Разединени равнини

40.

Беше най-великата магия, от самите приливни брегове на Вещото време.

Тук, сред гъстите стволове на вековни дървета, по древни пътеки през леса, те дойдоха в една безлунна нощ. Бавни редици от закачулени в сиво фигури вървяха решително през непрогледния мрак с наведени глави. Имаше някакво отчаяние в тях, опърпана гордост, вдигната като знаме. Колко ли бяха изгубили вече, за да стигнат до този хал? „Гледай внимателно, млади послушнико.“

Имаше светлини напред, слаби макар: плетени кошници, пълни със светулки, които даряваха подводното си сияние на трите дънера, но дори не докосваха сенките между тях. Фигури чакаха там, високи, ъгловати. Имаше и черен метал, люспести ризници, върхове на копия. Това място беше свещено и там те държаха идола на своето Изкуство, реликва, която гниеше вече хиляда години. Около идола стояха самите богомолкородни, и те като статуи, с някои от тях бяха и гигантските изгърбени силуети на побратимените им насекоми, прибрали смъртоносните си щипки сякаш в мълчаливо съзерцание.

„Гледай внимателно, млади послушнико.“

В бавна и тържествена процесия закачулените мъже и жени се приближаваха през гората към тях. Нощта тежеше наоколо, ала над света се бе сипнала зора, която прогонваше и най-тъмните сенки. Това беше краят на Вещото време и из целите Равнините властта им се свиваше от ден в ден. Древните им градове бяха превзети — Патис, Тир Амек, Шаларна и Амира бяха паднали пред гнева на разбунтувалите се роби и нито техните умения, нито смъртоносната стомана на богомолкородните им войници можеха да спрат потопа. Робите — глупавите и грозните, лишените от грация и изящество — бяха отхвърлили тяхното господство. Бяха си направили брони и ужасяващи нови оръжия, и се бяха обявили за свободни.

„Патис, Тир Амек, Шаларна, Амира.“

Наум Ахеос изрече новите им имена: Колегиум, Тарк, Сарн и Мина. И колко ли още, които са били домове на неговите молецородни предци, а после са потънали в забвение?

И когато единството било най-нужно, настанал разкол. Векове на борба държали молецородните в едно. Събирали огромни армии срещу извиращите от земята стоножкородни. Разтуряли машинациите на всички други магически раси — паякоиди и комарородни, подлите бръмбари убийци и древните погребани царства на голоохлювните. Ала въстанието на робите ги ударило дълбоко в самата им същност и те се разпаднали на парчета. Някои настоявали да се договори мир, други — че трябва да се оттеглят в отшелничество. Фракциите и партиите се разраствали, стигнало се до кръвопролитие, но не срещу врага, а помежду им, и през цялото това време неотвратимата вълна на историята ги изтласквала настрани, към периферията, и заличавала знаците за тяхното съществуване.

„Виждал си наши зидове в Колегиум, които още стоят, видя и подземната канализация в Мина, която конощипородните построиха за нас. Какво друго стои?“

И се стигнало до това. Накрая се стигнало и до това. Последният опит да се призоват пресъхващите сили на старата магия, която преди била неразделна част от живота на молецородните — този най-амбициозен от ритуалите. Дошлите тук били ренегати, разбира се. Дори най-убедените привърженици на войната в Тарн и в Доракс, които проповядвали кърваво възмездие, не искали да имат нищо общо с това. Ала тези отцепници се били заклели да рискуват всичко, да използват докрай потенциала, който расата им била натрупала през столетията. Отишли при богомолкородните с истории за мъст и войнствената раса се вслушала в думите им. А накрая дошли и тук.

„В Даракион.“

В Даракионския лес, помисли си Ахеос. Даракионският лес е гора. „Даракион“ би било името на богомолска крепост, каквато няма там.

„Но е имало.“

Крепостта Даракион тъмнееше неясна в мрака между дърветата, а тук беше сърцето й, идолът й, някога свещен като онзи в Паросиал, място за поклонение и преклонение.

Събрали се бяха около него, тези закачулени сенки, а богомолкородните стояха горди и силни заедно с побратимените си насекоми и чакаха могъществото на Вещото време да се стовари върху неверниците, да раздроби умовете им и да ги изпълни с ужас.

Това беше най-тъмната и най-великата магия, замисляна някога, магия, която да спусне сянка връз Равнините, и тази сянка да трае сто години и да сломи непоправимо духа на онези, които почитаха дневната светлина, да ги завлече назад към робството. Магия, която да покрие целия свят и да изкорени революцията чак до идеите, които я бяха породили. Магия, която да разболее света чак до времето на внуците на техните деца… или завинаги.

Беше най-великата магия, най-черната магия, и се обърка ужасно.

„Не искам да гледам това“ — настоя Ахеос, но хорът от шептящи гласове не се трогна.

„Ти не успя да разчетеш посланието ни, млади провидецо, затова трябва да ти покажем.“

И той видя — нямаше глава, която да извърне, нямаше очи, които да затвори. Видя как ритуалът достигна кървавата си кулминация и как магията започва да се разкъсва. Видя делото, заличило крепостта Даракион от всички карти и превърнало едноименната гора в място на страх, което дори дървосекачите от Хелерон и Империята не смееха да доближат. Видя го и нададе вой, но студени ръце го държаха здраво, принудиха го да види всичко докрай, всеки миг от страшната кончина.

И той видя какво бе сторено на мъжете и жените от Даракион, видя причината да останат в леса отвъд хода на времето, разкъсвани от неспирна омраза, безкрайна жажда за мъст и нетърпима болка.

Ала най-вече видя какво направиха от прогнилия идол и каква бездна от сила и зло се роди от ритуала им. Видя я — малка, с релефна дърворезба и по-могъща от най-смелите мечти на скририте; и разбра, че отново е изплувала в света, въжделено оръдие за злата ръка, която я намери.

Кутията на сенките. Душата на Даракион.

— Е, кажи ми — подкани го Стенуолд, — кажи ми защо да поемам неоправдания риск да те оставя жив и още повече — да те задържа близо до себе си.

Талрик се усмихна, облегнат спокойно от другата страна на масата, все едно се намираше в собствения си кабинет.

— Започни да мислиш като човек с твоя занаят, майстор Трудан, а не просто като равнинец. Доскоро и аз бях шеф на агентурна мрежа. И двамата знаем колко ценен е вражеският агент, когото сме успели да привлечем на своя страна.

— Не мога да ти имам доверие.

— Има начин да прецениш стойността на онова, което ти казвам. Със сигурност мога да ти бъда по-полезен от твоята паякородна изменница.

— Не, не можеш — каза с равен глас Стенуолд.

Талрик вдигна вежда.

— А, значи така стоят нещата? Ясно. Е, искаш ли да ти разкажа за нея? Истината? Сигурно още се питаш дали хитрата ти паякородна любовница не си е оставила резервен изход?

— Талрик — изръмжа предупредително Стенуолд, после усети, че ръката му се е плъзнала към дръжката на меча. Талрик също гледаше натам.

— Не мислех, че си способен да убиеш невъоръжен затворник.

— Ти си осороден — изтъкна Стенуолд. — Следователно никога не си невъоръжен. Какво искаш, Талрик?

Осородният се изправи и част от небрежното спокойствие на маниерите му се отлюспи.

— И преди съм бил сам, и преди се е случвало да ме преследват, но никога едновременно и никога до такава степен. Винаги можех да разчитам на Империята. А сега откривам, че Империята, която уж познавах, е една празна черупка, запъртък. Отвътре е прогнила заради боричкащи се фракции и аз, който ги презирах, станах жертва на политиката. Кажи ми, Стенуолд, ти вярваш ли в нещо отвъд себе си, в нещо по-голямо?

— Вярвам, че е дълг на силните да помагат на слабите, че мъжете и жените трябва да живеят в мир и да съграждат заедно — отвърна бръмбарородният, без да се замисля. Това беше доктрината, върху която почиваше цялата философия на Колегиум.

— А аз вярвах в Империята. Но тя се оказа недостойна за вярата ми — каза горчиво Талрик.

— Значи сега си по-имперски от самата Империя, така ли? — Стенуолд поклати глава. — Нещо не те виждам като чак такъв изменник.

— Имах възможност да умра за вярата си, майстор Трудан — изтъкна Талрик с изненадващо чувство, — но когато се стигна дотам, когато дойдоха да изпълнят смъртната ми присъда, аз се възпротивих. Решението ми бе взето тогава, в мига, когато вдигнах ръка срещу палачите си. Вече не мога да твърдя, че съм верен син на Империята, щом не изпълних последната й воля. Искам да живея, Трудан, а ти знаеш не по-зле от мен каква е съдбата на агент, отблъснат и от двете страни. Свършен е. Свършен и мъртъв. Затова ти предлагам услугите си — вземи ме под крилото си, възползвай се от знанията и уменията ми, докато още можеш.

— Седни — подкани го Стенуолд, после добави: — Нека поговорим.

Талрик се тръшна на стола и хвърли поглед към Ариана, която го гледаше враждебно.

— Тя все още ме иска мъртъв, както виждам.

— Може би е по-умна от мен — отбеляза Стенуолд. — Какво знаеш за войската, която заплашва Сарн?

Талрик вдигна вежди.

— Доколкото си спомням, тази чест беше запазена за Седма армия. Крилатите фурии на генерал Малкан. Малкан е най-младият генерал на Империята и един от най-амбициозните.

— Каква е политиката на Империята към затворниците, взети в плен след битка, Талрик?

Въпросът очевидно изненада осородния.

— Зависи каква е битката. След сраженията с мравкородни например военнопленници почти няма. Ако битката е била ожесточена, войниците избиват ранените почти до крак, без значение дали са се предали или не.

Стенуолд откри, че е стиснал до болка ръба на масата. Представяше си как Че се предава с вдигнати ръце, но въпреки това мечовете я съсичат.

— Значи сарнианците са загубили битка — заключи след кратко замисляне Талрик. — И твой близък е бил с тях? — Тъй като Стенуолд не отговори, осородният вдигна вежди за пореден път и добави: — Не ми казвай, че става въпрос за племенницата ти, майстор Трудан.

В тона му нямаше подигравка, затова Стенуолд кимна утвърдително.

— Съжалявам — каза Талрик и когато Стенуолд го изгледа гневно, продължи: — Направи ми впечатление на интелигентна и изобретателна млада жена. — Помисли малко и предложи: — Искате ли да ида и да ви я намеря?

— Ти? — възкликна недоверчиво Стенуолд.

— С малко помощ — отвърна Талрик. Виждаше се, че създава в движение план. — Не е невъзможно. Аз поне съм от подходящата раса и сред многохилядната войска на Малкан ще изглеждам като поредния пешак. Или като поредния член на леките въздушни отряди, според случая.

— Трябва да помисля — каза Стенуолд и се изправи.

— Поне разгледайте предложението ми.

— Трябва да помисля — повтори бръмбарородният и излезе от стаята. Ариана го последва, като преди това стрелна Талрик с отровен поглед.

„Никакви лоши новини повече, моля те. Никакви куриери.“ Още не можеше да се отърси от спомена за скръбта на Спера, когато й съобщи, че Скуто е загинал. „Време е най-после да си ида у дома.“ Край с военните въпроси. Край със стискането на ръце. У дома, такъв е планът. Не искаше да види повече мраморните зали на Амфиофоса. Време беше да се прибере и да измисли начин да си върне момичето. „Някакъв начин, който да не включва Талрик в уравнението.“ А ако нямаше такъв? „И откъде да знам, че ще спази обещанието си? Ако Империята се съгласи да го приеме отново, той ще ме предаде без колебание.“

Слезе уморено по стъпалата пред Амфиофоса и появата му веднага предизвика възгласи сред окъснелите празнуващи.

— Това никога ли няма да свърши? — промърмори той, увесил нос.

— Хората от моята раса дават мило и драго да ги аплодират така — смъмри го Ариана, а после сведе виновно глава пред острия му поглед. — Извинявай, знам, че не това искаш да чуеш.

— Но си права, впрочем, защото и аз съм като тях — каза горчиво Стенуолд. — И аз плета паяжина точно като Теорнис. Разликата е, че в моята паяжина се хващат мои хора. Моите приятели, моите роднини.

Силен страх изопна лицето на Ариана и Стенуолд се завъртя, изтегляйки в движение меча си. После замръзна, чул уплашените възгласи на неколцина от празнуващите при вида на оголената стомана.

— Значи още ти викат войнемайстор — изрече познат до болка глас, познат от двайсетина години. Стенуолд прибра меча си. И без това нито бащата, нито дъщерята се бяха трогнали особено от появата му.

Протегна ръка, която трепереше леко, и се здрависа с Тисамон.

— Представа си нямаш колко се радвам да те видя — увери го той. „Липсвала ми е компанията на откачен убиец.“ Засмя се с глас при тази мисъл и отиде да прегърне Тиниса. Но тя направи крачка назад и Стенуолд зърна брошката с кръга и меча на ревера й. После вдигна очи към лицето й и видя там цената, която девойката беше платила за тази чест.

— Тиниса…

— Оцелях — отвърна с равен тон тя.

— Богомолкородните?

— Оцелях — повтори тя.

Стенуолд усети как Ариана потръпва до него.

„Цял народ от Тисамоновци? Как изобщо са я оставили жива?“

— А Колегиум още стои — отбеляза Тисамон. — Вие, бръмбарите, винаги ме изненадвате.

— Разбрах, че и вие двамата имате известна вина за това развитие на нещата — подхвърли Стенуолд.

Последното му спечели усмивка от Тиниса.

— Не знаехме дали Теорнис ще пристигне навреме. Нито дали изобщо ще се опита.

— И за мен е изненадващо — призна Тисамон. — На каква цена бе спасен градът?

Стенуолд кимна в знак, че признава основателността на въпроса.

— Поне сме тук, за да я платим. Паякородният Аристои може да не беше единственият, на когото дължим спасението си, но появата му се оказа решаваща и това не може да се отрече.

— Светът се е обърнал надолу с главата — заяви Тисамон. Задържа погледа си върху Ариана и чак сега я позна в бялата студентска роба. Позна я и острието на ръкавицата му щръкна на мига.

Стенуолд сложи ръка на рамото му, без да поглежда към острието, и се взря смело в очите на приятеля си.

— Тя беше до мен — изтъкна. — Спаси ми живота и се би за моя град, макар че можеше да ме предаде и убие по всяко време. Тя е… — „Моя, тя е моя.“ — … вярна — добави накрая. — Да не забравяме, че именно Ариана ни предупреди за векианците и ни спечели ценно време.

— Доверието се гради бавно — отстъпи Тисамон под предпазливия поглед на Ариана.

— Виждам, че и на сънародниците й не си имал достатъчно доверие, щом не си приел поканата да се качиш на флагманския им кораб — отбеляза Стенуолд.

— Колкото до това… — Тисамон хвърли кос поглед на дъщеря си, — имахме друг ангажимент.

— Една дребна работа — потвърди Тиниса. — Скоро ще разберем дали сме успели.

Халдред беше осороден от добро семейство, капитан от имперската армия и човек, чиито професионални предпочитания биха го отвели до доживотна синекурна длъжност в имперската столица Капитас. Ала понастоящем беше изгряваща звезда в свитата на генерал Максин и понякога му се падаха задачи, които не можеше да избегне. Много зависело от тази му задача, така му бяха казали, и евентуалният му успех щял да се запомни. Името му щяло да бъде споменато пред самия император.

Беше се отбил в лагера на Четвърта армия колкото да размени няколко думи с генерал Алдер и сега летеше с негов ескорт над осеяния с шубраци терен и се оглеждаше за лагера на паякородните. Подготвил им бе цяла тирада от любезни слова, носеше и чанта с документи за сътрудничество и взаимна изгода. Империята и Паешките земи бяха като двама великани, които са се сблъскали едва наскоро и още си изпробват взаимно силите. Това тук беше едното от двете места, където великаните можеха да се видят очи в очи. Ако можеше да избира, Халдред би предпочел град Соларно с цялата декадентска пищност на Паешките земи, излегнала се на хълбок покрай брега на красиво езеро, толкова голямо, че стига до хоризонта. Но ето че го бяха пратили тук, в пущинака, с изрични заповеди.

Вече се свечеряваше, а той още не беше открил лагера им. Изглеждаше невероятно двеста души да се скрият толкова добре в опоскан район като този, но търсенето му все още не се беше увенчало с успех.

Един от мъжете в ескорта извика нещо, посочи и Халдред различи някакви хора сред рехава горичка. Те трябва да са, реши капитанът, и започна да се снижава.

Кацнаха недалеч от дърветата и тръгнаха предпазливо към тях. Нямаше запалени огньове, нито великолепни шатри. Халдред навлезе в сянката на клоните, но дори оттук не виждаше никого и нищо.

— Говоря от името на Империята — извика той. — Идвам като посланик в Паешките земи.

— Сериозно? — чу се тих глас, почти в ухото му. Халдред отскочи назад… и се озова право пред нечие бледо, свирепо лице.

Изобщо не бяха паякородни. Натресъл се бе в паяжина от съвсем различно естество.

На светлината на мъждив фенер в палатката си генерал Алдер преглеждаше последните данни, докладвани от интендантите му. Положението с провизиите ставаше отчайващо. Скорпионородните се бавеха с доставките през пустинята, а керваните, които генералът пращаше лично, ставаха жертва на разбойници — навярно същите тези скорпионородни. „Проклети варвари — изсумтя вътрешно Алдер. — Ако зависеше от мен, щях да ги окова всичките.“ Но не зависеше от него. Империята не проявяваше интерес към завоюването на териториите им, защото Ръбатата пустиня не предлагаше нищо ценно, освен правото на преход, а дори и то не скъсяваше значително времето в сравнение с обходния маршрут.

Това безкрайно чакане беше смърт на войника — дните се точеха бавно, а заповед за действие така и не пристигаше. Уж щеше да е само временен бивак за през нощта — такава заповед беше издал, когато за пръв път се натъкнаха на паякородните. А ето че още бяха тук и с мъка осигуряваха минимални доставки на продоволствие от Тарк. Войниците бяха неспокойни, дърлеха се помежду си, налягаше ги мързел. Всичко това беше пагубно за дисциплината, но Алдер беше военен до мозъка на костите и не можеше да действа на своя глава. Имаше нужда от изрични заповеди.

Имперското пратеничество най-после беше пристигнало в лицето на онази лигава марионетка Халдред, така че утре сигурно щяха да поемат по пътя за Меро. Жалко, че междувременно войската му се беше превърнала в банда лентяи.

Майор Маан влезе в палатката му и козирува.

— Викали сте ме, генерале?

— Върна ли се дипломатът, майоре?

— Сигурно е останал да пренощува при паяците, генерале — докладва Маан с неприкрита завист в гласа. Великолепните шатри на Теорнис, пъргавите слуги и най-вече жените го бяха впечатлили дълбоко.

Паякородният аристократ често местеше лагера си по навика на странстващите благородници, опъваше палатката си ту на някой хълм, ту в падина, ту на крачка от морския бряг, ту само на стотина метра от имперския лагер. Алдер му нямаше и грам доверие.

— Къде е разположил лагера си тази вечер, майоре? Какво докладват съгледвачите ви?

— Нищо, генерале. Нито дума.

Алдер въздъхна.

— Ами разберете, майоре.

Вместо да го остави на мира в собствената му палатка и да изпълни лично заповедта, Маан прати войник да намери някой от дежурните лейтенанти, а после седна най-нахално да чака заедно с генерала. Появата на лейтенанта беше истинско облекчение.

— Разузнавачите ви докладваха ли къде е разположил лагера си паякородният лорд, лейтенанте? — попита го Маан.

— Още не са се върнали, майоре.

Алдер присви очи.

— Какво, нито един?

— Моят отряд още не се върнал, генерале — повтори непреклонно лейтенантът.

— В случая не става дума за нещо важно, майоре, но когато задам въпрос, държа да получа отговор.

Маан козирува и излезе, последван от лейтенанта. Не след дълго се върна.

— Генерале, никой от съгледвачите не се е върнал.

Алдер се изправи бавно.

— Какво искаш да кажеш?

— Нито един не се е върнал, генерале — повтори Маан, като облизваше притеснено устни. — Ще ви уведомя незабавно, щом…

— Но вече е почти тъмно — изтъкна Алдер. Подаде глава през платнището и се поправи: — Не, направо си е тъмно. И ти ми казваш, че нито един от разузнавачите не се върнал?

Маан го зяпна.

— Аз… говорих с поне половината от дежурните лейтенанти…

Алдер го изгледа продължително, после влезе отново в палатката.

Отиде при портупея си, който висеше на един стол, и извади меча от ножницата.

По периметъра на имперския лагер, от външната страна на правилен кръг от запалени факли, патрулираха часови и при всяка среща спираха да разменят по някоя дума. Разчитаха на факлите да разпръскват нощния мрак, защото осородните бяха създания на дневната светлина.

Първата стрела дойде без предупреждение от мрака и съвсем безшумно заради хитиновия материал, от който беше изработена. Прелетя и се заби дълбоко в шията на един войник точно над огърлието на бронята му. Войникът я погледна невярващо, изпусна копието си и падна, а двамата му непосредствени съседи само зяпаха тъпо.

Звукът от триста стрели, разцепили нощния въздух, беше тих като шепот… докато не намериха целта си.

Генерал Алдер излизаше от палатката си, когато чу първите викове.

— Какво?… — започна той и онемя. Факлите по западния периметър се виждаха между редиците от палатки, виждаше се и как гаснат една по една и как вълна от мрак залива имперския лагер. Вълна от тъмни силуети, за които почти безлунната нощ не беше пречка и които държаха в ръце почернена стомана.

Алдер чу как офицерите му се опитват да вдигнат тревога, да организират войниците за отбрана, ала нито един не успя да довърши изречението си. Наоколо му летяха стрели, пробиваха напосоки брезента на палатките или поразяваха мъжете, изскочили навън с набързо навлечени доспехи, а някои и без оръжие.

— При мен! — извика Алдер. — Кръгова отбрана около мен!

— Кръгова отбрана около генерала! — включи се и Маан в надвикването. — Всички отделения да се строят и… — А после падна и ръцете му се сключиха около края на стрела, която го беше пронизала през гръдния кош и го бе приковала към земята.

Ала Четвърта армия беше голяма, някои войници бяха успели да се въоръжат, други бяха почти голи, но всеки се включи според силите си в сражението. Алдер видя жила да се врязват във вълната от нападатели, а слабият им светлик му даде известна представа какви са. Бяха се разгънали нашироко и рехаво, а не като дисциплинирано войсково подразделение. Светликът на жилата му показа и друго — осородни войници се опитваха да оформят фронт пред него в опит да го защитят. Но усилията им нямаше да решат проблема. Това беше очевидно, макар Алдер още да нямаше представа кой е нападнал лагера му. „Паякородните, те трябва да са.“

Мравкородните на капитан Анадус бяха успели да се строят, но и те отстъпваха със застъпени щитове между палатките, като губеха хора в движение. Ако повече от войниците на Анадус бяха оцелели при обсадата на Тарк, може би сега щяха да наклонят везните в тяхна полза, но вместо да се бият, мравкородните търсеха начин да се изтеглят от бойното поле.

Нападателите се стовариха върху нестройния имперски фронт и войниците на Алдер се огънаха веднага. Генералът вдигна меча си и се хвърли напред, парира удара на една рапира и с нетипична за напредналата си възраст пъргавина се мушна под гарда на противника си и заби меч в тялото му. Неколцина от хората му изстреляха едновременно жилата си и на тяхната светлина Алдер различи лицето на мъртвия си противник.

„Богомолкоиди? — помисли си той в пълно недоумение. — От лесовете оттатък Меро? С какво толкова ги провокирахме?“ Лагерът наоколо му бързо падаше в ръцете на врага. Богомолкородните бяха стигнали до струпаните на едно място артилерийски машини и палеха де що видят с масло от счупени имперски фенери. Майор Григан и неговите занаятчии се разтичаха да угасят пламъците, но не стигнаха далеч.

— При мен! — извика отново Алдер и гласът изстърга в гърлото му от гъстия дим. Видя, че група войници начело с полковник Карвок прави опит да се присъедини към неговите хора, но богомолкородните ги дялкаха по краищата както се дялка дърво. Бяха на десетина метра, когато Карвок падна със стрела в гърдите, след което отрядът му се разсипа за броени секунди.

Мечът на Алдер се стрелна нагоре и улови спускащото се сърповидно острие, ала миг по-късно някой заби копие в хълбока му. Острият накрайник мина през ребрата и потъна дълбоко в тялото му. Алдер извика от болка и със сетни сили се опита да убие мъжа… не, жена беше… но богомолкородната го прикова с копието си към земята, стъпи на гърдите му да освободи острието, после продължи нататък почти без да забавя стъпка, освен да забие пътьом копието си още веднъж, този път в гърлото му.

— Попитахме ги колко бойци може да мобилизира Фелиал най-много — обясни Тиниса на Стенуолд, — и те казаха от хиляда до хиляда и петстотин, тоест всички освен децата. Нямаше разногласия по въпроса, че дори хиляда и петстотин бойци не могат да удържат атака на осородната армия, която ги превъзхожда двайсет-трийсет пъти по численост. И тогава ние ги попитахме колко осоиди биха могли да убият, ако самите те, богомолкородните, се хвърлят в атака. Изненадваща нощна атака срещу армия, която дълго е стояла в принудително бездействие, войниците са отегчени и не очакват неприятности…

— И те прецениха, че всеки би могъл да убие по трийсетина — довърши Тисамон. Усмихваше се — с особена, типично богомолска усмивка.

Воините на Фелиал се пръснаха из имперския лагер, като колеха всичко живо по пътя си, не спираха нито за миг, не забавяха крачка, не даваха на врага време да осъзнае, че извършителите на изненадващата атака трудно може да се нарекат армия. Не, бяха само отряд, многократно по-малоброен от противника, но вилнееха сред палатките с ярост, родена от дълго потисканата ненавист към Умелите господари на светлата половина от света.

Не пощадиха нищо и никого. Бяха богомолкородни, следователно не вземаха пленници и не държаха роби. Не очакваха милост и не проявяваха милост. Когато стигнаха до голямата палатка на дъщерите на милосърдието, Норса се изправи невъоръжена на прага й и за миг появата й сякаш смути богомолкоидите, но жаждата им за кръв беше голяма, а снизхождението им — незначително, затова нито лечителките, нито ранените се спасиха.

Онези войници, които успяха да избягат — защото дори богомолкородните не бяха докрай достойни за хвалбите си, — щяха да дадат неясни и противоречиви показания на разпитите по-късно, но тази нощ нямаше да я забравят никога. Дори разпитвалите ги щяха да изгубят спокойния си сън и да се стряскат от кошмари, пълни с кръв и сенки, сякаш самата нощ имаше зъби и те бяха паднали в зейналата й паст.

От войниците на Четвърта армия, по-известна като Шиповете, оцеля едва един на всеки четирима.

Стенуолд посрещна с изумление новината. Имперската армия, тръгнала да овършее крайбрежието, я нямаше. Теорнис вече му беше разказал как само с двеста души успял да подложи крак на цяла армия осородни, първо лично, а после чрез свой братовчед, с когото си приличали много и който лесно можел да мине за него с помощта на умело положен грим. За по-нататъшните си планове относно Четвърта армия Теорнис само беше намекнал — не искал да се хвали предварително с неща, които още били в процес на подготовка.

Стенуолд погледна към Тисамон и се ухили широко.

— Добър момент избра да запознаеш Тиниса с наследството й — отсъди той.

Тисамон обаче не се усмихна.

— Те няма да се бият за Колегиум, Стенуолд. Но ще се бият. Когато дойдат отново, осоидите ще открият, че пътят по южното крайбрежие вече си има пазачи. — Мисълта за предстоящото угаси блясъка в очите на Тисамон и Стенуолд понечи да го окуражи с някоя дума, когато Ариана го дръпна за тогата.

— Стенуолд!

Беше се обърнала и гледаше назад към стъпалата пред Амфиофоса. В сградата все още влизаха и излизаха доста хора въпреки късния час.

— Какво? — „Убийци — помисли си веднага той. — Сигурно е познала някого по лице.“

— Стенуолд, искаш Талрик за себе си, нали?

— Да, защо?

— Тогава събери войници, колкото можеш повече — изсъска Ариана. — Ако го искаш, ще трябва да се биеш за него. Сега, или ще е твърде късно!

„Войници? Когато си имам Тисамон?“

— След мен — изръмжа и хукна нагоре по стъпалата. Тисамон го последва незабавно, острието на ръкавицата му се разгъна в движение. Стенуолд чу Тиниса и Ариана да подтичват отзад; знаеше, че Тиниса вече е изтеглила рапирата си. В тяхната компания се чувстваше далеч по-сигурен, отколкото с двайсетина от мравкородните войници на Паропс, да речем.

— Какво има? Казвай! — настоя той, докато търчаха по коридорите на Амфиофоса.

— Видях я! — съобщи Ариана. — Дошла е да го убие!

— Коя? — изпъшка Стенуолд, вече останал без дъх.

— Жена водно конче! Тисамон знае!

Тогава я видяха — стоеше пред стражите, охраняващи стаята на Талрик, жена от Федерацията с отметнат плащ, под който бронята й грееше с цветовете на дъгата. Бръмбарородните стражи явно не знаеха какво да я правят — сигурно се чудеха дали не е от чуждоземните войници на Теорнис. Вдигнали бяха наполовина щитовете си и я гледаха намръщено. Внезапно в ръцете й се появи дълъг меч с право острие. Завесата на входа към стаята на Талрик беше дръпната наполовина, сякаш жената се бе опитала да мине между стражите по право.

— Пуснете ме да вляза — настоя тя с тон все едно отправя последно предупреждение.

— Спрете я! — извика Стенуолд и едва успя да се закове на място извън обсега на странния й меч. Поне се надяваше, че е извън обсега му. Жената промени моментално стойката си, така че дъгата на оръжието й да покрива едновременно и стражите, и Стенуолд, и за миг се възцари тишина, докато напрежението нарастваше до точката на скъсване.

— Госпожо Фелисе. — Тисамон стоеше до Стенуолд. Сърповидното острие на ръката му беше готово за бой, но на лицето му се появи странно изражение.

Жената впери поглед в него и нещо се промени едва доловимо в очите й.

— Госпожо Фелисе — повтори бавно Тисамон. — Вече сме се срещали. Помните ли?

— Бихме ли се? — попита тя с глас като на малко дете.

— Удостоихте ме с тази чест, да — потвърди богомолкородният, придавайки особена тежест на думите си, специално значение, което имаше смисъл само за тях двамата.

Нещо се промени отново в очите й, нещо, което се опитваше да бъде чуто… а после лицето й пак застина в съвършена маска, красива и страшна едновременно. Стражите стиснаха боздуганите си и вдигнаха щитове.

— Открих плячката си — заяви студено жената. — Той е тук, в тази стая. Няма да позволя нищо да застане на пътя ми. Дори ти, богомолкородни.

Тисамон прошепна едва чуто:

— Какво… какво има в стаята, Стенуолд?

— Тисамон, моля те…

— Защото аз знам кого преследва тя, Стенуолд.

„Има и по-лесни начини да съобщя новината на Тисамон“ — помисли си укоризнено Стенуолд. Убийственото напрежение, което се излъчваше от жената, беше като пронизителен звук току извън обхвата на слуха му. Кръвопролитието беше неизбежно.

— Той е вътре — призна Стенуолд. — Талрик. Предаде се доброволно. Твърди, че Империята му е издала смъртна присъда.

— Така твърди, значи? — процеди презрително Тисамон. — Тази жена иска да го убие, Стен. Иска да му среже гърлото и да танцува на гроба му. Лично аз нямам нищо против.

— Ние… имаме нужда от него — прошепна Стенуолд, без да отделя поглед от жената водно конче. Фелисе, или както там се казваше тя, стоеше неподвижна като статуя, взряна във вътрешния си свят. Много дълбоко във вътрешния си свят. „И преди съм виждал такъв поглед, при Тисамон.“ Имаше и друг непознат, по-надолу по коридора — дългокос паякороден с крива усмивка. Нищо чудно, че бяха стигнали дотук, без да предизвикат подозрения — в ден като този и двамата заедно. Просто поредните задморски чуждоземци, участвали в спасяването на Колегиум.

— Какво има? — проговори отново Фелисе и стисна по-удобно меча си. — Или се бийте, или се дръпнете. Онзи вътре го бройте мъртъв. Както и всеки, който застане на пътя ми.

На времето този ход винаги му се струваше разумен и обещаващ, макар никога да не оправдаваше докрай очакванията му. Стенуолд тръгна бавно към нея. Зърна Талрик между двамата пазачи. Нещо си беше отишло безвъзвратно от очите му, надеждата да му дадат последен шанс.

— Стенуолд — каза осородният, наполовина като предупреждение, наполовина като молба, — не забравяй за Челядинка…

Без предизвестие мечът на жената цъфна до врата на Стенуолд. Той се вгледа в очите й и видя там лудост, сбираща се като облаци пред буря.

„Поредната ми лоша идея.“

— Аз съм майстор Стенуолд Трудан от Колегиум. Този човек… — тук нервите почти му изневериха, но се овладя и продължи: — За този човек отговарям аз. Защо искаш да го убиеш?

Мечът подскочи и острието му отвори плитка рана. По врата на Стенуолд потече кръв.

— Ами попитай го — изсъска жената. — Майстор Стенуолд Трудан от Колегиум. Сякаш не стига, че хората му озлочестиха родината ми и избиха хиляди мои сънародници. Попитай го какво е сторил лично на мен.

„Не забравяй за Че.“ Възможно бе Талрик да е единствената й надежда.

— Талрик? — повика го той с прегракнал глас.

— Стенуолд, имаш нужда от мен.

— Само ако знам, че говориш истината — заяви твърдо Стенуолд и видя как нещо прекоси лицето на осородния. Човек, попаднал в собствения си капан. Талрик знаеше какво ще се случи още преди да е изрекъл признанието си, и в този фатален миг Стенуолд най-сетне различи някаква добродетел, оцеляла отвъд принципите, които Империята беше вградила в него, защото въпреки онова, което щеше неизбежно да последва, Талрик каза:

— Убих децата й, майстор Трудан. Империята искаше да се прекъсне кръвната линия на едно от благородните семейства във Федерацията, затова аз отидох в замъка й и убих всичките й деца. Тя не ни очакваше и нямаше меч. Чух, че я направили робиня. Явно е успяла да избяга. — Гласът му беше равен, болен.

Стенуолд си представи Че, мъртва или затворена в някоя имперска килия, или в ръцете на осородни занаятчии, после се вгледа в лицето на Фелисе и го видя с нови очи. Беше лицето на майка, която е обичала децата си и която не иска друго, освен да отмъсти за тях.

„Нямам право“, разбра той и даде знак на стражите, които се дръпнаха с нескрито облекчение. Фелисе му хвърли още един поглед преди да влезе в стаята.