Разединени равнини

26.

— Портите са залостени — съобщи Линео Тадспар. Изглеждаше по-стар отвсякога.

— Последният влак замина ли? — попита го Стенуолд.

— Не, забавиха се с товаренето.

Говорителят на Събранието се присъедини към сбирката на Военния съвет, който значително се различаваше по състав от първия. С приближаването на векианската армия мнозина бяха решили, че в крайна сметка войната не е за тях, други пък се бяха присъединили със закъснение, открили у себе си неподозиран войнски ентусиазъм. На каменните скамейки седяха преподаватели от Академията, занаятчии и градски магнати, намерили в себе си необходимата смелост, за да посрещнат този час. И часът беше ударил.

— Допреди час западната порта беше отворена, но векианците вече са на границата на артилерийския ни обхват по целия периметър на стената и всеки, който дръзне да напусне града, ще падне право в ръцете им — докладва Уейбрайт, един от малцината, участвали в сбирките на съвета от самото му учредяване. — Все още не са затворили плътно кръга около Колегиум, но сигурно и това ще стане. Засега лагерите им са на равни интервали един от друг.

— Целта им е да ги атакувате в пролуките, да ви заблудят, че отделните лагери са самостоятелни единици — каза сериозно Балкус. Никой не го беше канил изрично, но той не се делеше от Стенуолд, а и за разлика от повечето присъстващи познаваше от първа ръка начина, по който мравкородните водеха войните си. — Но ние, мравкоидите, никога не се делим на самостоятелни единици. Не трябва да го забравяте и за миг.

— Така или иначе, не сме в състояние да ги нападнем — заяви Линео Тадспар.

— Доколко може да се разчита на портите? — попита Кимон, загледан в грубата скица на града пред себе си. Плъзна писалката по очертанията му и посочи: — Колегиум е труден за отбрана. Има твърде много излази през крепостната стена. Плюс реката, железопътните релси и пристанището. Колко яки са портите?

— Научихме няколко номерца след последния си сблъсък с векианците — отбеляза Тадспар.

— Същото важи и за тях — предупреди Стенуолд.

— Така е, но вярвам, че ние се учим по-бързо. Това все пак е силната ни страна тук, в Академията. — Тадспар се наведе над картата пред Кимон. — Портите имат втора защита, панели, които се спускат от вътрешната страна. Проектът беше на баща ми, между другото. Изработени са от яко дърво с бронзова обшивка и би трябвало да издържат на силен удар от всяка обсадна машина и таран, за който се сетите. При реката има решетка. Може и да я разбият с цената на много усилия, но поне няма да ни изненадат с атака от тази посока. При релсите също има порта — екип от наши инженери я подсилва и в момента. Пристанището… и то не е съвсем беззащитно. Какъв всъщност е военноморският им състав, някой знае ли?

— Девет бронирани кораба и един много голям флагман — отвърна някой от задните редове. — Двайсетина кораба с дървен корпус. Плюс петдесетина по-малки съда и шест големи баржи, които се влачат накрая. Снабдителни кораби, предполагам.

— Пристанището ще бъде атакувано скоро — предупреди Кимон. — Аз отговарям за отбраната на западната стена. Кой отговаря за южната?

— Аз — обади се Стенуолд. Усещаше как напрежението се катери към връхната си точка. На плещите на хората тук тежеше трудната задача да овардят Колегиум, град на учени и философи, от апетитите на многохилядна и високодисциплинирана мравкородна армия, която е стегнала в пръстен крепостните му стени. — Приемам всякакви предложения.

— А как стоят нещата с нашето снабдяване? — попита Уейбрайт. — През последните дни се евакуираха стотици и въпреки това градът е по-пълен с хора отвсякога. Всички западни села са опразнени и част от жителите им са тук, без провизии, само с дрехите на гърба си.

— Винаги сме съхранявали грижливо реколтата — каза Тадспар. — Ще разпределим наличното. Би трябвало да стигне, докато дойдат сарнианците.

— Майстори — намеси се Стенуолд, — искам да повдигна един въпрос, който без съмнение всеки от нас си е задавал негласно. Последния път векианците бяха победени след намесата на Сарн, но преди това ние удържахме напора им в продължение на десетници. Векианците го знаят. Дори те не са толкова заслепени от гордост и алчност, че да са го забравили. — Плъзна поглед по колегите си, от лице към лице, и видя, че малцина са склонни да го погледнат в очите.

Кимон беше един от тях.

— Казваш, че векианците са предприели тази кампания, защото смятат, че Сарн няма да ни дойде на помощ. Или че дори неговата намеса няма да промени нещата.

— Тайно оръжие? — предположи някой.

— Това са спекулации — настоя Тадспар. — Защо сарнианци да не дойдат?

— Истината е, че ние нямаме представа за реалното положение — изтъкна Стенуолд. — Единственият безспорен факт е, че векианската армия е пред стените на Колегиум. Векианците мразят поражението, значи вярват, че могат да победят.

— Може би се надяват да превземат стените преди армията на Сарн да е пристигнала — допусна Уейбрайт. — Ако сарнианци заварят Колегиум завладян, може да се откажат и да направят кръгом.

— Казвам само, че не бива да водим тази война с презумпцията, че рано или късно Сарн ще дойде да ни спаси — подчерта Стенуолд. — Ако ще се бием, трябва да е с идеята, че можем да разчитаме единствено на себе си.

Това определено не им хареса. Видно беше, че нито един от членовете на съвета не желае да го приеме. Просто трябва да удържат, докато… това си мислеха всички. Кимон срещна погледа му и кимна.

Куриер нахлу в залата, бръмбарородна девойка, останала без дъх.

— Артилерията им започна да ни обстрелва! — съобщи тя. — Какво да правим?

Кимон стана.

— Всички офицери да заемат местата си! — нареди отсечено той. — Стенуолд?

— Тук.

— Падне ли пристанището, пада и градът, а те ще го атакуват утре или най-късно вдругиден. Чуйте всички — ако някой дойде при вас с идея как да защитим пристанището, веднага го пратете при Стенуолд. Не се знае от кой храст ще изскочи бръмбар.

Векианците нямаха равни в мобилизацията. След като приеха предложението, което Талрик и Даклан им отправиха от името на Империята, те събраха цяла армия за броени дни. Като всички мравкородни, и векианците бяха родени войници. Мълчаливият призив беше обходил целия град и също толкова мълчаливо на него се бяха отзовали хиляди. След това остана да се организира набирането на материали, машини, провизии. Но и този аспект на войната беше планиран отдавна, защото Век се бе готвил за тази кампания в продължение на десетилетия, дебнейки кога сарнианският щит ще се вдигне от омразния град на учените. Провизии и муниции чакаха на склад, машините се поддържаха в изрядна готовност. Ежегодно тактиците на Век се събираха и решаваха какво да се добави към основния план, а занаятчиите търпеливо работеха по военните си проекти.

Затова, когато пристигнаха и обсадиха Колегиум, действията им бяха истински шедьовър на военната дисциплина. Нямаше и един човек, който да не знае съвсем точно мястото си. Инженерите се заеха незабавно с инсталирането на машините — оловомети, катапулти и скорпиони, требушети и балисти, целия набор от разрушителни устройства, които векианските занаятчии бяха измислили и конструирали междувременно. По-малките машини бяха транспортирани до Колегиум с фургони и каруци или бяха пристигнали на собствен ход. По-големите бяха сглобени на място под надзора на занаятчиите и с неуморните, безпогрешни усилия на техните екипи. За онези, които наблюдаваха ставащото от крепостните стени на Колегиум, бойният план на векианците приличаше на пергамент, който се разгъва плавно и без никакви засечки около града.

Акалия не си направи труда да следи лично подготовката на хората си. Нямаше нужда. Всички те бяха в главата й, всяко отделение и взвод я информираше периодично за степента си на готовност. По мисловната мрежа получаваше точна карта на бойното поле, съвкупност от гледните точки на всеки отделен войник. Макар да седеше в палатката си, тя беше навсякъде, където имаше и един войник под нейно командване.

„Действайте“ — инструктира хората си тя и повика тактиците на съвет. Те се отзоваха като един, готови да чуят заповедта. В същото време инженерите зареждаха и запъваха обсадните машини, всички до последната и всички едновременно.

„Проба на обхвата“ — излъчи следващата си заповед Акалия и по една машина от всяка батарея изстреля снаряд към светлите крепостни стени на Колегиум. „При мен“ — призова тя подчинените си офицери, излезе навън под следобедното слънце и обхвана с поглед прашните валма от попаденията на пробните изстрели — раздробен на брашно камък там, където снарядите бяха ударили стените, и обикновена прах при неточните.

„Корекция на обхвата“ — инструктира тя и усети как подчинените й занаятчии правят измервания и бързат да нанесат нужните промени във височината и ъгъла.

„Еднократен залп“ — реши тя и миг по-късно земята под краката й се разлюля, когато всички машини под нейно командване отскочиха едновременно назад от силата на отката. И този път стената се оказа извън обсега на част от машините, но сполучливите попадения бяха повече от несполучливите. За кратко по периметъра на Колегиум разцъфтяха облачета каменна прах, почти като при празнични фойерверки.

„Какви са щетите?“ — попита тя. Пред артилерийските позиции имаше офицери, които наблюдаваха с телескопи стените и търсеха слаби места. Сега рапортите им полетяха към Акалия: „Никакви, тактик. Няма следа от щети, тактик. Съвсем повърхностни, тактик.“

Не беше и очаквала друго, защото бръмбароидите, при всичките си недостатъци на низша раса, знаеха как да редят камък върху камък. Тактиците на Век бяха взели това предвид, когато организираха кампанията. Голяма част от артилерията още беше в процес на сглобяване — гигантски требушети, оловомети и каменомети, с които да атакуват крепостната стена; шрапнелни балисти, с които да разчистят от защитници бойниците при по-близък обхват; моторно задвижвани тарани и разтегателни кули, с които векианската армия да превземе стените. Имаше дори експериментални гранатомети — деликатни, източени по форма устройства, направени така, че да мятат леките си снаряди навътре в града.

Флотата беше блокирала речното устие и чакаше сигнала й за нападение, но стените бяха първи в списъка. Акалия беше войник традиционалист и предпочиташе традиционните методи пред неизвестностите и рисковете на едно нападение по вода.

„Започнете масиран обстрел с цялата налична техника — разпрати заповедта си тя. — Бийте стените до залез-слънце. А утре призори ще знаем резултата.“

— Войниците да слязат от стените! — изрева Кимон, макар сам да вървеше по източната стена под дъжда от снаряди, пренебрегвайки собствената си заповед. Повечето снаряди не достигаха целта си, някои вдигаха фонтани от пръст сред нивите, други сееха разрушение сред сгъчканите постройки извън градските стени — странноприемници, складове, фермерски чифлици, сега всичките изоставени. Имаше и попадения в стената и всяко от тях Кимон усещаше през сандалите си. Няколко дори прехвърлиха стените и събаряха зидове в самия град.

Спря, върна се няколко крачки назад и зачака. След миг оловна топка забърса бойниците на три-четири метра пред него. Открил беше един сърдит кесиански юноша сред доброволците и благодарение на него сега можеше да се разхожда спокойно сред войниците и да им вдъхва кураж със своята неустрашимост, докато през цялото време момчето наблюдаваше атаката и го предупреждаваше по мисловната връзка за непосредствените опасности.

Крепостните стени на Колегиум също имаха артилерия, но векианците бяха докарали забележителен набор от обсадни машини, повече и от най-песимистичните прогнози на Кимон. Колегиумската артилерия беше четирикратно по-малобройна по западната стена, където бе съсредоточен най-тежкият вражески обстрел. Скоро тя щеше да попадне в обхвата на векианските машини и унищожаването й щеше да разчисти пътя за вражеската пехота.

Но докато Век разчиташе на силата, Колегиум разчиташе на интелекта. Недалеч пред него екип от занаятчии работеше върху едно такова „интелигентно“ оръжие. В резултат на усилията им гигантският катапулт започна да се върти и да се прибира педя по педя в каменната зидария на кулата си сред скърцане на чаркове и съскаща пара. По-нататък по протежение на стената друг екип занаятчии монтираха големи метални щитове около балиста за многократна стрелба. Кимон се смъкна на едно коляно и надникна през парапета към града. Долу имаше тристатина души от градската стража и той викна към тях:

— Махнете се! — Замаха трескаво с ръце. — Изтеглете се вляво и вдясно от мен! Махнете се оттук!

Повечето разбраха какво се иска от тях и хукнаха презглава, кои наляво, кои надясно. Миг по-късно огромна скала профуча над главата на Кимон, пропадна надолу между разбягалите се хора, заби се в стената на сградата отсреща и ги засипа с камъни колкото юмрук. Неколцина пострадаха, но мнозинството се отърваха без драскотина. Не беше очаквал, че ще е чак толкова трудно да командва войници, с които не е в мисловна връзка.

Поне да бяха войници като войници, но не. Ентусиазъм и решимост имаха в изобилие, но дисциплината им търпеше сериозна критика. Част от така наречената колегиумска войска се състоеше от набора на градската стража, която макар и сносно въоръжена, беше свикнала да потушава кръчмарски сбивания и да лови крадци, а не да води война. Повечето „войници“ обаче бяха чисто и просто цивилни граждани, проявили доблестта да се пишат доброволци. Някои си бяха донесли свои си оръжия, други бяха получили такива от складовете на Академията. На онези, които имаха някакви занаятчийски умения, бяха поверени по-сложни оръжия — арбалети за многократна стрелба, пронизвачи, гвоздистрели, губители и каквото друго бяха изровили от учебните работилници. Направили бяха опит да разделят „войската“ на отряди според типа въоръжение, но истината бе, че навалицата от мъже и жени, които Кимон виждаше сега от стената, беше миш-маш от копия, мечове, арбалети, тояги и земеделски сечива.

Изправи се отново. Очакваше да го залее отчаяние, а вместо това откри в себе си някакво странно чувство на гордост. Ако защитниците бяха мравкородни от собствения му град, щяха да са срам и позор за войнишкия занаят, но не бяха. В голямата си част бяха бръмбарородни, но имаше и други — мухоиди, мравкородни ренегати, паякоиди, полуродни, имаше дори богомолкоиди и молецородни. Бяха представителна извадка на Колегиум, градът, който беше отворил портите си за света.

Стигна до кулата с катапулта, скрил се вече наполовина, но продължаващ да се спуска с мъчително скърцане под нивото на стената. Един мъж, занаятчия от Академията, клечеше до бойниците с телескоп и с нещо като секстант, и правеше бързи изчисления.

— Ще стане ли? — попита Кимон. Името на мъжа му убягваше, но когато той вдигна глава и го погледна през тежките си защитни очила, позна в него майстор Граден, преподавателя по приложна механика на флуидите.

— Увериха ме, че ще стане. Не е по моята част, очевидно, но математически е проста работа — обясни Граден. — Между другото, майстор Кимон, решихте ли вече за моето изобретение? Пясъкът ни е подръка, а чираците ми са готови да го вдигнат на стените.

Изглежда всеки втори занаятчия в Колегиум вярваше, че е измислил нещо революционно, което да помогне за отбраната на града. Кимон не разбираше нищо от машини и занаяти, но споменаването на пясъка раздвижи паметта му.

— Нека го приготвят — каза той, повече за да угоди на колегата си, отколкото заради нещо друго. — Не се знае от кой храст ще изскочи бръмбар.

Продължи нататък към следващата машина. Зад него поредният снаряд удари стената и тя потръпна като живо същество под краката му.

— Май не бързат да нападнат — каза един от войниците. Стенуолд поклати глава.

— Ще нападнат, но не още. Веригата ще е първата ни отбранителна линия, затова трябва да е готова навреме.

— Но механизмът никога не е бил използван за… — Войникът махна с ръка. — Всъщност, не знам дали веригата изобщо е била използвана за нещо, каквото и да било, майстор Стенуолд.

— Намасли я, прикачи я… ако трябва, я подмени проклетницата. Само не ставай човекът, заради чийто провал Колегиум ще падне.

Не беше честно, но мъжът се стресна, засрами се и хукна да си свърши работата. Стенуолд погледна към хората, които беше повикал, но после морето отново привлече вниманието му. Намираха се в канцеларията на пристанищния управител и гледката през широкия прозорец щеше да е великолепна, ако не бяха грозните лекета на векианската флота. Бронираните кораби, някои с метална обшивка, други с изцяло метални корпуси и чудовищно мощни двигатели, оформяха авангарда — чакаха на котва и бълваха дим през комините си.

— Как изобщо ще ги спрем? — притесни се Стенуолд, защото Колегиум нямаше своя флотилия. Малкото кораби в пристанището нямаше да са там, ако бяха успели да се изтеглят преди блокадата, а и те определено не бяха бойни съдове.

— Пристанището има артилерийска отбрана, а да не забравяме и веригата, майсторе — напомни му Кабре, мухородна занаятчийка от Академията. — Но отбраната е била замислена да защитава пристанището срещу дървени кораби, организирана е преди трийсет години и оттогава не е модернизирана. Знаете как е. При последната си кампания Век нападна по суша и никой не е мислел, че…

— А сега ние ще платим данък за тази липса на въображение — изръмжа Стенуолд.

— Като ги гледам онези бронирани чудовища, най-много да ги одраскаме с нашата артилерия — призна Кабре и се почеса по тила.

— С какво друго разполагаме? — попита Стенуолд.

— Майстор Трудан? — Мъжът беше бръмбаророден и поне десетина години по-млад от Стенуолд. Като за бръмбар изглеждаше слаб и атлетичен.

— Да, майстор?…

— Вѐлик, майстор Трудан. Безрад Вѐлик. Имам екип от хора, майстор Трудан. Двайсетина всичко. От известно време работим по едно изобретение за сарнианците, но едва ли ще възразят, ако го използваме за собствената си отбрана.

„И не добавя докато пристигнат“ — отбеляза си наум Стенуолд. Името Безрад му се струваше като лоша поличба. Така обикновено кръщаваха деца, чиито майки са починали при раждането.

— Слушам ви, майстор Вѐлик.

Безрад Вѐлик огледа предизвикателно десетината занаятчии, прикрепени към Стенуолд.

— Разработих еднопилотен ортоптер, майстор Трудан. Вече имам трийсет машини в работна готовност, но само двайсет обучени пилоти, които да летят с тях.

Изглеждаше невъзможно.

— Трийсет ортоптера? Но къде?… — фиксира го с поглед Стенуолд.

— Те не приличат на обикновени ортоптери, майстор Трудан. Съвсем малки са и се носят на гръб, както ще видите. Когато флотата потегли насам или армията настъпи към стените, моите хора ще излетят. И ще засипят противника с гранати и запалителни снаряди. Корабите им може да са с метални корпуси, но палубите им не са бронирани. Можем да пуснем експлозиви в комините или върху обсадните им машини.

— Ще ви изпозастрелят — предупреди го Кабре, но в очите на Вѐлик гореше огън, или на патриотизъм, или на лудост.

— Добре дошли са да опитат, но ние ще надбягаме стрелите им. Майстор Трудан, ние ще участваме, пък било то и като втора отбранителна линия.

— Има и други летящи машини — подхвърли несмело възрастна бръмбарородна жена. Стенуолд не помнеше името й, знаеше само, че има нещо общо с летището. — Двайсет от различен вид, които прибрахме отсам стените. Заедно с леталата на майстор Вѐлик можем поне да затрудним настъплението на векианците.

— А междувременно аз мога да обуча още пилоти за моите машини — добави Безрад Вѐлик.

— Направете го — съгласи се Стенуолд. — Друго? Хайде, чакам предложения.

— Извинете, майстор Трудан. — Мъжът беше мравкороден със синкава кожа и Стенуолд нямаше идея откъде е родом, какво остава кой е и как му е името. Но очевидно не беше воин въпреки расата си. Заседналият живот се беше отразил драматично на фигурата му, особено в средния дял.

— Да, майстор?…

— Цейтус, майстор Трудан. — Изпитото лице на мравкоида се разтегли в усмивка. — Аз имам едно акватично автовозило, майстор Трудан, върху което работя от години.

— Една лодка, майстор Цейтус…

— Не е лодка, майстор Трудан. — Цейтус огледа с подозрение останалите занаятчии в стаята сякаш се боеше, че някой от тях ще се опита да му открадне идеята. — Моето автовозило се движи под водата.

Стенуолд го зяпна.

— Потопяемо автовозило?

— О, истинска красавица ми е тя, майстор Трудан. — Очите на Цейтус грейнаха. — Пробвал съм я в езеро Сидерити. Няма да повярвате какви чудеса има под водата там…

— И сега сте готов да впрегнете вашата красавица в услуга на града?

— Този град е моят живот, майстор Трудан. А ако за в бъдеще се намери финансиране за моя проект?…

— Да, да — побърза да го успокои Стенуолд. — Нека първо спасим града, а после Събранието със сигурност ще възнагради спасителите. Та тази ваша потопяема лодка… какво може да прави?

— Да се движи под водата — повтори Цейтус, а после добави след кратка и някак неохотна пауза. — Да пробива дупки в корпусите на вражеските кораби. Евентуално да прикрепя устройства, ако някой от колегите тук измисли такива. Има ли експлозив, който да се взривява под вода?

— Не съм чу… — започна Стенуолд, но сякаш по магия един от другите занаятчии вече бе вдигнал ръка.

Когато се смрачи, Акалия даде сигнал за отбой. Нямаше смисъл да хабят артилерийските муниции за неточна стрелба по тъмно. Последните рапорти потвърждаваха известни щети по западната стена, която беше понесла най-тежкия обстрел — по парапета и бойниците имало пролуки, а тук-там зидарията била сериозно изронена. Тези отслабени места щяха да бъдат основната им цел през следващите няколко дни. Успееха ли да разхлабят зида, в стената можеше да се отвори пробойна, която да разширят с насочени залпове. А паднеше ли стената дори само на едно място, истинският щурм можеше да започне.

Откъм Колегиум не беше прозвучал и един ответен изстрел. Артилерията по стените беше защитена по различни хитроумни начини и макар това да дразнеше Акалия, не беше от съществено значение — нека се крият, щом искат, но рано или късно нейните машини щяха да пробият дебелите зидове на града.

Започнеше ли щурмът обаче, колегиумската артилерия несъмнено щеше да се събуди и да вземе тежък данък от атакуващата войска, но война без жертви нямаше и нейните хора добре разбираха това.

„Обсегът на машините им със сигурност е по-малък от нашия“ — беше предположил един от нейните командири и тя бе вдигнала мълчаливо рамене. По една или друга причина засега артилерията на Колегиум мълчеше упорито.

Офицерите под нейно командване бяха разставили постови около лагерите, макар че вероятността бръмбароидите да замислят нощна атака клонеше към нулата. Време беше и Акалия най-сетне да се оттегли в палатката си. Уведомили я бяха, че осородният Даклан иска да говори с нея. Би могла да го държи в напрежение до утре и силно се изкушаваше да направи точно това, но после реши, че предвид благоприятното развитие на нещата, би било добре да му напомни за превъзходството на новия съюзник, с който се беше сдобила неговата прехвалена империя.

— Командир Даклан — поздрави го с жест тя, после се обърна към другия мъж. — И командир Талрик, нали така?

— Точно така, тактик — кимна Талрик. Приятно й стана, че осоидът използва правилното обръщение, възприето в армията на Век. Самата тя смяташе, че отношението й е по-любезно, отколкото този тип заслужава.

— Доволни сте, предполагам, от видяното дотук? — обърна се и към двамата тя. — Скоро ще видите как омразният ви Колегиум пада превзет, нали?

— Съвсем точно, тактик — обади се другият, Даклан.

— Да се чуди човек с какво толкова са ви разгневили глупавите бръмбари от толкова разстояние — подхвърли тя, присвила очи.

— Ами нали ги знаете бръмбарите, вечно се месят в хорските работи — бързо-бързо отвърна Даклан. — Империята е съсредоточила погледа си източно оттук, както знаете, но има данни, че Колегиум търси начин да се намеси.

— Така е, на всяка манджа мерудия са старчоците проклети — съгласи се презрително Акалия. — Вижте само какво направиха със Сарн, и то за нула време. Заразиха цял град с абсурдните си идеи!

— Вярно и добре казано — кимна Даклан. Акалия се подсмихна на раболепния му маниер, но пък той беше съвсем на място, от друга страна. Очевидно бе, че ги е страх от нея и искат да й се представят в най-добра светлина.

— Кажете ми, тактик — обади се другият. — Как преценявате тази първа бомбардировка? На мен ми се стори малко… нетрадиционна. — Даклан го стрелна с остър поглед. Изглежда се бяха разбрали да не повдигат този въпрос, реши Акалия и вдигна рамене, преди да отговори.

— Изразявате се неясно, командир Талрик. Ние, мравкородните, държим на прецизността. Какво точно имате предвид?

Талрик упорито не обръщаше внимание на колегата си и намръщените му погледи.

— Говоря за колегиумската артилерия по стените, тактик.

— Любопитно наистина — съгласи се тя. — Консултирах се с нашите занаятчии за възможната причина. Може би оръдията им са станали негодни поради липса на поддръжка, макар че това изглежда невероятно дори за Колегиум. Но пък колегиумци са плашливи. Може би инженерите им не са събрали кураж да са качат на стените под тежкия обстрел и да задействат артилерията.

— Може и така да е — каза Талрик, но нещо във физиономията му не й хареса.

— Позволихме ви да дойдете тук като компромис — напомни им тя. — Но няма да търпя нахалство от чужденци.

— Разбира се, разбира се — побърза да я увери Даклан. — Ние просто… за пръв път виждаме такава могъща артилерия в действие. Нашите битки се развиват на друг принцип. — Лицето на Талрик трепна отново, но и този път Акалия не успя да разчете изражението му.

— Свободни сте — каза им тя без предисловия. Беше късно, а трябваше да си отпочине добре през нощта, за да е свежа за утрешната атака. Трябваше и да реши какво да прави с тези осородни. Току-виж се оказало най-добре, ако паднат жертви на войната. Проследи ги с поглед — напрежението помежду им с нож да го режеш, щяха да се скарат веднага щом се отдалечат достатъчно. Какво пък, поредната разделена и хаотична раса. Когато му дойдеше времето, щяха да дишат прахта на съвършения векиански ред.

Акалия отиде право в палатката си. Там вече я чакаше роб, който да й помогне със свалянето на бронята. Легна си и заспа с мисълта за утрешната атака.

Събуди се още с първия трясък и скочи от леглото. Земята трепереше. Всички в лагера бяха будни, но в първия миг никой не знаеше какво става.

„Постови, докладвайте!“ Умът й се разтвори, но сред врявата от рапорти отговор нямаше. Постовите не виждаха атака и въпреки това атака срещу лагера имаше. Хора умираха, много малко, но все пак умираха. Затова пък откъм инженерите и занаятчиите на нейно подчинение придойде вълна от тревога.

„Какво става?“ — настоя за отговор тя. Усещаше ги как се щурат в тъмнината. Мракът беше почти пълен, защото плътни облаци скриваха месечината. Появиха се набързо напалени лагерни огньове, войници се стичаха към строя, но все още никой не знаеше от какво естество е заплахата. Една стотна внезапно изгуби половината си числен състав — огромен камък се бе стоварил отгоре им.

„Докладвайте! — повтори настоятелно Акалия. — Глави ще хвърчат заради това. Абсолютно недопустимо е.“

А после новината обхвана армията като горски пожар. Артилерията им беше подложена на системно унищожение.

„Как? — предаде следващия си въпрос Акалия. — Как ни атакуват?“ Войници сигурно, някакво елитно подразделение, промъкнало се под прикритието на мрака. Но тази мисъл едва бе прекосила главата й, когато земята се разтресе отново.

И заедно с труса дойде и невъзможният отговор: „Стрелят от стените.“

За миг Акалия изгуби способността си да разсъждава. Нямаше представа какво трябва да направи, офицерите й също нямаха представа как да действат, и в резултат цялата армия бездействаше парализирана. Земята потръпна отново, после още веднъж и откъм занаятчиите долетяха звуците на смазано дърво и разкривен метал.

Накрая Акалия стигна до единственото възможно решение. „Изтеглете артилерията. Което не може да се изтегли, разглобете го!“

По стените на Колегиум артилерията бе издигната, освободена, разкрита, изобщо беше на бойна позиция, така че занаятчиите от най-учения град в Равнините да демонстрират на практика постиженията си. Цял ден бяха вземали размери и правили изчисления. Хора, свикнали с класната стая и преподавателската катедра, бяха клечали зад бойниците и дращили сметки на хвърчащи листа. Някои бяха загинали, смазани от преки попадения, или бяха ранени тежко от каменни отломки. И сега плодът на усилията им разсичаше въздуха към вражеския лагер. Нощта беше безлунна и лагерът на векианците тънеше в мрак, само тук-там огньове грееха като светулки в тъмнината, но на колегиумските занаятчии и инженери не им трябваше друга светлина — стигаха им малките лампи до листовете с изчисления, колкото да виждат цифрите и диаграмите и да нанасят минимални промени в ъгъла и височината.

Катапултите и балистите, оловометите и требушетите на Колегиум пееха в един глас и засипваха с тежки снаряди и гюлета нашественика.

Някои не попадаха в целта, разбира се, било поради случайност или неточни изчисления, но по целия периметър на града векианската армия се събуди от трясъка на собствените си машини — требушети, раздробени на трески от сляпо насочени каменни снаряди; оловомети, разкъсани от тежки балистени стрели с експлодиращи наконечници. Изобретателните умове на Колегиум се бяха заели внимателно и безстрастно да елиминират незначителното предимство, спечелено от векианската армия през изминалия ден.

На сутринта стана ясно, че над три четвърти от артилерията, която векианците така грижливо бяха разположили и сглобили предния ден, е повредена непоправимо, и макар че завоевателите имаха резерви, които да хвърлят в обсадата, вече никой не хранеше празната илюзия, че стените на Колегиум са лесна плячка.