Разединени равнини

37.

В града вече нямаше къде да настаняват ранените, мъртвите — още по-малко. Пратеникът отведе Стенуолд в една от работилниците на Академията, голямо помещение, където доскоро чираците занаятчии се бяха обучавали и работили, а сега десетки положени в лед трупове чакаха погребението си. В една стаичка от другата страна на работилницата бяха положили тялото върху занаятчийски тезгях. Този толкова подходящ избор на ложе, макар и неволен по всяка вероятност, трогна Стенуолд по-дълбоко от всичко останало.

Не бяха успели да поставят тялото на Скуто по гръб, разбира се, не би било възможно заради гърбицата и другите му деформации, затова трупът му лежеше на хълбок и в смъртта шипородният занаятчия изглеждаше също толкова нелепо, колкото и приживе — подпрян на шиповете си, които бяха издълбали дълбоки бразди в дървения плот на тезгяха, докато са го прехвърляли от носилката. Сред шиповете и покритата с мехури кожа още стърчаха трите арбалетни стрели, проникнали дълбоко в плътта. Стенуолд беше убеден, че именно те са го убили, а не гранатата, обгорила кафявата му кожа и раздробила едната му ръка. Скуто винаги е бил кораво копеле.

Невероятно грозното му лице, което приживе приличаше на небрежно издялана от дърво марионетка, сега бе застинало в гримаса, оголваща целия му набор от разкривени зъби. Стенуолд посегна да затвори очите на приятеля си, но успя само да се убоде на един от шиповете му.

Бяха извадили Скуто от сарнианското автовозило, което беше затворило пробойната в стената, и Стенуолд си даде сметка, че ако бе останал там още малко, щеше да го види с очите си. Но пък Скуто е бил мъртъв още преди да го извадят. И да беше останал, нямаше да има последни думи, нито сбогуване. Казали му бяха, че от самотнишкия отряд е оцеляла само една жена, но и тя нямало да живее дълго въпреки всички усилия на лечителите.

— Защо? — попита Стенуолд. — Защо е дошъл? — Вдигна очи към Балкус и видя, че коравото му лице се е сгърчило от скръб. Балкус и Скуто се бяха познавали от дълго време, почти толкова, колкото бе продължило и приятелството на Стенуолд с шипородния.

— Той винаги се грижеше за хората си — каза мравкочовекът. — Сигурно е чул за обсадата. Ние бяхме негови хора, Стенуолд, ти и аз. Пусто да остане! Какво си е мислил проклетникът, че не мога сам да се погрижа за себе си? — Юмрукът му се стовари върху масата. — Ах ти, глупак с глупак! Къде ти е бил умът? — Нямаше сълзи в очите на едрия мравкороден, но болезнената пустота в гласа му напълно компенсираше тази липса. Хората от тяхната раса скърбяха мълчаливо и в мисловно общение помежду си, но Балкус толкова отдавна беше напуснал родния си град, че явно бе забравил старите навици и изливаше болката си в думи като другите раси.

Стенуолд се замисли за последните ужасяващи мигове в автовозилото, за отчаяната борба лице в лице, за експлодиралата граната, докато водачът трескаво се мъчи да удържи контрола над занасящата машина, да я прокара сред векианските войници и техните арбалети и да запуши с нея пробойната в крепостната стена.

Хрумна му, че този път като никога е постъпил правилно, изпращайки другите надалеч — Че и Ахеос, Тисамон и Тиниса. Защото този път той, Стенуолд, се бе оказал на най-опасното място.

„Приятелите ми са на изчезване.“ Скуто му беше най-близък сред загиналите, но Кимон също му тежеше на съвестта, както и бедният доктор Никрефос, и много други, с които се познаваше отскоро, но така и не бе имал възможност да ги опознае добре — хора като Безрад Вѐлик, като Кабре, която бе ръководила отбраната на пристанището, или като Цейтус, който бе загинал в подводника си.

— Кое време стана? — извика той. — Някой знае ли?

— Преди малко май чух да се отброява третият час — отговори Ариана. Останала бе при вратата, за да не се натрапва на мъката му.

— И колко остава до съмване?

— Два часа и половина, Стенуолд. Не повече.

— Трябва да поспим поне малко — каза уморено той. — Векианците ще се върнат със зората. Вече направиха пробив и не знам как ще ги удържим този път.

— Тази нощ няма да спя — изрече с равен глас Балкус. — Ще ида при пробива и когато дойдат, ще убия всеки проклет векианец, който ми се изпречи пред погледа. А като ми свършат мунициите, ще ги сека с меча, пък когато той се строши, ще използвам юмруците си. — Стенуолд изведнъж го видя в нова светлина, непозната. Широкоплещест и заплашителен, мравкороден, решен да направи онова, което мравкородните правят най-добре — да убиват хора от собствената си раса.

Стенуолд бе стигнал до извода, че за да превземат пробойната, векианците ще трябва изпълзят по вклинилото се в нея автовозило, и затова беше пратил войниците си да ги посрещнат с арбалетни стрели, но постовият при пробойната току-що му беше съобщил, че векианците идват с таран. Ако успееха да го прекарат по стръмната могила от отломки, таранът щеше да смачка автовозилото само с няколко удара и да разчисти пътя на пехотата. Поел командването от загиналия Кимон, Стенуолд беше събрал де що намери читави мъже и жени да отбраняват позицията, но досегашният му опит показваше, че в близък бой векианските войници далеч превъзхождат неговите хора. Ясно му беше, че това ще е последният отпор на Колегиум преди векианците да плъзнат из града.

„Великата академия — мислеше си той, — Събранието, съюзът със Сарн.“ Изобретения, философия, изкуство и дипломация, изковавани грижливо в продължение на столетия зад тези стени… а сега невежите ръце на векианците щяха да ги разбият на пух и прах.

— Артилерията е готова, войнемайстор — докладва един от занаятчиите. Стената беше твърде отслабена, за да поеме тежестта на още машини, но отнякъде бяха намерили две балисти и по нареждане на Стенуолд гигантските прашки бяха заложени по двата фланга на малката му войска. Едната балиста беше от леките машини за многократна стрелба, другата беше масивно древно оръжие мравешка направа, което сигурно бяха измъкнали от някой музей. Едва ли щеше да изстреля повече от един залп.

— Насочете ги така, че да ударят тарана, когато започне да избутва автовозилото от пробойната — нареди той с пълното съзнание, че тогава вече ще е късно и битката за стената ще е изгубена.

На самите стени, на мястото на артилерията, Стенуолд беше поставил всички останали — възрастни мъже и жени, ранените, невръстните юноши и войнството от мухородни, които нямаха никакъв шанс в близък бой по земя заради дребния си ръст. Всички те бяха качени на стените и стискаха в ръце кой каквото е намерил. Някои имаха арбалети, но повечето бяха въоръжени с разнообразие от ловни лъкове, каменомети, прашки дори. Неколцина изобретателни граждани бяха качили с общи усилия на стената трийсетина каменни блока от разрушената зидария с намерението да ги избутат върху врага.

Едва бе вдигнал поглед към тях, когато стрелбата започна, мъже и жени от Колегиум надигаха глави над бойниците, пускаха по някоя стрела или камък и после бързо се скриваха зад парапета. Тропотът на ответни стрели не закъсня и Стенуолд видя неколцина — по-бавни или споходени от лош късмет — да политат назад още в първите секунди на престрелката.

— Готови! — извика той на хората си. Искаше му се да каже нещо насърчително, да им повдигне духа с реч, както го правеше Кимон, но той, чийто живот често се бе измервал с думи, сега не откри нито една.

Вече беше намерил един застаряващ офицер от стражата, който да поеме командването, в случай че нещо го сполети. Трети в йерархията беше Балкус, защото стигнеше ли се дотам, бойният му дух щеше да е по-ценен от командирските качества.

— Виж ти — измърмори под нос мравкородният и Стенуолд се огледа за някаква нова заплаха. Но Балкус гледаше назад и когато проследи погледа му, Стенуолд видя Ариана да тича към тях.

— Не! — извика й той. — Казах ти да ме чакаш вкъщи, моля те!

— За глупачка ли ме мислиш? — попита тя. Намерила беше отнякъде кожени доспехи, а през рамо носеше къс лък с обтегната тетива. — Ако се издъните тук, мен така или иначе ще ме убият.

— Но… аз искам… — „Искам да си в безопасност.“ Гледаше я безпомощно, а тя свали с демонстративна решителност лъка си и запъна стрела в тетивата.

— Остави я — намеси се Балкус. — Ще ни е от полза. Знаеш с какво разполагаме тук. Всеки чифт ръце отгоре ще е от полза.

— Таранът идва! — извика постовият. Стенуолд хвърли поглед към хората на стената и видя, че вече стрелят почти отвесно, а други избутват големите каменни блокове и ги прехвърлят през парапета.

— Артилерия, готови! — нареди Стенуолд и извади меча си. Разкъсван между Ариана и векианците, той така и не забеляза колко сила почерпиха хората му от това негово простичко, спокойно движение.

Чу се кух гръм и автовозилото отскочи с една крачка напред, после се хлъзна още малко по нестабилната купчина отломки. Стенуолд чуваше форсирания двигател на тарана, представяше си как набраздените му колела се мъчат да захапят стръмния, свличащ се терен.

— И огън! — извика занаятчията артилерист и леката балиста подхвана многократната си стрелба, запращайки снаряд след снаряд в пролуката, която таранът беше отворил между автовозилото и стената. Голямата стара балиста беше засякла и шестима мъже въртяха трескаво манивелите й, докато дебелата тетива се изпъне до крайно положение, други чакаха да заредят дългата колкото копие стрела.

— Щитове готови! — заповяда Стенуолд и неговата сбирщина от цивилни и градска стража се строи в жалко подобие на бойна формация. Всички, които имаха щитове, се подредиха отпред, дори онези, чиято импровизирана защита се състоеше от няколко сковани дъски с кожен каиш за дръжка. В двата края стояха стрелците със запънати арбалети или готови за стрелба лъкове. Ариана също беше там. Отчаяната храброст, изопнала чертите й, стисна Стенуолд за сърцето, още повече че бе отразена и в лицата на всички край нея.

С оглушително скърцане древната балиста запрати триметровото си копие, дървените й рамене се скършиха от усилието, но снарядът порази безпогрешно целта, заби се в корпуса на тарана и Стенуолд видя дим да бълва през отвора и чу как двигателят нададе вой, изхъхри и замлъкна окончателно.

Защитниците се развикаха триумфално, защото отворената от тарана пролука беше малка — по не повече от метър, метър и половина от двете страни на автовозилото. Ала това не спря векианците, те нахлуха въпреки всичко, минаваха през отворите в пълен ред и с вдигнати щитове. Балистата за многократна стрелба ги засипа с копията си, събаряше ги по двама и трима наведнъж, а от стената горе падаха каменни блокове и смазваха плътните редици на нашественика. Ариана и другите стрелци нямаха нужда от по-нататъшни заповеди. Целеха се във векианците, стрели и изстреляни с прашки камъни отскачаха от щитовете или профучаваха край тях. За кратко и противно на всякаква логика изглеждаше, че векианците не ще съумеят да завземат пролуката, че защитниците ще ги изтласкат назад и ще си върнат контрола над двете тесни пробойни.

Ала векианците бяха мравкородни, а на света нямаше по-добри войници от тях, опреше ли до простичка задача като тази, затова щом лудешкият миг на опиянение отмина, те подновиха напора си въпреки стрелите и камъните, тъпчеха по труповете на собствените си сънародници и накрая стъпиха на колегиумска земя.

Веднага щом видя, че стрелците не могат да ги удържат, Стенуолд си пое дълбоко дъх и изкрещя:

— Напред! — И понеже нямаше време за чакане, пръв хукна към врага с надеждата хората му да го последват там, където ги водеше.

Връхлетя връз векианската редица от щитове без особени очаквания, но старият боец в него се събуди. Може да не беше мравкороден войник, но беше въртял меч още преди тези векиански мъже и жени да са били родени. В първите секунди изненада сам себе си, убивайки двама — прониза ги покрай щитовете им, докато се хлъзгаха по сипея. От двете му страни се появи стена от разнолики колегиумски щитове, а от стената все още валяха стрели и камъни върху врага.

Нямаше за какво повече да се мисли, нямаше време за съжаление и притеснения, всичко се бе свело до дивашкия, простичък стремеж да прониже колкото се може повече векианци. Мечът му отскачаше от щитове и брони, срещаше блокадата на други остриета, но той не се отказваше, мушкаше и сечеше с дива ярост, защото това беше неговият град и тези бяха неговите хора, и ако Колегиум паднеше, с него щеше да падне и целият свят, да пропадне в епоха толкова мрачна, че дори Вещото време да бледнее в сравнение.

Смътно съзнаваше, че Балкус се бие до него, единственият друг в предната редица, който нямаше щит. С по един къс меч във всяка ръка Балкус налагаше векианските щитове с нечовешка сила, но и за миг не изпускаше от око Стенуолд, сякаш в този миг на смъртна опасност помежду им се беше породила мисловна връзка, която му позволяваше да види всеки връхлитащ удар едновременно със Стенуолд и да подложи меч, за да го парира.

Губеха позиции, но не толкова бързо, колкото можеше да се очаква. Дивашката жертвоготовност на защитниците явно бе смутила нападателите и сражението още се водеше върху нестабилната купчина от отломки. Лицата на мравкоидите по правило бяха безизразни, каменни дори, но сега Стенуолд съзираше нещо като объркване в очите им. Те бяха войници и във всяко отношение превъзхождаха многократно сбирщината от раси и въоръжение насреща си, и навярно самият факт, че още не са смачкали противника, ги смущаваше дълбоко. Събраха щитовете си в стена и подеха на нова сметка атаката си, но се сблъскаха с мъже и жени, които бяха притиснати безнадеждно до стената, които нямаха какво да губят и къде да отидат. И които умираха, разбира се, тези безстрашни защитници на Колегиум. Търговци падаха пронизани, продавачи с прашни доспехи падаха посечени, работници и стражари падаха, надупчени със стрели. Ала нито един не продаде живота си евтино, и дори смъртно ранени, храбреците падаха, повличайки врага, изтръгваха мечове от ръцете им и дърпаха щитовете им, за да ги оголят. Стотици примери на героична смърт и неочаквана храброст, които забавяха напора на векианците, пък било и само за миг.

Съзрял колебанието на врага, Стенуолд се изпълни с гордост за своя град и точно тогава мравкороден войник отвори рана над лакътя му. Стенуолд изпусна меча си и залитна назад. Балкус уби войника на секундата, а опразненото от Стенуолд място в редицата се запълни веднага, но самият той продължаваше да отстъпва и да преплита крака, назад и още назад през тълпата защитници, докато не остана сам. Ариана се спусна към него и откъсна ивица плат от туниката си да го превърже.

— Мога да се бия! — настоя Стенуолд, но Ариана заби пръсти в раната му, докато той не се кротна достатъчно, за да довърши тя превръзката. — Мога да се бия! — повтори Стенуолд, оглеждайки се за някакъв меч.

— Войнемайсторе! — викаше някой и Стенуолд се обърна. Зави му се свят. Някакъв мъж, когото би трябвало да познава, тичаше към него и размахваше ръце. — Войнемайсторе!

— Тук съм! Какво става? — Едва чуваше думите си през врявата и звънтежа на оръжия.

Сети се кой е мъжът — един от собствените му войници, които отговаряха за охраната на пристанището…

Сърцето му се сви от лошо предчувствие. Знаеше какво ще му каже мъжът още преди да го е изрекъл.

— Войнемайсторе! Пристанището! Влизат в пристанището!

Стенуолд се обърна, разкъсван от двоумение, и видя как фронтовата линия се гъне напред и назад в тези последни конвулсии на колегиумската отбрана. Ала той носеше отговорност за пристанището и трябваше да иде там.

Надяваше се, че устремът на Балкус ще се окаже достатъчен тук. Едрият мравкороден още беше жив, оплискан целия с кръв и яхнал вълната на дива ярост.

— Заведи ме там! — нареди той и войникът хукна обратно, а Стенуолд остана да се влачи след него, подкрепян от Ариана.

Гледката, с която го посрещна пристанището, беше по-страшна от най-големите му страхове, по-страшна и от най-песимистичните му прогнози. Два влекача изтегляха потопения брониран съд, който запушваше доскоро входа на пристанището, а морето отвъд беше пълно с кораби.