Осородните можеха да се изтеглят много по-бързо, отколкото враговете им можеха да ги последват, и точно това направиха — избягаха назад към лагера си, към релсовите автовозила и струпаната артилерия. Ала пазителите и много от тежкобронираните щитоносци не можеха просто да отлетят. Останали без избор и обзети от свирепо отчаяние, което враговете им щяха дълго да помнят, те продължиха да отстояват позициите си, задържаха напредъка на мравкородната войска и така дадоха време на другарите си да избягат. Обградени отвсякъде от неумолимите сарниански войници, те се биеха в стегнато каре и с горчива решителност, докато и последният не падна мъртъв.
Мравкоидите се престроиха, попълниха редиците си, стегнаха обточените с щитоносци карета, а частите, понесли най-тежки загуби, се разформироваха и оцелелите се вляха в други отделения. Войниците от ариергарда се заеха да изнесат ранените. Две автовозила бяха пострадали непоправимо преди вражеските оловомети да замлъкнат, а трето бе претърпяло повреда и сега занаятчиите сваляха трескаво бронята му, за да стигнат до двигателя. Сарнианците възстановиха бойния си ред спокойно, грижливо и без излишен шум. Не се втурнаха да преследват врага, напротив — оставиха осоидите да се изтеглят и паническото бягство да изтощи енергията им. Но щяха да ги последват със собственото си неумолимо темпо.
Бойците от Древната съобщност бяха друга работа. Те не спряха, когато сарнианците забавиха ход, за да стегнат редиците си. Вместо това продължиха да гонят безмилостно осородните, преследваха ги във въздуха, сипеха стрели по тях, сякаш смятаха да поддържат гонитбата по целия път до Хелерон. Че се опитваше да следи с далекогледа си чевръстите фигурки в сиво и зелено, но после изведнъж ги изгуби от поглед и всичко в полезрението й придоби жълто-черна окраска. Тя свали далекогледа и се опита да разбере какво става.
Богомолкородните и техните съюзници се изтегляха назад към сарнианската войска. Зад тях осоидите се прегрупираха за нов отпор, оформяха нова стена от щитове, леките въздушни отряди се събираха в бойна готовност. А още по-назад…
Обзе я усещането, че залозите се обръщат, макар че не би могла да посочи конкретна причина за лошите си предчувствия. Нищо не разбираше от тактика и стратегия, но нещо в нея шепнеше предупредително.
Релсово автовозило бе спряло в края на прекъснатия железен път и бълваше облаци пара. Осородни войници се изливаха от него като пълноводна река и бързаха да се включат в бойните редици на имперската армия. Подкрепления от Хелерон, съобрази Че, но имаше и нещо друго, нещо, което я притесняваше дълбоко, макар да не разбираше какво и защо.
Наоколо й беше пълно с мравкородни. Кажеше ли на един, все едно споделяше с цялата им армия. Ала какво да им каже? За какво по-точно да ги предупреди?
„И все пак.“
— Трябва да внимавате — извика тя на един полеви хирург наблизо. — Хората ви в предните линии трябва да са нащрек.
Мравкородният миеше кръвта от ръцете си. Погледна я все едно е луда. Транспортни автовозила обикаляха бойното поле и събираха ранените. Най-тежките случаи щяха да получат помощ тук, останалите щяха да бъдат транспортирани в Сарн. Полевите хирурзи бяха претрупани с работа.
— Царицата се консултира с тактиците си — каза внезапно хирургът и тя осъзна, че все пак е била чута. Очите на мъжа се разфокусираха за миг, после той добави: — Ще продължим напред. Трябва да ги притискаме, докато не остане накъде да бягат, и после да ги избием до крак. Трябва да унищожим обсадните им машини, за да защитим стените си. — Мъжът кимна. — Битката ще е трудна и дълга. — Последните думи си бяха негови, осъзна Че, но останалото идваше директно от царицата.
Докато траеше първият сблъсък, осоидите бяха успели да придвижат напред нови обсадни машини, още една група оловомети и немалко от преносимите катапулти, които можеха да се транспортират готови вместо да се сглобяват на място. Задачата на сарнианските автовозила щеше да се усложни. Всъщност, имперската артилерия вече стреляше, осъзна Че, макар повечето снаряди да не достигаха целта си. Сарнианската армия продължаваше настъплението си с все същото спокойно темпо, а рехавите крила от богомолкородни и молецоиди напираха нетърпеливо напред.
Следващата партида ранени беше пристигнала и Че заряза наблюдението, за да се включи в оказването на първа помощ. Не умееше много — само превръзки и по-простички шевове, — а и грижата за ранените мравкородни я изнервяше допълнително. Те не крещяха и не псуваха, защото черпеха сили от другарите си, от всепроникващата солидарност на общението в мисловната мрежа. Ако даваха израз на болката си, щеше да й е някак по-лесно. Около нея мравкородните хирурзи работеха бързо и мълчаливо, свързани помежду си и с пациентите. От това Че се чувстваше още по-несръчна и тромава, макар на нея да даваха най-леко ранените.
Имаше един миг — миг, за който по-късно Че щеше да си спомня ясно, — когато всички войници наоколо й застинаха едновременно за част от секундата, и тя разбра, че на бойното поле се е случило нещо ново. Довърши превръзката на ранения, за когото се грижеше, и отново взе далекогледа.
Армията на Сарн беше преустановила настъплението си, докато тактиците получат ясна представа какво се е случило. Новопристигналите осородни войски от релсовото автовозило се бяха строили в две редици на разстояние, което би затруднило и тежък арбалет. Ала все пак бяха произвели изстрели с някакво оръжие и резултатът бе видим по цялото протежение на сарнианския фронт — къси стрели като тези на гвоздистрелите, някои бяха рикоширали в щитове, други се бяха забили в брони, ала немалко мравкородни войници бяха извадили лошия късмет да ги уцелят в лицето. Сред богомолкородните имаше доста жертви, сигурно заради по-леките им доспехи.
Сарнианците подновиха настъплението си, автовозилата им потеглиха със същия стабилен темп. Имперски артилерийски снаряди падаха спорадично сред тях и скоро още едно бронирано возило спря заради раздробена лява верига. Мравкородните напредваха неустрашимо, но сред офицерите от авангарда течеше бърза дискусия какво представлява новото оръжие на осородните и как работи.
Двойната редица от имперски стрелци се издигна внезапно във въздуха и се премести с десетина метра напред. Маневрата им изглеждаше хаотична, сякаш не им е стигнало времето да я отработят добре. За миг сред редиците им настана голямо объркване — стрелците се опитваха да застанат на местата си, докато други части от имперската армия, същите, които преди малко бяха избягали от бойното поле, сега потегляха напред като подкрепления.
Като един, мравкородните войници ускориха крачка. Сега офицерите от авангарда виждаха по-ясно новите оръжия, които приличаха на лъкове със заряд от огнепрах като гвоздистрелите, само дето не се виждаше дим, нито се чуваше друг звук при стрелбата освен глухо прещракване.
Дрефос го беше пришпорил жестоко със сроковете, иначе нямаше да са тук сега. Нямаше да са тук и ако не бяха хелеронските леярни със своите неизчерпаеми количества материали на склад и способността им бързо да се пренастройват към ново производство. Тото беше работил денонощно, същото убийствено темпо налагаше и на подчинените си. Към края им позволяваше не повече от три-четири часа сън. И си спечели дълбоката им омраза — към него, полуродния, издигнал се до пръв помощник на Дрефос и техен пряк началник.
Фабриките продължаваха работата си и сега, разбира се, но Тото ги беше оставил в ръцете на други. Преди няколко дни, когато животът му окончателно се беше слял с убийствения цикъл на непрекъснатото производство, Дрефос дойде при него и му каза:
— Време е.
— Време за какво? — попита глуповато той.
— Време за истинския тест, Тото — отвърна с усмивка майсторът, като потриваше ръце и буквално грееше от ентусиазъм и нетърпение. — Войниците се упражняваха достатъчно. Постиженията им са в най-добрия случай приемливи, но ефективността на твоето изобретение ще компенсира недостатъчната им подготовка. Готови сме да пратим твоите подаръци на генерал Малкан.
— Искате да дойда с вас?
— Нима не го заслужаваш? — възкликна Дрефос. — Тото, аз много се гордея с теб. Направих истински удар, когато реших да те взема под крилото си. Би било черна неблагодарност, ако не те взема с мен сега, за да видиш творението си в действие.
„Тоест на фронта.“ Тото отвори уста и цяла навалица от думи се юрна да излезе, докато той се взираше във въодушевената физиономия на Дрефос. „Не искам да ходя на война. Не искам да гледам как творението ми убива хора.“ Но после си спомни какво беше казал Дрефос за двуличието. „Аз съм оръжейник. Заради жертвите трябва да съм там. Дължа им го. Защото е лично.“
— Ще ида да си събера багажа, майсторе — каза накрая той и широката усмивка на Дрефос изненадващо го ободри.
Ако не беше толкова уморен, пътуването по железния път щеше да е нетърпимо. Вагоните бяха претъпкани с войници, екипировка, провизии, разглобени бойни машини и резервни части за летала. Нещо като преносима война, която чака да я стоварят на най-горещото място. На Дрефос и Тото им бе отпуснато точно толкова място, колкото и на войниците, тоест почти никакво — гъчкаха се рамо до рамо с осородни занаятчии и офицери, всичките в лошо настроение. Пътуването щеше да е непоносимо, ако Тото не го беше проспал почти цялото. Събуди се чак когато непогрешимият му занаятчийски усет долови забавяне в скоростта на железопътната машина.
Отнякъде долиташе голяма врява. Тото попита какво има, но Дрефос го смълча с рязък жест. Вече бе скочил на крака, стискаше с металната си ръка една от кожените каишки, за да запази равновесие, и се ослушваше напрегнато.
— Битката е започнала — обяви той. — Пристигаме почти навреме. — После повиши глас, за да го чуят в целия вагон: — Чуйте заповедите ми! Куриер да доведе при мен генерал Малкан незабавно. Всички стрелци с щраколъкове да се подготвят за битка. Да се строят край релсите със заредени оръжия в ръка. Предайте заповедите назад!
Макар по време на пътуването основната тема за недоволство под сурдинка да беше Дрефос и неговите претенции, сега офицерите се разбързаха да изпълнят дадените от същия този Дрефос заповеди. Возилото спря с пронизително скърцане и осородни войници заизскачаха през всички врати, като се мъчеха да открият местата си в строя. От мястото си Тото виждаше как армията на Малкан прави опит да се прегрупира, очевидно понесла тежко поражение от сарнианските войски. „Точно като в приказките — помисли си той. — Пристигаме в последния момент и обръщаме битката.“
Стрелците с щраколъкове най-сетне се строиха в неравни редици и Дрефос ги подкара с бърз ход напред. Скоро хората му подминаха хилядите изтеглящи се осородни, избягали след първото стълкновение, а Тото, който тичаше с тях, видя тъмната линия на настъпващата сарнианска армия, истинска стена от щитове.
Един от стрелците произведе изстрел, най-вероятно неволно, после всички започнаха да стрелят, а Дрефос се разкрещя. Беше надянал нагръдник над робата си, но пак не приличаше нито на войник, нито на имперски офицер. Ала ругаеше яростно войниците като истински офицер и ги заплашваше с набиване на кръстосаните копия, ако моментално не презаредят оръжията си и не кротнат в очакване на заповеди.
Когато се обърна към Тото обаче, беше самото въплъщение на спокойствието.
— Далеч сме от ефективния обсег — каза той, — но видя ли?
— Какво да видя, майсторе?
— Стрелите ни стигнаха до предната линия на мравките — обяви Дрефос, доволен, сякаш току-що са му връчили подарък. — Дори оттук явно сме в обхват. Сарнианците спряха, виждаш ли? Изобретението ти е забележително, Тото!
А после отново стана делови, плъзна поглед по войниците и повиши глас:
— При моя заповед искам да се изнесете десет метра напред, за да скъсим още малко обсега. Готови! — Очите му се присвиха. — Сега!
Тото се затича, за да настигне стрелците, а Дрефос полетя като тях. Летеше зле, много тромаво, все едно е ранен, но не се поколеба да размаха криле, само и само да не изостане от тайното си оръжие. От тайното оръжие на Тото. Докато двамата настигнат бързокрилите стрелци, те вече се бяха строили в две редици, първата — на колене, втората — прави. Този вид строй се използваше повсеместно в Равнините от арбалетчиците.
— Готови! — извика отново Дрефос. Имаше си офицери за тази цел, разбира се, но те стояха и мълчаха, докато той си дереше гърлото да раздава заповеди. Тресеше се от вълнение, а непропорционалните му черти се бяха разтегнали в лудешка гримаса. — Заредете лъковете!
Доста нестройно осородните стрелци се заеха да натискат лостчетата на щраколъковете си, докато въздухът в батериите им се нагнети. Тото си представи механизма им на действие, заложен още в чертежите, които беше направил като чирак в Колегиум.
— Останалото са подробности — беше му обяснил Дрефос след първия тест. — Твоята батерия е истинска революция! Бихме могли да вградим възпламенител с огнепрах вместо твоята джаджа, и да използваме дългата нарязана цев, но огнепрахът е тромаво нещо. Възпламеняването води до откат на оръжието и отнема много от точността дори при малък обхват, освен това е опасен и скъп. Твоят въздушен заряд не предизвиква трептене, не носи риск за стрелеца и е напълно безплатен. Истинска революция, Тото! Войната прави още една крачка напред!
Имаше нещо неприлично в изражението на Дрефос сега. Възбудата му беше почти сексуална.
— Огън! — изкрещя той.
Първата редица на мравкородната армия буквално изчезна, мъже и жени отхвръкнаха назад, покосени от изненада и болка. В щитовете зееха кръгли дупки, ризниците дрънчаха разкъсани, а по целия фронт войници умираха без предупреждение под стакатовия ритъм на щраколъковете.
Тактиците на мравкородните явно бяха взели решение за секунди, защото армията им се втурна внезапно напред, при пълна скорост въпреки разстоянието, от бавен ход преминаха в спринт без предупреждение и в съвършен ред. За миг изпревариха богомолкородните си съюзници, а ранените си другари заобикаляха грижливо, но без да забавят и за миг скоростта си. За всяка друга армия придвижването на бегом при такова разстояние и с пълно бойно снаряжение би било лудост, но мравкоидите бяха най-силните войници на света, мъже и жени, които носеха ризниците си с години като втора кожа. За войници като тях това бе постижимо и те го постигнаха.
По фланговете богомолкородните явно решиха, че няма да останат втори в това състезание и скоро настигнаха мравкоидите, тичаха стремглаво с леките си доспехи, кожени жакети и люспести ризници, и цепеха въздуха с бойните си викове на фона на гробовната мравешка тишина.
Сбъркали бяха новите оръжия с обикновени арбалети, смятаха, че осородните ще са заети да презареждат трескаво и да въртят като луди манивелите, запъвайки раменете за нов залп, докато враговете им скъсяват стремглаво разстоянието. Още един залп почти от упор и после сарнианците ще ги прегазят.
Ала следващият залп на щраколъковете ги покоси жестоко, и не само първата редица — жертви имаше във втората, в третата и дори в четвъртата. Сарниански войници се спъваха в повалените си другари, неспособни да спрат навреме в лудешкия си бяг и твърде нагъсто, за да направят каквото и да било. По фланговете богомолкородни бойци падаха, отхвърлени назад от силата на малките снаряди. Настъплението на мравкоидите се забави, огъна се, а после налетя на следващия залп от щраколъковете.
Стомахът на Тото се обръщаше, ръцете му се свиваха безпомощно в юмруци. Какво ли не би дал да отклони поглед, но нямаше право, затова гледаше втренчено касапницата. „Имам отговорност към своите жертви.“
— Тестовете бяха красноречиви, разбира се — промълви задъхано Дрефос, докато стрелците презареждаха. — Но това тук е истинският експеримент. Всички тези мравки с металните си брони… а когато ударят метал, нашите снарядчета се сплескват, може да се изкривят дори, но продължават напред. Въртеливото движение, в това е тайната. Ако пронижат човек без броня, само ще оставят дупка и толкова, стига да не уцелят някоя кост, но ако носи броня и тя не издържи, човекът умира на място.
Тото гледаше. Не чувстваше нищо, само студ, все едно е получил смъртоносна рана и чака да умре. Не чувстваше нищо, а това означаваше, че не чувства дори вина или разкаяние, осъзна той.
А във Великата академия му бяха казали, че никога не ще се отличи в професията.
— Огън! — извика за пореден път Дрефос.
Последният залп бе изстрелян почти от упор и спря окончателно настъплението на сарнианската армия. Толкова много мъже и жени паднаха едновременно, че войниците зад тях се озоваха в капан от трупове на свои другари, които само допреди миг бяха живи и неразделна част от споделената мисловна мрежа.
— Лъкове долу! Отстъпи! — гласеше новата заповед на Дрефос. — Ред е на генерал Малкан.
— Защо да спираме сега? — попита безпомощно Тото.
Дрефос го погледна с усмивка.
— А мунициите, Тото? Имаш ли представа колко муниции изстреляхме за последните няколко секунди? Нека Малкан похарчи от своите хора, те не са толкова скъпи и по-лесно се заменят.
Осородните войници на Малкан вече се стичаха на бегом покрай фланговете на техните стрелци, по земя и по въздух, и връхлитаха с огън и меч останките от сарнианския авангард.
Преди да потегли с армията си от Хелерон, генерал Малкан беше оставил на Дрефос две хиляди войници, но фабриките, макар да работеха денонощно, успяха да произведат само хиляда и двеста щраколъка. Дрефос бе постигнал максималното с тях.
Че стягаше поредната превръзка, когато новината заля като невидима вълна хирурзите, ранените и войниците наоколо й. В миг мравкородните скочиха като един и хукнаха да качват ранените на транспортните автовозила. Движеха се с характерната си прецизност, но и някак твърде бързо, притеснено дори.
— Какво има? — попита тя. — Какво става?
Но никой не й отговори; санитарите вдигаха на носилка всеки ранен, който имаше шанс да оцелее, и го отнасяха на бегом към автовозилата.
Спера взе далекогледа си от Че, издигна се във въздуха, задържа се на място, пърхайки с крилца, и примижа пред окуляра.
— Отстъпват! — извика уплашено тя. — Сарнианците се оттеглят!
— Какво? — не повярва Че. В това нямаше смисъл. Само допреди десетина минути бяха напредвали толкова уверено. — Какво става? Спера? — До нея Ахеос опъваше спокойно тетива на лъка си.
— Войниците най-отпред удържат позициите си, но осоидите са ги налазили жестоко, а останалите… бягат. Буквално бягат. Държат щитовете над главите си и се изтеглят мълниеносно.
Всички автовозила потегляха, а войници отваряха широко вратите на влака. Че се оглеждаше сащисано.
— Не може да бъде!
— Богомолкородните по десния фланг още се бият — съобщи Спера с все по-треперлив глас. — Бият се като луди. Никога не съм виждала такова нещо… но са сами. Осите падат буквално на откоси, но са толкова много, че… Ще загинат, загиват, всичките загиват!
— А левият фланг? — извика към нея Ахеос.
— Те се изтеглят с мравките. Сарнианците от авангарда, те… няма да удържат още дълго атаката. Огъват се! Какво ще правят? Няма начин да се изтеглят дотук, преди осоидите да ги смажат!
Последният мравкороден адютант, прикрепен към отряда по левия фланг, отдаде чест на Сцеле. Трепереше едва доловимо, но нищо друго в стойката или гласа не издаваше ужаса, който се разиграваше в главата му.
— Предлагат да се изтеглите назад — каза й той. — Две роти ще останат тук и ще ги задържат, докато нашите хора стигнат до автовозилата и релсовия път.
— Ще бъде ли достатъчно? — попита Сцеле.
— Ще се наложи, по един или друг начин. Трябва да се изтеглим към града.
Сцеле се огледа. Беше изгубила само четвърт от хората си, защото новото оръжие на осоидите бе намерило малко цели в техните рехави редици.
— Ти! — извика тя и посочи към една от молецородните — девойка, сред най-младите в отряда. Сцеле нямаше време да преценява годно ли е момичето за задачата или не, имаше време само колкото да му даде нареждания. — Качи се на онази машина, дето се движи по релсите — заповяда тя. — Като спре, отлети към Доракс. Трябва да стигнеш там, разбираш ли? В Доракс трябва да узнаят какво става. Тръгвай.
Девойката кимна с насълзени очи и хукна да изпълни заповедта.
— Имам нужда от помощ — обърна се Сцеле към другите молецоиди. Останали бяха само десетина. — Трябва ми цялата помощ, която можете да ми предложите. Знам, че не мога да ви заповядам да помогнете, но сами виждате какво трябва да се направи.
— Виждаме какво една богомолкородна трябва да направи — каза най-възрастният измежду тях, мъж, прехвърлил шейсетте. — Ще ти помогнем с каквото можем.
— Но какво можем да направим? — възрази един от другите. — Слънцето отдавна изгря! Какво можем да направим посред бял ден?
— Забравяш се — упрекна го старшият. — Магията е страх, неувереност, съмнение. Все неща, които изобилстват на бойното поле. Хайде, елате.
Сцеле им обърна гръб. Вярваше, че ще направят каквото могат. На мравкородния адютант каза:
— Когато вашите две роти останат да задържат осоидите, ние ще се присъединим към тях. Уведоми за това началниците си.
— Времето за отпор вече настъпи — каза мравкородният и наистина, осоидите настъпваха, по земя и по въздух, приливна вълна от осородни войници, които доскоро бягаха да се спасяват, а сега прииждаха с кръвожадни крясъци да дирят отмъщение.
Сарнианските роти в авангарда бяха оформили дълга стена от щитове в две редици, втората — с насочени арбалети. Войниците се стегнаха да посрещнат сблъсъка с имперската армия; знаеха, че със саможертвата си, с неминуемата си смърт ще спечелят на съгражданите си време да стигнат до дома.
И понеже само това можеха да дадат, те щяха да го дадат охотно.
— Готови! — извика Сцеле. Летящи осоиди вече се стрелкаха във въздуха, запращаха припукващите си жила по бягащите войници, други бързаха напред към автовозилата.
Живяла бе достатъчно дълго, реши тя. Голяма част от живота си бе прекарала като шпионин на мистерите в Сарн и не бе вярвала, че ще й се даде тази последна чест — да умре както умираха богомолките.
— Нека тръгнем на лов за смъртта си! — извика тя на своите бойци, те вдигнаха оръжията си и хукнаха напред.
— Не виждам… — ахна Спера. — Не! Някакви войници изостават, за да дадат отпор. Богомолките… Богомолкородните по левия фланг се бият. Нападат осите… — Не намери сили да продължи, защото гледката беше потресаваща — богомолкочовеците изчезнаха като пясък под приливна вълна. Ала макар да ги погълна, вълната не ги помете; те бяха там, вътре сред имперските редици, танцуваха и сечаха, пронизваха, убиваха и умираха. — Като че ли… май част от осородните войници се бият помежду си! Нападат се и се колят един-друг във въздуха.
Първите изтеглящи се редици на сарнианската армия вече ги бяха подминали и тичаха към влака. Само половината от ранените бяха натоварени.
— Струва ми се… — продължи Спера, все така вдигнала далекогледа пред себе си, когато първият летящ осороден я удари и запрати към земята. Връхлетял я бе с меча напред, но в бързината прицелът му се беше изместил и вместо да я прониже, я удари с рамо. Завиваше за нов удар, когато стрела се заби под мишницата му и той пропадна надолу с писък.
Ахеос запъна нова стрела в лъка си. Мравкородните с носилките ускориха крачка, макар да знаеха, че някои от ранените няма да издържат лашкането. Ако не побързаха, от друга страна, жертвите щяха да са много повече.
— Ах! — изсъска Спера. Държеше се за ребрата, псуваше, но отчаяно се оглеждаше за далекогледа. Че я взе на ръце и я качи на най-близкото автовозило въпреки бурните й възражения.
— Тръгвай! — извика й Че и машината наистина тръгна, потегли със скърцане сред реката от войници, които се качваха на влака от предните вагони назад, спазвайки пълен ред дори в поражението.
Ахеос пусна втората си стрела и в същия миг го заля вълна от скръб и отчаяние. На бойното поле пощурелите осоиди бяха премазали малката групичка молецородни, слагайки край на магията, разбърквала допреди миг умовете им.
Сложи трета стрела и опъна тетивата, но преди да е стрелял, енергийно жило мина на косъм от него и го събори на земята. Чу писъка на Че, но някак от много далече, някъде отвъд непоносимата болка.
Заболя го още повече, когато го качиха в каросерията на автовозилото при ранените, за които самият той се бе грижил доскоро.
— Че! — извика и за миг зърна лицето й, но протегнатата му ръка не я достигна, а после машината потегли. Че щеше да остане тук. Влакът също потегляше, останало беше само едно автовозило, а и то му се стори пълно. — Че! — извика отново въпреки изгарящата болка. Тя викаше нещо в отговор, но Ахеос не я чу през всеобщата врява.
Че се огледа трескаво и разбра, че ако не направи нещо веднага, ще е закъсняла фатално. Хукна към последното транспортно возило, от големите, и се хвана отчаяно за скобите отстрани. Уви, машината вече се движеше и металните скоби започнаха да се изплъзват от хватката й. Извика, но водачът чуваше единствено гласовете в главата си. Че се препъна безпомощно…
Един от сарнианците се пресегна през ниската страница на каросерията, улови я за колана и с лекота я вдигна на платформата. Над тях летяха осоиди, но повечето се връщаха назад към основната маса на имперската армия. Водачът на машината увеличи рязко скоростта по неравния терен право към релсите, после Че долови някакъв свирукащ звук, но не й остана време да се чуди за произхода му.
Нещо я удари силно по главата, страничните греди на платформата я притиснаха, когато металното гюле на оловомет раздра каросерията сред фонтан от назъбени отломки. Автовозилото свърна внезапно настрани. Сарнианците около нея скочиха на земята още преди машината да е спряла окончателно. Че бе толкова зашеметена, че не ги последва, а остана да лежи в каросерията и да се бори с гаденето и световъртежа. Миг по-късно се чу приглушено изпукване откъм двигателя и дим обви машината.
Като кашляше и се давеше, Че изтегли меча си и се изтърси тромаво от задницата на спрялото автовозило. Накъдето и да погледнеше, виждаше осоиди. Зад нея влакът и автовозилата се отдалечаваха към Сарн. Оставаше й само слабата утеха, че поне Ахеос е с тях. Спътниците й от последното транспортно автовозило вече се сражаваха и падаха жертва на имперски мечове и енергийни жила. Че трепереше, а мечът в ръката й буквално се тресеше.
Така свърши сражението, което щеше да остане в историята като Битката на релсите.