Разединени равнини

31.

Майстор Граден сам беше отнел живота си.

Стенуолд седеше опрял глава на ръцете си в залата на Военния съвет и размишляваше върху това.

Бяха качили на стената пясъчния лък, прехваленото изобретение на Граден. Вражеските арбалети вече обстрелваха бойниците, стрелите им отскачаха от каменния парапет, забиваха се в щитове или събаряха покосени мъже и жени на улицата долу. Кимон крещеше да се подготвят за атаката. Обсадната кула се беше издигнала почти до нивото на парапета, шейсетина мравкородни бойци чакаха на платформата й, други се катереха да заемат местата им. Още две кули се разтягаха вляво и вдясно от първата — явно векианските командири се надяваха да овладеят и задържат този участък от стената. Артилерията им обстрелваше далекобойните оръдия на защитниците, те отвръщаха на стрелбата, засипвайки със снаряди и натрошен камък мравкородните войници в ниското.

Граден буквално кипеше от ентусиазъм, крещеше на чираците си да нагласят по-бързо дългата тръба и вентилаторния двигател на пясъчния лък. А после им викна да го включат.

Мощният двигател заработи и огромната купчина пясък в подножието на стената започна да изчезва. Видял веднъж ефекта от оръжието, Кимон се разкрещя на хората долу да донесат още пясък. Пясък, сгурия, чакъл, каквото и да е.

На северната стена битката беше най-ожесточена, пак там защитниците умираха с десетки и стотици, за да отблъснат мравкоидите, преди да са стъпили на стената. По първоначални данни — защото в Колегиум имаше хора, готови да броят какво ли не, — на всяка векианска жертва се падаха по двама загинали от импровизираното колегиумско опълчение, съотношение в пълен противовес с обичайния баланс при обсада.

На западната стена, където командир беше Кимон, статистиката беше в полза на колегиумци. Майстор Граден беше спасил живота на стотици свои съграждани. Малцината мравкородни, добрали се до стената, останаха потресени от видяното и пословичната им дисциплина се прекърши пред напора на защитниците. Самият Стенуолд лично преметна един нападател през парапета.

Привечер, когато мравкоидите започнаха да се оттеглят, пясъчният лък бе унищожен от артилерийско попадение малко преди да го смъкнат от стената, загинаха и двама от чираците на Граден.

Ден по-късно и без да каже нищо, Граден си беше забъркал разтвор на сярна киселина и го беше изпил до капка. Умрял бе бързо, но не и безболезнено. Но не смъртта на чираците го беше тласнала към самоубийството, а споменът за ужаса, който се бе родил от собствения му занаятчийски ум и собствените му сръчни ръце.

Този образ щеше да остане със Стенуолд до сетния му дъх заедно с много други от последните дни. Никой на западната стена нямаше да забрави как плътта се обелваше от костите и лицата се вгъваха в черепите на мравкородните войници, попаднали под поразяващия пясъчен сноп, нито излъсканите до непоносим блясък брони и оръжия, нито безнадеждно задръстените механизми на обсадната кула, изобщо цялата органична и неорганична леш, която пясъчният лък оставяше след себе си.

Граден крещеше да го спрат, макар арбалетни стрели да засипваха камъните край него, но Кимон се разпореди да насочат лъка към следващата кула и така бе спасил стената.

Оттогава бяха минали два дни — два дни на отчаяни битки върху стените. Преградните панели, които дублираха и подсилваха портите, се бяха изкривили — още даваха отпор, но повече никога нямаше да се отварят гладко. Артилерията на мравкоидите беше отворила пукнатини в северната и западната стена, но зидовете още държаха. Векианският флагман беше подложил доковете на почти пълно унищожение, кейовете, складовете, търговските офиси бяха изгорели до основи. Колегиум никога нямаше да е същият.

Днес бяха нападнали по въздух. Векиански ортоптери плющяха с криле над стените и засипваха защитниците със снаряди, прикривайки поредната пехотна атака. Въздушната битка бе кръвопролитна като всяка друга. Стенуолд бе гледал безсилно как векианските летала се дуелират тромаво с колегиумските летящи машини, които бяха по-многобройни и по-разнообразни по вид. Леталата на мравкородните бяха снабдени с огнехвъргачи и балисти за многократна стрелба, а и пилотите им, разбира се, нито за миг не губеха връзка с другарите си в хаоса на битката. В помощ на защитниците се притече цяло ято откъм града — мухородни саботьори, отрядът на Безрад Вѐлик, тромави бръмбароиди, които едва успяваха да се задържат във въздуха, богомолкородни, нападащи бронираните летала със стрели и копия. Понеже беше войнемайстор, Стенуолд се беше заставил да гледа, да не извръща поглед, когато мухородни мъже и жени се превръщаха във факли под обстрела на вражеските оръдия или когато летящи машини се сурваха в низходящи спирали от небето и се разбиваха в пламъци по улиците на града.

Всичко това го разболя физически. Почти не беше ял през последните дни. Имаше чувството, че той е докарал тази беда на града си, макар с разума си да съзнаваше, че това рано или късно щеше да се случи, ако не под ударите на Век, то на Империята.

Безрад Вѐлик беше мъртъв. Беше загинал в днешната битка. Смъртта му бе останала незабелязана чак до проверката в края на сражението — отишъл си бе като поредната точица, която пада от небето. Отишъл си бе един гениален занаятчия и първокласен пилот, и мисълта, че е загинал така, както би искал да загине, с нищо не облекчаваше загубата, която Колегиум бе понесъл в негово лице. Безрад Вѐлик беше мъртъв; Граден се бе самоубил; Кабре, мухородната занаятчийка, беше загинала при отбраната на последната пристанищна кула, след като се беше спасила като по чудо при падането на другата. Хиляди колегиумци бяха загинали в небето, на стените, във водите на пристанището.

И сега Стенуолд седеше, опрял глава на ръцете си след края на поредния военен съвет. Някакъв дълголик бръмбаророден младеж пристъпяше от крака на крак и чакаше войнемайсторът да му обърне внимание.

— Какво има? — попита накрая той, защото младият мъж беше още един живот, който Стенуолд държеше в ръцете си, и нямаше никакво право да му обръща гръб.

— Майстор Трудан… извинете, войнемайстор, трябва да видите нещо. Веднага, моля.

Стенуолд се надигна. Младежът очевидно се разкъсваше между противоречиви емоции и сам не знаеше какво да мисли. Беше го виждал преди, но не се сещаше къде и по какъв повод.

— Води ме тогава — заръча той и младежът забърза напред.

— Такова… заради майстор Цейтус, войнемайсторе — опита се да обясни младежът и Стенуолд се сети откъде го познава — беше чирак при мравкородния занаятчия.

— Какво иска? — попита Стенуолд.

— Той… такова… Съжалявам, майстор Трудан…

Стенуолд го накара да спре.

— Просто ми кажи, става ли? Денят беше дълъг. Нямам време.

— Обещах му да не казвам нищо, майстор Трудан — измънка младежът. — Но сега го няма и…

— Няма го? Къде е отишъл?

— Трябва да дойдете и да видите! — Тръгнаха. Младежът определено го водеше към опожарения пристанищен квартал.

— Отчаяно се опитваше да направи нещо — обясни младежът. — Но целият район беше под обстрел. Затова го изведе.

— Него? Какво? Подводника?

— Преди час, майсторе, ама не знаехме дали ще му стигне въздухът… а и обхватът можеше да не е достатъчен… Така и не успяхме да го тестваме както трябва.

В крайна сметка му показа празен вир с излаз към пристанището. При пълна липса на подводник.

— Какво е направил? — попита Стенуолд и чиракът разпери унило ръце.

Въпросът намери своя очевиден отговор на следващата сутрин, когато превъзбуден куриер измъкна Стенуолд от леглото и го заведе на бегом при опожарените докове.

Векианският флагман потъваше. Потъваше бавно, но сигурно, въпреки опитите на екипажа да изпомпва водата. Снабдителни кораби и влекачи трескаво товареха хора и провизии, но самият флагман, гигантският кораб, гордостта на векианската флота, потъваше килнат на една страна и вълните заливаха алчно най-близкия от монтираните на палубата му катапулти, които бяха сринали със земята пристанището на Колегиум.

От Цейтус и неговия подводник нямаше и следа. Дали въздухът му беше свършил, или мравкоидите му бяха видели сметката, или просто не бе успял да отдели машината си от металния корпус на своята жертва и флагманът го бе отнесъл със себе си на дъното, никой не можеше да каже.

Доктор Никрефос беше стар човек, обзет от силен страх за живота си. Вече от дни слушаше разкази за битките при стените, за търпеливия и упорит натиск на мравкородните, за решимостта на векианците и намаляващите ресурси на града. Живееше в Колегиум от двайсет и пет години. Нямаше друг дом. През двайсет от двайсет и петте се бе подвизавал като най-малко зачитания преподавател в Академията, изтласкан в периферията на научната общност, и всяка година четеше лекции по теория и философия на Вещото време пред шепа незаинтересувани и непроумяващи студенти. Магия, с други думи — нещо, в което Колегиум не вярваше. Редовно се чуваха гласове предметът му да бъде свален от учебната програма. Нямал място там, така казваха, петнял реномето на Академията. Винаги се намираха бръмбарородни учени, според които миналото трябва да бъде погребано безвъзвратно, а тесният кабинет и оскъдната заплата на мърляв дърт шарлатанин като доктор Никрефос са обида към интелигентността на колегиумци.

Но предметът му така и не беше свален от учебната програма. Академията винаги бе страдала от силна инерция, а и Никрефос все още имаше неколцина приятели, които да се изкажат в негова защита. Задържал се бе, година след година, в гнездото, което сам си беше съградил, и смяташе, че ще си умре като преподавател в Академията, а с него ще изчезне и предметът му. За човек, който не обичаше компанията на хора от собствената си раса, това щеше да е достатъчно. Интересите му, професията му, животът му бяха свързани с миналото. Бъдещето не беше негова грижа.

А сега всичко се разпадаше. Ако векианците пробиеха стената, щеше да го сполети съдбата на всички други — или щяха да го убият, или да го продадат в робство, а кой изобщо би купил изпосталял старец като него?

Но не би могъл да грабне оръжие и да се сражава на стената. Силите му не стигаха да лети, а и зрението му беше отслабнало много, особено на дневна светлина. Ала имаше нещо, което можеше да направи… което би могъл евентуално да направи. Би могъл да мобилизира жалката си философия, да я превърне в оръжие и да се подготви за неизбежното разочарование. Много отдавна, в Доракс и преди да дойде в Колегиум, Никрефос беше провиждащ. Но откакто се зае с преподаване, едва няколко пъти се бе опитвал да напипа тъканта на света. И сега се боеше, че след толкова време истинската магия ще му обърне гръб, както той бе обърнал гръб на нея.

— Дръпнете завесите — каза той и един от студентите му стана, дръпна кърпените пердета и в стаята притъмня. В курса на Никрефос тази година имаше четирима студенти — молецороден младеж, който, също като него, се чувстваше зле в компанията на собствените си сънародници; паякородно момиче с цинично отношение към света, но и със забележителен талант; млад бръмбароид с поведенчески проблеми, който не бе в състояние да се концентрира и за минута, и един мухороден, който идваше на всяко упражнение, но комай не научаваше нищо. Сега всички те му бяха нужни, колкото и слаба да беше подкрепата им.

— Ще се заемем с един ритуал — поде той. Четиримата седяха в кръг на пода, но кабинетът му беше толкова малък, че коленете им се допираха. — Ритуал, който ще атакува векианската армия по начин, недостъпен за обикновената отбрана на града. Не съм съвсем сигурен какъв ще е ефектът, но както съм изтъквал неведнъж, магията черпи силата си от мрака, страха, съмненията, лошия късмет. От пролуките между светлите участъци на света.

— Все неща, които не могат да се проверят — подхвърли неспокойният бръмбаророден младеж. — Не могат да се докажат.

— Това е така — кимна доктор Никрефос, — и всъщност е доста близо до центъра на мистерията.

— Докторе, ще се получи ли? Ама наистина? — попита паешкото момиче. Никрефос знаеше, че се интересува повече от политика и клюки, отколкото от учението.

— Дано, защото лично аз вече си мисля да намеря отнякъде меч и да ида на стената — добави мухородният. — Не виждам каква е ползата да стоим тук.

— Но нали точно това отношение трябва да преборим, ако искаме да свършим нещо полезно — настоя Никрефос. — Нужна е вяра. Ако пристъпите към това без вяра, то наистина ще се провалим. Трябва да отворите умовете си за възможността, да отворите място за съмнението.

Колкото до съмнението, те безспорно се съмняваха, но не в това, в което трябваше.

— Така, а сега затворете очи.

Направиха го, макар и неохотно.

— Ще ми е нужна помощта ви, мислите ви, силата ви. Магията, която ще пробвам да направя, е могъща, и сам няма да успея. Искам да насочите мислите си към лагерите на векианската армия. Сигурно сте ги виждали от стените или от въздуха. Мислете за хилядите векиански войници, за палатките им, подредени като по конец, за походните им легла вътре, и те подредени по същия спретнат начин. Представете си ги как заспиват нощем в тези легла, всички едновременно, като някаква гигантска машина. Ала векианските войници не са машини. Не, те са мъже и жени като нас. Имат умове, макар и свързани в единна мрежа. Искам да си представите тази мрежа, все едно можете да я видите, мисловната мрежа, обхващаща умовете на всички мравкородни около Колегиум, просната като гъста мъгла над лагерите им.

Самият той си я представяше ясно — великанско, сияйно, подобно на желе създание, което клечеше връз спретнатите палатки и свързваше умовете на всички мравкоиди в околността.

— Нашата задача е да вмъкнем нещо в този колективен ум — продължи той, след като им даде достатъчно време да си представят обрисуваната картина. — Да вмъкнем нещо тъмно в него. В ума на всеки човек има кътчета, които са готови да приемат мрака. Мравкоидите обичат сигурността и реда, следователно се страхуват от съмненията и хаоса. Искам от вас да съсредоточите мислите си върху съмнение и хаос от всякакъв вид, каквото ви дойде наум, и да си представите как извличате тези мисли от своите глави и ги вмъквате в гигантския колективен ум на векианците. Всичките си страхове и притеснения, терзания и чувство за вина, трябва да ги извлечете и да ги излъчите към мисловната мрежа на мравкоидите.

Млъкна, доловил подръпването на засилваща се концентрация откъм студентите. Самият той се бе напрегнал и сърцето му се блъскаше в гърдите. Толкова отдавна не си беше пробвал силите в подобно начинание, а начинанието беше уморително, като да събереш нещо много голямо и да го избуташ нагоре по стръмнина. Студентите не му помагаха особено, изпълнени бяха със съмнения, чувстваха се неудобно от указанията му, не искаха да погледнат в тъмните ниши на съзнанието си, но още по-трудна за превъзмогване беше самата атмосфера на Колегиум, град на прогреса и науката, на търговци, философи и занаятчии, град, където стотици хиляди хора не вярваха.

Безнадеждно беше, осъзна той. Не притежаваше силата да измъкне волята си извън покрова на Колегиум, какво остава да я наложи на мравкоидите. Беше твърде стар и твърде дълго беше живял сред неверници.

И ето че единственият му шанс да помогне за отбраната на дома си беше на път да се провали. Мълчанието се проточи и студентите взеха да мърдат неспокойно.

Никрефос отправи мълчалив апел: „Ако има сила, която ме чува, моля за помощта й, защото сам няма да успея! Ще обещая каквото искате, но сега ви моля за помощ!“

Чу как един от младежите — паякородното момиче — си поема шумно дъх, а после внезапна болка го прободе в тила, толкова силна, че той се изви назад и се задави. Болката беше студена, ледена, спускаше се по гръбнака му и дълбаеше път към очите. Усети как сълзи се стичат и замръзват на лицето му. Нещо го бе сграбчило с трънливи ръце и ровичкаше в мозъка му.

И въпреки болката Никрефос чу ясно думите в главата си, думи, изречени от чудовищен, скръбен хор: „Какво е това, що ни вика? Какво е това, що ни моли?“

„Аз съм доктор Никрефос от Колегиум — проплака отчаяно той, защото болката и натискът бяха на косъм да спрат сърцето му. — Ако имате сила, заемете ми я, защото градът ми е в огромна опасност и аз искам да заразя врага с мислите си. Умолявам ви, ако имате милост, заемете ми своята сила!“

„Колко дръзко — каза гласът. — Старче, дните ти са преброени. Защо ти е да спасяваш нещо, което скоро ще те надживее? Милост нямаме, но имаме сила. Ала с какво право искаш да ти я заемем?“

„Ще направя всичко в замяна — обеща доктор Никрефос. — Моля ви, помогнете ми, и аз ще направя каквото поискате.“

Усети как молбата му увисва на везните. Студентите също бяха усетили промяната, защото в стаята беше толкова студено, че по пердетата се оформяше скреж, а дъхът на младежите се къдреше като пара в сумрака.

„Ще ти помогнем, но ти ще трябва да свършиш нещо за нас — задача, която може допълнително да ускори смъртта ти.“

Той би се съгласил, несъмнено би се съгласил, но те не търсеха съгласието му. „Спогодбата е сключена“ — продължи траурният глас и Никрефос усети как студът, който бе подложил на изпитание границите на издръжливостта му, изведнъж се удвоява и утроява, плисва се из стаята, през студентите му, оттам над града и стените, за да отрови мравешките умове. Проби с лекота дебелия пласт от неверие, обгърнал Колегиум, и се зае да свърши онова, което Никрефос беше планирал. Тази нощ мравкородните нямаше да спят спокойно, нито тази, нито следващите, защото кошмарите, които новият му съюзник можеше да разбуди, бяха много по-страшни от кекавите страхотии, които Никрефос и студентите му можеха да сътворят.

Най-после у дома. Стенуолд си направи чаша горещ билков чай; чуваше как Балкус крачи тежко в стаята за гости, чу го и как се тръшна на леглото, навярно без да е свалил доспехите си. Задачата му бе да го охранява денонощно, но днес Стенуолд го беше пратил да се сражава на стената и Балкус — сарниански мравкороден по душа и произход — бе взел присърце задачата да изпразва гвоздистрела си по векианците. И не само това — имало бе свирепи битки върху самата стена и Балкус се бе включил ентусиазирано в отбраната на северния участък. Една глава по-висок от повечето защитници и нападатели, с къс меч в едната ръка и плячкосан векиански щит в другата, мравкородният ренегат се бе изявил като централна фигура в отбраната.

Стенуолд отпи от чая, загорча му и допълни чашата с щедро количество бадемова ракия. Трябваше да се наспи тази нощ, защото утрешният ден нямаше да е по-щадящ от днешния. Утре можеше да умре Балкус или Кимон, или самият Стенуолд.

Притиснат от умората, той се замисли дали последното не би било облекчение. Но след самоубийството на Граден не би могъл да се залъгва с нещо толкова сериозно.

Изпи чашата на един дъх. Би трябвало да е гладен, но изтощението се отразяваше зле на апетита му.

„Не съм роден за войниклък аз.“ Гледката на мъртвите го поболяваше физически, без значение дали бяха от неговите хора или от обсаждащата армия. Всички те бяха смелчаци, храбри мъже и жени, които правеха онова, което смятаха за редно, а Стенуолд най-добре от всички знаеше как историята пренаписва стореното и заличава моралния аспект на войните.

„Дано поне Тисамон се справя по-добре от мен.“ Липсата на богомолкородния го измъчваше постоянно. Вярно, Тисамон беше човек труден, консервативен до крайност и дори примитивен с черно-белите си представи за света, но беше верен, умееше да изслушва, а със Стенуолд се знаеха отдавна.

Надигна се и се заизкачва тежко по стълбите. Изрита пътьом почернелите си от сажди ботуши, с пълното съзнание че на сутринта ще се спъне в тях, но беше толкова потиснат, че не му пукаше изобщо. Метна кожената си куртка на перилото. Шлемът му беше останал на кухненската маса долу.

Хлътна в тъмната стая, като разкопчаваше в движение колана си, и спря.

Не беше сам.

Затворените капаци на прозорците спираха бледата лунна светлина, спалнята му тънеше в пълен мрак и това подсили страха му. Векиански убиец? Осороден убиец? Самият Талрик, може би? През последните дни не му бе останало време да размишлява над тази заплаха. А каква по-добра възможност да се отърват от него? Посегна да изтегли меча си, но се сети, че е зарязал оръжието заедно с куртката си на стълбите — само на десетина метра, но със същия успех можеше да е на хиляда мили.

А после друга част от ума му го сръга успокоително. Познат звук или миризма може би? Нещо така или иначе му подсказа отговора.

— Ариана? — повика дрезгаво той. Нищо не наруши тишината и Стенуолд посегна да запали лампата. Ръцете му трепереха и едва на третия път успя да изкара пламък от стоманената си запалка.

Седеше на ръба на леглото му — младо и стройно паякородно момиче с къса рижа коса, което го гледаше с унила нерешителност.

— Кой… те ли те пратиха да?… — измънка той.

— Не — прошепна Ариана. — Стенуолд, аз… нямаше къде другаде да ида.

Стенуолд се притесни изведнъж, защото разкопчаните му панталони взеха да се смъкват точно в този момент. Посегна да ги задържи и попита:

— Но… защо не избяга?

— Къде? Ако ме хванат, векианците ще ме убият, още повече че Талрик е с тях. А и… няма къде да ида, Стенуолд. У дома няма да ме приемат, за Рекеф съм предателка. Предадох и теб. Не остана никой, към когото да се обърна.

— Освен към мен?

Тя вдигна очи да го погледне. Стенуолд си помисли, че ще се опита да флиртува с него, да се позове на връзката, която уж бяха имали, но в очите й прочете единствено безмълвна молба.

— Ариана, аз…

— Нямаш ми доверие, знам. Може да съм убийца. Може би още шпионирам за Рекеф. Стенуолд, стигнах до края на възможностите си, нищо не ми остана. Защото се опитах, по моя си глупав и безнадежден начин, да спася Колегиум, но обърках и това като всичко друго.

Стенуолд сложи лампата на писалището. Не знаеше какво да каже. Противоречиви чувства раздираха сърцето му, главата му се пръскаше от хаотични мисли. Вече не се чувстваше уморен, напротив — по-буден не се беше чувствал от дни. Опитваше се да открие верния курс в сложен лабиринт от съчувствие, предпазливост и похотливи спомени за преживяното с Ариана, спомени, които го изненадаха с цветната си сила. Вярвал бе, че е преминал отдавна възрастта за такива копнежи, но присъствието й в спалнята му, напук на всички вероятности и в пълно противоречие със здравия разум, се оказваше мощен афродизиак за един застаряващ мъж.

„Ако Ариана е мой враг, би било немислимо да се поддам на тези чувства.“ А ако наистина бе толкова отчаяна, колкото твърдеше, би било още по-немислимо да се възползва от нея, нали така? От Ариана, студентката в Академията.

Или Ариана, агентката на Рекеф, която е сгазила лука и е изпаднала през борда? Невероятно, но мисълта за евентуалния риск наля допълнително масло в огъня на копнежите му.

Тя се изправи внезапно.

— Съжалявам. Аз… аз си помислих, че… но нямам право да…

И хукна без предупреждение да се изниже покрай него, но Стенуолд я улови за раменете и я задържа на прага.

— Чакай… — започна той.

Треперливата светлина на лампата улови сълзите в очите й. Стенуолд знаеше, че всичко това може да е лукава преструвка, като вземеше предвид коя и каква беше Ариана, но сърцето му се сви на болезнена топка.

Тя вдигна очи да го погледне, малките й гърди се надигаха и спадаха под туниката.

— Стенуолд…

„Сам си копая гроба.“ Може да беше от умората през последните дни, може да беше от нуждата да открие искрица живот в мъртвилото на тежките времена, но той окончателно изпусна юздите на копнежа си. Наведе се със страх, като към отровна змия, но въпреки това я целуна. И тя отвърна жадно на целувката му.

Когато се събуди на следващата сутрин и я откри до себе си, топла, мека и жива в леглото му, спомените нахлуха като вълна, спомените за насладата, чиято цена тепърва щеше да плаща. Ала тази сутрин, докато векианците се строяваха за поредната атака, той се чувстваше по-отпочинал и по-жив от много време насам.

А после на входната врата долу се потропа и Стенуолд съвсем ясно се представи последователността на събитията в следващите минути — Балкус ще отиде да отвори, после ще се качи да предаде съобщението и ще се втрещи, заварил работодателя си в едно легло с агент на врага. Скочи бързо и навлече един халат.

Слезе долу навреме да пресрещне Балкус и веднага позна кльощавата приведена фигура на ранния посетител.

— Доктор Никрефос? — поздрави го изненадано Стенуолд. Толкова ли се беше влошило положението, че да мобилизират и престарелия молецороден към куриерската служба? — Стената ли? Какво е станало?

— Майстор Трудан… Стенуолд. — Доктор Никрефос пристъпяше смутено на прага. — С теб се познаваме от…

— От години — кимна Стенуолд. — Но какво?…

— Нужна ми е помощта ти — каза старият молецороден, — и не зная друг, който би ме изслушал. Кажи ми, какво знаеш за Даракион?

Векианците се събудиха като по часовник. Талрик бе наблюдавал същото всяка сутрин от началото на обсадата. Всяка сутрин, точно един час преди разсъмване войниците се надигаха като един, обличаха доспехите и хващаха мечовете. Без думи, без друг звук освен подрънкването на метал. Докато вървеше покрай изпънатите под конец палатки, Талрик потръпна зиморничаво от бруталността на нечовешката им дисциплина, която прегазваше всичко по пътя си.

Само дето обсадата май започваше да се отразява и на тях. Тази сутрин изглеждаха някак разсеяни, сякаш вътрешният им часовник е започнал да изостава. Дотам, че неколцина бяха закъснели и стягаха трескаво закопчалките на броните си, пришпорени несъмнено от дълбокото презрение на колегите си.

По някаква причина мравкородните бяха прекарали неспокойно нощта, реши Талрик, а това само по себе си беше любопитно. Но пък обсадата се беше проточила. По думите на Акалия векианските загуби в жива сила били приемливи, но според Талрик бяха твърде големи за армия с техните претенции. Дори остриетата на мравкородните щяха рано или късно да се притъпят при такова убийствено темпо на атаките. И въпреки това внезапното им тазсутрешно неразположение изглеждаше необяснимо.

„Мравкородни — помисли си презрително той. — Дори от релсите излизат едновременно.“

Видя Лорика да върви към него, нагодила се несъзнателно към механичния ритъм на векианците, така че да не се пречка на никого и да намира пътя си, без да го търси. Ала и тя не изглеждаше добре.

— Има ли нещо? — попита я Талрик.

— Не е изключено. — Разтърка тила си, а клепачите й тежаха като на човек, който е спал зле. — Реших, че е редно да знаете, майоре. Пристигна посетител.

— Говори.

— Мухороден пратеник със съобщение лично за майор Даклан.

Талрик издиша бавно.

— Това може да означава много неща.

— От Империята беше, сигурна съм — продължи Лорика. — Имперските мухородни са по-самоуверени, различават се от останалите. Знаят, че са извадили късмет и това им личи.

Талрик кимна. Трясъкът на векианската артилерия долиташе приглушено до ушите му, но звуците на сражението при стените на Колегиум се губеше в далечината.

— Ти вече хвърли монетата — каза на полуродната той. — Надявам се, че няма да дойде момент, в който да съжалиш за избора си.

— Аз ви уважавам, майор Талрик — увери го искрено тя. — И се надявам, че вие ме цените, за разлика от майор Даклан. Знаете ли какво става?

— Със сигурност? Не.

— Но имате подозрения.

— Виждал съм го преди и неведнъж — отвърна Талрик, като довърши уморено наум: „И повечето пъти съм бил от другата страна на барикадата.“ Тайни съобщения от Империята, лично за Даклан. — Едва ли е нещо важно.

— Но не вярвате да е така?

— Да, не вярвам, но това още не значи, че не е вярно. — Поклати глава. — Как върви обсадата според теб, Лорика?

Полуродната се намръщи, без да сваля очи от него.

— Не съм стратег, майоре. А според вас?

— Ако ме беше попитала вчера, щях да отговоря, че върви добре. Но сега нещо се е променило, а и това съобщение усложнява допълнително нещата. Мисля да поговоря с Даклан.

— Разумно ли е, майоре?

Той се усмихна насила.

— Лорика, аз съм обикновен човек, който обича простите неща. Никой не ми вярва, когато го казвам, но е вярно. Предпочитам всичко да е ясно и просто. Верен съм на Империята, следователно трябва да стоя рамо до рамо с всеки друг, който й е верен, и да посрещна на нож всички, които не са. Съвсем просто правило, както виждаш, но някой се опитва да ми усложни живота. Ще говоря с Даклан, за да разбера какво точно не ми казва той.

Откри Даклан близо до артилерийските позиции, придружен както винаги от лейтенант Харок, неговата сянка.

— Как върви войната, майоре?

Лицето на Даклан бе толкова непроницаемо, че отдалеч крещеше за вина.

— Доста добре, майор Талрик.

— Аз пък реших, че тази сутрин векианците не са съвсем в час — подхвърли Талрик. Даклан стрелна с поглед Харок, после кимна.

— Нямам обяснение. Дочух нещо за лоши сънища, но нищо повече.

— Но не мислиш, че губят апетита си за тази кампания?

— Ни най-малко. — Даклан поклати глава. — Тактик Акалия изглежда доволна от напредъка. Все по-близо са до пробив в стената или успешен щурм.

— Тя е студена жена — отбеляза Талрик. — Предвид броя на жертвите.

— Мравкородните са си такива — махна с ръка Даклан. — Корабите, артилерията, войниците… за нея от значение е единствено победата. Каквото и да е притеснило хората й, явно не е стигнало до нея. Може би колегиумци са измислили някакъв газ, който размътва мозъка. Мравкородните са силни физически, но им липсва нашата силна воля. На тях е по-лесно да се повлияе.

Талрик кимна предпазливо, а после подметна с небрежен тон:

— Чух, че е пристигнал куриер от командването.

Дали някаква сянка не прекоси очите на Даклан, или всичко бе плод на неговото въображение, зачуди се Талрик.

— Нищо тревожно, майоре. Хелерон е паднал, или по-скоро е капитулирал. Крилатите фурии са потеглили към Сарн, така че никой няма да се притече на помощ тук. Колегиум ще трябва да разчита на собствените си сили.

— Това е добре — реши Талрик. — Значи трябва само да изчакаме. — Обърна се и тръгна назад към лагера. Вече знаеше, че Даклан лъже и че неговите дни на блажена простота са отминали безвъзвратно.

Откакто бяха настигнали векианската армия, я следваха от разстояние като сенки, а събитията от първите дни на обсадата проследиха като от най-хубавите места в театър. През цялото време той бе държал главата си ниско, умение, усъвършенствано през годините в съмнителна компания. За разлика от него Фелисе Миен се бе занимавала с делата си спокойно.

Да си изкарваш прехраната от земята беше, по мнение на Дестрахис, работа за глупци и селяни. И — необяснимо, но факт — за водни кончета с благороден произход.

Беше я наблюдавал. Скрила под плаща отблясъците на бронята си, тя можеше да се слее със стволовете на дърветата или да клечи с часове в някой храсталак, невидима за очите. Движеше се сякаш е част от пейзажа и винаги се връщаше с храна. Самият той сега май се хранеше по-добре, отколкото като член на хелеронските банди.

Реши, че когато Фелисе се върне от поредния си набег, трябва да й постави сериозно въпроса. Макар че да разпитваш Фелисе беше опасна игра, време бе някои факти да излязат на светло.

— Била си мерсер, нали?

Тя го погледна сякаш не знаеше кой е, което при нея в определени моменти не беше изключено.

— А ти какво знаеш за мерсерите, паяко?

Дестрахис се усмихна. През повечето време тя го плашеше до смърт, но да го покаже би било глупаво и опасно.

— Преживял съм това-онова във Федерацията. Затова и се заинтересувах от твоята кауза. Знам какви умения трябва да притежава един мерсер, за да си върши работата. Във Федерацията има огромни незастроени територии — гори, пасища, заблатени терени, хълмисти райони. Много села, но отдалечени едно от друго, лоши пътища, малко оцелели странноприемници. Поддържането на реда, преследването на разбойници, разнасянето на съобщения от името на монарха — все неща, свързани с продължителен престой на открито, прав ли съм?

— Има нещо вярно — съгласи се тя, после седна и остави торба с корени до огъня. Имаше и курабийки; тях сигурно ги беше взела от някой чифлик.

Дестрахис извади най-малкия си нож и се зае да изстърже корените. Усещаше, че Фелисе го наблюдава с любопитство, каквото не беше проявявала преди.

— Дестрахис — каза най-накрая тя и той се поотпусна, защото опасността да го нападне намаляваше драстично в редките моменти, когато помнеше името му. — Какво е правил един паякороден във Федерацията?

— Аз попитах пръв — притисна я той, като внимаваше да не я поглежда в очите.

— Да, бях мерсер на млади години. Исках да… но всичко се промени, когато…

Той долови настъпващата промяна и побърза да каже:

— Преди години поех на север от Хелерон. Стигнах до Миал Рен и попътувах малко, упражнявах занаята си, знахарство, баячество, такива неща…

— Днес пак го видях — заяви тя без предупреждение.

Ножът му застина неподвижно за миг, после продължи да стърже. И той бе зърнал двама мъже в черно и жълто сред мравешката гмеж в лагера долу, но очите на Фелисе бяха по-силни и сега тя се кълнеше, че е видяла Талрик.

Търпението й го впечатляваше и ужасяваше едновременно. Вече близо десетница Фелисе дебнеше цяла армия заради един човек.

— И кога ще действаш? Наистина ли смяташ да се промъкнеш в лагера на мравкородните?

Пропуснал беше промяната и се стресна, когато тя измъкна внезапно меча си.

— Толкова много въпроси — изсъска Фелисе. — Защо? Какво криеш, паяко? За кого работиш?

— За теб — отвърна той и продължи да стърже поредния корен, макар ръцете му да трепереха леко. — Или, ако ти не ме искаш, за себе си. Не съм ти враг, Фелисе.

— Да… не си. — Мечът лъщеше в края на полезрението му. — Но не те знам какъв си…

„Защо ми трябваше да се хващам с това?“ Но беше тук и нямаше начин да се измъкне невредим. По-скоро сам би си отрязал палците, отколкото да рискува да разгневи Фелисе Миен.

— Скоро ще се разкрие възможност — каза тя. — Талрик не може да се крие вечно сред мравкоидите. А ако той не излезе, може аз да вляза и да го пипна. Ще видим.