Разединени равнини

19.

До голяма степен си е вярно, че няма начин да внедриш свестен шпионин в град на мравкородни. Тези хора са фанатично лоялни, а малцината, които не отговарят на това условие, са аутсайдери без никакво обществено влияние. В най-добрия случай един шеф на агентурна мрежа може да внедри неколцина агенти в чуждестранния квартал или да подкупи някой и друг роб. Но дори робите на мравкоидите като че бяха закачили част от гражданската гордост на своите господари. И макар Талрик да го намираше за необяснимо, факт беше, че след едно-две поколения родените в такова робство вярваха, че е по-добре да си роб в техния град, отколкото свободен човек другаде.

Беше се придвижил бързо покрай морския бряг до Век благодарение на допълнителната такса, която вдъхнови колегиумския шкипер да плава денонощно и да пристигне във векианското пристанище на втората заран, точно когато изгряващото слънце обливаше с лъчите си великанската крайморска дига от сив камък. Талрик различи силуетите на требушети и балисти отгоре й, а според докладите на имперската делегация в самата дига били вградени огнехвъргачи.

Отвъд дигата влекач закачи на буксир малкия им кораб и го изтегли по изкуствения канал, който водеше до самия град. След като пристанаха, Талрик си оправи сметките с шкипера и пое по тихите улици на чуждестранния квартал, ориентирайки се по спомените си за картата, която беше запаметил грижливо още преди десетница. Имперските емисари явно бяха направили благоприятно впечатление в царския двор и в резултат на това една двуетажна сграда беше опразнена от предишните наематели — някакъв консорциум на бръмбарородни вносители — и им беше дадена за ползване. Талрик скоро наближи сградата — беше с типичната мравешка семпла архитектура, характеризираща се с плосък покрив, малки, лесни за отбрана прозорци и пълна липса на декорации. Двама осородни войници стояха на пост отпред. Кръстосаха пиките си пред него, но поради общата им раса това беше по-скоро формалност.

— Капитан Талрик е тук за среща с капитан Даклан — обяви той и войниците го пуснаха да влезе. Името му би трябвало да е познато дори тук, а докато съобщението за появата му стигне до когото трябва, „капитан Талрик“ щеше да се превърне в „майор Талрик от Рекеф“.

Вътре роби притичаха да му предложат плодове и някакво стипчиво местно вино, но Талрик едва бе успял да ги опита, когато домакините се появиха.

Капитан Даклан — а също и майор Даклан от външната служба на Рекеф — беше нисък широкоплещест мъж няколко години по-млад от Талрик. Тъмната му коса се беше поотдръпнала назад, а бръчките около очите и пълните устни създаваха впечатлението за общителен и весел човек, но това нямаше нищо общо с действителността. Придружаваха го двама други — висок осороден в униформена туника и с дъска за писане, прихваната в свивката на лакътя, и някаква странна на вид жена. На години колкото Талрик, жената беше полуродна, тъмната й кожа бе на сиви и бели петна като повреден при пране плат. Ефектът беше едновременно смущаващ и интригуващ.

— Майор Талрик — кимна за поздрав Даклан и козирува небрежно. — Как е Колегиум?

— Проси си боя — отвърна искрено Талрик. Влезе роб с още вино, хляб и паничка мед и Талрик си досипа в чашата. — А как е положението тук, майоре?

— Бива. Чух за последните ви подвизи, Талрик — подхвърли Даклан. — Онова в Хелерон е било грандиозен провал, а?

Талрик, който тъкмо поднасяше филия хляб към устата си, спря и го изгледа навъсено.

— Упълномощен ли сте да задавате въпроси за предишните ми операции, майор Даклан?

Домакинът присви очи.

— Просто съм любопитен. Мълвата се разпространява.

— Ако е така, то ваше задължение е да я спрете, а не да наливате масло в огъня — подчерта Талрик. — Имаме си достатъчно грижи тук, във Век. — Заповедите го поставяха начело на операцията, а Даклан очевидно беше от онези офицери, които предпочитаха да работят самостоятелно. Талрик си придърпа един стол до масата, седна и изяде без бързане филията, като я мажеше обилно с мед. Нека Даклан почака. Писарят с плочата не реагира, но жената явно намираше тактиката му за забавна. Майорът пък пристъпяше нетърпеливо от крак на крак.

— Майор Талрик…

Талрик вдигна ръка, като продължаваше да дъвче с наслаждение.

— Този мед е много хубав. Откъде е? — попита с пълна уста той, поглеждайки към полуродната.

— Пчелородни търговци го внасят от север с кораби — обясни жената. Гласът й беше необичайно дрезгав.

— Логично — кимна Талрик и се зае да бърше старателно пръстите си. — Такааа. Даклан, защо не седнеш и не ми кажеш кои точно са приятелите ти и каква точно е ситуацията. — Мъжът настръхна и Талрик добави: — Аз не съм ти враг, а покрай другите неща, които си чувал за мен, сигурно е и достоверният слух, че подчинените ми благоденстват, когато съм доволен от тях. Дребните политически боричкания в Империята и в Рекеф не ме интересуват. Точно затова съм във външната служба. Надявам се да разсъждаваш по същия начин, докато работим заедно. Ако си си наумил да извлечеш някаква лична изгода от тази операция, аз ще ти помогна, стига да ми служиш добре. Ала в досието ми има доста нелицеприятни случки с мои подчинени, проявили неблагоразумието да ми откажат необходимото съдействие. — Усмихна се, макар споменът да беше болезнен. — Дано съм бил ясен.

Даклан помълча, после седна и облегна лакът на масата. Не беше от най-кротките пози, особено за осороден, чиито ръце са оръжие сами по себе си. Талрик реши да не обръща внимание.

— Майор Талрик, ако съм ви засегнал, моля да ме извините — каза Даклан, макар да нямаше и помен от разкаяние в тона му. — Да ви представя лейтенант Харок, мой адютант и офицер от разузнаването — продължи той и посочи небрежно писаря. — А това е нашето тайно оръжие. Името й е Лорика.

Талрик кимна на полуродната жена.

— От какъв произход си, Лорика? — попита я.

— Баща ми е местен, майоре. Майка ми е осородна. Била е робиня на паякоидите, после са я продали тук, доколкото знам.

Талрик замълча за кратко, обмисляйки казаното.

— И ти можеш да?… — Защото имаше само една причина полуродна да присъства тук, на това съвещание.

— Изкуството на предците ми осигурява връзка с умовете на векианците, майоре. Мога да ги чувам и да им говоря — не че те биха си направили труда да ме чуят.

— Местните са изначално свикнали с мисълта, че никой външен няма достъп до комуникационната им мрежа — намеси се Даклан. — Когато говорят помежду си, разговорът им не тече между отделни индивиди, а стига до много. Лорика чува какво си говорят и това е много полезно за нас в преговорите.

— Не се и съмнявам — съгласи се Талрик. — А какво включват преговорите на този етап?

— Обичайните предварителни споразумения. Взаимно признаване на силата. Сходство на целите. Знаят, че сме решени да превземем Тарк, и одобряват. Имат свои планове срещу Колегиум — ние одобряваме. Искат да сложат ръка на Сарн, но знаят, че Сарн и Колегиум са близки съюзници, и това ги влудява. — Даклан се усмихна. — Пристигането ви означава ли, че сте тук, за да им направите офертата, майор Талрик?

— А те готови ли са да я приемат, как мислиш?

— И още как. Не са забравили поражението, нанесено им от Колегиум.

— Ако не се лъжа — отбеляза Талрик, — Колегиум просто ги е задържал пред стените си, докато пристигне подкреплението от Сарн.

Погледна към Лорика и тя каза:

— Те го виждат по друг начин, майоре. Смятат, че са били победени, а поражението им е още по-горчиво, защото в техните очи Колегиум е град на мекушави философи. А самите те са войници.

— И въпреки това се е случило… — Талрик навъси чело, споходен от нова мисъл. — А ние сигурни ли сме, че започне ли веднъж операцията, векианци ще са в състояние да превземат Колегиум? Ако се провалят, Империята не би имала никаква полза от цялото начинание. — А после се поправи: — Е, сраженията ще отслабят и двете страни, което също би било от полза за Империята, но не толкова, колкото ако пробият крепостните стени на Колегиум и го поставят на колене.

— Въпрос на време, майор Талрик, и на добра подготовка — обясни Даклан. — Армията на Век е имала достатъчно време да анализира поражението си и да се поучи от допуснатите в миналото грешки.

— Е, сигурно дори мравкородните са способни на нововъведения — изкриви устни в усмивка Талрик, — ако е налице необходимият стимул.

— О, те имат план, майоре — потвърди Лорика. — Превземането на Колегиум се е превърнало в първостепенна цел на гражданското им общество. — Каза го с горчивина и Талрик предположи, че гражданската гордост на Век не й е по сърце. В мравешките градове полуродните бяха приемани дори по-зле от другаде.

— Е — обобщи Талрик, — в такъв случай нека направим нашата оферта. Можеш да ми уредиш аудиенция в царския двор, нали?

— Утре вечер най-късно — заяви Даклан. — Не бих се изненадал, ако след три дни армията им поеме на изток.

Да си лейтенант от Рекеф никак не беше лесно напоследък. Въпреки таланта на расата си да оцелява при всякакви обстоятелства, мухородният Те Беро все по-често се чувстваше притиснат в ъгъла. Капитаните от Рекеф си имаха следовници, свои собствени мрежи и операции, на които да разчитат. На сержантите и агентите се гледаше като на обикновени инструменти, твърде маловажни, за да се издигнат до черните списъци на своите шефове. Лейтенантите, от друга страна, като че ли концентрираха негативите и на двата свята.

През последните няколко години Те Беро беше работил в западните територии на Империята, а често и в пограничните земи във връзка с подготовката за завладяването на Равнините. Случвало се бе да балансира — с малките си крачки — по разделителната линия между външната и вътрешната служба на Рекеф. Надявал се бе да е достатъчно полезен за всички, но не и незаменим за когото и да било. Ала в последно време по тази тънка линия бе станало невъзможно да се върви.

От самото начало на кариерата си в Рекеф Те Беро бе служил на генерал Рейнер. Това винаги му се бе струвало най-безопасната възможност. Работата под крилото на генерала му бе спечелила лейтенантските нашивки, както и някои добри назначения, нито твърде опасни, нито твърде скучни. Ала после нещата започнаха да намирисват. Понеже беше интелигентен човек с буден ум, Те Беро скоро осъзна, че проблемът се корени в самата Рекеф. Тайната служба точеше ножовете си, но погледът й беше насочен навътре. Две агентурни клетки, с които Те Беро беше работил, изчезнаха яко дим, заличени от хора, които би трябвало да са техни съюзници. Генерал Рейнер водеше война, но не срещу равнинци или федерални, а срещу вътрешна конкуренция в самата Рекеф.

А после се стигна до Мина и изключително успешната, макар и доста кървава мисия на майор Талрик, друг от хората на Рейнер. Те Беро получи официална похвала в докладите за въпросната операция. Тогава това му се струваше като повод за гордост, но не мина дълго и той си даде сметка, че времето му изтича. Кариерата му в Рекеф беше към края си и освен ако не съумееше да се преориентира своевременно, дните му също щяха да са преброени. Изведнъж се беше превърнал във фактор, привлякъл бе твърде много внимание и враговете на Рейнер бяха научили името му. Направи някои проучвания и стигна до извода, че за момента генерал Рейнер не е в силна позиция и че има други хора, по-обещаващи, към които един мухороден агент може да се прикрепи. Дори преди срещата инструктаж с Талрик на борда на „Облачен“ Те Беро бе пуснал предпазливо пипалата си. Свързал се бе с агенти на генерал Максин, главния конкурент на Рейнер, и бе предложил услугите си.

Те Беро беше опитен агент, полезен човек, а и знаеше много за хората на Рейнер и за техните операции. Близо десетница бе споделял информацията си със своите нови приятели, докато гърлото му не прегракна от говорене, а те бяха записали всяка казана дума. Накрая, след като изля всичко, с което можеше да откупи живота си, той се остави на тяхната милост.

— Нека работя за вас — примоли се на хората на Максин. — Готов съм на всичко, за да ви бъда полезен. — „Само не ме отхвърляйте. Не искам да се превърна в поредното заличено име от архивите на Рекеф“, молеше усърдно и в мислите си.

Дали неговата поява беше дала идеята за тази конкретна мисия, или мисията е била вече планирана, а неговият богат опит го бе превърнал в идеалния агент за нея, Те Беро можеше само да гадае. Така или иначе, ден по-късно вече го бяха натоварили за Хелерон с подробни инструкции и с изричната уговорка, че по-нататъшната му съдба ще зависи от успеха на начинанието.

Жизнено важно беше да се докаже като професионалист. Наредили му бяха да вербува агенти и той го беше направил — възобновил беше старите си връзки и благодарение на тях се добра до четирима способни наемници от градската гмеж на Хелерон. Сега те бяха дошли за среща в самостоятелната стая, която Те Беро държеше в прилична таверна на мухородни. Единственият му проблем беше самото естество на получените инструкции и като гледаше сега коравите лица на наемниците, той се боеше, че или ще го ступат, или ще му се изсмеят. А не биваше да се смеят. Внушено му бе, че колкото и странна да изглежда на пръв поглед задачата, тя е изключително важна. И че от успеха на неговото дребно начинание зависи много.

— Такива са заповедите и не смятам да се извинявам за тях. Идват от самата столица, от самия дворец всъщност, а вие си мислете каквото искате — каза Те Беро, после вдигна рамене и разпери ръце. — В частна колекция в Колегиум има един предмет. Малка кутия със страна не повече от петнайсет сантиметра. Не може да се отвори или поне вие не бива да я отваряте, ако ви е мил животът. Кутията е покрита с изящна дърворезба — лози, клонки, листа с абстрактен рисунък. С по-подробно описание не разполагаме, но ме увериха, че лесно ще познаете предмета. Като се има предвид местоположението му и необходимите за откриването му умения, задачата е преценена като неподходяща за редовната армия. Още повече че докато вие пристигнете в Колегиум, градът може да е в състояние на хаос, което да затрудни допълнително достъпа. Затова Империята разчита на вашите услуги, като хора независими.

— Наемници — поправи го Гавед. — Нека не размахваме знамена, на които нямаме право. — Той беше единственият осороден сред тях. Уменията му в залавянето на бегълци му бяха спечелили условна независимост от Империята, стига да се отзоваваше всеки път, когато го потърсят. Заради белега от енергийно жило над едната вежда лицето му беше застинало в постоянен израз на подозрителност.

— Както кажеш — отстъпи Те Беро. — Уредил съм ви бърз транспорт. По-предприемчивите хелеронски банди са намерили начин да използват Железния път, така че ще стигнете до Колегиум за по-малко от десетница.

— Което ще лиши от чар работата, но щом трябва — подхвърли шеговито друг от наемниците. Името му беше Кори, а на широкото му лице усмивките се чувстваха у дома си. Беше мухороден като Те Беро, но за разлика от него беше широкоплещест и с гръден кош като буре. Кори беше иманяр — ограбваше както руини, така и частни колекции, което го правеше особено подходящ за настоящата мисия. Също като Гавед и другите двама, той имаше сериозна репутация в занаята си и никакви предразсъдъци относно работодателя, стига да е платежоспособен.

— Фин? — обърна се въпросително Те Беро към молецородната жена и тя кимна намусено. Името й беше Ерифинея и вече няколко години тя беше част от агентурната мрежа на Рекеф в Хелерон, след като собственият й народ я беше прокудил. Какво толкова беше направила, за да я прокудят, Фин не беше споделила с никого, но имаше леката ръка на платен убиец и нямаше нищо против да убива хора от собствената си раса. — А ти? — насочи той поглед към последния. — Знам, че задачата не е точно по твоята част, но съм чувал много за уменията и успехите ти. Участието ти би било от голяма полза.

Мъжът беше паякороден, на средна възраст, слаб и с дълбоки бръчки по лицето — поне това беше образът, който Те Беро и другите виждаха в момента. Той присви очи, обмисляйки предложението.

— Е, Сцилис? — притисна го Те Беро.

— Звучи ми забавно — отвърна Сцилис… или Сцила, което бе по-близо до истината. Името беше също толкова фалшиво, колкото и лицето, което си бе надянала в тяхна чест, но Сцила от опит знаеше, че в отношенията с Империята мъжката самоличност дава значителни предимства. — Имам свои неща за вършене в Колегиум, лейтенант, така че с удоволствие ще се включа в малкия ви лов, докато съм там. — Външно Сцила изглеждаше небрежно спокойна, но вътрешно умът й работеше на трескави обороти, защото описанието на предмета й звучеше познато. Събудил бе спомени за неща, които беше чела преди десетилетия, когато още се обучаваше за шпионин и за магьосник ликомен.

Те Беро ги обходи с поглед. Набитият як Кори с износените си дрехи от зебло и провиснала от колана абордажна кука като символ на занятието му; Гавед, белязан и с издадена долна челюст, тънък, но силен под дългото си палто; молецородната Фин в семплата си роба, сивокожа и белоока, с вързана на тила тъмна коса; и Сцилис, паякороден на неопределена възраст с обикновени дрехи за път и рапира отстрани на колана.

— Срещу кутията ще получите по деветстотин империала всеки или еквивалента им в хелеронски централи. — Видя, че упоменатата сума допада на всички, освен на Сцилис. — Желая ви късмет — завърши той. — Не знам колко струва пожеланието ми, но късмет определено ще ви е нужен.

— Виждали ли сте друга толкова великолепна гледка? — Въпросът бе зададен от жена в тъмна офицерска ризница, подсилена с метални плочки. Тя държеше шлема си под мишница, а прошарената й коса беше в ярък контраст с лъскавата като обсидиан кожа. От върха на кулата край крепостните порти на Век гледката наистина беше забележителна. Хиляди войници маршируваха в съвършен строй, щитовете на гърбовете им улавяха слънцето. Набиваха гордо крак, сякаш можеха да го правят по цял ден, което всъщност си беше точно така. Малки кавалеристки отделения препускаха нагоре-надолу покрай многохилядната колона — конници с леки доспехи, съгледвачи и пратеници едновременно за онези съобщения, които бяха извън обсега на мисловната мрежа.

Талрик наблюдаваше съсредоточено и острото му око откриваше както предимства, така и слабости. Силата на всяка мравкородна армия беше в желязната й пехота. Мравкородните пехотинци безспорно бяха най-добрите пехотинци в света. Седем от всеки десет мравкородни бойци бяха пешаци, докато при осоидите само трима от десет изпълняваха тази функция. Имаше и разузнавателни отряди с кожени доспехи — полезни във всяка армия, но още повече тук, прецени Талрик, предвид способността им да докладват от разстояние веднага щом забележат целта. Видя и няколко взвода мухородни, общо четиридесетина мъже и жени, те бяха и единствените чужденци в армията.

Стената потрепна под краката му — първите автовозила минаваха през портите. Сред тях имаше огромни бойни машини, бронирани и въоръжени с огнехвъргачи и други противопехотни оръжия, но повечето бяха обсадни машини, които да щурмуват стените на Колегиум. Два ортоптера вдигнаха врява във въздуха, последвани от още няколко. Освен тях небето беше чисто и именно това се наби в очите на Талрик. Когато имперска армия потегляше в поход, небето над нея гъмжеше от хора, насекоми и машини.

В залива векианската флота също бе готова да потегли и корабите се изтегляха лениво покрай гигантската дига. Имаше големи снабдителни баржи, бронирани с метални листове транспортьори, натъпкани с войници, както и флагмански кораб с метален корпус, два пъти по-дълъг от останалите съдове и снаряжен с големи требушети. Доковете на Колегиум бяха защитени само частично от крепостната стена на града и векианците се надяваха на бърз пробив, след който да стоварят морската си пехота на кейовете.

— Наистина е великолепна, тактик — кимна в потвърждение Талрик. Даклан кимна на свой ред и добави:

— С нетърпение очакваме да видим армията в действие.

Възрастната жена ги изгледа недружелюбно.

— Все още не е решено дали ще придружите армията, макар че Век ви благодари за съдействието и насърчението.

Казваше се Акалия и не криеше презрението си към осоидите, както и към всеки, който не е мравкороден и родом от Век.

— Но, тактик… — разбърза се Даклан, — ние също си имаме началници и те държат да бъдат уведомени веднага щом Колегиум си получи заслуженото.

— Нима се съмнявате в нас? — обиди се Акалия. — Отдавна да сме смазали онова стадо философи, ако не бяха армиите на Сарн. Получихме вашите уверения, че собствените ви войски ще попречат на Сарн да подкрепи съюзниците си, така че не виждам какво толкова ви тревожи.

Даклан и Талрик се спогледаха. На няколко крачки встрани лейтенант Харок чакаше с плочката си, готов да запише всяка важна дума, изречена тук. Ако питаха Талрик, Акалия беше права, а и лично той не държеше да наблюдава отблизо гибелта на Колегиум. А може би не искаше да види с очите си погубването на удивителен град като Колегиум в името на императорските амбиции. Даклан обаче явно държеше да присъства лично на кулминацията на собствените си усилия. Държеше и Талрик да е там, несъмнено за да включи изрична похвала за работата му в доклада си.

— Тактик — продължи да настоява Даклан, — поставете се на наше място. Нямам никакви съмнения, че великата ви армия ще срине крепостните стени на Колегиум за броени дни, но ако се явя пред висшестоящите си офицери и им кажа, че не съм видял падането на града с очите си, те ще ме накажат, и с право.

Акалия обмисли думите му, или по-скоро ги обсъди с други мравкородни офицери в града, поправи се Талрик. Накрая кимна отсечено.

— Добре. Вашата делегация ще ни придружи. Добре ще е хората ви да видят мравкоидите от Век в действие.

Скоро след това Талрик си тръгна, осъзнал, че Даклан още не е приключил с подмазването. Не беше за вярване колко податливи са векианци и на най-плитките ласкателства. Сигурно защото бяха свикнали с крайната откровеност на собствената си раса. Талрик ги намираше за отегчителни, което май не говореше добре за него. Изглежда се чувстваше добре само в компанията на прикрити хора като самия себе си.

Спусна се по тясното стълбище, изсечено в крепостната стена, и излезе от сянката й. Предстоящото го изпълваше с униние. Искаше му се да имаше друг начин, защото Колегиум беше крехко и отгледано с много труд цвете, което нямаше да разцъфти отново, след като го изтръгнеха от корен. Ако Империята бе успяла да си осигури капитулацията му с мирни средства, то светът на бъдещето щеше да е по-богат.

В същото време беше наясно с необходимостта от крайни мерки — Колегиум беше развъдник на радикални идеи, които бяха твърде опасни и се нуждаеха от здрави юзди.

— Майоре — прошепна дрезгаво някой. Талрик се обърна и видя Лорика в сянката на стената. Полуродната преводачка го повика с жест и той се приближи предпазливо.

— Какво има?

— Имате репутацията на офицер, който се отнася добре с подчинените си, майоре. Правилно ли съм разбрала?

— Само ако правят онова, което се очаква от тях — каза Талрик. — Защо? Какво искаш?

Лорика се усмихна.

— Искам да ви предупредя, майоре.

Талрик усети как в гърдите му се надига познато чувство. „На какво ли ми напомня това?“ Мислите му се върнаха към Мина, когато висшестоящи заповеди от Рекеф го насъскаха срещу собствените му хора. Споменът бе толкова неприятен, че в устата му загорча.

— Да ме предупредиш за какво? — попита я той.

— За лейтенант Харок, майоре.

— Харок? Какво за Харок?

Лорика се огледа почти театрално, хвърли поглед и към стълбището над тях, сякаш се боеше, че някой ги подслушва.

— Сметнах, че е редно да знаете, майоре… едва ли означава нещо, но е редно да знаете. Харок и майор Даклан отдавна работят заедно, а Харок не е никакъв писар. Истината е, че прави много правописни грешки и се налага други да преписват протоколите му. Истината е, че той идва от друг клон на службата.

— И кой е този клон? — попита Талрик.

— Оставям сам да решите, майоре, но на ваше място не бих му се доверила. — Гледаше го сериозно в очите. — Вижте, аз не съм глупачка и знам, че свърши ли векианската кампания, от мен няма да има повече нужда тук и Даклан ще ме прогони. Може дори да ме даде на войниците, а те имат особено отношение към полуродните жени. Вие можете да промените това, майоре.

— Така е, мога — кимна той. Вгледа се в нея и се опита да прозре отвъд кръвта й. Сигурно можеше да мине за привлекателна, реши той, ако всяка черта на лицето й не беше дамгосана от смесения произход. Но това не намаляваше ползата от нея, нито евентуалната й лоялност.

— Аз никога не отпращам добрите агенти, Лорика — каза й той. — Бъди ми вярна и няма да съжаляваш.