Разединени равнини

24.

В бездънната тишина на залата за аудиенции Спера стисна здраво ръце в опит да запази самообладание. Всички я гледаха, а най-вече жената със строгото лице на трона, и Спера се чувстваше много малка и много уплашена.

Всичко това беше по вина на Скуто и тя изобщо не трябваше да се съгласява. Дни наред бяха чакали да ги приемат. Шапкарят Плиус беше направил и невъзможното, но царицата и голяма част от двора й бяха напуснали Сарн в деня, когато Скуто и Плиус се бяха срещнали. Затова вместо аудиенция при царицата шапкарят им беше уредил кратка среща с някакъв дребен служител от царския двор и точно тогава беше възникнал проблемът.

— Чакахме достатъчно — беше заявил Скуто. — Ще ида при този твой човек, ще си уредим среща с началника му и постепенно ще вървим нагоре по веригата. Докато царицата се върне, вече ще сме опънали палатка пред вратата й.

— Скуто, на твое място бих премислил плана си — бе отвърнал шапкарят с особено изражение на лицето, сякаш с мъка сдържаше смеха си.

— Защо, какво му е на плана? — предизвика го Скуто.

— На плана — нищо. Авторът му, от друга страна…

Скуто скръсти обсипаните си с шипове ръце.

— Какво?

— Слушай — каза Плиус. — Изгърбих се да те докарам дотук и няма да ти позволя да ми провалиш усилията, като цъфнеш там и… как да се изразя? Като цъфнеш там в целия си блясък — грозен и бодлив.

— А сега ти ме чуй. Знам, че не съм пръв красавец, но…

— Скуто, ти къде работиш? В хелеронските коптори, нали? И защо там? Знам, че си добър занаятчия — продължи Плиус. — Тогава защо не работиш за магнатите, за заможната класа? Защото не си като тях, Скуто. А това тук не ти е някой хелеронски фабрикант, а царицата на Сарн. И тя не би искала да види теб, защото, нека си го признаем, никой разумен човек не би искал да те погледне втори път. Не би пожелала да приеме и мен, защото като мравкочовек от Тцени мен едва ме търпят и в чуждестранния квартал, нищо, че тук нещата уж се били подобрили. Е, какво ще направиш, Скуто?

И тогава двамата се обърнаха да я погледнат многозначително. Тя, разбира се, отказа. Отказа категорично и безапелационно, възрази многократно, мрънка и негодува, но накрая така или иначе отиде на уговорената среща с един високомерен мравкороден, който я гледаше отвисоко, защото е мухородна и чужденка. На следващия ден се срещна с по-високопоставен служител, който се държа по-любезно, но също толкова неуслужливо, а после я прие някакъв командир, който може и да имаше нещо общо с царския двор, но нямаше много време. Следващата среща бе с усмихната жена — по-късно научи, че жената е свързана с контраразузнаването и я е подозирала в шпионаж, макар че за кого се предполагаше да е шпионирала, Спера така и не разбра. Разговорът им обаче бе манипулиран така изтънко, че чак след края му Спера си даде сметка, че не е научила нищо ново, но самата тя си е казала кажи-речи всичко.

А на следващия ден шестима войници я отведоха в царския двор, което беше целта на цялото упражнение дотук, но което сега определено би предпочела да избегне. Два часа чака да я приеме мравкороден със сериозно лице, който беше един от тактиците на царицата, следователно сред най-високопоставените дворцови служители. Разговаряха цели десет минути, но тактикът не прояви и капка интерес към изложението й. Вместо това току я подпитваше за опита за покушение над царицата.

Спера за пръв път чуваше за въпросния опит и изненадата й явно е изглеждала достатъчно неподправена, защото тактикът не я разпитва дълго. От разговора стана ясно, че докато била на лов с телохранителите си, царицата имала неочаквана среща с двама векиански арбалетчици. Пишман убийците оказали яростна съпротива при опита да бъдат задържани, загинали в мелето и сега всички се тревожеха и гадаеха за какво точно иде реч.

Долу-горе по същото време пристигнала вестта, че векианската армия е в поход, но не към Сарн, а към Колегиум. Оттогава Сарн бил под тревога, мобилизирал войски и автовозила, готов да защити съюза си със своите бръмбарородни съседи.

На следващия ден царицата прати да доведат Спера. И ето я сега, с нищожния си ръст от метър и двайсет, с простовати и мърляви дрехи, стои пред царския двор на Сарн.

Мравкородните нямаха нужда от стотици зрители, за да се знае как вървят държавните дела. По мисловната връзка целият град можеше да чуе какво се казва в залата за аудиенции, ако управниците го сметнеха за необходимо. В залата имаше само петнайсетина мъже и жени, насядали около дълга маса. Масата беше висока и се наложи един слуга да донесе столче, на което Спера да стъпи, за да я виждат.

В другия край на масата седеше самата царица и това определено си личеше. Покрай все по-тесните си връзки с други раси сарнианците бяха усвоили в пълна мяра употребата на символи и знаци, които да ги разграничават в очите на другите. Така че жената с короната, седнала на позлатения трон, трябваше да е царицата на Сарн, реши Спера. Като се изключи това, царицата изглеждаше като всяка друга мравкородна жена и студените й черти по нищо не се различаваха от характерните за нейната раса. Сарнианците бяха тъмнокоси хора с кафява кожа, но ъгловатите им, свирепи черти бяха типични за всички мравкоиди от всички мравешки градове-държави.

Другите около масата бяха кажи-речи същата стока — тактиците на Сарн, ръководният орган, който избираше монарха от собствените си редици. Мъже и жени с доспехи, дори тук, и всичките намръщени. Мрачната сивота на компанията се разведряваше от две бръмбарородни жени, чието облекло беше семпло по колегиумските стандарти и крайно колоритно според тукашните. Явно живееха отдавна сред мравкородни и бяха прихванали от тяхната аскетичност.

Мълчанието се беше проточило и Спера си даде сметка, че сигурно очакват от нея да каже нещо.

— Ваше величество — започна тя с пресеклив глас. — Дошла съм с неотложно послание от Колегиум.

— Пратеници от Колегиум приехме още вчера — отбеляза един от тактиците. — Разбрахме, че сте поискали тази аудиенция преди десетина дни. Явно новините са ви изпреварили.

— И да, и не, благородни господа — каза умърлушено Спера. — Праща ме майстор Стенуолд Трудан от Великата академия да ви предупредя, че назрява война.

— Войната вече започна — прекъсна я с пренебрежение друг тактик, жена. — Ще помогнем на Колегиум и ще се изправим срещу Век. За това не се тревожете.

Спера се изкашля, защото устата й беше пресъхнала съвсем.

— Има и по-голяма война, ъъ, ваше величество и почитаеми господа. — Нямаше представа какво е правилното обръщение към царски двор в неговата целокупност, нито дали имаше такова. — Сигурно сте чували за осородните и тяхната така наречена Империя?

Мълчанието се проточи и Спера реши, че обсъждат помежду си думите й. Накрая, след кимване от страна на царицата, й отговори една от бръмбарородните жени.

— Градът-държава Сарн има свои източници — каза тя. — Знаем за този народ, както и че в момента обсаждат Тарк, обсада, чийто резултат очакваме с внимание. Обхватът на амбициите им засега е неизвестен, но ние не си затваряме очите за заплахата, която биха представлявали за нас, ако амбициите им се окажат по-големи и те продължат да се разширяват.

— Мога ли тогава да кажа нещо за онова, което съм видяла с очите си, за майстор Трудан и за Скуто, който ми е прекият началник. — Усещаше, че започва да оплита ужасно конците. — Нека ви кажа какво искат осоидите. Искат да завземат целите Равнини, ето какво. Планът им е да ги превземат град по град, докато другите седят и чакат да видят какво ще стане. Колкото до… ами то вие сами го казахте преди малко. В момента са се прицелили в Тарк, а таркианците… ами, тях никой не ги обича особено. Аз поне определено не ги харесвам. — Плъзна поглед по лицата им. Една от бръмбарородните жени кимна, но другите я гледаха все така безизразно. — Както и да е — продължи Спера. — Тарк скоро ще падне, защото не е първият мравешки град, който осородните са превзели. Има един град източно от Хелерон, Мейнис се казва, осите го превзеха преди години и без съмнение са си научили урока. Да кажем, че Тарк падне… ще се трогне ли някой? Едва ли, само че след като прегазят Тарк, осородните ще тръгнат към… — На езика й бе да назове Меро, собствения й дом, но това едва ли щеше да подсили позициите й. — Към Кес, да речем. Ще обсадят и него, нищо че е островен град. Само че вие, разбира се, не се погаждате и с кесианците, нали? — Отново ги огледа и те отново не реагираха на казаното, но този път Спера изчака, докато бегла усмивка не раздвижи устните на самата царица.

— Враждата между мравешките градове е добре документирана, мухородна жено — каза тя. — Изложи тезата си.

— Ми тя е ясна тезата ми, ваше величество — сви рамене Спера. — Ще си седим и ще се кокорим един на друг, ще развяваме байраци всеки път, когато някой от съседите ни падне, и така, докато имперските войски не цъфнат пред стените на Сарн, примерно, и кой ще ни помогне тогава?

— Ние сме сарнианци — обади се сухо един от тактиците. — Сами си водим войните.

— Ами ако те имат десет пъти повече войници от вас, ако оръжията им са по-добри от вашите, могат да летят и да стрелят по вас с голи ръце? Тогава какво? Ами ако не са по силите на никой отделен град? Ето това повтаря непрекъснато майстор Трудан — много са, повече отколкото всеки един град може да победи сам.

Мълчание. Спера отново взе да мести поглед по лицата им.

— Моля ви, не ми ли вярвате? — попита тя.

Царицата се спогледа бегло с неколцина от съветниците си.

— Разбрахме посланието ти, но имаме по-непосредствени грижи. Едва ли би искала да се втурнем да помагаме на Тарк, докато векианците обсаждат Колегиум. Но ще запомним думите ти. Приключим ли веднъж с Век, ще говорим отново. Намираме, че казаното от теб не е лишено от смисъл.

И това, осъзна Спера, беше краят на аудиенцията й в царския двор.

— Нещо не е наред, нали?

Ахеос й хвърли кос поглед, но после призна:

— Напоследък не спя добре.

Тя кривна устни в усмивка.

— И аз ли съм виновна?

— Заспивам трудно, а когато все пак заспя, ме спохождат сънища… които не мога да разчета докрай.

Че се изкуши да го подразни, но накрая реши друго.

— Сънищата са важни за твоя народ, нали?

— Да, и мисля, че… боя се, че знам откъде идват тези сънища. Помниш ли Даракион и какво видяхме там?

— Не бих могла да забравя. — А се беше опитала. Случило се бе, след като Ахеос помогна да я освободят от робската килия в Мина — тръгнали бяха обратно към Хелерон и по пътя стигнаха до малкия, но непроходим Даракионски лес. Името беше богомолско, но там отдавна нямаше богомолкородни. Това Че го знаеше и преди, а после Ахеос й каза, че богомолкородните, които живеели на времето там, преди столетия, изобщо не били напускали леса. Което си беше глупост, разбира се. Суеверна глупост, измислена от отшелници и мистици, само дето една нощ Ахеос и Тисамон я заведоха в гората и й показаха. Ахеос се бе опитал да й отвори очите въпреки бариерите, които разделяха светогледа на техните народи.

И тя беше видяла. Зърнала беше, и толкова по-добре, че само ги бе зърнала, но така или иначе беше видяла онова, което и до днес живееше между разкривените дънери на Даракион, видяла го бе в цялото му страховито, изродено величие, и светът й се беше пропукал, и нещо ново се бе промъкнало през цепнатините.

Намираха се близо до безименното комарджийско свърталище край реката и наоколо им имаше много сенки, в които да дебне какво ли не. Че призова Изкуството си и подсиленото й зрение разпръсна сенките, но с нищо не облекчи страховете й.

— И те… са дошли тук? — попита тя.

— Не. Мисля, че не могат. Но тези сънища… сякаш ми говорят чрез тях, викат ме. Не знам защо, но с времето ще разбера.

Спряха пред вратата да съберат кураж. Мистерите, най-вече в лицето на Гаф, четвъртития дребосък от незнайна раса, не бяха от най-откровените хора. Ахеос и Че вече няколко пъти се бяха срещали с Гаф, понякога на срещите присъстваше и богомолкородната Сцеле, но и двамата упорито избягваха да се ангажират с нещо конкретно. А сега ги бяха привикали. Ахеос и Че бяха извикани от мистерите. Нещо се беше променило.

— Дали не е капан? — попита тя и Ахеос кимна мрачно. — Но нали са твоят народ — възрази Че.

— Мистерите не са моят народ — подчерта той. — Те са политическата маша на скририте и нямат един водач, а служат на много господари в Доракс и Тарн. Говори се, че през повечето време изпълняват лични поръчки на господарите си, които не винаги са на едно мнение. Мистерите и преди са се обръщали срещу собствения си народ, така че защо да не се обърнат и срещу нас сега?

— И какъв избор имаме ние? — попита го тя.

— Никакъв… но бъди готова за неприятности.

Видяха Гаф още с влизането — играеше на зарове. Той също ги видя, извини се на другите играчи, остави пари на масата и стана да ги посрещне.

— Бая се забавихте — изръмжа той. — Последвайте ме, господине, госпожо. Предстои ни сериозен разговор.

Заведе ги в една задна стаичка, подминавайки преспокойно собственика на заведението, и оттам в друга, която сигурно беше част от долепената сграда в съседство. В тази втора стая беше тъмно — една-единствена лампа гореше на бюрото — и беше претъпкано. Когато и Гаф зае мястото си, Че и Ахеос се озоваха пред погледите на внушителна по броя си група. Ръката на Че се плъзна несъзнателно към дръжката на меча — напълно излишно, защото мечът нямаше да й помогне.

Шестима от присъстващите бяха богомолкородни. Сцеле беше приседнала на ръба на бюрото, другите стояха прави — стройни и корави мъже и жени, които гледаха с подозрение новодошлите. Една носеше брошка като на Тисамон — кръг, пресечен с меч, — значи беше оръжемайстор и би могла да им види сметката за броени секунди и без чужда помощ. От другите раси четирима бяха мухородни и трима от тях бяха закачулени с дълги роби като на господарите си. Един беше водно конче от Федерацията. От всички само трима бяха молецородни. Възрастна жена се беше подпряла на бюрото на разстояние от Сцеле, зад нея стоеше млад мъж с брониран жакет и портупей с ножове за хвърляне. На централно място зад бюрото се мъдреше безспорната причина за цялата тази навалица — молецороден мъж, тънък и плешив. Сами по себе си сивото изпито лице и белите очи не правеха особено впечатление, но Че усещаше почти физически авторитета, който се излъчваше от него на вълни.

— Провиждащи Ахеос от Тарн — произнесе мъжът с ясна дикция. — Госпожице Челядинка Трудан от Колегиум. Делата ви напоследък са доста впечатляващи. Знаете ли кои сме ние?

Че и Ахеос се спогледаха.

— Вие представлявате мистерите, господине — каза Ахеос.

— Ние сме мистерите, поне що се отнася до присъствието им в Сарн понастоящем — обясни плешивият молецоид. — Това сме всичките.

Двамата новодошли се спогледаха отново под безизразните погледи на домакините.

— Дойдохте при нас с предупреждение за Империята на осите. Ние знаем, разбира се, за тези диваци и нямаме желание да се забъркваме в делата им, нито като съюзници, нито като врагове. Още по-малко склонни сме да откликнем на призива на някакъв бръмбаророден магнат. Ние отдавна сме се оттеглили от грозния и агресивен свят, който вашата раса построи, и не бихме имали нищо против осородните да го затрият веднъж и завинаги.

„И сте се събрали всичките, за да ни кажете това?“ Че усети как ръката й потрепва инстинктивно върху дръжката на меча и побърза да озапти порива си. Разговорът не беше приключил. Не можеше да е приключил.

— В Тарн не се ползваш с голямо уважение, Ахеос — продължи старият молецороден, — нямаш и много приятели. Най-вече заради избора ти на любима. Ние не ти дължим нищо, още по-малко на тази жена.

„Това обида ли беше?“ Че откри, че е затаила дъх, и издиша предпазливо.

— Почитаеми, чакам вашето „но“ — каза Ахеос. — Или сте събрали толкова хора само за да ни убиете?

Последното накара Сцеле да се усмихне и Че се досети, че в по-близкото или по-далечно минало богомолкородната навярно сама е изпълнявала мокри поръчки по заповед на мистерите. Шефът на агентурната мрежа й хвърли бърз поглед, после отново насочи вниманието си към новодошлите.

— Обмислихме и този вариант, но не бихме ви повикали тук само заради това. — Смътна усмивка раздвижи лицето му. — Има и по-лесни начини. Ето го и твоето „но“, Ахеос. Положението се промени. Получихме информация, която ни принуждава да преосмислим становището си, колкото и неприятно да е това за нас. Разговарях със скририте в Доракс, както повелява стародавната традиция. Те ме повикаха, за да обсъдим подробно ситуацията. И решиха, че трябва да направим всичко възможно, за да спрем осородните — поне на първо време, докато обстоятелствата не се променят.

— Благодаря ви! — възкликна Че и той я прикова с леден поглед.

— Само не си въобразявай — каза й, — че сме променили отношението си към теб или твоя народ. Чиста случайност е, че се озовахме от една и съща страна на барикадата. Нищо повече.

— Случайност или съдба — уточни Че и веднага разбра, че е прекрачила линията на позволеното. За миг Сцеле се напрегна видимо, сякаш бе на крачка да ги нападне, но шефът й изглеждаше по-скоро замислен, отколкото ядосан.

— Съдба — повтори той като ехо. — Напоследък плетката на съдбата е неясна… — После възвърна самообладанието си и поклати глава. — Когато аз си тръгна, Сцеле ще поеме командването на мистерите в Сарн, и каквото може да се направи, ще бъде направено. Тарн няма войски, които да изпрати срещу тази Империя, но пък очите, за които мракът не е пречка, виждат всичко. И засега, докато това продължава, очите на Тарн ще работят за вашата кауза.

Минаха два дни преди да открият какво е променило решението на мистерите. Ахеос и Че се върнаха от една задача в чуждестранния квартал и завариха атмосфера на пълно отчаяние. Скуто седеше на голямата маса в общото помещение на таверната, където бяха отседнали, и гледаше с празен поглед документите, пръснати по цялата маса, че и на пода до стола му. До него беше Спера, толкова пребледняла, все едно раните й са се отворили. Трепереше и ако Скуто не беше толкова бодлив, сигурно би се лепнала за него, помисли си Че. Зад двама им Плиус седеше на стол, отпуснат тежко като чувал с картофи. Опитваше се да си запали лулата, но ръцете му трепереха и малката стоманена запалка гаснеше постоянно.

— Какво е станало? — попита Че, после въображението й се развихри. — Чичо Стенуолд! Векианците? Той да не би?…

— Не — отвърна дрезгаво Скуто. Очите му бяха зачервени, а ръцете си стискаше толкова силно, че тук-там имаше капки кръв от собствените му шипове. Че за пръв път го виждаше да се самонарани по този начин. — От Колегиум няма нищо ново. — Всъщност новини от Колегиум идваха постоянно. По цял ден бавни релсови автовозила пристигаха в депата, пълни до дупка с колегиумци, напуснали града, преди да е започнала обсадата. Че бе очаквала сред тях да има хора от различни поприща и възрасти, и наистина сред бегълците имаше много чужденци, чийто престой в града на Великата академия така или иначе се измерваше в броени години, но повечето бяха деца. Пристигаха с малки торби, побрали храна, книги, пособия за писане и резервни дрехи, и с документи, които да удостоверят самоличността им пред местните власти. Царицата на Сарн подкрепяше всячески своя съюзник в това време на преголяма нужда. С типичната си ефикасност мравкородните намираха дом на изгубените деца в семействата на свои съграждани.

Ала днес в депото бе пристигнал пратеник от друг град.

— Спера, тя… — Скуто си пое дълбоко дъх и продължи с по-уверен глас: — Била е в двореца и го е чула там, едновременно с царицата. Хелерон е паднал.

Че го зяпна сащисано.

— Хелерон е паднал?

— Имперска войска се появила край града. Не онази, която се бие при Тарк, а друга. Наложили са военно положение и са иззели леярните. Сега Хелерон е част от Империята.

— Чук и клещи — прошепна Че. Погледна към Ахеос. Лицето му беше затворено и безизразно, но тя знаеше, че любимият й мисли за собствения си планински град в непосредствено съседство с Хелерон.

— Знаели са — каза той. — Това е информацията, която са получили мистерите и която е променила решението им. — Оголи зъби, внезапно ядосан. — Предупредихме ги, че осоидите ще дойдат. Крилата армия, която ще нападне Тарн и ще довърши онова, което твоят народ започна. И ще настъпи окончателният край на Вещото време.

— Това не е справедливо — възрази Че.

— Нищо не е справедливо — отвърна горчиво той.

— Но твоите хора са магьосници. Те виждат бъдещето. Сигурно са провидели някакъв изход.

Ахеос избягваше да я погледне в очите.

— Явно ти имаш повече вяра в тях от мен.

Че го прегърна и той отпусна глава на рамото й. Тя впери поглед в умърлушената физиономия на Скуто.

— Какво означава това? — попита. — Сега какво ще правим?

— Всичко се променя — обади се иззад Скуто шапкарят. Най-после беше запалил лулата си, но изглежда не знаеше какво да прави с нея.

Скуто поклати глава.

— Не знам — измънка той. — Не знам какво да мисля. Вие не разбирате. Хелерон… Хелерон е мръсно място. Корумпирано, двулично. Но беше моят град. Роден съм в Империята и като дете две нощи не съм спал на едно и също място. Единствен Хелерон ме прибра. А дори и там трябваше да се боря със зъби и нокти за свое местенце под слънцето. Колко глави съм счупил и колко гърла съм срязал… Но накрая Хелерон все пак ме прие. Леярски щемпел, дори когато осоидите разрушиха дома ми и пръснаха хората ми, дори тогава не ми е минавало през ум да напусна завинаги града.

— Хелерон е и моят дом — каза тихо Спера. — Нищо че съм родена в Меро.

— Всичко се разпада — прошепна Скуто. — Колегиум го чака обсада, Тарк губи битката. Хелерон е превзет. Кой ще е следващият? Какво ще стане сега? Имаме ли изобщо някакъв шанс да избегнем пропастта?

Въпросът увисна тежко във въздуха. Никой не понечи да отговори.