Разединени равнини

43.

Стоеше в източния край на колегиумските докове, обгорените дъски скърцаха под краката й, стоеше и си мислеше, че времето й изтича.

По целия кей работници изрязваха пострадалите дъски и ги подменяха с нови, потапяха във водата нови подпорни колони и го правеха с помощта на машини, каквито тя не беше виждала преди и чийто механизъм не можеше да проумее. Хората тук бяха забележително работливи и изобретателни, ремонтни дейности течаха из целия град, разрушеното се подменяше и подобряваше дори.

Фелисе Миен сведе поглед към водата. Пристанището на Колегиум беше дълбоко и водата чернееше, осигурявайки достатъчно дълбочина и за най-тежките плавателни съдове. Какви ли тайни бяха заровени тук, в тинята по дъното; какви ли забравени кости и съкровища?

Дестрахис щеше да я търси, но с малко късмет щеше да закъснее. Вече съжаляваше, че го е принудила да изрече онези неща.

Талрик с право я беше попитал какво ще прави след това. Бъдещето, което си беше представяла, свършваше с неговата смърт, така че какво щеше да прави след това? Смъртта му нямаше да промени нищо, мъртвите нямаше да възкръснат, а тя щеше да се обърне към миналото, за да избяга от едно празно и безцелно бъдеще.

За нея миналото беше разяждащ ужас, както тя бе преследвала Талрик из целите Равнини, така то беше преследвало нея.

Какво бе останало неизречено? Дестрахис беше премълчал някои неща — Фелисе се досещаше за част от тях, макар съзнанието й да държеше подробностите под ключ. Какво още оставаше да научи?

По-добре да не знае, много по-добре. Една крачка и водата ще я обгърне като любовник, ще я повлече в дълбините си. Бронята й беше достатъчно тежка и дори да се откажеше от решението си, както често се случваше напоследък, с нищо не би могла да промени стореното. Поне ще е взела най-сетне съдбата си в свои ръце. А Талрик нека си живее, защото не би могъл да я нарани повече.

Отражението й се гънеше в неспокойната вода. Виждаше очертанията на рамото си, силуета на наметалото, но лицето й тънеше в сянка.

Пристъпи напред. Инерцията щеше да свърши останалото.

Някой я улови за края на плаща и я издърпа. За миг Фелисе увисна под нелеп ъгъл над водата и внезапно я обзе силен гняв към досадния лечител, пратен от семейството й да я варди. Крилете й се разгънаха стремително, тя се завъртя и го нападна.

Замахна три пъти с шиповете на палците си, преди да осъзнае, че насреща й не е Дестрахис. Беше Тисамон, богомолкородният. Отстъпваше ловко назад, но на челото му имаше плитка рана от първия й удар.

Фелисе застина веднага, а Тисамон отстъпи още крачка и зае отбранителна стойка. Чакаше я. С периферното си зрение Фелисе зърна десетина докери, които ги зяпаха смутено и явно се чудеха дали това е бой на живот и смърт или някакво представление.

— Защо? — повиши глас тя, сякаш го обвиняваше в някаква ужасна неправда.

— Защото заслужаваше нещо повече — отвърна той.

— Няма как да го знаеш.

— Знам го. Говорих с паякородния доктор и той ми каза много неща. — Чутото тежеше на сърцето му, защото историята, която Фелисе бе изтръгнала силом от Дестрахис, бе едва половината от цялото.

Златистата й кожа беше побеляла.

— Не, не може да…

— Знаеш какво означава това — настоя Тисамон и макар жестокостта да бе придружавала неизменно живота му, сега очите му се засенчиха при мисълта за преживяното и стореното от нея. — Няма как да заличиш извършеното, като сложиш край на своя живот. Нито като убиеш онзи досаден паяк. Дори смъртта на Талрик няма да го заличи — макар че който го убие, ще стори услуга на всички. Аз го знам. Бих предпочел да не го знаех, но го знам. За да заличиш това знание, ще трябва да убиеш мен, преди да убиеш себе си. — Разказът на Дестрахис още изгаряше мислите му. И особено краят — как Фелисе се събудила, обладана от натрапчивата мисъл да убие Талрик, и открила, че стаята й е заключена. Че семейството й я е затворило там заради собствената й безопасност.

И тя ги избила до крак — първо лечителите, а после със собствените си ръце сложила край на кръвната си линия. Леля й, братовчедите й, всички паднали мъртви, докато тя обикаляла къщата заслепена от дива ярост и с меча на съпруга си в ръце.

Готов беше да действа, бронираната му ръкавица щеше да се включи миг след като Фелисе оголеше меча си.

Вместо това тя каза:

— Не искам да те убивам. Не мога да те разбера. Какво чувстваш?

На лицето й се беше изписало пълно объркване и това го трогна.

— Имах една любов, Фелисе Миен, така както ти си имала своята, но осоидите ми я отнеха, както са отнели и твоята. Затова с теб си приличаме и затова мисля, че те разбирам, дори по-добре от твоя паяк. И ако си търсиш цел, то не забравяй, че Империята още стои и ние трябва да се изправим срещу нея. За мен би било чест да се бия редом с теб.

Стойката й се смекчи видимо и Тисамон най-сетне си позволи да се отпусне.

Хубаво беше да си откраднеш малко време — без куриери, които те търсят постоянно — и място, където да не те намерят, ако те търсят. Сега бяха само двамата, Стенуолд и Ариана, избягали от публичното внимание, което много от другите членове на Събранието приемаха охотно, без значение дали са го заслужили или не.

Но Стенуолд не беше политик по свой избор. Той беше войник, шпионин, шеф на агентурна мрежа, всичко това едновременно, и игрите, които играеше, никога не бяха имали нужда от общественото одобрение.

В момента обаче играта беше в застой, а фигурките чакаха търпеливо. Осоидите не бяха нападнали Сарн, поне според доклада на последния пратеник. Четвърта армия не беше в положение да напада когото и да било, така че Меро и Егел засега не ги заплашваше имперска окупация. Теорнис беше пратил куриери при семейството и съюзниците си с настояване да подсилят границата и с новини за изгодните търговски споразумения с Колегиум, които да подсладят горчивия хап. Човекът беше достоен за уважение професионалист, но Стенуолд още не можеше да реши харесва ли го или не.

Ахеос най-после беше дошъл в съзнание, но щеше да мине много време преди да възстанови силите си. Нещо го измъчваше жестоко, не съдбата на Че, а нещо друго, което не желаеше да обясни на Стенуолд. Вместо това взе да пита за Тисамон, но богомолкородният беше изчезнал нанякъде, без да дава обяснения. За Тисамон Стенуолд имаше свои планове. Двамата с Тиниса трябваше да тръгнат с Талрик по следите на Че. Стенуолд нямаше и грам доверие на бившия майор от Рекеф, но ако някой можеше да го държи в правия път, това бяха Тисамон и Тиниса.

Сега обаче се беше оформила пауза, лелеяна пауза в целия този хаос от задачи, и Стенуолд беше довел Ариана в една от най-ревниво пазените тайни на Амфиофоса. Зад сградата с гигантския купол имаше градина с толкова високи зидове, че винаги оставаше в сянката им, но посредством огледала и лещи занаятчийското изкуство беше насочило слънчев светлик и тук, където растения от целите Равнини растяха на воля и в такова изобилие, че се налагаше градинарите да ги подкастрят всекидневно. Малки помпи на стратегически места създаваха илюзията за естествен поток, имаше статуи, които са били стари още по времето, когато молецородните са избягали от града, имаше изобилие от каменни скамейки и по традиция тук никой не повишаваше глас, никой не се караше.

Валеше дъжд, но под короните на дърветата беше сухо. Стенуолд заведе Ариана при една скамейка с полепнал по основата мъх, тя седна и се заоглежда в почуда.

— Дори не бях чувала за това място — призна тя.

— Членовете на Събранието гледат да не говорят за него пред външни хора. Дребна проява на егоизъм, която, струва ми се, може да им бъде простена. Лично аз винаги съм смятал, че това е единствената ни смислена привилегия, макар че все не ми оставаше време да й се насладя подобаващо. А и скоро пак ще е така, сигурен съм. За мен утре войната започва наново.

— Значи и за мен — откликна тя.

— Не бих те молил за това.

— И не се налага. Аз ще водя твоите войни, Стенуолд, дори ако това означава само да бъда до теб, когато съм ти нужна.

Погледна я и си помисли по навик: „Мога ли да ти имам доверие?“ Ала си даде сметка, че вече й вярва и че решаващ за това е не толкова фактът, че му спаси живота в къщата на Брискал, а че Балкус я беше приел. Защото Стенуолд вярваше, че Балкус, този едър, солиден и лишен от въображение човек, има по-ясна преценка от него за такива неща. И конкретно в този случай.

— Стенуолд — прошепна Ариана и когато той се обърна да я погледне, видя предупреждение в очите й. — Наблюдават ни. Сигурна съм.

Той стана рязко.

— Някой друг заседател, сигурно — каза той, но сам не вярваше на думите си.

А после откъм гъстите храсти дойде глас:

— Можех да ти пусна една стрела в тиквата, старче. Не че би забелязал, щото и без това е празна.

Стенуолд посегна към меча си и откри, че, да, мечът наистина е там, виси си на кръста му и тежестта му е станала толкова привична, та е спрял да я забелязва. Острието излезе с лекота от ножницата.

— Как влезе тук?

Мечът не беше единственото познато му нещо в ситуацията. Гласът също му беше познат, а при втората реплика се сети и чий е:

— Влязох, щото съм муха, а ваш’те тромави бръмбари изобщо не се сещат да погледнат към небето.

Говорещият се появи — плешив дребен мъж с грозно лице и мъдра усмивка.

— Неро? — възкликна невярващо Стенуолд.

— Доста време мина, Стенуолд. А дамата коя е?

— Ариана. — Смутената пауза, докато се чудеше как по-точно да я представи, явно подсказа на Неро всичко необходимо, поне ако се съдеше по широката му подигравателна усмивка. — А това е Неро, художникът — още по-смутено добави Стенуолд.

Мухородният го изгледа ухилен.

— Станал си още по-голям и дебел.

— А ти си все така грозен. — Репликата му дойде на езика без колебание през пропастта от двайсет години. — Представа си нямаш колко се радвам да те видя. Какво правиш тук? Ще поостанеш ли?

— Куриерче съм — обясни Неро. — Ама нося вест от твой приятел, новините са цял куп, тъй че с твойта дамичка по-добре се настанете удобно и се пригответе да слушате.

В мрака, който тя лесно можеше да провиди по своя воля, се оказа неочаквано лесно да се измъкне от лагера на осоидите. Под погледа на Тото Че се беше изнизала покрай осородните постови, невидима в униформата си за тези мъже, които възприемаха хората от помощната войска като роби и нищо повече — многобройни и несъществени. Когато наближи периметъра на лагера, Че изчака търпеливо сгоден момент, когато никой не гледа към нея, после призова крилете си и се издигна високо над кръга от факли и обикалящи часови.

Тото я видя как излита, разкъсван между облекчение и вина. Че се беше измъкнала, ала той имаше още работа тази нощ. Обърна се и тръгна назад към чифлика. Вдигна капака и слезе в зимника със затъмнения си фенер. Щеше да върне вратата на мястото й и да заключи катинарите. „Нека се чудят как се е измъкнала затворничката.“

Едва бе започнал, когато чу глас:

— Виж ти, виж ти, какво става тук?

Обърна се и вдигна капачето на фенера, макар да знаеше кого ще види — безизразното лице на помощновойскови полковник Дариандрефос, белеещо се петносано под сянката на вездесъщата му качулка.

— Добрият занаятчия подготвя плановете си предварително — смъмри го Дрефос. — Не му се налага да се връща на местопрестъплението, за да го разчиства, Тото.

— Как?…

— Отварях си очите. Явно си забравил, че за мен никога не е нощ. Гледах и видях съвсем ясно. Ти излезе с момичето и я пусна да избяга. Наблюдавах те, защото имах основания да смятам, че ще направиш нещо подобно. Касзаат ме предупреди, че се държиш странно, и се оказа права. Затова дойдох да видя какво друго вършиш тук долу. — Вдигна въпросително вежди и се приближи. — Е, какво друго си направил?

— Нищо — заекна Тото. Дрефос все така се приближаваше заплашително, макар Тото да беше по-силният от двамата, а полковникът занаятчия дори не беше въоръжен.

— Тя… тя е моето минало и… Открих, че не е толкова лесно да го зачеркна.

Дрефос сложи на рамото му ръката си — онази с бронираната ръкавица.

— И какво друго направи? С какво друго ме предаде? — Гласът му беше много мек, не ядосан, нито тъжен дори.

— Кълна се…

Дрефос го стисна за рамото и Тото извика от болка, когато металните пръсти се впиха като щипци в плътта му. Цялата му ръка изтръпна безчувствена, затова той сграбчи китката на Дрефос с другата си ръка и се опита да я махне от рамото си. С ужас откри, че не може да я помръдне и на косъм. Натискът на металните пръсти се усили още повече.

— Какво друго, Тото? — повтори въпроса си Дрефос, докато младежът още дърпаше безуспешно ръката му. — Експлозив, може би? Заложил си граната някъде? Мен ли трябва да убиеш? Или генерала? Кажи ми, Тото. Няма да се ядосам, обещавам ти.

Тото вече скимтеше от болка. Натискът беше толкова силен, че костите му пукаха. Неспособен да помръдне впилите се в рамото му пръсти, той удари с все сили Дрефос по лакътя.

И удари в метал, твърд и солиден като броня. Като си поемаше накъсано дъх, той дръпна отчаяно ръкава на Дрефос, шевът при рамото не издържа и цялата ръка лъсна пред погледа му.

Беше от метал, не просто облечена в метал, а направена от метал, и Тото можеше само да се диви на деликатните механизми, които й вдъхваха живот. Дори в капана на нетърпимата болка нещо в него се размърда при вида на това съвършено механично изделие — занаятчийският му инстинкт, който винаги щеше да е неделима част от него.

— Злополуката беше тежка — обясни словоохотливо Дрефос. — А още по-лошото бе, че трябваше да изработя този заместител с една ръка. Ала виждам, че ти харесва. Радвам се.

Блъсна го силно назад и младежът се стовари върху дървената решетка. Силите му се бяха стопили напълно.

— Кажи ми какво си направил — нареди Дрефос. — Аз съм молецороден, поне частично, и го чета по лицето ти. Какво си направил?

— Дадох й чертежите — промълви Тото, останал без воля за съпротива. — Чертежите на щраколъка.

Дрефос го изгледа втренчено. После се изсмя. Смя се и се смя, после пусна Тото и той се свлече на пода с гръб към решетката. Дрефос продължаваше да се смее, докато чиракът му не вдигна поглед озадачено.

— О, това ми харесва! — излая през смях Дрефос. — Много ми харесва. И ти сигурно си мислиш, че си го направил заради старата си любов, от носталгия или друга някоя от глупостите, които скоро ще ти избием от главата! Мило момче, значи си й дал чертежите, казваш? Това е страхотно. Страхотно е!

— Защо? — учуди се Тото. Рамото още го болеше, но поне можеше да си движи ръката, значи нямаше нищо счупено.

— Не разбираш ли? — Дрефос клекна пред него. — Какво ще направят те с чертежите? Как какво, ще си направят собствени щраколъкове. Представяш ли си физиономията на Малкан, когато открие, че врагът се е сдобил с новото му тайно оръжие?

— Значи искаш просто да ядосаш генералите? — попита невярващо Тото.

— Въпросът е какво ще направят генералите, Тото, когато се стигне до това. При кого ще отидат и какво ще поискат?

— Ще дойдат при теб — съобрази Тото — и ще поискат да им…

— Да им измисля нещо още по-добро! — гракна през смях Дрефос. — И науката ще направи още една крачка. О, ти сигурно си си мислел, че мотивите ти са благородни и прочие, момче, но в сърцето си ти си занаятчия. Човек на прогреса, точно като мен. Знаеш ли колко трудно щеше да ми е на мен да дам това оръжие в ръцете на врага? А ти ми спести толкова време и усилия, помисли си само. Войната ще продължи, Тото, ту едните ще имат превес, ту другите, и така година след година, и толкова по-добре за нас двамата. Защото ако Империята напредва твърде бързо, мислиш ли, че нашият достъп до леярните и цеховете ще продължи дълго след окончателната й победа? Или че ще ни снабдяват все така неограничено с ресурси? — Хвана Тото за здравото рамо и го вдигна на крака. — С мен ли си, момче, завинаги и наистина? Веднъж вече реших, че съм прочел истината в лицето ти, но понякога и аз греша.

Един последен шанс, осъзна Тото, да се изправи срещу кървавия потоп, да отхвърли метала и да избере месото… да направи нещо, с което Че би се гордяла.

— Твой съм — изрече сериозно той. — Завинаги и наистина.

След като кацна недалеч от имперския лагер, Че вървя цяла нощ, докато изгревът не обагри в розово небето на изток. Тогава откри, че се е отклонила по̀ на изток от южната посока. Даде си сметка, че няма представа къде се намира, че храната и водата, които Тото й беше приготвил, няма да стигнат за дълго. Мина покрай една-единствена постройка — ловна хижа на някой богаташ навярно, но разбита и ограбена отдавна.

С други думи, имаше проблем. Осъзна със закъснение, че е трябвало да избяга от лагера на осоидите в западна посока и да тръгне успоредно на железния път, който щеше да я отведе до портите на Сарн. Сега трябваше да тръгне на север с надеждата да стигне след време до релсите. На северозапад по-добре, реши тя, защото ако поемеше право на север, щеше да се озове обратно в имперския лагер. А за всеки случай, и най-вече заради патрулните отряди на осоидите, щеше да лагерува през деня и да върви нощем, като разчита на Изкуството си да пробива мрака.

Засега просто продължи напред, докато слънцето не напече силно, после си почина, а привечер тръгна отново, като се оглеждаше непрекъснато за знаци на железопътно строителство напред. Ала неравният, осеян с храсталаци терен сякаш нямаше край и никъде не се виждаше правата линия на крайпътни насипи. Само тук-там групи дървета внасяха разнообразие, черпейки подпочвена влага, имаше и запустели ниви на местата, където почвата беше по-плодородна. Не откри нито една къща, която да не е била ограбена и опожарена, което означаваше, че все още е твърде близо до имперския лагер.

Здрачаваше се, когато стигна поток, прокопал си дълбоко корито в земята, където Че можеше да се скрие от вражи очи. Тук беше по-хладно, а имаше и зеленина, която беше като балсам за душата й след сухия пущинак между Хелерон и Етерионските гори. Потокът течеше по права линия, каквато не се срещаше естествено в природата, земята от двете му страни беше заравнена и очевидно е била обработвана някога, но Че можеше само да гадае кога и чии ръце са променили терена наоколо.

Още вървеше по брега на потока, когато чу нещо да изжужава над главата й като бързокрило насекомо. В торбата на Тото беше намерила нож и сега го стисна решително, завъртя се и приклекна в нелепо подобие на бойна стойка, но не видя никого, още по-малко в черно-златна униформа.

Тъкмо си мислеше, че може наистина да е било насекомо, когато нещо я фрасна отстрани по главата и тя се пльосна по лице в потока.

Когато дойде на себе си, откри, че ръцете и краката й са вързани с парцали от собствените й дрехи — не от униформената туника, която така и не беше съблякла, а от нейните си. Остатъкът от тях, както и другото съдържание на торбата бяха проснати като на изложение край малък огън. Ниска широка палатка беше разпъната до малък вир, в който потокът се вливаше, преди да продължи нататък по неестествено праволинейния си курс.

„Някой разбойник сигурно — предположи Че. — Мога да му предложа награда. Все ще успеем да се спогодим.“

А после чу стъпки, обърна се и едва не извика от уплаха, защото разбойникът се оказа осоид — не в униформа, но осороден отвсякъде, със загрозено от белези лице и дълго кожено палто, който се приближаваше с връзка риба в едната ръка и я гледаше замислено.

Повалил я беше с най-обикновена прашка откъм храстите на брега.

Казваше се Гавед и очевидно не беше типичен осоид, не приличаше на онези, които познаваше Че. Не беше с униформа, не носеше обозначителни знаци за чин, затова пък определено имаше вид на самотник. Когато Че събра смелост да го попита с какво се занимава, той обясни, че издирвал мъже и жени срещу заплащане.

— А сега хванах теб — добави той, — хубавка, закръгленка дезертьорка. Е, време беше да ми потръгне най-сетне. Един гаден паяк ме ограби, кучият му син, и още го гоня, но нищо не пречи да изкарам някоя пара междувременно, като те върна на господарите ти.

— Ако е за пари, заведи ме в Колегиум и…

— Момиче, аз точно от Колегиум идвам. Нищо чудно вече да е паднал проклетият му град.

— Не е, защото…

— Пък и — прекъсна я той, повишавайки глас — нямам никакво намерение да се връщам назад, докато онзи гадняр, паякородният, бяга с моя дял от плячката. Така че, ако нямаш нищо против, просто ще те предам където трябва и ще си вървя по моята работа.

— Ще ме убият.

— Че ще ти нашарят гърба с камшика, спор няма — отвърна без грам съчувствие той. — Може и да те убият, ако решат да дадат урок на останалите, но по-вероятно е само да те бичуват, понеже си от помощната войска. Що просто не им кажеш, че си се загубила?

— Не съм дезертьор — възрази тя. — Не съм от помощната войска. — После млъкна, защото знаеше, че каквото и да каже, само ще усложни положението си. Същото прочете и в очите на похитителя си.

— Съжалявам — каза той и вдигна рамене. — Човек трябва да си изкарва някак прехраната, а понякога това никак не е лесно.

Когато притъмня, мъжът заряза огъня да догори и пренесе Че в палатката си. Тя се уплаши, че ще се възползва от нея, но осородният само провери дали е вързана достатъчно здраво, после си легна в другия край и момичето осъзна, че по силата на някакъв свой си изкривен кодекс на честта, мъжът я е вкарал вътре, за да не й е студено.

— Моля те — заговори тя на гърба му. — Обещавам ти повече пари, отколкото ще ти платят осоидите. Само ме заведи в Сарн. Това едва ли ще те отклони много от пътя ти.

— Не ме карай да ти запушвам устата — сряза я той и повече не обели дума.

Гавед се събуди призори както винаги. Хубаво беше да пътува сам из пущинака. И с Фин му беше приятно да пътува, но само в началото. После беше започнало да му става тегаво. Отегчаваше се с други хора.

„Да де, толкова съм си самодостатъчен, че пак върша имперска работа.“ Проклетият паяк, онзи Сцилис, беше прозрял право през прехвалената му независимост, но на Гавед не му трябваха разни наемници да му казват онова, което си знаеше и сам.

Спомни си как беше видял Фин за последно — просната с рана от гвоздистрел в гърдите. Заслужавала бе нещо по-добро, но пък това се отнасяше за повечето хора, които умираха.

Момичето също се беше събудило. Гледаше го и явно се канеше пак да подхване молбите си. А това само щеше да го депресира.

— Излизам да пусна една вода — каза й той, — но ще държа под око палатката и помръднеш ли, този път няма да е прашка, а жило, разбрахме ли се?

Тя кимна и той излезе под меката светлина на изгряващото слънце да го посрещне усмихнат, както правеше винаги. А после усмивката му се стопи и той изръмжа:

— Кои, чумата да ви тръшне, сте всички вие?

Че гледаше осородния, който се върна в палатката със странно изражение на лицето. Държеше малък нож в ръка и тя отвори уста да изпищи, но той я изпревари, като прошепна:

— Сега ще ти срежа връзките. Без резки движения, ясно?

Ножът сряза въжетата на глезените й, после и на китките, след това мъжът излезе заднишком от палатката и Че видя как слънцето се отразява в острието, което той заби в пръстта.

Изпълзя предпазливо след него и видя, че не са сами, че поне десетина други клечат или стоят прави около палатката. Въоръжени бяха с лъкове, мечове и арбалети, бяха от всякакви раси и категорично приличаха на бандити.

— Е — промърмори Гавед, — сега май е ваша, като гледам.

— Не мърдай, осородни. Не сме приключили с теб — каза един от бандитите… и в следващия миг Че хукна напред и се хвърли с вик на бурна радост в ръцете му, защото под мръсотията, лекьосаната броня и мърлявите дрехи беше не друг, а принц Салме Диен, когото тя не вярваше, че ще види отново.

— Салма! Ти пък откъде се взе? Как?…

— Помогнаха ми да те намеря — отвърна той, прегърна я нежно и хвърли поглед през рамо към един от хората си. С плащ и качулка. А после качулката се вдигна и разкри лице светло, огряно в цветовете на дъгата.

— Открил си я?

— А после тя ме спаси — кимна Салма. След това погледна към осородния Гавед. — Този човек нарани ли те?

Гавед се напрегна видимо. Знаеше, че отговорът й ще подпечата съдбата му.

— Не — отвърна тя. — Изобщо.

— В такъв случай, осородни, прибирай си палатката. Идваш с нас. — После се обърна отново съм следовниците си. — Фалмес?

Минасец с кораво лице пристъпи напред.

— Да, шефе?

— Тръгваме към лагера, а после ще пратим куриер за Колегиум.

И тогава Че се сети за плановете, които Тото й беше дал, плановете, скрити и досега в пазвата на туниката й.

Войната далеч не беше приключила.