Разединени равнини

22.

Мозъкът на Паропс, също като родния му град, беше в пламъци. Главата му се беше превърнала в средище на хиляди гласове — собственият му глас, който да държи връзка с войниците под негово командване; гласовете на въпросните войници, които обменяха информация за местонахождението си; постовите, които следяха небето за поредната бомба от кръжащите над града въздушни кораби; цивилните, които се евакуираха, и другите, които бяха попаднали в капана на горящите си домове и не можеха да избягат. Тарк беше каменен град, но когато избухнеха във въздуха, бомбите засипваха улиците с огнен дъжд, който прогаряше дървенията и подпалваше покъщнината. Веществото, което използваха осоидите, лепнеше като мазнина, че и по-здраво, и се задържаше по стени, по доспехи и най-вече по плът. Изгаряше сравнително бързо, но с нищо не можеше да се угаси, дори с вода.

През несекващата какофония в главата му пристигна заповед за незабавно отстъпление. Паропс знаеше, че четирийсет от хората му се опитват да измъкнат цивилни от горящите им къщи, и с натежало сърце предаде заповедта нататък. Сега заповедите стигаха до него директно от царския двор, с гласа на самия цар. И дори Паропс, който мислеше по-напред и по-нашироко от повечето си сънародници, не би дръзнал да пренебрегне такава заповед.

„Отстъпете към Четиринайсет-двайсет-девета!“ — инструктира хората си той и метна на гръб щита си. В същия миг поредната бомба падна само на две улици разстояние, възпламени се малко над нивото на покривите и Паропс усети попадението сред войниците на офицер Джувиан, чу потресените възклицания на оцелелите, когато огънят погълна самия офицер и двайсетина от хората му. Сълзи се стекоха по лицето на Паропс, но дългът го зовеше. А като мравкороден от Тарк, той никога не бягаше от задълженията си.

Хората му започнаха да се изтеглят в добър ред. Приблизително половината бяха от редовната пехота, въоръжени и бронирани както подобава. Останалите бяха мобилизирани граждани — всички таркианци се учеха да боравят с меч още от най-крехка възраст. Опълченията нямаха щитове, но нямаха и доспехи, които да ги бавят, още повече че доспехите не осигуряваха защита срещу запалителните снаряди.

Паропс бе изгубил кулата си, която беше сред първите пострадали сгради. По време на евакуацията половината от хората му бяха станали жертва на пламъците, не само войници, но и пратеници, писари, включително и интендантът му. Веднага щом оцелелите се изтеглиха на безопасно разстояние, Паропс бе получил ново назначение — командването на набързо сформирана рота, която да спре напредъка на осородните. Досега обаче всички получени заповеди гласяха едно — отстъпление. Знаеше, че няколко от другите роти са отбелязали известен напредък и че трябва да има някакъв цялостен план, разработен от царския двор, но самият той не беше уведомен за него. Можеше само да се надява, че планът е добър и че ако го призоват да даде живота си за родния град, смъртта му няма да е нахалост.

Винаги се бе смятал за нещо като философ сред своите, все си задаваше въпроси за неща, които другите приемаха безпрекословно. Ала сега откриваше, че в крайна сметка е просто войник. Ако получеше заповед да умре за Тарк, щеше да го направи с готовност. И това го изненадваше.

— Къде ли не те търсих!

Нещо изпърха над главата му и Паропс едва успя да издаде навреме заповед, която да спре хората му, преди да са надупчили Неро с десетина арбалетни стрели.

— Ти пък какво правиш тук? — попита той.

Плешивият мъж сви рамене и кацна на перваза на един прозорец над главата му.

— Теб търся, глупак такъв! Какви ги вършиш, огън да те гори!

— Изпълнявам заповеди — отвърна отсечено Паропс. — А ти трябва да се изтеглиш назад, тук е предната линия.

— О, това го знам. — Неро беше с подплатена кираса, боен жакет, шит за момче на дванайсетина години, и с къс лък, преметнат през рамо.

— Ти не си войник! — настоя Паропс. — Ако останеш тук, ще умреш, може и ние да те убием по погрешка. Върви да се скриеш някъде!

— Кажи ми къде да се скрия и веднага отивам — контрира Неро.

Паропс понечи да възрази, но в същия миг получи нова заповед: „Командир Паропс. Напред.“

Хвърли последен поглед към чучналия се на перваза Неро, после предаде на свой ред заповедта и хората му заизскачаха от прикритията си в сгради и пресечки. Онези, които имаха щитове, оформиха първите редици, другите се наредиха зад тях. Паропс зае своето място, без да се замисля, така както хората му бяха заели своите. Винаги се бе питал къде точно е неговото място в собствения му град и му се струваше ужасно, че го е намерил чак сега, с цената на тази страшна катастрофа.

И ето че най-после настъпваха; настъпваха и съседните роти, с които Паропс беше в мисловна връзка. Напред се появи раздвижване в черно и жълто — осоидите ги бяха видели и се подреждаха за сблъсъка. Бяха от лековъоръжените отряди и мнозина вече се издигаха във въздуха. Първите енергийни жила полетяха към настъпващите мравкородни, но само едно уцели щит, другите не достигнаха целта си и угаснаха безславно.

По мълчалива заповед на Паропс хората от третата редица вдигнаха щитовете си под ъгъл нагоре, оформяйки втора защитна линия срещу стрелба от въздуха. След това мравкоидите от втората редица насочиха арбалетите си в пролуката между двете линии от щитове.

„Започнете стрелба по своя преценка. Целете се в летящите“ — инструктира ги той и арбалетите запяха монотонната си песен от глухи прещраквания. Обсегът им беше по-голям от този на енергийните жила и от небето започнаха да валят осоиди.

— Паропс, въздушните кораби! — чу се викът на Неро. Паропс накара един от хората в задните редици да погледне вместо него, защото самият той не виждаше нищо заради вдигнатите щитове. Две от гигантските машини наистина се придвижваха към неговия участък.

„Ускорете крачка. Влезте в близък бой.“ Осородните можеха да постъпят по два начина, реши той. Или щяха да ги засипят с огън, или да разчитат на войниците си. Всичко друго би обрекло на смърт и собствените им хора.

Първата бомба изсвистя недалеч пред тях, възпламени се във въздуха и изпече двайсетина осородни войници. Останалите се юрнаха наляво и надясно да избягат от разпростиращите се пламъци.

Но над главите им имаше още един въздушен кораб и без да забавя крачка, Паропс предаде тази информация в двора. Осородните войници отстъпваха панически и предаваха без бой опожарените улици.

Втората бомба експлодира близо до последните редици на ротата му, сред онези, които най-малко можеха да се защитят. Обикновени граждани на Тарк с мечове и арбалети пламнаха като факли — коса, кожа, дрехи, всичко избухна в пламъци, — сгърчваха се в кратка агония и умираха в главата на Паропс. Настъплението продължаваше, а в ума на Паропс зейна тишината на липсващи заповеди. Тактиците в царския двор се мъчеха да преодолеят шока.

Видя, че осакатената рота на Джувиан е обект на още по-масирана бомбардировка, попадения разкъсваха редиците й, гранати и експлозиви падаха отвисоко и изхвърляха хора — и части от хора — във въздуха.

А после гласовете на царските тактици се появиха отново и за един кратък, но ужасяващ миг, заповедите им бяха в пълно противоречие помежду си — „продължете напред; оттеглете се; разгърнете се; сгъстете формацията“. Паропс стискаше безсилно зъби, хората му го гледаха в очакване, но той нямаше намерение да предаде и към тях паникьосаните брътвежи, които стигаха до него.

А после се чу гласът на самия цар: „Отстъпете и се разделете. Отстъпете!“ Тази заповед Паропс препредаде и изпълни незабавно. Хората му се разгърнаха и започнаха да отстъпват. Осородните войници преминаха в незабавно настъпление, жилата им раздираха въздуха, но Паропс удържа реда сред своите, нареди на част от хората си да се обръщат в движение и да стрелят по врага, после да се включат отново в строя.

Нищо не бяха постигнали. Само стотици загинаха. Битката продължаваше.

Съставът на ротата му се менеше кажи-речи ежечасно. Мястото на загиналите заемаха оцелели от други роти и взводове, разформировани поради многото жертви. Сега процентът на опълчението беше по-голям — мнозина от мобилизираните граждани носеха доспехи, взети от загинали таркиански войници и дори от осоиди, — сдобил се беше и с останките на елитно отделение, чиято численост беше намаляла драматично след ожесточена еднодневна битка в центъра на града. Оцелелите елитни войници бяха въоръжени с гвоздистрели, арбалети за многократна стрелба, пронизвачи и губители… и Паропс нямаше представа какво да прави с тях.

Вчера беше водил още една неуспешна атака — пратили го бяха като подкрепление, но когато пристигна, откри, че войниците, които трябваше да подкрепи, са избити до крак. А после въздушните кораби надвиснаха над хората му и той нареди пълно отстъпление още преди да пристигне същата заповед от царския двор. Още една изгубена улица. Още една изгубена битка. Числеността на неговата рота се менеше, ту по-голяма, ту по-малка, но като цяло броят на защитниците намаляваше застрашително.

В редките моменти, когато дръзнеше да спре мислите си на положението, Паропс разбираше, че то е лошо и все повече се влошава и че самият той не вижда изход. Оставаше му да се надява, че царят и неговите тактици имат някакъв план, нещо по-мащабно от поредицата отчаяни сражения, които така и не успяваха да задържат вражеското настъпление.

На петия ден оцелялото население на Тарк изпълваше западната половина на града, а осоидите контролираха всичко останало.

Неро обаче още беше жив. Факт, който хвърляше Паропс в недоумение, защото в неговите очи мухородният беше всичко друго, но не и боец. Но така или иначе Неро се бе оказал майстор в оцеляването въпреки натрупаните годинки, които, по всичко личеше, не бяха затъпили и на йота светкавичните му рефлекси и силния инстинкт за самосъхранение, характерен за неговата раса. Сега грозноватият дребен мъж отново клечеше на поредния прозоречен перваз и наблюдаваше отвисоко поредното сражение.

А сраженията отдавна не се водеха по краищата на града. Осоидите атакуваха самия царски двор — знаеше го Паропс, знаеха го и хората му. Искаше да се притече на помощ на двора, но преки заповеди от царя го бяха пратили в друга посока. Списъкът на живите офицери се скъсяваше всеки ден и оцелелите общуваха с владетеля много по-често отпреди. Нещо повече, владетелят на Тарк изглежда знаеше Паропс по име.

„Има нещо, за което може да ми потрябваш“ — беше му казал царят.

— Хората ти отдясно май губят позиции — извика от перваза си Неро, макар че защо си правеше труда, Паропс нямаше представа. Знаеше отлично какво се случва с офицерите и войниците под свое командване, както и че в случая Неро е прав.

Усети, че друга рота, оттатък царския дворец, е подложена на масирана бомбардировка, забеляза и промяна в движението на въздушните кораби — един се насочи лениво още по-навътре в града. Периферията на двореца вече беше опожарена. Царят се беше евакуирал под земята, в мравешките тунели. Хората бяха пробвали същия номер из целия град с надеждата да се спасят от огъня, но осоидите просто бяха завардили изходите на тунелите с преносимите си огнехвъргачи, а после бяха започнали да стрелят и да стрелят, докато течният огън не изгори и задуши всичко живо отдолу, и хора и насекоми. Хора и насекоми умираха в мрака, но не умираха сами, защото агонията на смъртта им се разля из целия град.

Дори от спомена за това Паропс го втресе.

„Те са в двореца.“ Чу го с гласа на един от царските тактици, но остана с впечатлението, че новината не е била предназначена за разгласяване. Напрегна се, готов да поведе хората си напред. Нова огнена бомба избухна на две пресечки от двореца, несъмнено насочена към мравкородни подкрепления.

„Нека се свърши най-после — помисли си Паропс, но така, че мислите му да не се излъчат по мрежата. — Нека влезем в последното сражение. Нека умрем. Нека най-после се свърши.“ Не издържаше повече да живее така.

„До всички офицери. Докладвайте позициите и личния си състав“ — стигна до него призивът на тактика.

Започва се, реши Паропс и отвърна, че има осемстотин шейсет и двама души под свое командване и че се намира на Четирийсет-пет-седма.

И зачака заповедта. Беше скрил мислите си от своите хора, но не можеше да скрие напрежението си и те го усещаха. Започнаха да запъват арбалетите си, щитовете се вдигнаха.

„Командир Паропс“ — чу най-сетне в главата си, този път беше гласът на царя.

„Ваше величество“ — отвърна Паропс, затаил дъх в очакване.

„Днес трябва да издам две заповеди, които са немислими — дойде гласът на владетеля. — Казвам ти това, за да не помислиш, че си чул грешно. Дано никой друг монарх от нашата раса не бъде принуден да издаде такива заповеди. Никога.“

„Ваше величество? — повтори колебливо Паропс. — Ние всички сме готови да умрем за вас.“ И с изключение на Неро, това бе самата истина.

„Знам, че сте готови, но аз не съм готов да го поискам. Командир Паропс, заповедта е да отведете хората си при западната порта и да напуснете града. С цената на всичко трябва да пробиете кордона на врага и…“

„Ваше величество? — прекъсна го в агония Паропс. — Не е възможно да искате това.“

„Чу заповедите си! — повиши тон гласът в главата му. Паропс видя по лицата на хората си същия шок, който парализираше и него самия. Явно царят се бе погрижил всички те, или част от тях, да чуят заповедите лично от него. — Пробийте кордона. Осоидите едва ли очакват подобен ход. Напуснете града. Намерете място за себе си. И когато дойде моментът, Паропс, ти и хората ти, или твоите деца и техните, елате да отвоювате Тарк от нашественика. Това е задачата, която ти поставям. Това са твоите заповеди. Това и нищо друго.“

Мъртвешка тишина бе паднала върху Тарк. Не приличаше на обикновената тишина, придружаваща нормалното всекидневие на мравешки град. Тази тишина беше родена от загуба и шок. В екливата й, гръмовна празнота се долавяше смътният отглас на десет хиляди погубени живота.

Половината здания на царския двор бяха опожарени, каменните зидове се бяха напукали от високата температура, с която гореше запалителното вещество на бомбите. В края на сраженията портите бяха поддали под напъна на таран в ръцете на шестима конощипородни. И шестимата бяха загинали по време на атаката или веднага след нея и гигантските им трупове бяха изнесени едва преди час. Нито един от расата им не беше оцелял. Всички бяха жертвали тъжния си живот за превземането на Тарк.

Пред портите стояха двайсетина мравкородни. Още бяха с доспехите си, но ръцете и ножниците им бяха празни. Стояха в съвършен строй и гледаха. Само те бяха оцелели от царския щаб. Сигурно щяха да ги екзекутират, но също толкова сигурно бе, че на този етап това едва ли ги интересуваше особено.

Полковник Карвок вървеше към тях, придружен от една стотна лека и среднотежка пехота. При вида на тези победени мъже и жени по лицето му не се изписа нито милост, нито особен триумф. Денят не принадлежеше на Шиповете — прозвището, с което беше популярна Четвърта армия. Денят принадлежеше на науката и това оставяше горчив вкус в устата му.

Даде знак на хората си, които останаха безмълвни също като мравкородните. Един войник от леките въздушни отряди излезе напред и козирува. В лявата си ръка държеше увито с плат копие.

По знак на Карвок мъжът се издигна във въздуха и описа изящна дъга към покрива на царския двор. Там нямаше герб или знаме, което да свалят, затова войникът се видя принуден да обиколи част от покрива пред напрегнатите погледи на мълчаливата публика, докато намери подходяща цепнатина в каменните блокове. С решителен жест войникът заби върха на копието дълбоко в камъка на двореца и в сърцето на Тарк. После развърза връзките, вятърът улови плата и развя шарките му в черно и златно.

Само след пет дни бомбардировка град Тарк беше паднал в ръцете на Империята.

А след падането му осородните поеха контрола с твърдата ръка на богат опит. Назначиха свои представители, които да управляват покореното население чрез заповеди, предавани по мисловната мрежа на мравкоидите и по този начин да стигат до целия град. Дрефос и генерал Алдер се разходиха по улиците на победения град, където обезоръжените таркианци разчистваха руините на домовете си. Мравкородните работеха мълчаливо и двамата мъже усещаха безмълвния шок, който изпълваше разстоянието между умовете на победените: „Как се стигна дотук?“

— Честно казано, тази тишина не ми вдъхва доверие — отбеляза генералът. Придружаваше го почетна стража от дузина пазители, неумолими в тежките си метални доспехи.

— Защото не разбирате мравкородните, генерале — каза Дрефос.

— А ти ги разбираш, така ли?

— Аз полагам усилия да опозная хората, срещу които ще бъдат използвани машините ми, за да внеса подобрения и да ги направя по-ефективни. Таркианците са стигнали до извода, че по-нататъшната съпротива срещу Империята ще доведе до непосилни загуби и разрушение, затова се предадоха.

— Но след време ще въстанат.

— Всички подчинени раси го правят рано или късно, даде ли им се възможност — изтъкна с небрежен тон Дрефос, а после уточни: — С изключение на пчелородните. Те изглежда не са в състояние да му хванат цаката.

— А и онази рота, която се измъкна. — Алдер поклати глава. Случилото се не бе фигурирало в неговите планове. Осемстотин таркианци се бяха изсипали внезапно през западната порта и бяха пробили имперската блокада — при това с лекота, защото ходът им беше неочакван. Самият Алдер беше наблизо и видя с очите си пробива, видя и как таркианските войници напускат родния си град в добър ред, с гвоздистрели и тежки арбалети по фланговете. Леките въздушни отряди на осоидите, които се втурнаха да ги преследват, бяха поразени за броени минути, а Алдер си бе дал сметка, че не може да отдели повече хора за преследването на бегълците точно когато около царския двор се вихреше решителната битка. Затова се задоволи да подсили западния периметър в очакване на външна атака, която да пробие обсадата, но онези осемстотин таркианци така и не се върнаха. Изчезнали бяха вдън земя.

— Онова, тяхното, бягство ли беше? — зачуди се на глас той. — Куражът им е изневерил, или какво?

— Изтеглянето им е било планирано, генерале. Убеден съм в това — каза Дрефос. — Тепърва ще си имаме работа с тях.

Алдер кимна мрачно.

— А онова за владетеля им, вярваш ли го? — попита. — Още нещо, което не ми вдъхва доверие. На мен всички мравкородни ми изглеждат еднакви.

— Вярвам го напълно и безусловно, защото това е бил единственият разумен начин да се излезе от патовата ситуация — обясни Дрефос. — Ако беше останал начело, без значение колко неприемлива е била последната му заповед, поданиците въпреки всичко са щели да чакат следващата. И никога нямаше да оставят оръжията. Щеше да ги крепи надеждата, че царят обмисля следващ ход, който да обърне играта.

— Игра? — Алдер плъзна поглед по телата на мъртви осородни войници пред портите на двореца, които оцелелите изнасяха едно по едно. — За теб това е игра, така ли?

— За всички ни е игра, генерале, пък била тя и с високи залози. Царят е трябвало да си отиде и го е знаел.

— И се е самоубил или е накарал генералите си да го убият — заключи уморено Алдер. Чел беше доклада. Първите осородни войници нахлули в тунелите под тронната зала и намерили царя мъртъв. Таркианските тактици чакали кротко, приели съдбата си. Бяха екзекутирани, разбира се. Нямаше смисъл да рискуват, като им подаряват живота. — Пратих куриер до снабдителния корпус — добави Алдер. — Администрацията, милицията, гарнизонът и роботърговците — всички ще пристигнат утре, най-късно вдругиден.

— А за вас завоеванието продължава? — подхвърли Дрефос.

— Имам заповеди да се придвижа на запад — потвърди Алдер. — Към две поселища на мухородни, които да присъединим към Империята, но там не очаквам битка. Доколкото знам, след това ще потеглим към някакъв островен град на мравкоиди, а в горите по брега имало богомолкородни диваци, които да изкореним.

— Желая ви късмет с това начинание, генерале.

Алдер изгледа намръщено полуродния.

— А къде ще си ти, полковник, че да ми желаеш късмет?

— Уредих да ме прехвърлят с хората ми в Седма армия, генерале. Дадох ви средствата да преборите мравешки град и сега е ред да снабдя Седма армия с такива. По план тя ще тръгне срещу Сарн, но преди това има друга задача, която представлява интерес за мен.

Алдер сви рамене.

— Щом си си осигурил такива заповеди, така да е. — Той изгледа злобно занаятчията. — Не ми харесваш, Дрефос. Ти си червей и не си мисли, че не знам колко ни мразиш.

Дрефос се усмихна тънко в сенките на качулката си.

— Но?…

— Но ти постигна много тук — призна неохотно Алдер. — И аз ще го отбележа в доклада си.

— Много мило — каза Дрефос. — Ако не възразявате, генерале, мисля да се връщам в лагера. Имам доста неща да свърша, преди с вас да се сбогуваме окончателно.

Бяха запалили няколко огъня в дълбоки дупки, които да скрият светлика им от враждебни очи. Изминали бяха дълъг път и отдавна бяха изгубили връзка с умовете на събратята си, останали в Тарк, така че не знаеха каква съдба е сполетяла града им. Но вариантите бяха два — или Тарк е превил коляно, или на бъдещите карти името му ще бъде заличено и заместено от имперското име на друг град, издигнат върху неговите пепелища.

Хората му бяха паднали духом и Паропс споделяше в пълна мяра унинието им. Всички те бяха създания на реда и верността, свързани с пъпна връв към родния град, свикнали да се подчиняват на общите правила, на волята на Тарк и неговия владетел. А сега бяха сами. Шестстотин седемдесет и един таркиански мъже и жени насред пущинака край пътя за Меро, които не знаеха къде да отидат и какво да правят.

Храната им щеше да стигне за няма и десетница, при това ако я разпределяха икономично. На пръсти се брояха онези, които умееха да си вадят хляба от земята, защото в Тарк с това се бяха занимавали робите. Всички бяха оставили семейства зад себе си. Самият Паропс беше изоставил невярната си партньорка и сега тя му липсваше ужасно.

Да упорстват му се струваше безсмислено, а отговорността, паднала внезапно на плещите му, беше непоносима. Колкото и смазани да бяха от нещастието, войниците му поне имаха от кого да чакат заповеди. От него. Никога не се беше стремил към такава роля. Бяха го издигнали в командир на кула, защото имаше нюх към логистиката и защото на този пост би причинил най-малко неприятности с нетрадиционното си мислене. Сега нетрадиционните мисли бяха единствената им надежда за спасение, а той не беше в състояние да роди и една.

— Как си? — попита Неро и се спусна с пърхане на земята до него.

Паропс го изгледа красноречиво.

— Поне не личи да ни преследват — каза мухородният. — Бас ловя, че си имат други неща на главата. Някаква идея какво ще правите оттук нататък?

— Ако зависеше от мен — изрече с равен глас Паропс, — щях да поведа хората си обратно към Тарк и да нападна лагера на осоидите.

— Защото това би било самоубийство — изтъкна Неро.

— Именно. Но последните заповеди, които получих, изключват такъв ход, затова трябва да измисля нещо друго.

— Е, на мен ми хрумнаха едно-две нещица, ако ти е интересно да ги чуеш — подхвърли Неро.

— Приемам всякакви предложения.

— Заведи хората си в Колегиум — каза мухородният. — Имам там един влиятелен приятел, който мрази Империята и в червата. Той е в… как му викаха? В Събранието.

— Колегиум е прекалено далеч — възрази Паропс. — Не можем да прекосим половината Равнини с надеждата, че някакъв твой приятел ще приюти близо седемстотин бездомни мравкородни войници. Да не говорим, че ако кесианците ни спипат да се влачим по крайбрежието, ще ни избият до крак.

Неро кимна.

— Разбирам. Е, Паропс. Бях ти добър приятел… доколкото е възможно, нали?

— Като за мухороден.

— Голяма похвала, благодаря. Сега ще ти начертая два курса на действие, които няма да ти харесат. Ясно? Единият засяга мен, другият — теб и хората ти. Така, за първия… Аз се връщам обратно.

Паропс го зяпна.

— Да не си луд или какво?

— Въпрос на лоялност, Паропс. Точно ти би трябвало да разбереш. Не към Тарк, признавам; към приятелите ми. Винаги съм се стремил да бъда верен на приятелите си. Защото пътувам много и не знам къде ще ме свари утрото след ден или след десетница, не знам кога ще ми потрябва приятел, който да ме приюти у дома си, да ме нагости или да ме измъкне от затвора. А със Стенуолд се знаем от двайсет години.

— Говориш за двамата му агенти, така ли? Полуродният и другият?

— Водното конче, да. Трябва да разбера какво е станало с тях. Най-вероятно са мъртви, но трябва да го знам със сигурност. Защото Стенуолд би искал да научи.

— Ще те хванат — предупреди го Паропс. — Ще свършиш като роб или като труп.

— Няма да ме хванат — възрази Неро, — защото няма да се промъкна като крадец. Ще ида при тях с високо вдигната глава. Неро, прочутият художник, сигурно сте чували за мен? Случайно ми се намира доста черна и жълта боя. Дали пък не бихте искали да ви нарисувам портрет? Знаеш как става.

— Ще те убият или ще те заробят — повтори твърдо Паропс.

— По едно време и вие се бяхте засилили да ме убивате, помниш ли? Аз умея да оцелявам. Цял живот все това правя — сви рамене Неро. — Задължен съм на Стенуолд, а той би искал да знае какво е станало с хората му.

Паропс поклати глава, но откри, че няма сили да спори.

— А другият курс на действие, онзи, който засяга нас? И той ли е откачен като първия?

— По-откачен — подчерта Неро и лицето му се разтегна в първата усмивка, която Паропс бе виждал от доста дни на нечие лице. С тих глас мухоидът начерта плана си и хората наоколо започнаха да вдигат глави, защото Паропс препредаваше информацията по мисловната връзка.

— Това не можем да го направим. Би било…

— Самоубийство?

— По-лошо. Робство. Хората ми никога няма да се съгласят — заяви Паропс.

— Мислиш ли? Насам идва империя с многочислени армии, а ти разполагаш с почти седемстотин великолепно обучени мравкородни бойци. Кой не би приел на драго сърце услугите ви?

Паропс го гледаше мълчаливо.

— Няма ли поне да го обмислиш? — настоя Неро.

За кратко Паропс дори не го виждаше, съсредоточен изцяло върху трескавата размяна на реплики по мисловната връзка, върху мълчаливия дебат, предизвикан от плана на Неро.

— Ще пробваме — каза накрая Паропс. — Няма какво да губим.