Разединени равнини

41.

Похитителите й бяха намерили чифлик наблизо със скупчени нагъсто каменни постройки и голям зимник, който бяха разчистили предварително, изхвърляйки всичко, което не ставаше за ядене или за друга непосредствена употреба. Че се надяваше собствениците на чифлика да са избягали преди бурята в черно и златно да застигне стопанството им.

Занаятчиите се бяха разшетали в зимника още преди да започне битката — използвали бяха греди от разрушена барака да сковат малка кошара, побираща десетина пленници. Няколкото засъхнали кафеникави петна подсказваха, че тя не е първата, която хвърлят тук.

Но в момента беше единствената — единствената, която бяха взели в плен от многото вражески войници, останали ранени или окъснели на бойното поле след Битката на релсите.

Когато се смъкна замаяна от повреденото автовозило, Че бе изтеглила меча си, убедена, че всеки миг ще срещне смъртта. Опитала се бе да влезе в кожата на Тисамон или на Салма, да умре, убивайки, и да посрещне с разтворени обятия края си като истински боец.

Ала накъдето и да погледнеше, полето край релсите гъмжеше от осоиди, небето тъмнееше от тях. Мъже, които преди час се бяха спасявали с бягство, сега отново бяха тук и само кръв можеше да утоли жаждата им за отмъщение. Навсякъде осородни войници налитаха на оцелелите сарнианци и ги подлагаха на кървава сеч. Избиваха полевите хирурзи без значение дали те вдигат оръжие да се защитят или не. Избиха и ранените, така както други осоиди правеха същото навсякъде по бойното поле.

Усети как мечът се изплъзва от пръстите й. Главата й се въртеше, неспособна да възприеме заобикалящия я ужас, и в този миг Че си даде сметка за самозаблудата, с която е живяла. Това тук беше истинското лице на войната и тя, Че, никога нямаше да е истински войник.

Стояла бе там неподвижна и незабелязана, докато осородните търчаха наоколо й. Именно неподвижността я спаси. Неподвижността и празните ръце, докато накрая един осороден не кацна пред нея — пред ококореното, невъоръжено бръмбарородно момиче. Сигурно я бе взел за робиня. Извика двама свои другари да я отведат и тя тръгна с тях без съпротива. Само допреди миг планираше как ще продаде скъпо живота си като истински воин, но след като видя как сарнианците правят същото, отново и отново наоколо й, разбра, че адски много й се живее.

Не че бе отървала със сигурност кожата — вече близо два дни я държаха затворена тук, дали й бяха вода, но не и храна. По звуците, които долитаха отгоре, се досети, че осоидите преместват лагера си, но изглежда не бързаха да догонят сарнианците по пътя към града им. Никой не бе дошъл да я разпитва, да я спасява, да я погледне дори.

„Робство“ — каза си тя. Наистина ли щеше да е чак толкова лошо? Може пък да случеше на добър господар. Все пак имаше образование, и не какво да е, а получено в Колегиум. Може да й поверят обучението на осородни деца.

Знаеше, че животът в робство може да е много тежък, но също така беше наясно, че на света има и много по-лоши неща от робството.

Откъм капака в тавана се чу шум и сърцето й се сви, защото купата с вода, която й бяха оставили, все още беше наполовина пълна.

В зимника беше тъмно като в рог, непрогледен мрак, който би я сломил, ако не беше Изкуството й, което го разсейваше в достатъчна степен. Сега през отворения капак по каменното стълбище се изля слънчева светлина, толкова ярка, че тя заслони с ръка очите си. Чу тътренето на крака в сандали и надникна през пръсти.

Осороден войник я зяпаше колебливо, вдигнал фенер с минерално масло и слаб синкав светлик.

— Тя е — каза той на някого зад себе си, после слезе по стъпалата да направи място.

Мъжът зад него слезе по стълбата тромаво и с усилие, като се подпираше с ръка на стената. Не беше с имперска униформа, а в дълга роба с голяма качулка — не личеше да има нужда от фенера, докато я оглеждаше внимателно.

— Само една — промърмори уморено той. — Колегите от разузнаването ще са по-недоволни и от мен. Ще я дадат на тях обаче, освен ако не я поискам лично от Малкан. Спомена, че имала някакви инструменти у себе си?

— Само няколко, полковник — отвърна войникът. — Не пълен занаятчийски комплект, но пък е бръмбарородна, полковник. А те уж разбират от машини.

— Щом няма нужните инструменти, значи не разбира — изръмжа закачуленият мъж. — Навярно е безполезна робиня или нещо такова. Но пък сарнианците май не държат роби, нали? — Вдигна глава да погледне към трети човек, който стоеше в горния край на стълбите и който явно поклати отрицателно глава. От мястото си Че го виждаше като изгърбен силует.

— Значи не я искате? — попита настойчиво войникът и Че усети как гърлото й пресъхва внезапно. Имаше само бегла представа за какво говорят, но перспективата да попадне в ръцете на имперското разузнаване й изглеждаше по-страшна.

— Извинете, господине — успя да изрече тя. — Аз съм завършила Академията. Учила съм история, политика, икономика…

— Занаятчия ли си? — прекъсна я троснато качулатият, все едно говореше на дете идиотче.

— Учила съм малко механика… — Дори в този момент плащаше данък на честността си.

Той я изгледа отново, после отсече:

— Не. Да я вземат от разузнаването. Няма да лиша генерал Малкан от информацията, която хората му могат да изтръгнат от нея.

След което се обърна и закуцука обратно по стъпалата към дневната светлина.

Чак когато си тръгнаха и отнесоха последната й надежда със себе си, Че осъзна нещо жизнено важно. Не всички й бяха непознати.

„Защо тук?“ Изглеждаше невъзможно. Видяното се беше запечатало като белег от дамга в главата му. Че, запряна като животно в онази импровизирана кошара долу.

О, Тото лесно можеше да навърже събитията, довели я тук. Терзанията му извираха от фактите, за които можеше единствено да гадае. Чии ли трупове се въргаляха сред сарнианските жертви на бойното поле? На Стенуолд, може би? На Тиниса?

Може би молецоидът Ахеос също беше загинал.

Тази мисъл раздвижи кръвта му. Ако Ахеос беше мъртъв…

Но и Че можеше скоро да умре, веднага щом приключат с изтезанията. Служителите на генерал Малкан без съмнение щяха да изтръгнат от нея всичко, което знае за Сарн, всичко, което би могло да улесни предстоящата кампания.

Тото стоеше и наблюдаваше Дрефос. Той говореше с един от офицерите на Малкан. В последно време генералът общуваше само чрез посредници, сигурно защото се чувстваше засрамен, реши Тото. Защото за всички беше повече от очевидно, че битката я обърна Дрефос, че именно той успя да наклони везните в тяхна полза, и то точно когато войската на Малкан отстъпваше безславно. Дрефос беше човекът, спрял настъплението на мравкородните и вдъхнал кураж на имперските войници.

„Или по-точно аз — помисли си горчиво Тото, — само дето никой не го знае.“

И толкова по-добре — не защото Дрефос му беше отмъкнал признанието, нищо подобно. Не, Тото сам се беше дръпнал в сенките, стискайки палци заслугите му да не се разчуят, след като бе видял отблизо какъв чудовищен ефект има изобретението му върху метал и човешка плът.

Сред примитивните народи като богомолкородните договорите и споразуменията се подпечатваха с капка кръв. Е, неговият договор с Дрефос и Империята беше подпечатан обилно, с толкова кръв, че Тото газеше в нея до кръста и тепърва щеше да затъва още. А после изведнъж се беше появила Че, появила се бе като гузна съвест, която да му напомни за извършеното предателство.

„Така й се пада.“ Тото втвърди сърцето си. Че никога не се замисляше в какво се забърква. А и Стенуолд — как изобщо бе допуснал племенницата му да се озове в центъра на бурята? Редно бе той също да плати за безотговорността си. Той, както и молецоидът, задето я беше подлъгал на това опасно място. Някой със сигурност трябваше да плати. Това би придало някакъв смисъл на цялата история.

— Тото?

Той вдигна стреснато поглед и видя Касзаат да върви към него. Изглеждаше разтревожена.

— Пак си се оклюмал. Какво има?

Ето, това е жена, достойна за вниманието му, каза си той. Жена, която не се гнуси да пусне полуроден в леглото си. И която очевидно държи на него.

„По заповед на Дрефос.“

— Тото, какво има?

Посегна към него и той се дръпна несъзнателно.

Болката в очите й сигурно беше искрена и Тото си даде сметка каква отрова са влели във вените му Дрефос и Империята, отрова, заради която никога няма да е сигурен какво мислят за него хората — и Касзаат, и всеки друг, — кое е истинско и кое е престорено. Озовал се бе в един свят, където всичко се измерваше по обективни мерки, оценяваше се с яснотата на хладния разум и след това се привеждаше в действие. Тук го ценяха заради занаятчийските му умения и макар самият той да ценеше тези си качества повече от всичко друго, някак не смяташе, че това е аршинът, с който да се отмери целият му живот. Бяха го свели до чифт ръце, които да сглобяват, и до мозък, който да създава. Тук той не беше Тото от Колегиум, а само трудоспособно допълнение към амбициите на Дрефос.

„А нима това е толкова лошо?“ Нима и преди не беше живял по същите правила и според евтината цена на смесената си кръв? Работил бе два пъти по-усърдно от колегите си и беше получавал два пъти по-малко в замяна. Студенти, които при завършването си имаха по-малко талант, отколкото той притежаваше още преди да постъпи в Академията, се бяха уредили на престижни постове с високо заплащане, а той, който имаше в актива си единствено умения и висока квалификация, бе останал на улицата. Дори в малкото общество на Че, Стенуолд и другите, Тото винаги се бе чувствал като петото колело, от което никой не се нуждае.

Е, тук поне се нуждаеха от него. И дори да го ценяха единствено като стока, като полезен придатък, поне Дрефос му беше сложил висока цена. Достатъчно висока, за да пощади живота на Салма в замяна на неговите умения.

Но тази сделка вече беше сключена и сега Тото нямаше какво да размени срещу Че. „Не мога да я спася.“

Простичко за казване и изненадващо лесно за изричане.

„Не мога да я оставя да умре ей така, без да й се обадя поне.“

И тук беше препъникамъкът, който срина логичната му постройка. Трябваше ли сам да си разпори корема, като й разкрие в какво се е превърнал? Или да живее до края на дните си с натежало сърце, с вината, че не е събрал смелост да поговори с нея преди края? „Или тайничко ми се ще да й покажа, че все пак съм постигнал нещо в живота си?“

Той стисна юмруци и пред очите му възкръснаха последните конвулсии на сарнианското нападение, фонтаните кръв от пробития метал и разкъсаната плът.

„Превърнах се в разрушител. Какво може да ми се опре оттук нататък? Какво може да ме спре?“

Че чу капака да се вдига, но през отвора не нахлу слънчева светлина. Явно по някое време денят се беше сменил с нощ, без тя да разбере.

Този път мъжът беше само един. Носеше покрит фенер с мъждива светлина, но за нейните очи и това беше достатъчно.

Не беше докрай сигурна, че го е познала, докато той не спря. Млад мъж, широкоплещест и як, със смесена кръв, познат, но не съвсем. Видя и подробностите — хубав колан с инструменти, за какъвто винаги си беше мечтал, но не можеше да си позволи. Дрехи в черно и златно, меч и опознавателни знаци. Всичко това й беше непознато. Едва когато мъжът слезе в зимника и застана от другата страна на скованата от греди решетка, Че се убеди, че не бърка.

— Тото?… — Гласът й излезе треперлив. Не знаеше да вярва ли на очите си. — Ти ли си? Не може да бъде.

Той я погледна в очите. Чертите му бяха някак по-твърди, отколкото ги помнеше Че. Но след последната си среща и двамата бяха минали през тежки изпитания.

— Тото, не стой така. Трябва да ме освободиш. Сигурно знаеш какво ще ми сторят, ако остана тук.

Лицето му се втвърди още повече.

— Нямам ключове — измърмори той и продължи да я зяпа.

— Тото… какво изобщо правиш тук? — попита го тя. — Нали уж тръгна за Тарк… и защо носиш това… тази униформа?

— Защото е моя — заяви той и Че усети как неочакваният прилив на надежда започва да се отлива безславно.

— Твоя… откога?

Тото разбра какво се върти в главата й. Че превърташе назад общите им спомени и се опитваше да го намести в ролята на шпионин още от самото им начало. Защото бедната Че изобщо не допускаше, че хората се променят.

— От Тарк — уточни той. За него беше важно да се разбере, осъзна Тото, че е открил новото си призвание едва след като тя го е отхвърлила.

— Но защо? — изуми се тя, все още шепнеше, но с нескрито възмущение. — Те са врагът, Тото! Те са чудовища!

Младежът усети как гневът му нараства.

— За да спася Салма — отвърна троснато, — защото иначе щяха да го убият. Или не си е струвало, според теб, така ли? Може би просто трябваше да умра заедно с него?

— Но това… — Тя млъкна и го зяпна. — Но ти нали си свободен — продължи упорито по грешната улица. — Можеш да избягаш, да идеш в Колегиум и да им кажеш какво е станало тук.

— Нямаш си никаква представа какво стана тук. — Че омаловажаваше саможертвата му и това го ядоса още повече. Така и не бе успял да я впечатли като приятел, като боец, още по-малко като възможен любим, отхвърлила беше чувствата му по най-лошия начин — дори не се бе досетила за тях. — Искаш ли да знаеш — попита той с треперещ глас — какво точно се случи?

— Не разбирам, Тото.

— Аз съм причината, Че. Простичко е. Всичките онези мравкородни, които загинаха? Аз ги убих. Когато Сарн падне, аз ще съм човекът, който го е прекършил. Когато тази армия или друга като нея се озове пред портите на Колегиум, това ще съм аз, разбираш ли? Когато Равнините се превърнат в западните покрайнини на Империята, моето име по право трябва да е на картите.

Тя отстъпи от рехавата дървена решетка.

— Тото?

— Всичко е мое дело, Че. — Тя отстъпваше, а той пристъпваше напред и скоро стисна гредите все едно той е затворникът. — Онова, което твоят чичо взе за играчка в Колегиум, тук осоидите го превърнаха в оръжие. Помниш ли как винаги говорех, че искам да се занимавам с оръжия? Е, това вече е факт и моите оръжия печелят войни.

Опряла гръб в далечната стена на кошарата, Че най-после го видя наистина — не като приятел, не като любим, а като враг.

— Ти?

— Аз. От край до край. — Сега, когато най-после бе привлякъл вниманието й, жаждата за признание го напусна и остави след себе си само горчива празнота. — Така че не мога просто да си тръгна, Че. Промених се. Друг съм. И платих за тази промяна с кръв, чужда кръв.

— О, Тото…

И той зачака присъдата, която несъмнено заслужаваше, последния изблик на гнева й, преди да бъде изтръгнат от корен по време на разпитите.

— Съжалявам — промълви тя. — Толкова съжалявам. — И изражението на лицето й му каза, отвъд всяка сянка на съмнение, че тревогата й е само и единствено за него, за изгубения й приятел.

Нещо се надигаше в него, нещо, което гореше по-силно и от огън, но той го стъпка решително. Беше ученик на Дрефос. Не съществуваше чувство, което да се изплъзне от контрола му.

— Стига си го повтаряла. — Гласът му пресекваше, което го изненада. — Намерих си мястото. Няма за какво да ме съжаляваш. Себе си съжалявай. Знаеш какво ще ти направят. — В главата му, право от най-дълбокото място в сърцето, изплуваха думите: „Онова, което ще й направят, е нищо в сравнение с това, което сториха на мен.“

Че тръгна бавно към решетката, протегнала леко ръка сякаш да докосне неговата, и Тото изведнъж осъзна, че усети ли допира й, ще умре. Отстъпи със залитане, докато не докосна с пета стъпалата зад себе си.

— Свърши се — изрече. — Това е краят. — Опита се да прогони следващите думи, но те си проправиха път до белия свят: — Съжалявам, Че. Съжалявам, че се получи така.

Тя стоеше при решетките, когато той си тръгна. Мъждивата светлина на фенера освети мокрите следи по лицето й и Тото си помисли, че това ще са единствените сълзи, който някой някога ще пролее за него.

„И къде е проклетата кутия?“ Това се питаше Уктебри Саркадът, докато крачеше напред-назад из удобната си килия. Нещата се бяха объркали. Не непоправимо, но все пак се бяха объркали.

Толкова усилия беше положил да наостри сетивата си, да долови с тях някакъв знак за местонахождението на кутията. Кутията на сенките. Дълго време бе събирала прах в Колегиум, но напоследък самият Даракион ставаше неспокоен. Бяха усетили интереса му и току-виж намерили поборник за своята кауза. „Да се прониква толкова надълбоко в Равнините е опасно — биха му казали неговите хора, ако си беше направил труда да ги попита за мнението им. — Молецородните не са забравили за нас.“

Вярно беше. Някъде из прашните архиви на Тарн или Доракс все щяха да се намерят документи, споменаващи името на комарородните от времето, когато молецоидите ги бяха съкрушили, прогонили и избили почти до крак. Опитали се бяха да заличат цялата им раса от страниците на историята. Напоследък обаче молецоидите си имаха други грижи и един умен старец като него спокойно можеше да протегне ръка чак до Колегиум, без да вдигне тревога, особено ако действа чрез една империя на Умели, по рождение слепи за магията.

Но Империята си имаше свой дневен ред и бе заложила на предпазливостта. Не беше пратила отряд войници или агенти на Рекеф да вземат кутията. Политическата ситуация, голямото разстояние и други фактори бяха зачеркнали тази стратегия. Вместо това Империята беше пратила наемници.

„И един от тези наемници знае твърде много.“ Макар и само за миг, Уктебри се беше докоснал до ума й. Жена с първокласна подготовка, с талант за подривна магия и с неустановена самоличност беше сложила ръка на неговото съкровище. Контактът бе кратък, но в устата му още горчеше вкусът на предателство. „Няма да я донесе на мен. Тя знае колко е ценна.“

Но не би могла и да я скрие. Не можеш да скриеш нещо толкова могъщо, след като се е разбудило веднъж. Усещаше я как се движи, понесла със себе си страховитото съкровище. Изменчивата й дарба щеше да заличава от него точното й местоположение, но Уктебри можеше във всеки момент да нарисува кръг върху картата и да знае със сигурност, че жената е някъде там, в границите му.

Чу раздвижване отвън и още преди вратата да се отвори, Уктебри знаеше кой ще влезе през прага й. Императорът. Владетелят на осородните беше в грозно настроение.

— Ваше императорско величество, за мен е чест да ме удостоите с присъствието си. — Уктебри Саркадът се поклони дълбоко на императора, който крачеше нервно из новите му покои.

— Настояваме да знаем какъв е напредъкът ти — изръмжа Алвдан Втори. Генерал Максин беше дошъл с него, но стоеше на вратата, като да беше обикновена охрана. В последно време Алвдан все повече разчиташе на него покрай неприятностите в Равнините. Ала личното си внимание пазеше най-вече за това — за ритуала, с който комарородният щеше да го избави от нещастието на баща му и дядо му и от единствения проблем, който петнеше управлението му и му крадеше радостта.

Проблемът с наследника — кой потенциален предател от гнездото с отровни змии да приласкае до гръдта си или дори сам да зачене? Наследник, който ще стои като палач до трона му веднага щом детето се роди или решението се вземе. Но ако ритуалът на Уктебри постигнеше невъзможната си цел, Алвдан щеше да се отърси завинаги от тази тревога, защото наследник нямаше да е необходим. Защото той щеше да живее вечно.

Нямаше търпение да започне.

— Ваше императорско величество, важно е да подберем най-благоприятната дата и да не прибързваме. — Комароидът премести поглед от императора към генерал Максин. — А и кутията, разбира се. Дар като търсения се нуждае от правилния материал, с това компромиси не бива да се правят.

— Осигурена е — съобщи императорът. — Агентите ни вече я носят насам.

— Колебая се дали да поправя негово величество в това му изявление — каза Уктебри, обърна се към най-близката стена и драсна още няколко символа с тебешира си.

— Не смей да използваш сарказъм в наше присъствие, твар — повиши глас Алвдан. — Обясни какво имаш предвид.

— Аз съвсем естествено се интересувам от приближаването на това най-могъщо съкровище, ваше величество, но с дарбите си усещам, че нещо не е наред. Вашите агенти са се провалили, били са подведени или са ви предали. Така или иначе, кутията вече не пътува насам.

— Генерале? — обърна се Алвдан към Максин, обзет от внезапни съмнения. Тази новина звучеше точно толкова невероятно, колкото и съмнителният ритуал, но той вече бе приел ритуала за възможен, така че как да постави под съмнение другите твърдения на тази твар?

— В интерес на истината, ваше императорско величество — заговори бавно Максин, — вече трябваше да получа вест от своите агенти.

— Не съм доволен — смъмри го ядосано Алвдан. — Щом това нещо ни трябва, значи ще го получим. Уктебри, къде е кутията сега? Дарбите ти сигурно показват и това. — Постара се последното да прозвучи пренебрежително, но колебанията му прозираха като през дантела.

— Озовала се е в беззаконните земи около езерото Лимния, където живеят водомеркородните и където много неща се губят и намират… или сменят притежателя си. Дарбите ми, уви, стигат само дотук.

— Чу го — обърна се Алвдан към генерал Максин. — Прати най-добрите си ловци там. Да не се спират пред нищо. Ако трябва, избийте проклетите водомерки до крак.

— Както желаете, ваше величество — поклони се Максин.

— Освен това, ваше величество, ако мога да помоля… — подхвана меко Уктебри.

— Какво има? Говори.

— Нужно е да проуча сестра ви още по-подробно.

Алвдан се усмихна.

— О, толкова подробно, колкото искаш, чудовище. От всички неща, които съм ти давал досега, тя ми е най-малко ценната. Прави с нея каквото искаш, разрешавам ти.

В усмивката на комарородния се съдържаше обещание, че тези думи няма да бъдат забравени.