Разединени равнини

7.

Наричаха Капитас Златния град, но това име изглеждаше заслужено само по изгрев-слънце. Жълтеникавият камък, от който беше построен градът и който се добиваше в десетки каменоломни, изгризали дупки в снагата на северните хълмове, улавяше зората и грееше с нея. След това си ставаше обикновен камък.

Капитас, това изкуствено цвете на Империята, беше достатъчно млад, за да пазят старците спомена за времето, когато реката е текла на воля покрай хълмовете и домовете на скотовъдците. Градът беше рожба на предишния император, пак по негово време бяха построени повечето сгради и инфраструктурата. Синът му беше оставил архитектите и зидарите да работят по същите планове като поредното обвързващо задължение, наследено от управлението на баща му. И ето че строителството продължаваше — скелето около строящата се казарма на Девета армия се виждаше от прозорците на двореца.

Но по изгрев градът му харесваше. Ето го тук, закусва на терасата и погледът му се плъзга надолу по стъпаловидните нива на великолепния дворец към елита на неговите поданици. Капитас никога не би могъл да се разрасне по естествен начин. Земята не беше достатъчна, за да го изхранва. Но като сърце на Империята, към него се стичаха голяма част от данъците и военната плячка на осородните. И ако този поток започнеше да намалява, въпросите на Рекеф нямаше да закъснеят.

Днес императорът закусваше в компания. Често канеше на трапезата си държанки, не толкова често — генерали или съветници, които си бяха спечелили благоразположението му. Ала веднъж в десетницата пращаше да доведат сестра му. Тя живееше в свой собствен дворец в другия край на града, дворец, който на практика беше луксозен затвор и нищо повече. Императорът беше наясно, че за да пристигне тук навреме за закуската, сестра му е станала малко след полунощ. Така де, щерката на Империята не можеше да се яви пред височайшия си брат, без да е подходящо нагиздена, парфюмирана и белосана.

В качеството си на император, Алвдан сам избираше бойните полета на своите победи, така че ето я и нея.

Седяха на една маса и не твърде далеч един от друг, а слугите се претрепваха да им сервират кекс с подправки, току-що изпечен хляб и топла медовина. Градът се събуждаше и стотици криле улавяха първите лъчи на слънцето. Никой от летящите му поданици не би си и помислил да наближи двореца, разбира се. На нивото над терасата имаше достатъчно пазачи, готови на мига да застрелят натрапника.

Имаше и още един пазач, разбира се, който стоеше зад стола на сестра му, повече като напомняне за положението й, отколкото от съображения за сигурност.

— Името ти пак изскочи на съвещанието — отбеляза той, отпивайки от медовината.

Изглеждаше напълно спокоен тук, отпуснат на стола си и раздаващ усмивки на прислугата. Тя, от друга страна, седеше с изправен като дъска гръб, ядеше колкото птиче, а маниерите й бяха безупречни. Осем години по-млада от него, все още почти дете, сестра му беше живяла в страх през съзнателната половина от живота си.

— Струва ми се, че генерал Максин искаше да ти напомни за себе си.

Алвдан умееше да разчита и думите, и мислите й. Сега тя стисна едва доловимо устни, което извика широка усмивка на неговите. Виж, това име тя никога нямаше да забрави. Трима братя и една сестра, по-малки от него и по-големи от нея, бяха паднали в жертва на Максин, било лично от ножа му, било по негова заповед.

— Аз, от своя страна — каза тя, — несъмнено съм благодарна на генерала за загрижеността му.

Той се засмя учтиво.

— Скъпа ми Седа, всички те държат най-сетне да откриеш своята посока в живота.

— Трогната съм. — Седа отхапа миниатюрна хапка от парчето кекс, без да изпуска от поглед ръцете му, в случай че императорът даде някакъв знак на пазача зад стола й. — Макар че мога да се досетя каква посока имат предвид.

— Те не разбират отношенията помежду ни — продължи Алвдан. Един слуга му поднесе още хляб и намаза порязаницата с масло.

— Боя се, че същото важи и за мен, Алвдан. — Усети как пазачът зад гърба й помръдва и побърза да добави: — Ваше императорско величество.

— Мислят ме за мекосърдечен. Терзае ги мисълта, че Императорът на осите има такъв осъдителен недостатък в характера си — уведоми я той.

— Значи сте прав, като казвате, че не ви разбират.

— Нахалството, скъпа ми сестро, не ти отива — предупреди я той.

Тя сведе глава, но погледът й все така следеше неотклонно ръцете му.

— Двамата с теб се разбираме, нали така? — настоя на своето той.

— Така е… ваше величество.

— Кажи го на глас — подкани я той. Тя вдигна глава да го погледне и той повтори: — Кажи го на глас. Обичам да го чувам от твоята уста.

За миг тя сякаш възнегодува вътрешно, но мигът отмина без следа.

— Вие ме мразите и презирате, ваше величество. Моето нещастие ви носи радост.

— А един император по право заслужава цялата радост, която може да му предложи животът, нали така — потвърди доволно той. — Моите съветници и техните планове! Те не разбират твоя потенциал. Миналата година крояха планове да те омъжат, да направят от теб нечия почтена съпруга. Явно не разбират, че ти не си като другите жени от нашата раса. Ти не си обикновено украшение, с което да закичиш някой мъж. Ти си оръжие и ако дръжката ти е в ръцете на мъжка ръка, то тази ръка ще обърне острието срещу мен. Мисля, че генерал Максин сам би приел да се ожени за теб, ако бях изглупял дотам, че да му позволя.

Тя промърмори нещо под нос и императорът удари нетърпеливо по масата с дръжката на ножа си.

— Казах, че по-скоро бих умряла, ваше величество — повтори по-високо тя.

Алвдан се усмихна.

— Е, значи идеята не е чак толкова лоша. Винаги мога да пратя някой да резне гърлото на Максин по време на първата брачна нощ. Това би било подходящ сватбен подарък, не мислиш ли?

— Ваше величество забравя кого всъщност иска да нарани — каза уморено тя.

— Може и така да е. Сега обаче искат да те въдворят в някакъв орден на аскети. Сякаш някоя разбунтувала се фракция не би могла да те извади оттам зад гърба ми. И точно в това е сърцевината на проблема. Докато си жива, ти винаги ще си заплаха за мен. Ако си мъртва… Ще трябва да браня трона си денем и нощем и ако ръцете ми са оцапани с твоята кръв, кой знае откъде ще дойде следващата заплаха? Така че, сестрице, волю-неволю ще трябва да те държа жива и близо до себе си.

— Ще ме държите само докато си осигурите наследник, ваше величество, а след това ще наредите да ме убият. Нищо чудно дори да го направите със собствените си ръце или лично да ме разпитвате до смърт в занданите.

— Уморява ли те животът, Седа? — попита я той.

Тя посегна към него, но студената стомана на пазача се опря в бузата й, преди ръката й да е стигнала до пръстите му. Момичето въздъхна дълбоко и дръпна ръка.

— Откакто баща ни умря, аз нямам живот. Имам само едно дълго падане и всяка десетница земята се отдалечава с още една десетница, а аз падам ли, падам. Но един ден земята няма да помръдне и моята агония ще приключи.

— Умееш да се изразяваш красиво — възхити се той. — Явно образованието ти не е отишло нахалост все пак. И понеже виждам колко добре ти влияе, мисля да го разширя.

Това беше встрани от обичайния коловоз на разговорите им.

— Ваше императорско величество? — попита предпазливо тя.

— С помощта на една малка разходка до занданите, скъпа Седа — каза той и когато сестра му въздъхна, добави: — Не още, скъпа сестро. Още не е дошъл твоят ред. Не, просто има един крайно интересен затворник, откритие на генерал Максин. Мисля, че трябва да го видиш. Нещо повече, мисля, че той има желание да те види.

Империята на осите се крепеше върху налагането на безкомпромисен ред. Дядото на Алвдан Втори, Алврик, го беше наложил насилствено върху собствения си народ, хора неспокойни и диви по природа. След него Алвдан Първи беше разширил имперския ред отвъд границите на Империята, а едноименният му син вървеше по стъпките му. Налагането на ред се бе превърнало в религия. Сложната система от чинове и постове в армията, ясно определеният статут на влиятелните родове, титлите и почетните звания, които тронът раздаваше, дори положението и привилегиите на отделни роби — всичко това представляваше подредба, в която всеки си знаеше мястото, от най-нисшите до най-висшите поданици на Империята.

Тази максима се прилагаше дори спрямо затворниците. Отношението към тях се беше развило до степен на изкуство — колко често ги хранят; дали килията им е достатъчно голяма да застанат прави, или да легнат в целия си ръст; дали ги държат на влага и студ; дали ги връзват на масите за разпити без друга причина, освен че им е дошъл редът. С това те даваха минималния си принос към всеобщото чувство за ред.

Онези затворници, които имаха какво да предложат на Империята, се ползваха с привилегии. Ако имаха късмет, след време можеше дори да се издигнат от затворници в роби — на същия принцип, при който заплахата да бъдат разжалвани в затворници държеше в подчинение и най-непокорните роби.

Ако се съдеше по тези строги стандарти, то мъжът, към когото брат й проявяваше интерес, явно имаше изключителен потенциал, защото килията му беше на най-горното ниво в най-приличния столичен затвор. Разполагаше с две стаи и преддверие, а тъмничарите дори похлопаха на вратата, преди да я отлостят, като предупреждение, че идват посетители. В преддверието седяха трима млади пажове, две момчета и едно момиче, които явно имаха грижата да прислужват на затворника. В този ред на мисли принцеса Седа забеляза колко бледи и изпити са младежите, а едното момче трепереше видимо.

Тя, разбира се, не беше истинска принцеса. Тази титла, която се използваше във Федерацията на водните кончета, й я бе дал един млад офицер, отчаяно галантен и политически наивен. Каква съдба го беше сполетяла след това Седа не знаеше, но компанията му беше запомнила като слънчев лъч, пробил за кратко облаците, които засенчваха постоянно живота й.

Приемната на затворника имаше големи прозорци с метални решетки, те обхващаха почти изцяло едната стена, както и част от тавана. Завеси нямаше. Слънцето се лееше безпрепятствено по пода чак до прага на спалнята. Тази стая беше тъмна, закрита от драперии и непроницаема за нейния поглед.

— Императорът е тук — обяви един от тъмничарите. — Покажи се!

За миг изглеждаше, че нищо няма да се случи, но после Седа чу шумолене откъм потъналата в сенки стая и една закачулена фигура в мърлява роба пристъпи предпазливо към границата на ярката светлина. Едната ръка, бледа като на смъртник и костелива като на скелет, беше вдигната срещу слънцето.

— Заповядваме ти да излезеш — нареди Алвдан и Седа реши, че брат й несъмнено се забавлява при вида на нещастника, който се пазеше от слънцето като от огън.

Тъмничарят посегна към бича на колана си, при което кльощавата фигура потръпна силно и тръгна бавно напред, извила глава да предпази очите си от светлината. Качулатата роба го криеше целия, виждаха се само деликатните ръце с остри нокти.

— Доведохме сестра си при теб, защото решихме, че може да проявите интерес един към друг — каза Алвдан с доволен тон. Качулката се обърна към нея и на Седа й се стори, че различава в сянката й воднисти очи, които се мъчат да я хванат на фокус.

— Представи се, твар — заповяда Алвдан. — Или хората от твоята раса нямат понятие от добри маниери?

Закачуленото същество изсъска уморено и продължи бавно напред. Спря на ръка разстояние от тях. Сини вени изпъкваха под прозирната кожа на ръцете му и нещо в този странен човек смрази Седа до мозъка на костите.

— Това е Седа, най-малката от рода на баща ни, така както ние сме най-големият — обяви Алвдан. — Назови се.

Гласът, който се разнесе, беше дрезгав и нисък.

— Уктебри Саркадът, ваше императорско величество, почитаема господарке. — Гласът беше мъжки и без сянка от акцент, сякаш човекът беше роден и отрасъл тук, в Капитас.

— Нима е признак на добри маниери да се криеш в сенките на качулка? — настоя Алвдан. — Сестра ми със сигурност заслужава нещо повече. Хайде, покажи се, твар.

Странникът, нарекъл себе си Уктебри, потръпна отново и едната му ръка помръдна безсилно към прозорците. Промълви нещо, което прозвуча като молба.

Бичът на тъмничаря изплющя и стресна Седа. Уктебри отскочи назад, макар че камшикът не го беше докоснал. И по-добре, помисли си Седа, защото ако го беше ударил по китката, ръката му можеше и да се откърши, толкова беше тънка.

Треперещите ръце се вдигнаха да свалят качулката.

Гледката не беше толкова страшна, отначало поне. Стар човек или много болен човек. Бледа, прошарена от вени глава с рядка тънка косица на тила. Тънък врат с нагъната от бръчки кожа. Устните бяха сбръчкани и сухи, носът — остър, а на челото му имаше морава синина.

Заслонил ги с две ръце, той отвори с мъка очите си и я погледна. Бяха изпъкнали, с яркочервени ириси, които се впиха в лицето й въпреки ослепителната дневна светлина. След като видя очите му, Седа осъзна, че онова на челото му не е синина, а кръв, съсирек, който се местеше под восъчнобледата кожа.

— Не разбирам — каза на брат си тя. — Кой е този старец?

— Нали я чу, Уктебри? — подсмихна се самодоволно Алвдан, сякаш двамата с чезнещия старец споделяха някаква шега за нейна сметка. — Е, дори ние изпитахме съмнения, когато те видяхме за пръв път. Дори на нас ни беше трудно да повярваме, въпреки уверенията на генерал Максин. Но ето те — в цялата ти прелест.

Уктебри обърна глава да го погледне, после червените му очи се спряха отново върху нея. Ако не бяха те, щеше да изглежда като обикновен старец. Ала очите му, те сякаш виждаха през нея. Седа усещаше силата на червения поглед като гадене в стомаха, като сърбеж между плешките.

— Докосни я — заповяда Алвдан. Седа се дръпна моментално назад, но пазачът, онзи, който цяла сутрин бе стоял зад рамото й, сега побърза да я стисне за лактите. Уктебри провлачи крака напред, ненормалните му очи се впиха в нейните от долу нагоре, а езикът му се стрелна заострен и червен между устните.

Нещо ужасно щеше да се случи. Седа не можеше да обясни предчувствието си, но подтикът да избяга беше по-силен от всичко. Започна да се дърпа и гърчи в хватката на пазача, ужасена до дъното на душата си от стареца, който беше само на крачки от нея и бавно се приближаваше.

А после той застана току пред нея и устата му се отвори — зъбите вътре бяха тесни и заострени като жълти шишове за плетене. Протегна кльощава ръка и я стисна за китката.

Не беше силен, но не беше и толкова слаб, колкото подсказваше крехкото му тяло. Седа измъкна ръката си от студената хватка и Уктебри проговори със същия спокоен, нисък глас:

— Трябва да усетя кръвта, ваше величество.

Седа чу как Алвдан изважда кинжала си от канията, после усети острието му на шията си. Старецът побърза да вдигне ръце.

— Съвсем леко убождане, като с карфица, ваше императорство. Само колкото да я усетя. Не повече. Засега. Всяко нещо с времето си.

Всички бяха полудели без съмнение. Ако в сърцето на Алвдан имаше и трошица братско чувство, Седа би го обърнала на молба. Вместо това затвори очи и извърна глава, а той сграбчи ръката й и поряза единия й пръст.

Уктебри посегна алчно към оръжието, но Алвдан му поднесе само върха.

— Не си прави излишни илюзии за положението си, твар — каза императорът. — Знаеш какво си. А сега направи каквото трябва.

Старецът се наведе напред, сви шепи под кинжала да улови евентуалните капки, после се наведе над стоманата и заостреният му език облиза кръвта за броени секунди. Макар и само няколко капки, кръвта й изглежда му вля нови сили. Когато отново я погледна в очите, в неговите се четеше единствено глад.

— Ще свърши ли работа? — попита го Алвдан. — Или да търсим по-далечни роднини?

Уктебри разтегли устни в лукава усмивка.

— Ще свърши работа и още как, ваше възхитително величество. Тя е… съвършена. В най-висша степен деликатен вкус.

— Братко… — Гласът й трепереше, но в момента Седа не даваше и пукната пара. — Какво става?

— Нищо особено — отвърна й той. — Малко забавление. Не бой се, скъпа сестро. И ти имаш своя роля в пиесата, но не се налага да учиш нито реплики, нито танцови стъпки. Хайде, водете я.

Изведоха я след него в преддверието, където чакаха бледите пажове.

— Какъв е този човек? — заекна тя.

— Нима не се досещаш, сестрице сладка? — Усмивката на Алвдан беше по-широка отвсякога. — Върни се назад в спомените си от детството, когато седяхме заедно пред огъня и слушахме приказки.

Най-лошото бе, че Седа знаеше какво има предвид той и нямаше нужда да й обяснява.

— Не може да е…

— Страхотна находка на Рекеф и генерал Максин, нали?

„Те идват нощем, за да пият от кръвта на живите, древните вещери, страховитите синове на нощта, които крадат лошите деца от леглата им и повече никой никога не ги вижда…“

— Но комарородни не съществуват. Никога не са съществували. Тях ги има само в приказките… нали?

Уви, изправена пред самодоволната усмивка на брат си, императора, Седа разбра, че истината е друга.