласеше поговорката, но Вѐлик беше преодолял както природата, така и Изкуството. Крилете му пееха и го носеха стремително над водата, безстрашно и все по-нависоко, докато хвъркатите бръмбари не се превърнаха в смаляващи се точки, устремени към страховитите бронирани кораби, които тъкмо наближаваха веригата.

Небето беше като разбунен кошер — летала с всякакви размери и модели излитаха от летището да пресрещнат атакуващата флота. Въздушни кораби се носеха бавно и изпразваха товара си от експлозиви и гранати, камъни и сандъци; ортоптери се снижаваха със страховито достойнство; по-леките фиксове се стрелкаха над вражеските кораби и ги обстрелваха с балистите си или просто с арбалетни стрели. Не само машини имаше в небето. Стенуолд усети как стомахът му се свива на топка при вида на мъжете и жените — предимно мухородни, но по някой молецоид и богомолкороден тук-там, и дори един тромав бръмбаророден, — които се стрелкаха с родените си от Изкуство криле, стреляха по мравкородните войници и на свой ред се превръщаха в мишени за тяхната стрелба. Бойното поле, в което навлизаха Безрад Вѐлик и неговите хвъркати бръмбари, вреше от арбалетни стрели и артилерийски снаряди, от внезапни огнени експлозии и убийствени шрапнели.

Водещият брониран кораб удари преобърнатия си дървен събрат, притисна го към веригата, тягата му прехвърли поразения съд наполовина през бариерата, после металният нос се вряза през дървените дъски и на свой ред стигна до въртящите се зъбци. Те застъргаха с пронизителен вой по металната обшивка, дращеха я, но не успяваха да я захапят. За миг Стенуолд си помисли, че носът на бронирания ще се вирне нагоре под напора на собствената му тяга срещу непреодолимото препятствие, но корабът газеше твърде дълбоко. Запалителни снаряди от артилерията на кулите засипаха палубата му с бърза серия от взривове, но после едната кула избухна в пламъци, поразена на свой ред от флагмана на вражеската флота. Ала макар от половината й бойници да излизаха пламъци, кулата продължи да стреля.

Бронираният се напрегна видимо, за миг кърмата му се завъртя от съпротивлението на изпънатата до откат верига, но после някъде по протежението й се скъса звено и тя се разлетя в дъжд от натрошен метал, а носът на бронирания кораб подскочи напред и целият се разтресе.

Вече нищо не стоеше между него и пристанището. Стенуолд знаеше, че трябва да направи нещо, да избяга най-малкото, но не можеше. Стоеше и не бе в състояние да отлепи поглед от черния метален кораб, който се приближаваше необратимо, тласкан от могъщите си двигатели. Балистата за многократна стрелба на носа му се въртеше и обстрелваше със запалителни копия най-близките сгради. Междувременно друг снаряд удари източната кула и цял участък от зидарията й се огъна навътре.

Невъзможно малки над гигантските палуби на бронирания нашественик, миниатюрните ортоптери на Безрад Вѐлик се стрелкаха насам-натам като рояк комари. Притежаваха бързината и тягата на летяща машина и повратливостта на летящ човек, и Стенуолд ги гледаше как шетат над палубата на бронирания и я засипват с експлозиви.

Товарният хелиоптер изтрещя наблизо, проточил опашка от дим зад себе си и ръсещ запалителни гранати, повечето от които цопваха в морето. Стенуолд копнееше за далекогледа, с който бе наблюдавал битката за Мина, но истината бе, че изобщо не се беше сетил да вземе такъв, затова напрягаше очи. Видя как един от мъжете на Вѐлик пада към палубата на бронирания, проточил огнена опашка след себе си.

— Виж, виж! — извика Балкус и посочи. Стенуолд обърна глава и зърна нещо да блести току под повърхността на водата.

— Потопяемият кораб на Цейтус! — възкликна той. Представял си го бе като риба, но изпод кея се издигна сребрист сплескан овал, три човешки ръста на дължина, с шест големи витла, които го движеха през водата с неравномерни тласъци. Ала беше бърз — само с шест оборота на тежките си витла потопяемият кораб измина почти цялото разстояние до бронираните. Гмурна се под първия кораб и изчезна от погледа на Стенуолд.

— Е, вече изиграхме всичките си карти — чу собствения си глас Стенуолд. — Трябва да стигнат, трябва.

Последва зрелищна експлозия и източната кула буквално се разхвърча сред огън и каменни отломки — уви, поредният снаряд на флагмана явно бе попаднал право в склада й с муниции. Хвърчащите отломки се посипаха по най-близкия брониран кораб, той се разклати силно под неочаквания товар, наклони се и десният му парапет се озова под водата. С десетина дълбоки вдлъбнатини по корпуса си, корабът се понесе към разрушената кула. Двигателят му още работеше, но рулят беше излязъл окончателно от строя.

Кабре също беше в онази кула, съобрази Стенуолд и изведнъж му прилоша.

Водещият брониран кораб все още напредваше към пристана, но благодарение на Вѐлик и неговите хвъркати бръмбари по палубата му горяха пожари. Стенуолд видя как един от миниатюрните летци се снижава прецизно към най-големия му комин. Разстоянието беше много голямо, за да различи Стенуолд хвърлените гранати, но след миг откъм търбуха на кораба се чу глух трясък, а от комина изригна плътна димна колона. Летецът вече се отдалечаваше трескаво, колегите му правеха същото — летяха кой накъдето свари, стига да е по-далеч от бронирания кораб. Един закъсня и стана жертва на векианските арбалетчици — изгубил контрол над оборудването си, мъжът запада в спирала и накрая потъна в морето.

Балкус грабна Стенуолд и го метна на кея, по-грубо от необходимото, а после паважът отдолу подскочи толкова силно, че отхвърли Стенуолд поне половин педя нагоре.

Парче обгорял метал изтрополи чак на доковете. Водещият брониран кораб беше избухнал през средата и разкривените останки от метал и горящо дърво запушваха входа на пристанището. Отвъд него и през пелената от дим Стенуолд различи смътно другите кораби от векианската флота — обръщаха курса си под непрестанни атаки от въздуха. Един се беше наклонил силно с пробит дървен корпус под ватерлинията — ето че и Цейтус беше нанесъл своя удар от името на Колегиум.

Леталата и летците започнаха да се прибират. Изглеждаха толкова малко на брой.

Якият мухороден излезе от къщата на доковете и се загледа в оттеглящите се кораби, доколкото можеше да ги види в тесния отрязък море и небе, който се виждаше от тясната задна уличка.

— Искам си парите обратно — каза иманярят Кори на жената зад себе си.

— Я да се разкараш! — изсъска му съдържателната на бордея. — Мръсно дребно чудовище!

Той я изгледа с похотлива усмивка, облегнал се преспокойно на вратата, сякаш въздухът не тежеше от дим.

— Я стига, иде краят на света, не виждаш ли? — изтъкна той. — Градът ще падне всеки момент. Твоите дами би трябвало да го правят безплатно, заради едното удоволствие от професията. Мислех, че ще открия тук жени, които са искрено посветени на занятието си, щото нали сте град на учени и прочие.

Старата бръмбарородна го изгледа отровно, но не каза нищо. Кори се изсмя.

— А какво заварвам? Един-два взрива, при това на четири улици оттук, и всичките ти момичета почват да циврят, да скимтят и да се молят за живота си. Не че не си падам по такива неща принципно, но щом не искат да си свършат основната работа, няма тръпка. Много ви е западнал занаятът, да знаеш. Нищо чудно, че наричат това място къща с лоша репутация.

— Селяндур! — нагруби го старицата. — Това е нашият дом, нашият град! Не можем просто да отлетим, когато стените паднат.

— Тъй де — кимна мухородният. — Но възползвате ли се максимално от ситуацията? Не. Можеше да изкараш някоя и друга пара от мен, жено, един вид бели пари за черни дни. Сигурен съм, че там някъде има поне един векиански мравкороден с продажна душа. Само че страстите ми се охладиха и кесията ми ще си остане здраво затворена. Не ще получиш от мен друго, освен разочарованието ми.

С тези думи си тръгна, като си подсвиркваше весело напук на всеобщото нещастие. Чувстваше като свой дълг да поддържа високия си дух. Добре де, Колегиум си имаше неприятности напоследък. Него това не го засягаше. Нямаше нищо против мравкоидите и бръмбарородните се избиват помежду си, стига той да си свършеше работата.

Другите ловци още бяха извън града, чакаха го да се върне и да докладва за ситуацията. Кори беше решил, че е най-опитният между тях и следователно той трябва да бъде начело. И поне засега другите се съобразяваха с предложенията му. Неколцина познаваше задочно, по репутацията им, а с осоида Гавед се беше срещал очи в очи веднъж покрай ожесточен спор заради избягал роб. Но не таеше лоши чувства към него. В крайна сметка, и двамата бяха преди всичко професионалисти.

Окопа се в една таверна до здрачаване. Приятно му беше да е единственият спокоен човек в този обзет от паника град. Цените бяха ниски, но обслужването беше лошо, защото синът и дъщерята на съдържателя бяха избягали да се присъединят към армията. Тази мисъл накара Кори да се усмихне — светът съвсем беше оглупял. Не че самият той се страхуваше да поеме риск — все пак рискът беше неразделна част от занятието му, — но винаги имаше грижата да му се плати добре и да има път за бягство, ако стане напечено. А в един свят, обърнат нагоре с краката, нямаше по-добър живот от този на агента наемник.

С падането на мрака той се измъкна безшумно от града, прелетя високо над векианския лагер, далеч над полезрението и арбалетния обсег на мравкородните, и продължи към хълмовете отвъд, където спътниците му си бяха устроили бивак.

— Закъсня — информира го Сцилис, когато той кацна при тях.

— Аз сам си навивам часовника, затова никога не закъснявам — заяви Кори. — А и нямаше причина да бързам.

— Е? — попита Гавед.

— Е, какво? И преди съм бил в Колегиум, но за пръв го виждам така напъплен от мравки.

Четиримата ловци насочиха поглед към струпванията от тъмни палатки, разлели се като лекета около града. От бивака си сред хълмовете бяха чули най-звучната част от сблъсъка — рева на оловометите и другите оръжия със заряд от огнепрах.

Гавед цял ден бе наблюдавал стените с далекогледа си.

— Е, знаехме, че може да се очакват неприятности.

— Неприятности е меко казано — отвърна мухоидът. — Положението се усложнява. Трябва да поискаме повече пари.

— Това е отговорът ти на всичко, нали, Кори? — отбеляза молецородната Фин. Изглежда ситуацията я забавляваше.

— Да, и опитът ми показва, че парите са средство, което разрешава всички проблеми — кимна Кори. — Значи Империята си пробва зъбките с Колегиум, а?

— Векианците са — поправи го Фин.

— Да, ама онзи червей, дето ни нае в Хелерон, знаеше, че ще има неприятности. Затуй смятам, че Империята има пръст в цялата работа.

— Естествено, че Империята стои зад това — обади се Сцилис. Сцила. Спътниците й говореха твърде много и вече започваше да й писва от тях. Най-добре работеше сама. Фин и Гавед дори бяха преспали няколко пъти, което тя намираше за непрофесионално. Знаеше, че помежду им няма чувства, а обикновена физическа нужда, но въпреки това се дразнеше. Сигурно това беше цената, задето носеше мъжко лице през повечето време.

— Така ще да е — каза замислено Гавед. — Империята раздухва пожари като този навсякъде, а после идва да ги потуши. Нищо няма да е останало от Равнините, когато черно-жълтите дойдат.

— Ти пък за какво се притесняваш? — попита го Сцила. — Нали са твои сънародници, проклетниците.

Той я изгледа намръщено.

— Ако знаеше на каква цена съм успял да се измъкна от тъпите им правила и йерархии, нямаше да говориш така.

— Като гледам, това не ти пречи да се храниш от техните огризки, точно като всички нас — подигра го тя.

— Не ми пречи, да. Е, какъв е планът?

— Планът си е същият — обясни Кори. — Влизаме, вземаме го и излизаме — както обикновено. Малко война няма да ни спре.

— А ако сред тук присъстващите има някой, който не е в състояние да се промъкне покрай векианците, значи трябва да си смени занятието — добави Сцила.

— Виж ти, майсторе паякороден, кога успя да си отгледаш крилца? — попита с отровен тон Фин.

— За мен не берете грижа — сопна се Сцила. — Ще мина през лагера на мравкоидите и ще се прехвърля през стената, без никой да ме усети.

— В такъв случай най-добре да тръгнем поотделно — предложи Кори. — Влезете ли в града, намерете централния пазар. Това е на около три улици южно от бялата сграда на Академията — добави той, защото никой от спътниците му не беше идвал в Колегиум преди. — Има една таверна, „Небесно съкровище“ се казва, събират се предимно търговци. Ще се чакаме при задния й вход. А сега всеки да си избере маршрут според собствените си предпочитания.

Гавед погледна към Фин и Сцила, които кимнаха в знак на съгласие.

— Добре — каза той. — Желая късмет на всички, но закъснее ли някой, няма да го чакаме.

Кори призова без бавене крилете на Изкуството си и те го издигнаха с лекота във въздуха въпреки необичайно едрата му за мухороден снага. Крилете на Фин бяха по-тъмни и почти невидими в мрака.

Надзирателят очевидно го позна — един оплешивяващ наедрял мъж, който прави опит да застане мирно пред друг оплешивяващ и наедрял мъж. Стенуолд му даде знак да не се впряга толкова.

— Без официалности, моля. Току-що избягах от едно съвещание.

А споменът за това съвещание щеше да го преследва дълго, защото Военният съвет се беше изродил в сборище от хора, загубили представа как функционира светът. Всякаква приемственост липсваше. В пълната зала Стенуолд беше видял изопнатите лица на хора, които се бяха сражавали на стените при първата атака на мравкородните. Имаше занаятчии, обслужвали артилерията, чийто първи досег с войната се бе изразил в смъртта на десетки врагове, покосени от залповете на собствените им оръжия. Имаше и други, които в тези настръхнали времена бяха открили нова посока в живота си — хора, чиито изобретения най-после бяха влезли в употреба, мъже, които винаги си бяха мечтали да хванат меч в ръка, и сега откриваха, че реалността надхвърля мечтите им. Стенуолд винаги щеше да помни Безрад Вѐлик, дори когато всичките му други спомени от обсадата заглъхнеха. Тъмната кожа на бръмбарородния авиатор беше почерняла от сажди, единият му крак беше превързан под коляното заради рана от арбалетна стрела, но очите му светеха безумно, а от лицето му не слизаше налудничава усмивка. Човекът се чувстваше по-жив отвсякога, даде си сметка Стенуолд. Поглъщаше жадно всяка минута. Яркият пламък рядко гори дълго, а Безрад Вѐлик, занаятчия и авиатор, гореше толкова пламенно, че едва ли щеше да издържи и една десетница.

Кимон също беше там, мършавият стар мравкороден, върнал се към войнишкия занаят след дълги години в академична тога, а Стенуолд откри сред навалицата дори Кабре, превързана, обгоряла, но жива. Когато кулата се сринала, Кабре се измъкнала през една от тесните бойници, толкова малка, че само мухоид би могъл да мине през нея. Други не бяха извадили такъв късмет.

Стенуолд се беше измъкнал от съвета при първа възможност, а после установи, че няма къде да иде. Вкъщи определено не можеше да се върне. Там щяха да го намерят и да го тормозят с диаграми и схеми. А той беше изчерпан докрай и имаше нужда от почивка. Но най-вече имаше нужда да поговори с някого.

— Идвал ли е някой при нея? — попита той надзирателя.

— Никой освен тъмничарите — отговори мъжът. — Понякога и аз влизам да разменим по две приказки.

— Добре — кимна Стенуолд. — А повдигнати ли са някакви обвинения?

— Не — каза надзирателят. — Тя си е ваша, войнемайстор. Оставили са на вас да решите.

— Не ми викай така, моля те.

Надзирателят изглежда се изненада, явно беше човек, който не би отказал подобна височайша титла. После вдигна рамене и отключи вратата на килията.

Добре се грижеха за нея, забеляза веднага Стенуолд. С изключение на залостените прозоречни капаци, стаята по нищо не приличаше на затворническа килия. Подът беше застлан с килим, имаше си нормално легло, дори писалище с хартия и мастилница. „За самопризнания, може би? За последни показания или предизвикателни речи?“ Това определено не беше килия на обикновен престъпник. Стенуолд не беше дал никакви конкретни указания, но явно скорошното му издигане в управленската йерархия на града беше довело до това необичайно отношение към затворничката.

— Здравей, Стенуолд — поздрави Ариана. Седеше на леглото, облечена със студентската си мантия, стиснала ръце в скута си. — Питах се кога ще… — Млъкна, после се поправи: — По-скоро се питах дали ще дойдеш…

Стенуолд мина бавно през стаята, обърна стола пред писалището и седна тежко с лице към нея.

— Положението никак не беше розово — въздъхна той.

— И аз така чух.

— Но едва ли можеш да си го представиш — каза той. — Минаха само два дни, а… залите на Академията са превърнати в лазарети и всички студенти, изкарали някакъв курс по медицина, са там и се мъчат да помагат кой колкото може. Други пък, занаятчии, се сражаваха целия ден, а сега ще работят цялата нощ — ще поправят оръдия, ще запушват пробойни в крепостната стена. Днес на стените имаше момичета по на петнайсет и мъже и жени по на петдесет и много от тях не се завърнаха при майките си, при съпругите и съпрузите си. А мравкородните прииждат ли, прииждат, сякаш не ги е грижа колко жертви дава собствената им армия. Изглежда са решили да превземат стените на всяка цена, дори ако трябва да се изкатерят по труповете на собствените си хора. За това чула ли си?

Тя поклати мълчаливо глава.

— А аз… аз дойдох, защото… на кого другиго да кажа? Отпратих надалече всичките си приятели и все се питам дали го сторих, за да помогна на каузата, или защото съм се опитвал да ги предпазя. А аз имам личен рекорд в това отношение. Рекордьор съм в опитите да отпращам хора, за да ги отдалеча от опасността. Стигнах дори дотам, че пратих двамина в Тарк, уж на по-безопасно място.

Дълго седя мълчалив, търсеше думи и не ги намираше, докато накрая Ариана наруши мълчанието:

— Стенуолд… какво ще стане с мен? Ти сигурно знаеш. — Прехапа устна. — Всеки миг очаквам твоят богомолкороден приятел да се появи и да ме екзекутира.

— Или твоите осородни приятели да те измъкнат — каза горчиво той. — Всъщност не, нали си казала на Тисамон, че сте вдигнали оръжие един срещу друг… вие, имперските агенти.

— Рекеф — поправи го тя. — Кажи го. Аз бях агент на Рекеф. Не редовен агент. Не с чин или нещо такова. Но работех за тях. И да, нахвърлихме се един върху друг. Опитахме се да убием човек на име Талрик, майор Талрик. — Наблюдаваше внимателно реакцията му. — Познаваш ли го?

— Срещали сме се — отвърна с безизразно лице Стенуолд. — Ще ми се… ще ми се да беше толкова просто и аз да… да…

— Да ми повярваш? Аз съм паякородна и предател. Значи два пъти предател. Съжалявам, Стенуолд, наистина съжалявам. Изглежда… изглежда свърших страхотна работа, прерязах докрай клона, на който седя.

Той се вгледа в нея и видя унинието в очите й, сгърбените рамене, и разбра, че никога не ще различи докрай истината от преструвката. По силата на расата и занятието си, Ариана го превъзхождаше двойно в тази игра.

— В заговора участвахме трима — каза бавно тя. — Ако това ще ти помогне да разбереш. Случи се, когато Талрик ни каза, че векианците ще се включат срещу Колегиум.

Той поклати глава.

— Не разбирам. Та вие сте работили срещу нас. Продали сте ни на Империята. Не разбирам защо сте променили решението си.

— Защото Империята е различна — поде с равен глас тя. — Очаквахме имперска армия да превземе Колегиум. Не тази година, не и следващата може би, но все някога. Империята води завоевателна политика, а когато си завоевател, воюваш така, че победеният град да претърпи минимални загуби в жива сила и материални щети, за да има какво да управляваш след това. Не бих се учудила, ако оставеха дори Академията непокътната, стига да си осигурят контрол върху преподавания материал. А Колегиум щеше да си остане Колегиум, само че с имперски губернатор, имперски данъци и осородни войници по улиците. Така си мислехме ние. Векианците обаче мразят Колегиум. Той им напомня за срамното поражение отпреди години и завладеят ли го, няма да оставят камък върху камък. Това ни накара да се замислим и да осъзнаем какво е заложено на карта. И решихме да сложим край, аз, Хофи и Скадран. Когато Талрик дойде да ни инструктира, се опитахме да го убием. Убихме помощника му, но самият Талрик се оказа голяма лъжица за нашата уста. Видя сметката на Хофи и Скадран, щеше да убие и мен, ако твоят богомолкороден приятел не ме беше открил преди него. Голям късмет, нали? Бърза смърт без свидетели срещу публична екзекуция. Или от ръцете на векианците, когато опожарят сградата с все мен в нея. — Ариана се изправи внезапно и Стенуолд разбра, че ще го моли за помощ, ще настоява, ще го призове в името на лъжите, с които го беше оплела доскоро. Но думите пресъхнаха в гърлото й и само накъсан звук излезе оттам.

— За векианците не мога да гарантирам, нито за Империята — каза той. — Но в Колегиум публични екзекуции няма вече от десетина години. Дори сега, при тези извънредни обстоятелства, Събранието няма да наруши традицията заради теб. Иронията е, че най-вероятно ще ти наложат изгнание, което в сегашния момент е трудно осъществимо по чисто технически причини.

Юмруците й бяха стиснати и Стенуолд видя как малките шипове се плъзгат навън и навътре от кокалчетата. В очите й имаше нещо повече от обикновена молба и той скоро усети как Изкуството й се размърдва, как пипалата му се опитват да стигнат до ума му, да го обърнат, да му внушат жалост и съпричастие. Но Изкуството й беше слабо, подронено от собственото й отчаяние, и той се отърси с лекота.

— Знаеш ли… можех много лесно да те убия — промълви накрая тя.

— За това и сам се досетих. Нима трябва да съм ти задължен?

— Не.

— Съжаляваш ли, че не си го направила?

Тя го погледна в очите. Очевидно беше стигнала до края на силите си, изчерпала бе обичайните си стратегии и схеми, ставаше все по-прозрачна в отчаянието си.

— Не — отрече тя. Де да можеше да й повярва, помисли си Стенуолд.

Стомахът му се сви при мисълта за онова, което се канеше да направи, при мисълта за всички опасности и неописуемата глупост на такава постъпка. Ако не друго, Тисамон щеше да му обърне гръб завинаги.

— Държат те тук по моя заповед, затова е в моите правомощия да те освободя, което и ще направя — каза бързо той, за да го изрече, преди да е променил решението си.

Ариана мълчеше и чакаше.

— Какво още искаш да ти кажа? — попита я Стенуолд. — Свободна си. Без условия. Вече са те разпитали, самият аз нямам други въпроси към теб. Дори няма да те моля да се върнеш в Рекеф като двоен агент, даже това да беше възможно, а то не е. Не знам дали постъпвам правилно; надявам се никога да не разбера дали съм постъпил правилно. Аз… просто… Можеш да си тръгнеш веднага след като уведомя надзирателя, а аз ще го уведомя, щом си тръгна. — Изправи се. Чувстваше се зле, физически и душевно. — Тоест още сега.

— Чакай — помоли Ариана. Имаше сълзи в очите й и Стенуолд по навик се запита дали са искрени.

— Чакам.

Отново усети пипалата на Изкуството й, как се промъкват покрай стените на съзнанието му и търсят пролука. Сигурно беше въпрос на инстинкт, последната й защита, последен опит да го привлече на своя страна, защото не вярва докрай на думите му. Сигурно си мислеше, че е капан. Устните й потрепнаха, но тя не каза нищо.

— Не казвай нищо — спря я уморено той. — Не ми благодари. Съжалявам, но не знам дали и на това ще мога да повярвам.

Обърна се, излезе от килията и съобщи на надзирателя, че задържаната може да си ходи. На изхода се обърна и я видя как прекрачва предпазливо прага на килията си, пробвайки първите крачки на подарената си свобода.

След което Стенуолд пое към къщата си, най-накрая. Сигурно беше допуснал грешка и се надяваше да е единственият, който ще плати за нея. Всичко е било лъжи и преструвки, а той се бе държал като последния глупак, продължаваше да е глупак и сега, но за няколкото дни, които бяха прекарали заедно, Ариана го бе накарала да се почувства млад и го беше направила щастлив.

Нищо от трескавата дейност по отбраната на града не му беше по сърце, ужасът на морската атака го връхлиташе отново и отново; но когато най-сетне си легна, заспа лесно, сподирян от спомена как пуска на свобода пионката на своите врагове.

На следващия ден векианците подложиха крепостната стена на масирана атака. През нощта бяха разположили на позиции оцелялата си артилерия, а утрото завари пехотата, строена в гигантски карета зад обсадните машини. По три тежки бронирани тарана бяха насочени към северната и западната порта, а под прилежащите им стени вече бяха заложени десетина моторно задвижвани кули, готови да вдигнат мравкородни войници до самите бойници.

Входът на пристанището все така беше блокиран от двата полупотопени бронирани кораба, а сградите на първа линия бяха изоставени след пожарите, предизвикани от запалителните снаряди на векианския флагман. Стенуолд беше разпратил мухородни куриери, които да го предупредят, ако корабите се раздвижат за нова атака. Неспособен да бездейства и въпреки възраженията на Балкус, той отиде при Кимон на западната стена.

Тук сражение бе имало и предния ден. Мравкоидите бяха атакували портата и една от обсадните им кули, обгоряла и издигната само наполовина, стърчеше изоставена на някакви си десетина метра от стената. Артилерията на защитниците явно бе свършила доста работа, а днес й предстоеше да свърши още повече.

Стенуолд крачеше бързо покрай линията на защитниците. Сега, след пораженията от арбалетния обстрел предишния ден, повечето от тях носеха щитове. При една от по-ранните си атаки мравкородните бяха стигнали толкова близо, че част от щитовете в ръцете на колегиумци днес бяха военна плячка — имаха типичната правоъгълна форма на векианската пехота.

— Войнемайстор — поздравяваха го някои от мъжете, с което само го караха да изпитва неудобство. Други го приветстваха с юмрук на гърдите, както бе прието сред градската стража. Така или иначе, явно всички го познаваха.

Отвъд стената и без никакъв видим сигнал мравкородните войници тръгнаха като един. Двигателите на тараните и кулите се събудиха и ревът им стигна до защитниците през застиналия въздух.

— Този път настъпват по-бързо — отсъди Кимон, който вървеше до него.

И наистина, машините се придвижваха с рискова скорост по неравния терен, забеляза на свой ред Стенуолд. Зад тях мравкородните войници подтичваха в строй.

— Артилерията, готови! — извика Кимон и викът му бе подет по протежение на стената. — Ще хвърлят всичките си сили!

— Майстор Трудан! — викаше някой с тънък глас. Стенуолд се обърна и видя човек, когото помнеше смътно от факултета по механика в Академията.

— Майстор Граден — спомни си и името той.

— Майстор Трудан, позволете ми да кача изобретението си на стената!

— Тук не командвам аз, майстор Граден. — Но любопитството го накара да добави: — Какво изобретение?

— Наричам го пясъчен лък — обяви гордо Граден. — Първоначалното му предназначение беше да разчиства отломките при изкопни работи, но аз внесох промени и го пригодих за обсадно оръжие.

— Аз не съм занаятчия. Имаш ли представа за какво говори този човек? — изръмжа Кимон.

— Не бих казал — призна Стенуолд.

А после векианската артилерия откри стрелба. Камъни, оловни гюлета и балистени стрели заваляха към стената и най-вече към артилерията на защитниците. Стенуолд, Кимон и Граден клекнаха зад парапета и по потрепването в каменната зидария усетиха отговора на колегиумските машини. Стенуолд надникна над парапета да хвърли поглед на атакуващата войска и изтръпна, защото Кимон се беше оказал прав. Зад напредващите стенобойни машини войниците вече не настъпваха в спретнатите карета, които представляваха апетитна цел за защитническата артилерия. Не, бяха се слели в рехава, многохилядна тълпа, която прииждаше като вълна зад големите машини.

Но Стенуолд знаеше, че това безредие е само привидно, че мравкоидите могат да се строят по команда и всеки да намери точното си място за секунди.

— Ще ги затрудни ли? Устройството му? — извика към Кимон той през шумотевицата.

Кимон сви ядно рамене, после хукна покрай линията на защитниците, като им крещеше да са готови и да вдигнат щитовете.

— Качвай го проклетото нещо! — нареди Стенуолд на Граден и занаятчията заразмахва ръце към чираците си, които чакаха в ниското заедно с изобретението му. Приличаше на дълга завита тръба, прокарана през изпомпващ механизъм.

— Как действа? — попита Стенуолд. Хвърли още един поглед през парапета и видя, че обсадните кули се издигат, разгъват се през равни интервали, платформите им са пълни с войници, а други напират да се качат след тях. Арбалетни стрели полетяха към стените, някои отскачаха от щитове и камък, други се забиваха в телата на мъже и жени и ги помитаха назад към покривите на града.

— Ще им духа пясък в лицата! — обяви ентусиазирано Граден. — Няма да виждат какво правят!

И наистина, до единия край на тръбата имаше огромна купчина пясък. Другият й край и двигателят, нещо като вентилатор най-вероятно, бяха прехвърлени на стената.

Най-близката обсадна кула почти се беше изравнила на височина със стената, когато чираците на Граден най-сетне приключиха с подготовката на пясъчния лък. Занаятчията им извика да започват. Навсякъде около тях защитниците на Колегиум, градска стража, търговци, студенти и учени, се стягаха да посрещнат атаката.