Разединени равнини

8.

Колегиум беше град на закона. Онези, чиято дейност беше в противоречие със закона, трудно печелеха уважение и думата им не се чуваше в Събранието. Затова делата, с които се занимаваше лейтенант Граф, се договаряха зад затворени врати и на ухо.

Кантората на Граф се намираше зад фасадата на дюкян за търговия на дребно с вносни стоки, управляван от мравкороден с медна кожа, който отдавна бе казал сбогом на родния Кес. Бизнесът на мравкородния балансираше на ръба на закона и често преминаваше от сенчестата му страна, поради което той не задаваше въпроси, нито отговаряше на такива. В задната стая на дюкяна му Граф купуваше бойните таланти на разни хора и ги продаваше на други хора, които се нуждаеха от услугите им. Граф беше известен. Спечелил си беше добра репутация сред купувачите и продавачите на наемни остриета.

Сега, след края на работното време, той извади пет чаши, но сипа вино само в една от тях. Истинските му занимания бяха от по-непредвидимо естество. Кои от столовете щяха да останат празни тази нощ, беше въпрос с повишена трудност.

Талрик дойде пръв, разкопча плаща си и го метна настрани.

— Някакви проблеми, лейтенант? — подкара направо той.

— Всичко върви като по часовник, майоре — успокои го Граф. Талрик взе предложената му чаша и я преполови на един дъх.

— Местно? — попита и когато Граф кимна, продължи: — Добри лозя имат тук.

Граф вдигна рамене.

— Не разбирам много от вино. — Акцентът и изразните средства на лейтенанта говореха за човек, който се е издигнал благодарение на личните си качества и дисциплина, а не с помощта на семейство и приятели. Което, според стандартите на Талрик, го правеше двойно полезен. Истината бе, че в Рекеф човек можеше да напредне заради личните си качества по-нависоко и по-бързо, отколкото в редовната армия.

Скадран и Хофи — Крачун и Малчо — пристигнаха заедно. По знак на Граф мухородният бръснар скочи на едно високо столче и сипа вино в още две чаши.

— Да започваме — реши Талрик. — Ти докладвай пръв, Скадран.

— Ариана няма ли я, шефе? — попита едрият мъж.

— Вече получих вест от нея. Внедрила се е и планът се развива според очакванията, но сметнала, че ще е най-добре да не събужда подозрения и да не рискува прикритието си. Въдицата е хвърлена и рибата изглежда готова да я захапе, образно казано. — Талрик поклати глава. Срещал се бе лично със Стенуолд само веднъж и беше останал с добри впечатления — доколкото можеше да остане с добри впечатления от един враг на Империята. Стенуолд беше човек, който не бяга от задълженията си дори когато те излагат на риск най-близките му хора. Това беше достойно за възхищение, разбира се, но от друга страна, Стенуолд беше уморен застаряваш мъж, а Ариана беше паякородна, поела характерните за нейния народ лукавство, хитрост и фалш още с първия си дъх.

Бедният застаряващ Стенуолд. Но кой ли не би се поласкал, когато едно невинно девойче го гледа в очите и приема всяка негова дума като откровение? Кой би запазил здравия си разум непокътнат?

Но планът беше за доброто на Империята, а това беше неизменното първо правило в живота на Талрик. При всички случаи Стенуолд беше препятствие, за което никой агент на Рекеф не би могъл да си затвори очите.

— Е, Скадран, докладвай — каза той с известно раздразнение, задето се е наложило да го подканя втори път.

— Много новини има от Тарк — започна докерът. — Пристигат кораби на паякородни и моряците казват, че северният път от Селдис е затворен. Казват, че можело да продадат стоката си на… е, както на нас, така и на таркианците. Търговията с роби и с коприна не е пострадала, а тях само това ги интересува.

— Нещо друго?

— Само обичайните неприятности — изсумтя Скадран, но после продължи, подканен с жест от Талрик: — Все повече богомолкоиди от Фелиал излизат в морето с дълги лодки. Търговията на паякородните търпи загуби заради нападенията им над техни кораби. Но това се случва на всеки няколко години, после паяците плащат на някоя наемническа флотилия и всичко си идва на мястото.

— Това може да ни бъде от полза, майоре — изтъкна Граф и Талрик кимна.

— Колкото повече дребни стълкновения раздират Равнините, толкова по-добре — съгласи се той. — Хофи, при теб какви са новините?

— Страхотни. — Мухородният бръснар се ухили доволно. — Няколко големи клечки от Събранието идват в моята бръснарница и все се хвалят какво са свършили. Само да им подам нужната реплика и мога да ги разприказвам на каквато тема си поискам. В нашия случай темата беше скъпият ни приятел майстор Стенуолд Трудан — трима бяха и здравата си начесаха езиците за негова сметка, докато чакаха да им накъдря косите.

— Карай по-накратко, Хофи — каза Талрик. Дребният мухороден беше от приказливите.

— Да, майоре, разбира се. Майстор Трудан не е всеобщ любимец, смятат го за паникьор, а такива никой не обича. Според тях той не се отнася към Събранието с нужното уважение. Дори е внесено предложение да бъде отстранен като член на Събранието и преподавател в Академията. Не за пръв път внасят такова предложение, но този път може и да го гласуват.

— Ще го изслушат ли? — повиши глас Талрик.

— О, ще го изслушат рано или късно. Късно, по-скоро. Засега само дебатират кога да стане това. А самият дебат може да продължи трийсетина дни.

— Или?

Хофи примигна.

— Или какво, майоре?

— Или може да стигнат до решение утре? — подсказа му Талрик. — И да насрочат изслушването му за вдругиден?

— Малко вероятно, шефе.

— Толкова по-добре, че не разчитам на вероятности, когато мога да го избегна. Ще уведомя Ариана, че капанът трябва да е готов по всяко време. Да се надяваме, че вече е успяла да спечели благоволението на Стенуолд.

— На нея може да се разчита — намеси се Граф. — Тя е добър агент.

— Не се съмнявам в това. — Талрик кимна отново. — А твоите задължения, лейтенант?

— Намерил съм ви хора — отвърна Граф. — В този град никога не е имало изобилие от въоръжени мъже, но засега съм намерил десетина, чиято надеждност е проверена.

— Да се надяваме, че ще се окажат по-кадърни от последните двама, които прати срещу него — каза Талрик.

— Те са най-доброто, което мога да наема, без да компрометирам собствената ни позиция в Колегиум, майоре. А единият е наистина висша класа, плюс това мрази момичето на Стенуолд и в червата.

— Кого, Челядинка? — Талрик се намръщи. Трудно му беше да си представи такова нещо.

— Не. Паешкото момиче. Човекът, за когото ви говоря, е богомолкороден дуелист.

Талрик усети как сърцето му прескача един удар напук на тренираното му самообладание. „Не, няма начин да е наел точно този богомолкороден.“ Но реакцията му беше инстинктивна. Беше повалил онзи мъж, беше го изгорил с жилото си и въпреки това, след като шантавата му щерка прониза Талрик в крака, богомолкородният се надигна и продължи да се бие като демон.

Овладя мислите си. Каза си, че двамата несъмнено ще се срещнат отново и тогава Империята ще триумфира над дивашката войнственост на богомолките.

Ала тайничко се надяваше повече да не се срещнат.

— Нашият човек се казва Пиреус. Явно щерката на Стенуолд, или каквато му е там, го е унизила публично в един от тукашните дуелистки турнири. За пръв път виждам богомолкороден, който е готов да бие шута на честта си само и само да си отмъсти. Няма нищо против да й скочи от засада. На нея, както и на нейния старец. Човекът не държи на подробностите.

— Талрик — каза тя, — осороден. Него търся.

Бръмбарородният с голямото шкембе сведе поглед към нея от висотата на трона си. Е, поне на теория трябваше да е трон. Вграден стол върху няколко стъпала, с набити в него златни орнаменти и скъпоценни камъни. Сигурно идеята е била да се постигне варварско великолепие.

— Името ми е познато — измърмори предпазливо той. Възкаченият на трона сановник беше познат като Фрейуел Последния шанс. Прякорът идвал от любимата му заключителна фраза в непродуктивен спор. „Ще ти дам един последен шанс“ — казвал той на човека, който го бил ядосал, а после уреждал смъртта му по начин, който отговарял на моментното му настроение. Или така поне беше дочула Фелисе.

Фрейуел се наведе напред и впери подозрителен поглед в нея. Тя стоеше доста далеч от трона му, а и беше дошла без меча си, но въпреки това десетина от платените биячи на Фрейуел я наблюдаваха зорко. Плъзна поглед по лицата им — бръмбарородни, мравкоиди, полуродни… ето го и онзи, за когото я бяха предупредили да внимава. Висок паякороден, единствен представител на своята раса в свитата на Фрейуел. Негово беше и единственото лице, което Фелисе познаваше.

Напоследък се подвизаваше далеч от дома, заобиколена от непознати. Така беше по-добре, защото вече не беше сигурна, че ще разпознае лицата на своите сънародници от Федерацията.

— За какво ти е притрябвал? — попита я Фрейуел. — Осородните не са ми особено симпатични, но и твоята молба ми звучи съмнително.

— За какво ми е притрябвал си е моя работа — отвърна с равен глас тя.

— Е, тогава местонахождението му е моя. — Фрейуел се облегна назад, явно доволен от себе си. Той беше от по-дребните гангстери в Хелерон и неговата територия, както наричаха тук организираните престъпни банди от подземния свят, беше жалка в сравнение с останалите, но напоследък се беше разширила значително. Говореше се, че натрупал цяло състояние покрай неотдавнашния престой на имперски войски пред портите на града — продавал им всякакви стоки и услуги, включително алкохол, опиати и жени, — и сега имал достатъчно средства, за да разшири влиянието си.

— Трябва да разбера къде е отишъл — заяви тя. — И ще разбера. Изминах дълъг път по следите му и няма да се откажа сега.

— Е, може пък твоята работа да си остане твоя работа, ако разполагаш с достатъчно, за да си осигуриш дискретността — каза Фрейуел, внезапно загубил интерес. — Хайде да приключваме. Отнемаш от ценното ми време, жено. Покажи ми парите си.

Фелисе откри, че се е усмихнала и че усмивката й притеснява Фрейуел и биячите му.

— Не съм дошла да купувам — обясни тя. Беше толкова просто, а тъпият бръмбар още не го беше проумял. — Дошла съм, за да се разплатя.

Фрейуел погледна озадачено към хората си. Междувременно Фелисе бе скъсила разстоянието помежду им, толкова бавно и незабелязано, че двама от телохранителите на Фрейуел едва успяха да й препречат пътя навреме. Ръцете й литнаха напред, острите като бръснач куки на палците й се разгънаха и тя повали противниците си с няколко бързи и икономични движения.

Фрейуел изпищя и се отблъсна назад толкова силно, че катурна импровизирания си трон, падна заедно с него и ботушите му щръкнаха във въздуха. Фелисе се обърна, плъзна поглед по шашардисаните телохранители и вдигна високо ръка.

Паякородният, чието лице Фелисе познаваше, отстъпи назад, измъкна меча й изпод плаща си и го метна към нея в прецизна дъга над главите на другарите си. Фелисе го улови с лекота.

Въоръжена отново, тя изчака всички да извадят оръжията си. Така изглеждаше честно. Бяха десетима и понечиха да се хвърлят вкупом отгоре й, но тя не чака да я нападнат, а взе на бегом няколкото стъпала на импровизирания подиум и се засили оттам с протегнат меч.

Не ги биваше много в близкия бой, но имаха значително числено превъзходство. Фелисе превърна броя им в свое предимство и ги остави да се сбутат в желанието си да я достигнат първи. Нейният меч вършееше из мелето като светкавица, като слънчев лъч. Всяка атака нанасяше кървава рана, всяка стъпка назад или встрани предугаждаше безпогрешно тромавите им остриета. Зад тях паякородният предател беше извадил дълъг кинжал, подбираше методично жертвите си и ги убиваше с прецизността на хирург.

И изведнъж противниците свършиха. Стана толкова внезапно, че Фелисе се зачуди къде са се дянали, а после видя труповете. Вече бе свикнала с това — сътресението на причинно-следствената връзка, потресът, когато идваше на себе си и откриваше кръв по меча си и трупове наоколо. Някаква част от нея, невинната й част, се беше разхлабила в главата й и юздите бяха преминали в ръцете на хладнокръвното умение, което да я тласка напред.

Тръгна към трона, където Фрейуел Последния шанс се надигаше на крака с лъснало от пот широко лице.

— Колкото и да са ти платили, ще го удвоя — изломоти той, но на нея й плащаха със следващата глава от историята на Талрик, а това той не би могъл да удвои.

— Няма да отнемам повече от ценното ти време — каза тя и го прободе. Чак след това забеляза, че е държал меч в ръката си. Не че му беше помогнал особено.

После се обърна като изпълнител към своята публика.

Паякородният изръкопляска учтиво.

— Дотук с Шансовите. Работодателят ми ще е на седмото небе. Пада им се, като не знаят да си налягат парцалите, така казвам аз. — Беше прехвърлил средната възраст, дългата му коса беше започнала да побелява, а дрехите му хем бяха тежкарски, хем издаваха ограничени средства. Но се изразяваше като образован човек и Фелисе се зачуди как ли е паднал толкова ниско.

— Талрик? — изстреля въпросително тя, без да отпуска меча си.

— От работодателя ми ли искаш да го чуеш, или от мен? — Името на паякородния беше Дестрахис, спомни си тя, но името на работодателя му й се губеше.

— Кажи ми ти — подкани го Фелисе.

Той кимна и седна на една пейка.

— Така… Нашият човек е бил тук неотдавна с голям отряд осородни и са се забъркали в някаква голяма неприятност. Говори се, че са взривили някаква машина на име „Гордост“, макар че това не ми звучи особено логично. Но после са ги изритали бързо-бързо от града, включително и твоя човек. Отишли в Аста. Това е имперски…

— Аста я знам — прекъсна го Фелисе. — Значи е там сега? Тогава ще тръгна натам.

Дестрахис вдигна ръка.

— В нашата територия плащаме честно дълговете си, мадам. Не е в Аста, сигурни сме. Има един тип, който търгува с всякакви тайни, има си вземане-даване и с осоидите. Та той е чувал за твоя човек. Името на Талрик се споменава често след оная история с взривеното автовозило. Ти не си единствената, която се интересува от него.

Тя го гледаше в очакване и паякородният внезапно се усмихна.

— Твоят човек е бил пратен на запад. Чувала ли си за един град на име Колегиум?

Фелисе поклати глава.

— Ще го намеря.

— В това не се и съмнявам. Умееш да задаваш въпроси.

Тя кимна мълчаливо, после изтри острието на меча си в дрехата на Фрейуел и го прибра в ножницата.

— На запад. В Колегиум. Е, по-добре да тръгвам веднага — обяви тя. Беше на крачка от вратата, когато гласът му я спря.

— Знаеш ли… ти си забележителна в много отношения — каза той. Фелисе се обърна, свъсила чело и с ръка върху дръжката на меча. Усещаше капан. Разчел правилно изражението й, паякородният вдигна ръка да я спре. — Бил съм из целите Равнини — обясни. — Познавам Колегиум. Ако ти трябва водач, бих могъл да дойда с теб.

Враждебното й изражение не се промени.

— Защо?

— Защото като те погледна, виждам нещо, което ми е познато. Виждам човек, който е изгубил всичко и в същото време не е изгубил нищо. — Което не беше отговор на нейния въпрос, а празнодумство.

Откри, че ръката й е стиснала дръжката на меча, сърцето й препуска необяснимо, а мислите й са се разбягали.

— Преди бях човек с влияние. На юг, у дома — продължи Дестрахис, като следеше напрегнато изражението й. — Не чак от рода Аристои, но с подобно положение. А виж ме сега — лакей на някакъв бръмбаророден гангстер, готов да продаде един господар за друг срещу дребни пари. С други думи, аз загубих всичко. Ти поне си запазила някаква цел.

Фелисе продължаваше да го гледа. Не разбираше накъде бие.

— Мога да те заведа в Колегиум по най-бързия начин, така че да спипаш този твой Талрик, а не само да вървиш по дирите му. — Погледът му следеше неотменно нейния, сякаш се опитваше да я разчете — или поне малкото четливо, останало в нея.

— Какво искаш от мен? — попита направо тя.

— Не знам — отвърна Дестрахис, — но все ще измисля нещо, предполагам. Може би искам нечия смърт. Или пък само пари.

— Няма да те пусна в леглото си — предупреди го Фелисе.

Веждите му помръднаха.

— И през ум не ми е минавало. — Каза го толкова гладко, че очевидно беше лъжа.

Паякородният твърдеше, че може да ускори пътуването й, да я заведе при Талрик. И ловът най-после да свърши. От тази мисъл я побиха тръпки, странно неприятни тръпки, но предложението беше твърде добро, за да го отхвърли с лека ръка.

А и винаги можеше да го убие, ако се наложи.

Тя кимна отсечено и с това сделката бе сключена.

В последно време пред Стенуолд се отваряха врати — повече и по-лесно от очакваното. Години наред беше чел лекции в Академията и всяка година насочваше вниманието си към шепата обещаващи студенти, които биха могли да послужат на каузата му. Но нито за миг не беше вярвал, че го чуват наистина.

А сега сам се беше превърнал в кауза. Името му се беше предавало от студент на студент, от година на година. Колкото повече страняха от него делегатите в Събранието и другите преподаватели, толкова повече бе нараствала славата му на нещо като народен герой.

През последните няколко дни беше открил, че не е нужно да чака благоволението на Събранието. Нито пък гласът му да ръждясва само защото там не искат да го чуят.

Архитект на всичко това беше, разбира се, Ариана. Ако не беше тя, никога не би му хрумнало, че толкова много от отегчените лица, които помнеше от аудиториите в Академията, са слушали толкова внимателно лекциите му.

През последните няколко дни два пъти беше ходил с Ариана на нелегални събрания — първия път в задната стаичка на една таверна, втория в стар склад близо до доковете. Едва десетина дойдоха да го чуят първия път, шейсетина — втория. Вярваха му, защото знаеха за обсадата на Тарк. Чули бяха тревожни новини от Хелерон. Чули бяха и други слухове, които бяха новост дори за Стенуолд. Сред привържениците му имаше паякородни и те разказваха как сянката на Империята настъпвала и на югозапад, към техните граници. Имаше и такива, които бяха чували по нещо за Дванайсетгодишната война срещу Федерацията.

Гледаха го с грейнали очи, а той им казваше истината за мащаба на имперската заплаха и за дилемата, която стои пред Равнините — единение или робство.

Тази фраза се превърна в девиз и те си тръгваха с нея на уста. Вярно, бяха просто студенти, младежи и девойки, чийто идеализъм още не беше хванал мазоли от борбата с всекидневните тегоби. Бяха синове и дъщери на търговци, младежи от мравешките градове, мухородни от добри семейства в Меро, изстрадали юноши на стипендия от колегиумските сиропиталища. Но не бяха безсилни — можеха да му бъдат очи и уши, а също и уста, която да говори от негово име.

И щяха да се бият за каузата, ако се стигнеше дотам. Не би го поискал от тях, но знаеше, че мнозина и преди са държали оръжие, мравкородните — със сигурност. Някои бяха дуелисти от Форума на умелите, някои бяха занаятчии, и всички доброволно се бяха поставили на неговите услуги.

Неотдавна Тисамон му беше казал нещо и Стенуолд често се сещаше за думите му. Че Стенуолд се е превърнал в онова, което е мразел най-много, така беше казал богомолкородният. Превърнал се беше в шеф на шпионска мрежа, който праща младежи на смърт. А положението се беше влошило още повече след онзи им разговор. Имперската армия беше проляла първа кръв в Равнините. Единение или робство. Току-виж младите му поборници се превърнали в камъчетата, които отприщват лавина.

Присънваха му се пожари по улиците на Колегиум, улици, които познаваше толкова добре, сънуваше млади мъже и жени с мечове и арбалети. Събуждаше се, а в главата му още трещяха остриета.

Осоидите несъмнено си даваха сметка, че Колегиум трябва да падне, защото той беше ключът към душата на Равнините. Веднъж вече се бяха опитали да го превземат. И щяха да опитат пак. Стенуолд лежеше, вперил поглед в тавана на стаята си. През залостените капаци на прозореца все още не проникваше светлина. Имаше време, докато се съмне.

Щяха да опитат пак и скоро. Сякаш в главата му имаше пясъчен часовник, който шумолеше с песента на изтичащото време. Пясъчен часовник в тъмна стая. Можеше само да гадае колко време му остава.

Понечи да се обърне на хълбок и осъзна, че тя е до него. Последните часове от изминалата вечер и началото на нощта го фраснаха като юмрук в корема и той отвори широко очи.

Как само го бяха аплодирали в склада до пристанището! И блясъкът в младежките очи. Единение или робство! Тръгнал си бе подмладен с десет години и в приповдигнато настроение, каквото не помнеше отдавна. Вече не беше сам. Колегиум не беше сам.

Прибраха се в градската му къща и отвориха вино да полеят успеха. Тисамон и Тиниса не останаха дълго — бързаха за някаква тренировка на богомолкородни. И Стенуолд остана сам с Ариана. Пиха вино и говориха за старите времена. Последното си беше типична старческа слабост, вярно, макар че Стенуолд още не се смяташе за стар. Може да не беше вече млад, но още не беше стар. А и Ариана бе слушала с интерес „старческите“ му брътвежи. Разказал й бе за студентските си години в Академията, за странстванията си; за художника Неро — оказа се, че Ариана е чувала за него; а после в по-мрачни краски и за падането на Мина; за осоидите и техните планове; за имперските амбиции, които беше усетил на свой гръб.

Разказът му очевидно я бе запленил, а и очите й сякаш блестяха повече от на другите студенти. И така, докато Стенуолд не убеди сам себе си, че в блясъка им има нещо повече от заговорнически хъс.

От доста време не беше лягал с жена — не че това беше някакво извинение, разбира се. Имал бе няколко злополучни залитания в студентските години и няколко предпазливи и краткотрайни връзки след това. По-късно се бе случвало да спазари малко нежност от професионалистки. Грижите за Тиниса и Челядинка, от една страна, и личният му поход срещу Империята, от друга, бяха запълвали времето и изчерпвали енергията му, докато незнайно как бе стигнал до сегашната ситуация.

„Ситуация, която ще ми струва преподавателското място в Академията.“ Или пък не, защото със сигурност не беше първият прегрешил преподавател. Пазил бе най-дълбокото си презрение за онези свои колеги, които злоупотребяваха със студентките си, а ето че сега сам се бе превърнал в обект на презрението си.

„Но това е друго.“ Напротив, съвсем същото е. Той беше преподавател, а тя — студентка. Наливал я бе с вино, докато преценката й се обърка достатъчно, за да сметне една нощ с него за нещо неустоимо или поне неизбежно. Вярно беше, че смътните му спомени от изминалата вечер твърдяха друго, но резултатът така или иначе беше същият.

Тя се размърда леко и гърбът й се притисна в него, после изненадващо студените й стъпала се увиха около глезена му. И въпреки цялото самобичуване отпреди малко, Стенуолд усети нов прилив на възбуда. Но пък това беше сбъднатата мечта, нали? Мечтата, която всички бръмбарородни младежи лелееха, постъпвайки в Академията. Защото всички те бяха синове на търговци и занаятчии и когато се върнеха вкъщи, щяха да си вземат почтено бръмбарородно момиче за съпруга. И заветната мечта на всички тях беше поне веднъж в живота си да преспят с паякородна.

„А моят живот може да свърши още утре“ — каза си Стенуолд. Някаква част от него, която още къташе спомена за младежкото его, надаваше триумфален вой в кьошетата на главата му при все въпиющата неморалност на постъпката му.

Ариана се размърда отново, а после се обърна неспокойно, сякаш доловила посоката на мислите му, преметна ръка през широките му гърди и преплете крак с неговите. Стенуолд затвори очи, но не можа да овладее отклика на тялото си. Освободи нежно ръката си и я прегърна през раменете. Момичето се сгуши в него. И той временно успя да прогони страховете от реакцията й, когато се събуди на заранта.

Когато се събуди след полунощ до едрото тяло на заспалия Стенуолд, мислите й бяха горчиво-сладки. Беше изпълнила задачата си. И докато той пъшкаше отгоре й, тя го бе преценявала аналитично като проститутка, която не е претръпнала докрай.

„Бръмбари!“ Това си беше помислила и макар Стенуолд да не беше типичният бръмбаророден мъж, защото виждаше по-далеч от носа си и мислеше повече, в това отношение беше като всички останали.

Нощната тишина предразполагаше към размисли и Ариана се възползва от отсрочката, за да претегли вариантите за действие, с които разполагаше. Инструкциите на Талрик, не стигаха толкова далеч. Задачата й се ограничаваше с това да подмами Стенуолд на срещите със студентите. Но тя познаваше добре занаята си — беше паякородна все пак. Излишно би било Талрик да я учи на коварство, все едно да учи някой мравкороден как се тръгва на бой.

Талрик не й беше заръчвал да убие Стенуолд, но шансът не беше за изпускане. Вярно, шефът й може би планираше да залови Стенуолд и да го подложи на разпит, но Ариана беше повече от убедена, че ако се яви пред него с кръвта на Стенуолд по ръцете си, Талрик няма да я отпрати разгневен.

Измъкна се изпод чаршафите, без Стенуолд да я усети. Доста вино беше изпил вчера, но бръмбарите държаха на пиене. Със сигурност виното не се беше отразило на втората част от снощното му представление.

Би било въпрос на броени секунди да вземе кинжала си и да го забие в ухото му. Четиридесет години жизнен опит и трупане на знания щяха да прекратят съществуването си с един удар.

Дали би се похвалил, запита се тя, ако оцелееше да види утрото? Щеше ли да разкаже на другите преподаватели за завоеванието си? Или на онзи свой богомолкороден приятел със злите очи? Едва ли, реши накрая. Познаваше го само от няколко дни, но и те бяха достатъчни, за да му вземе мярката.

Притича боса до захвърлената си на пода дреха и опипа преплетената корда на колана за камата си. Броени секунди да го убие и още толкова да се измъкне през прозореца и да изчезне в нощта. Талрик щеше да се изненада, но изненадата му щеше да е приятна.

Само дето камата я нямаше. Присви очи да различи очертанията на светлата дреха и започна да опипва материята. Свалила я бе бавно, без да бърза, подложила бе на жестоко изпитание самообладанието на Стенуолд, разкривайки голотата си пред него малко по малко. Не помнеше оръжието да е падало, значи трябваше да е някъде в дрехата.

Спря да рови и притисна робата към себе си. Изведнъж я завладя силен страх, но в първия миг причината й убягна.

Вратата беше открехната, съвсем малко. После си спомни, че всички врати в къщата стояха открехнати. Естествено. Бръмбарска къща с бръмбарски врати, които имаха сложни заключващи механизми. Никога не би могла да излезе или да влезе през такава врата, ако беше затворена докрай. Колкото и прости да бяха заключалките, тя би била безсилна пред тях.

Същото важеше и за богомолкородния, защото и той като нея беше от стария Неумел вид, който дишаше прахта на Умелите раси след революцията. Паякородните залостваха вратите си, използваха и куки за затваряне, но не и разни въртящи се усукани неща като този механизъм. Затова всички врати тук стояха открехнати — заради приятелите на Стенуолд и заради нея.

Осъзнала това, докато опипваше пода за нож, който не беше там, Ариана внезапно разбра. Галена от нощния хлад, тя погледна към прозореца и видя бледа лунна светлина да се процежда между летвите на затворените капаци. Със Стенуолд бяха сами в къщата.

Но по някое време онзи се е промъкнал и е взел камата й. Много дискретно и също толкова неизбежно — защото беше богомолкороден и й нямаше доверие. Това не означаваше, че се е досетил за истинската й роля. Не, постъпката му просто беше неразделна част от ненавистта, която неговата раса хранеше към нейната.

Представи си как изпитата му сянка се появява в стаята, докато тя спи дълбоко; безизразното му лице и студения поглед, който мести между нея и Стенуолд. Дали бе носил бойната си ръкавица с острието? Можел е да я убие. Ариана дори не би разбрала какво я е сполетяло. Вместо това си беше тръгнал на пръсти. Доверието на Стенуолд към нея го беше възпряло от по-сериозни мерки, но не дотам, че да й остави оръжието. Стенуолд може и да й вярваше, глупавият нещастник, но богомолкородният — не.

Изпълни я неочаквано и изненадващо чувство на облекчение. Не заради сдържаността на Тисамон, осъзна тя, а защото предпазливостта му й бе спестила необходимостта да застане с нож в ръка над спящия Стенуолд и да вземе решение. Чувството я свари неподготвена. Не би се поколебала и за миг, разбира се, но… как само говореше този човек! Ходил беше на толкова места, видял беше толкова неща. Сега се беше върнал в Колегиум с мисълта, че се връща вкъщи, но грешеше. Ариана чуваше неизреченото по-ясно от думите, които Стенуолд изричаше на глас. Той беше чужденец в собствения си град. Сам се беше превърнал в отцепник. Бореше се да спаси хора, които отдавна му бяха обърнали гръб и гледаха на него отвисоко. Но колегиумската палитра беше толкова богата и цветовете имаха толкова отсенки, че Стенуолд така и не бе забелязал кога е изгубил мястото си тук.

„Значи не сме чак толкова различни, в крайна сметка“, помисли си тя. Не го беше излъгала, когато каза, че Паешките земи вече не са неин дом. Беше се провалила в танца, тя и цялото й семейство, толкова жестоко, че никой не им бе протегнал ръка, за да се изправят.

Сведе поглед към ръцете си, после ги стисна в юмруци и видя как кокалчетата се издължават в остри шипове. С ножа щеше да е по-лесно, но богомолкоидите не бяха единствената раса, която Изкуството на предците можеше да въоръжи.

С нож или без нож, Стенуолд пак щеше да умре.

Застана до леглото. Гледаше как гърдите му се надигат и спадат бавно, лицето и тялото му бяха отпуснати безпаметно в съня. Хрумна й, че никога преди не го е виждала без смътното изражение на тревога, което изопваше неизменно чертите му. Е, ако не се брои снощи, когато беше прекалил с пиенето, а тя бе свалила бавно дрехата си пред него.

Ако кинжалът беше у нея, сигурно щеше да е различно. Но със собствените си ръце, с шиповете на Изкуството си… Някакво забравено и досадно чувство я спираше, осакатяваше я. Ако разполагаше с кинжала или имаше изрични заповеди… но нямаше нито едното, нито другото.

Може би Талрик наистина би предпочел да го залови и разпита. Наясно беше, че си търси оправдания, но въпреки това този ред на мисли я успокои. Талрик имаше план и нейното моментно колебание със сигурност не би променило нещата в дългосрочен план. Мушна се предпазливо под завивките с гръб към Стенуолд и той се размърда леко. Нощта беше доста хладна и тя се притисна към него да открадне от топлината му. А после той се размърда отново и Ариана инстинктивно се обърна и плъзна ръка по гърдите му. Имаше белези там. Беше ги видяла по-рано. Странен живот беше водил този Стенуолд, живот, който го беше направил учен и воин едновременно.

Когато той преметна на свой ред ръка върху нея, за миг тя се почувства в капан, после й стана уютно и безопасно, а накрая си спомни каква точно е ролята й. Може да беше заради ролята или заради нещо друго, но така или иначе тя се сгуши в прегръдките му.