Разединени равнини

29.

Паросиал имаше бели плажове, чийто пясък грееше под слънцето като самото слънце. Никъде на континента нямаше такива плажове, нито на друг от островите покрай брега. Маса бръмбарородни учени бяха разработвали хипотези, за да обяснят това явление.

Паросиал имал само едно безопасно пристанище, беше й обяснил Тисамон, и тя се бе досетила, че под „безопасно“ той няма предвид дълбочина, морско вълнение или други фактори от стихиен характер.

Паросиал беше загадка, на която историята беше обърнала гръб — свещеният остров на богомолкородните. Годините се точели бавно, а колегиумските учени оставали все така озадачени, кесианските флотилии го избягвали, а дори най-наглите контрабандисти и най-смелите иманяри изчезвали там без следа.

— Всеки от моя народ се стреми да дойде тук поне веднъж в живота си — обясни Тисамон и тя разбра, че по този начин потвърждава и нейната принадлежност към своя народ. — Идват от Фелиал, от Етерион и Нетион. Дори от отвъд морето. От Федерацията.

— Доста път е това — каза Тиниса.

Той кимна.

— Тук е сърцето ни.

— Но защо? — попита тя. — Едва ли заради… богове? — Знаеше, че много отдавна някои древни народи се бяха опитвали да осмислят света, като дадат лица на светкавиците и на морето. Някои дивашки племена сигурно и досега го правеха, в земи извън познатия свят, но никой, докоснат от съвременната цивилизация, не вярваше, че животът му е в ръцете на някакви боричкащи се помежду си свадливи божества. Ахеос й беше казвал, че молецородните вярват в духове, но такива, които подлежат на контрол, а не такива, които изискват подчинение. Съществуваха, разбира се, и аватарите на различните раси, философските концепции, които бяха източникът на Изкуството на предците, но те бяха само идеи, средства, които да подпомогнат концентрацията. Никой не смяташе, че те съществуват някъде в действителност.

— Древно и ненарушимо общение — прошепна Тисамон и Тиниса я побиха тръпки. Не заради думите сами по себе си, а защото съвсем ясно чу същите думи, произнесени от друг глас и отправени към Тисамон, когато е бил по-млад и от нея и е наближавал същите брегове, макар и на друга палуба.

Пясък изскърца по дъното на плиткогазещия съд. Капитанът му, стар бръмбаророден, се развика който ще слиза, да слизал.

Тиниса взе брезентовата си торба, преметна през рамо портупея с рапирата си и скочи в дълбоката до бедрата й вода.

Заливът приютяваше едно-единствено рибарско селце, сгушено между прибоя и линията на дърветата, с лице на юг към безкрайната океанска шир, сякаш бе обърнало гръб на Равнините и хода на историята. Къщите бяха построени от дървени трупи и тръстика, и издигнати на стълбове заради прилива. Селяните бяха странна смесица, каквато Тиниса не бе очаквала да види тук.

Сред тях имаше само малцина богомолкородни, повечето стари, с посребрени коси и сбръчкани лица. Останалата част беше като представителна извадка на Равнините — доста бръмбароиди, сред тях и един с преподавателска тога от Академията, почти толкова мухородни и по-малко мравкородни от Кес. Имаше и изненадващ брой молецородни, които сновяха между колибите и лодките или си шушукаха на малки групи.

Е, паякородни нямаше, но това можеше да се очаква.

Тиниса стъпи на сухия пясък, изтръска водата от босите си крака и си даде сметка, че мнозина я зяпат озадачено. Зяпат я и местят погледи между нея и Тисамон. Кръвта й може да беше смесена, но лицето й беше досущ като на майка й. Създавайки дете с една паякородна, Тисамон беше нанесъл най-тежкия удар на собствената си раса, извършил бе най-непростимия грях в разрез с древните забрани на своя народ.

Но поне засега лошите й предчувствия не се оправдаваха. Зяпаха я, вярно, в погледите на някои се долавяше злоба, но нищо повече. Тисамон бе спрял в средата на селцето и гледаше как двама млади молецоиди пускат на вода малка лодка. Видно беше, че чака нещо.

„И къде е всичко?“ — запита се тя, защото тази шепа бараки със сигурност не беше свещеният Паросиал. Не можеше цялата драма да е заради това неугледно селце. А после плъзна поглед отвъд селото, към гъстата гора, която покриваше почти целия остров, и разбра, че тя, гората, е свещената.

Стойката на Тисамон се промени едва доловимо, колкото да привлече вниманието й към един молецороден мъж с бели очи и лишено от възраст лице, който се приближаваше бавно към тях. Празният му поглед се спря за миг на Тиниса, но присъствието й с нищо не промени израза на лицето му.

— За появата ти се знае — каза меко той на Тисамон. — За целта — също. — Отново погледна към нея. — Не е моя работа да съдя, но…

— Островът ще отсъди — отвърна с твърд глас Тисамон, ала в погледа, който хвърли на дъщеря си, за пръв път се появи сянка на несигурност.

— Така е — потвърди молецородният. — Винаги е така. Островът никога не е виждал такава като нея. Никой от нас не знае какво може да се роди или какво може да умре… дори ако тя е направила необходимите приготовления.

Тисамон гледаше към мрака между дърветата.

— Трябва да стане тази нощ. Нямаме време.

— Сигурен ли си, че е готова? Много е млада.

— Бях на нейните години, когато дойдох тук да ме отсъдят.

Молецоидът вдигна рамене.

— Островът ще отсъди — повтори той, а после добави: — Тази нощ, щом така предпочиташ.

Очаквала бе някаква тържествена церемония — барабани, факли и напеви. Междувременно ги бяха настанили в една от бараките, много от които изглеждаха празни. Тисамон се бе заел да точи острието на ръкавицата си — плъзгаше бруса по него отново и отново, не защото острието имаше нужда от наточване, а защото се опитваше да държи мислите си далеч от предстоящото.

Не можеше да й каже какво е то, защото беше забранено. Беше я предупредил за това. Богомолкородните изглежда живееха в невидими килии и зад всеки ъгъл ги дебнеха препятствията на собствените им традиции. Веднъж Тисамон вече бе нарушил забраните, но явно не смяташе да го направи отново, не и тук.

А и очевидно се тревожеше за нея. Подложил я бе на жестоко обучение, убивал я бе стотици пъти в тренировъчните им дуели, претеглял бе със собствения си аршин уменията й и волята й да се бие. Вярваше в способностите й, но тя му беше дъщеря и тревогата му беше неизбежна. Тиниса, от своя страна, не можеше да потърси утеха от него, не смееше да го заговори дори, от страх, че Тисамон ще долови в гласа й неувереност. А това беше горделивост, осъзнаваше тя, отказ да се признаят нормалните слабости на човешката природа. Горделивост, която богомолкородните наричаха гордост.

Навън, в центъра на селцето, нещо къкреше в малък железен съд над открит огън. Молецоидът, който бе излязъл да посрещне Тисамон, си приказваше тихо с жена от неговата раса, по-стара и от него. „Заклинания ли правят? Това магия ли е?“ Но Тиниса не вярваше в магията, нищо че тя беше движещата сила в живота на баща й. Че, бедната доверчива Че, бе склонна да повярва в магията много повече от нея.

Тисамон погледна нагоре. Небето над острова тъмнееше, преливаше към мрака на нощта. Тиниса дори не бе забелязала.

— Време е — каза той. Огледа я от главата до петите, погледът му се задържа на рапирата, кинжала и подплатения й жакет. Казал й бе, че трябва да е готова за война.

Когато дойде време да изпие отварата, Тиниса се дръпна инстинктивно. Каквото и да бяха забъркали в съда над огъня, то беше гъсто и вонеше на гнилоч. Изчакаха я търпеливо. Явно нямаше да я насилват. Отказът да изпие гадната течност би означавал провал още при първото изпитание.

Тиниса взе топлата керамична чаша и с мъка потисна отвращението си, което не можеше да се обясни само с естествената реакция на здравомислещ човек. Имаше и нещо друго, някаква дълбока съпротива, която момичето не можеше да обясни.

Затова изпи на големи глътки отварата, бързо, преди да е изгубила смелост. Течността беше потресаващо сладка и толкова лепкава, че засядаше на гърлото й. Въпреки това и с цената на огромни усилия Тиниса я изгълта. Стомахът й реагира моментално, тя се преви надве и посегна към Тисамон за подкрепа, но той се беше дръпнал настрани. „Оттук нататък можеш да разчиташ само на себе си.“

Тиниса се изправи и изтри уста. Стомахът й се бунтуваше, а двамата молецородни се размазаха пред погледа й.

— Какво?… — понечи да попита, но те вече вървяха към гората и Тиниса тръгна след тях. Земята под краката й се люшкаше и пропадаше непредвидимо. Тисамон беше близо до нея, но и твърде далеч, за да почерпи сила от него. Дори не я поглеждаше.

Първите дървета надвиснаха в мрака над нея. Молецородните бяха изчезнали — или между дърветата, или просто се бяха върнали назад, без Тиниса да разбере. Тя хвърли за пореден път поглед към баща си, но той се взираше мълчаливо в дърветата. И когато пристъпи напред, Тиниса усети сенките между дънерите като физическа бариера, така осезаема, че се наложи да натисне с рамо, за да я пробие.

Той беше до нея, когато навлезе между дърветата. Уж беше с нея и след това, но изоставаше постепенно, докато Тиниса не го изгуби окончателно от поглед. И без него обаче, сред дърветата имаше движение. В мрака, който зрението й компенсираше едва частично, това движение й показваше пътя. Шумоленето отляво и отдясно оформяше коридор, по който да се движи. Зърваше ги от време на време — богомолкородни, които вървяха от двете й страни, насочваха я. Тичаха с лекота между дърветата, а тя с мъка поддържаше темпото им. С мъка и неуспешно, всъщност — те бързо я изпреварваха, но други прииждаха по петите им. Тиниса ги виждаше в съзнанието си — млади и стари, мъже и жени, някои облечени обикновено, други със странни одежди, трети голи, загърнати само със сенките на дървесата.

„Истински ли са? Или ми се привиждат заради опиата, който ми дадоха да изпия?“ Не беше в състояние да направи разлика, защото всичко й изглеждаше истинско. Опиатът я бе лишил от трезва преценка.

Насочваха я както овчарски кучета прибират в стадото заблудена овца. Тя тичаше ли, тичаше, все по-навътре в гора толкова гъста, че сигурно имаше друга дума за нея. Джунгла, това беше правилната дума, осъзна Тиниса, за странната гора от друго място и време, скрита на остров Паросиал.

Мракът под сплетения листак на дърветата така се беше сгъстил, че дори нейните очи не можеха да го пробият. Ориентираше се повече по допир, отколкото с помощта на зрението си, но продължаваше напред. Не знаеше друго, освен че я водят нанякъде.

Беше изгубила от поглед водачите си, или пък те бяха избързали напред или встрани от сетивата й. Беше сама и все пак продължаваше да усеща присъствието им. Оставена изцяло на тяхната милост, безнадеждно изгубена в това изтерзано място.

Кога се беше стъмнило толкова? И имаше ли изобщо дни в тази джунгла? На места шубракът беше толкова гъст, че тя с мъка си пробиваше път напред, през пролуки, които биха затруднили и мухороден, а други дърветата оформяха над главата й високи арки от преплетени клони и зелен въздух.

Това място не беше естествено и със сигурност не беше място за нея. Вече знаеше, че цялата тази идея е била ужасна грешка. Чия? На Тисамон, без съмнение, който беше изчезнал някъде. Вече не помнеше кога го е зърнала за последно, знаеше само, че е било отдавна.

Защото сега можеше да разчита единствено на себе си, както той й беше повтарял неведнъж. Че това трябвало да го направи сама. Че той нямало да е до нея, за да й държи ръката.

„Татко!“

Страхотен баща, няма що — студен като лед, затворен, с окървавени ръце. Не, Стенуолд беше неин баща, във всичко освен по кръв. Стенуолд, цивилизованият човек, който живее в град и обича науката. Стенуолд — мил и разбиращ. Беше израсла в Колегиум, учила бе в белите аудитории на Академията. Що за лудост я беше довела тук, в този лабиринт от зелено и черно?

Кракът й хлътна, тя прецапа презглава през някакъв поток, спря да възстанови равновесието си и да хвърли поглед наоколо, но без полза. Имаше ясното усещане за неща, които се движат и я подтикват да върви напред, но нищо от това не стигаше до очите й.

Ако спреше сега, щеше да се изгуби завинаги. Дори костите й нямаше да намерят.

Лудостта, довела я тук, беше лудост, която Тиниса носеше в себе си. Същата лудост, която я обземаше всеки път, когато изваждаше меча си с гняв. Студена лудост като на баща й. Защото тя обожаваше онова усещане — не убийството само по себе си, а убийството като доказателство за уменията й. Убийството като победа. Кръв ли? Беше подгизнала от кръв.

Заедно с тази мисъл дойде и мигновен проблясък на яснота, в която Тиниса зърна един от придружителите си — сянка сред дърветата, която определено не беше човешка.

Тя се втурна напред да навакса изоставането си, изкатери се с мъка по стръмния бряг на потока, хващаше се за оголените от водата корени.

И най-после стигна, където трябваше да стигне… и видя идола.

Идол? Нямаше друга, по-подходяща дума. Проядено от червеи дървено нещо, по-високо от нея поне с две стъпки, с разперени, прекършени някак ръце, разпънат монумент, така излинял от времето, че детайлите отдавна се бяха изгубили безвъзвратно. Дори дърветата наоколо му бяха погинали или пък никога не бяха расли там.

Е, това беше то. Тиниса стоеше в сърцето на богомолския сън, в центъра на острова, в центъра на гората, в средището на расата.

Тръгна бавно към надвисналия идол, прескачаше щръкнали корени, чувстваше движението в гората наоколо. Наблюдаваха я и чакаха. Какво трябваше да направи сега? Как да разбира това… нещо?

Вече беше съвсем близо, на една ръка разстояние. Никога не бе вярвала в магията, но нещо се излъчваше от този недодялан и разпадащ се символ, нещо като гръм, който е извън обхвата на слуха, нещо като вълна, която се втурна насреща й, заля я и я повлече.

Тиниса протегна ръка. Богохулство ли би било да го докосне, или израз на най-дълбоко почитание? Слабото сияние на призрачната луна бягаше далеч от фигурата, но очите на Тиниса попиха бледия светлик, наложиха го върху мрака наоколо… и тя дръпна ръката си като опарена. Идолът беше като мъртвец в процес на разложение. Червеи и стоножки извираха от дупки в проядената дървесна плът. Стотици бръмбари пъплеха в основата му, а тлъстите им белезникави личинки, дълги цял пръст, виреха глави в нощния въздух и се клатеха като малоумни слепци. Безброй пощурели от глад насекоми бяха нападнали идола и го разяждаха ненаситно. Чак сега Тиниса забеляза кръпките ново дърво, добавени да заместят проядените части, видя грижата, видя и че е била повърхностна, козметична, лепната върху гнилото сърце на истукана и обречена да бъде поредната жертва на разложението, отново и отново, десетилетие след десетилетие.

И тогава прозря смисъла — точно в това беше смисълът! Идолът, уж мъртъв символ, беше и живо нещо, гниещо, противно нещо, в което животът поглъщаше смъртта и смъртта поглъщаше живота.

Извади кинжала от колана си. Видяла бе следите върху гръдния му кош — където би бил гръдният кош, ако стърчащите отломки наистина са били ръце някога. Това беше изпитанието, нали? Тиниса вдигна кинжала.

Усети силата на невидимото присъствие около себе си, усети я как се надига към кулминационната си точка. Някъде над нея екна гръм от ясно небе.

И тя замахна.

Може и да не вярваше в магията, но в мига, когато острието на кинжала потъна в разядената от червеи дървесина, светкавица разкъса звездното небе… и тя видя втория идол, а блясъкът на светкавицата жигоса образа му в очите й: високата, стройна снага, двете разперени ръце.

Светкавицата я бе ослепила, но Тиниса усети движението му — едва доловимо поклащане — и замръзна.

Не беше образ, беше оригиналът. Дори ослепена, тя го виждаше в съзнанието си. Триъгълната глава на два метра и половина над земята, големите очи, острите като бръснач мандибули на долната челюст, и ръцете — ошипените, разперени за атака ръце. Насекомо, по-голямо от кон, което лесно можеше да я сграбчи с предните си крайници и да я смаже до смърт или да я разполови с челюстите си. В отдалечените гори, където все още се срещаха, тези насекоми убиваха хора. Убиваха дори ловци, дошли с лъкове и копия да убият тях. Това всички го знаеха.

И сега какво, трябваше да го убие ли? Замига трескаво, но виждаше само неясни форми и петна, усещаше го как се поклаща едва доловимо и не сваля от нея погледа на огромните си, всевиждащи очи.

Тиниса стоеше неподвижно и чакаше, стиснала безполезния кинжал.

Съществото беше близо, много близо. Тиниса виждаше накъсаните движения на ръцете му, които се сгъваха от двете й страни. Като за прегръдка или като за…

„Сестро.“

Гласът прободе като нажежен шиш тила й.

„Сестро.“

Вече виждаше по-добре, или поне достатъчно, за да различи ясно надвисналата над нея, поклащаща се богомолка. Гласът я изгаряше отвътре и тя се досети, че болката е заради някакво латентно Изкуство, което се пробужда заради този миг, преди да потъне отново в ступор. Чувала беше за него — Речта, така го наричаха, срещаше се много рядко и позволяваше на владеещия го да командва насекомите на собствената си раса. Да чува и разбира простичките животински гласове и да им заповядва… макар че в този случай за командване и дума не можеше да става.

„Сестро, дошла си отдалеч.“

Думите не бяха човешки. Някаква чужда на човешкия род интелигентност се ровеше в черепа й, налагаше силом контрола си и нейният изтерзан мозък оформяше смисъла в разбираеми думи.

„Дошла си да се докажеш.“

Така ли? Беше забравила защо е дошла.

„Обърни се, сестро.“ Гласът се вряза в мозъка й, тя се обърна послушно и го видя.

Беше само движещ се силует в мрака, но върхът на острието му улавяше и разплискваше бледото сребро на луната. Тиниса бе извадила инстинктивно рапирата си и само след миг усети отката на сблъсъка, сблъсък напълно реален, чу изстъргването на метал в метал.

Гигантското насекомо я принуди да отстъпи, нападаше стремително, мечът му рисуваше полувидими щрихи, цялото беше изтъкано от светлосенки, които Тиниса не бе в състояние да възприеме в тяхната съвкупност. Ала тялото й познаваше танца. Или поне рапирата й го познаваше. Съзнанието на Тиниса регистрираше париращите блокове, но някак насложени върху слоеве минала история, побрала всяко движение на рапирата от изковаването й до днес, сякаш днешната битка се движеше по стари коловози, издълбани от вековна употреба.

Взря се в лицето на противника си, опита се да го разчете, но то се сливаше и размазваше пред очите й, променяше се и после пак. Ето, сега се биеше с Тисамон, парираше светкавичните удари на завитото като сърп острие, виждаше лицето му, разкривено от убийствен гняв и отчаян стремеж да заличи някак непростимия грях на бащинството си. А после мястото му зае Болуин, чийто менящ се образ криеше безликия магьосник, който ги бе предал в Хелерон. Сетне Пиреус, изпълнен с кипяща омраза към нея, подъл и продажен, но въпреки това майстор на меча. Острието му сряза въздуха на косъм от лицето й, а после закачи подплатения й жакет, не толкова, че да я прободе, но достатъчно да го среже.

Силуетът винаги изпреварваше с част от мига атаките й, разсейваше я със студената ярост на Тисамон или с образа на Талрик и пламъците на „Гордост“, отразени в очите му. Противникът й беше съвкупност от всички хора, с които се бе дуелирала, от всички, които бе обичала или мразила някога, поединично или всичките накуп, къкрещ миш-маш от лица, оръжия и бойни стилове. Ето го полуродния главатар от подземния свят на Хелерон, Синон Поло̀вин с мраморната кожа; после капитан Халрад, който се бе опитал да я вкара в леглото си; красивия Салма, по когото тя още копнееше и който така и не бе отвърнал на копнежа й; Стенуолд, който бе скрил от нея истината за миналото й; и Тисамон, винаги Тисамон.

И после лицето насреща й се преля в лице на жена и Тиниса не знаеше нейното ли е, или на майка й, но се хвърли напред с див крясък и усети как острието на рапирата потъва в жива плът.

Лежеше на хълбок пред идола, а светът наоколо й бледнееше и тъмнееше на пресекулки и в по-светлите си мигове прогонваше отчасти мрака между дърветата. В главата й звучеше шептящ хор, но без думи, само невнятен шум от преплетени мисли. Беше изтощена, всяко мускулче по тялото й гореше и се гърчеше в спазми. Още стискаше здраво дръжката на рапирата, така както се стиска ръка на любим.

Главата й се въртеше, но съзнанието й се бе докопало до ново разбиране, просветление, което щеше да си отиде веднага щом умът й се проясни. И в това нестабилно, но и безбрежно в своята яснота състояние Тиниса знаеше какво е естеството на връзката между Тисамон и оръжието му, как Ахеос е разбрал къде са Салма и Че, и много други неща.

Някой се приближи и коленичи до нея — богомолкородна жена с посребрени коси, която й подаде орнаментирана бронзова купа, позеленяла на места от времето. Тиниса я прие без колебание, надигна се, пи и разбра, че е силна медовина, смесена с кръвта на каквото там беше убила пред идола и живителната течност на гигантската богомолка, дадена доброволно.

Беше горчива, остра на вкус, изгаряща, но Тиниса се насили да я изпие докрай, защото в нея се съдържаха сила, умение и победа.

Когато се събуди отново, зората пълзеше между дърветата, а нещо остро се бе впило болезнено в левия й юмрук. Тя разтвори ръка и видя брошка с кръг и меч — емблемата на ордена на оръжемайсторите.

Тисамон я чакаше на плажа и когато видя лицето му, Тиниса разбра, че въпреки гаранциите, които беше дал на Стенуолд, не е бил сигурен дали ще я види някога пак.

Сега тя носеше на ревера си емблемата на неговия орден и всеки път, когато я споходеше мисълта истина ли е било или сън, достатъчно бе да докосне срезовете, които незнайното острие бе оставило по подплатения й жакет, не толкова дълбоки, че да й пуснат кръв, но почти. Така че единственият смислен въпрос беше с какво се е дуелирала на живот и смърт и от чия кръв е пила.

Сетила се бе за онези призрачни създания в Даракионския лес — беше ги зърнала само веднъж, когато Тисамон я преведе по края на гората. Те бяха познали брошката му, принадлежността му, и го бяха пуснали да мине необезпокояван.

Имаше мрак в сърцето на Паросиал и най-добре беше да не задава въпроси, това поне Тиниса разбираше отлично.

Тисамон вдигна очи от брошката към лицето й и се усмихна едва доловимо. Тиниса знаеше, че никога няма да я попита, така както тя не би могла да го разпита за собствения му допир с идола пред години.

— Има една лодка, която ще ни откара до Фелиал преди пладне — каза й той.

— Какво се надяваш да постигнеш там?

Той сви рамене.

— Най-вероятно нищо, но не пречи да пробвам. За теб няма да е лесно.

— Това ще помогне ли? — попита тя и докосна брошката на ревера си.

— Без нея биха те убили на място — отвърна той, — но дори с нея ще трябва да се докажеш пред моя народ… а може би и аз. Но щом преживя тази нощ, без съмнение ще се справиш и нататък.