Разединени равнини

5.

— Стоях тук, в кабинета си — каза им Паропс. — Имах арбалет и телескоп, но скоро забравих за арбалета, тъй като се залепих за телескопа. Гледката си заслужаваше. — Той махна към прозореца.

— В момента нищо не става — изтъкна Тото. На бюрото на Паропс имаше поднос с хляб и бисквити с подправки и по всичко личеше, че Скрил няма да спре, докато не ги излапа до последната троха.

— Такава е войната. Първо скучаеш до смърт, а после изведнъж става прекалено интересно — кимна Неро. Седеше зад бюрото, наблюдаваше Скрил и явно се опитваше да й вземе мярката.

— И какво стана? — попита Салма.

Паропс опря гръб на стената до тесния прозорец.

— Хвърлете поглед на позициите им — подкани го той. Салма го направи и видя само широка ивица земя между градските стени и лагера на осоидите, празна, ако не се броят няколко купчини метал и дърво с неясно предназначение.

— Първо заложиха машините си — обясни Паропс. — Веднага започнаха да стрелят и явно имат добри артилеристи, защото само след няколко пробни изстрела снарядите на катапултите им вече прехвърляха стените. Стреляха и по самите стени, но не с каменни, а с оловни снаряди, струва ми се. Ние отвърнахме на стрелбата от постоянни позиции като тази на върха на моята кула. Доказателствата за успеха ни се виждат с просто око, но мина доста време, докато нагодим прицела си — заради тяхната стрелба, а и летящи отряди непрекъснато налитаха на стените.

— Звучи доста рисковано за войниците им — отбеляза Салма, присвил очи да различи повече детайли в палатковия лагер на осоидите.

— Доста от тях пострадаха, но не личеше някой да се трогва особено — нито самите войници, нито военачалниците им — потвърди Паропс. — Бяха като пощурели, нападаха всичко по протежение на стените, а отделни отряди от по десетина осородни се спускаха и над самия град. Повечето имаха само щитове и хитинови ризници, плюс пики и онези огнени топки, които изстрелват с ръце. Честно казано, не приличаха на редовни войници, а на побесняла сбирщина.

— И точно това са били — сбирщина — кимна Салма. — Викат им стършели, но всъщност са си обикновени осородни. Често се сблъсквахме с тях по време на Дванайсетгодишната война, когато Империята нахлу в нашите земи. Стършелите са от северните територии на Империята, диваци от хълмовете и нищо повече. Осоидите са докачливи по природа, но стършелите са направо взривоопасни.

— И заменими, очевидно — добави Неро.

— Така е — потвърди Салма. — Е, и какво стана?

— Ами, бяхме разположили арбалетчици по стените и пехота, която да защитава артилерията — продължи с разказа си Паропс. — Първата им атака с камъните и оловото поразреди редиците ни, но ние имахме арбалетчици и зад стените като втори фронт срещу нападенията от въздуха. Така че всички, които кацнаха на стените или се опитаха да влязат в града, бяха свалени. По наши изчисления, техните жертви са близо четиристотин срещу едва трийсет и седем от наша страна. При това повечето от нашите загинаха при първата артилерийска атака. След това взехме мерки да защитим войниците си.

— И наричате това победа? — вдигна вежди Салма.

— Мненията са разделени — призна Паропс. — Онези, които се биха на стените, казват, че е било победа, но аз, който гледах битката оттук, не смятам така. Имперските тактици наблюдаваха хода на битката от начало до край и това ме навежда на мисълта, че следващия път ще се справят по-добре. Уведомих началниците си за това свое заключение.

— Дал си им добър съвет — отсъди водното конче.

— И какво ще правим ние междувременно? — попита Тото. — Ще си седим тук? Трябва да пратим вест на Стенуолд.

— Градът е затворен — тъжно каза Паропс. — Изглежда по този въпрос сме на едно мнение с осоидите — ние не пускаме никой да напусне града, те също. Ако си тръгнете без разрешение от царския двор, нашите арбалетчици ще ви застрелят, а дори да се измъкнете някак от тях, осородните имат въздушни патрули, които кръстосват денонощно периметъра.

— Стъмни ли се, ще направят опит да си приберат машините — смени внезапно темата Тото. — Най-вероятно ще пратят роби. — Заел бе мястото на Салма до прозореца. — Артилеристите ви трябва да са нащрек и да държат машините под прицел.

— Нощният обстрел е трудна работа — въздъхна Паропс. — Е, предадох идеята ти, пък дано се вслушат.

Тото смръщи чело при последните думи, а после се сети какво е имал предвид Паропс — предал бе съвета му по мислената връзка, която всички мравкородни споделяха благодарение на Изкуството на предците. Тя ги свързваше в рамките на града им и едновременно с това ги отделяше от мравкоидите в другите градове.

Скрил сдъвка поредната хапка хляб и отпи жадно от каната с бира.

— Не ща да участвам в никакви обсади — заяви тя.

— И без това не биха те взели — уведоми я Неро.

— Що, не съм достатъчно добра за скапаната ви обсада ли?

— Ние се бием заедно, като един — обясни Паропс. — Ако допуснем чужденци на стените, те само ще ни се пречкат. Нищо лично, просто така стоят нещата.

Скрил вдигна рамене.

— От друга страна — вметна Неро, — ако стените паднат, всички ще сме поканени на тържеството.

— Машините им направиха ли пробив при обстрела на стените? — поинтересува се Тото. Оглеждаше внимателно прозореца, който реално си беше бойница, а касата му беше вградена в зид, дебел най-малко три стъпки.

— Няколко пропукани блока, но нищо, което да наруши структурната цялост на градежа — каза Паропс. — Ще им трябва доста по-голяма сопа, за да минат през тези стени. Неро все казва, че моят народ бил назадничав и невъзприемчив към новото, но за това си има причини и една от тях е, че старите методи винаги са ни служили добре. Знаем как да построим стена, която да устои на атаки.

— И това, разбира се, ще е поредният детайл, който техните… тактици вече са отбелязали. Че ще им трябват по… — Тото замълча, после попита: — Какви са занаятчиите им, Салма?

— Точно аз едва ли мога да бъда съдник — призна водното конче. — За мен са хора, които сглобяват големи метални неща. За друго не ме питай.

— Изглежда странно — обади се Неро, — но моят опит показва, че най-добрите им занаятчии са от помощните войски — войници роби или експерти от подчинените раси. Чистокръвните оси по правило предпочитат войниклъка, тоест сраженията, а не бърникането из разни джаджи. Наблюдавах ги доста време с телескопа на Паропс и мога да кажа, че в огромната си част големите играчки не са в ръцете на осородни.

— Възможно ли е да се разбунтуват? — попита веднага Тото. — Те са роби, в края на краищата. Ако с наша помощ се обърнат срещу господарите си, биха могли да избягат в Равнините…

Салма клатеше глава, а Неро се изкиска.

— Осоидите имат богат опит като робовладелци и със сигурност са предвидили този риск, момче. И са взели мерки. При най-малкия знак за неподчинение семействата на онези бедни нещастници долу ще научат за бягството им по най-неприятния начин. А дори ако някой взвод от бръмбарородни, да речем, на стотици мили от дома, реши да си плюе вкупом на петите, дали ще го посрещнат с отворени обятия в Тарк, как мислиш? Или другаде? Домовете им са в границите на Империята и всеки, който скочи от лодката, никога повече няма да види родната земя.

Салма кимна.

— Май е време да споделя нещо с вас.

Неро и Паропс се спогледаха.

— Казвай, момче, не го дръж в себе си да те гложди — подкани го мухородният.

Усмивката на Салма се изкриви.

— Аз не дойдох тук само заради битката на Стенуолд, нито дори заради каузата на собствения си народ. Не само за да се бия с осоидите, във всеки случай.

Тото кимна. Салма бе споменал мимоходом за причината да се включи в тази мисия, която първоначално бе възложена единствено на Скрил. Покрай собствените си тегоби Тото съвсем беше забравил за това.

— Не ни дръж в напрежение — каза Неро.

— Боя се, че става дума за жена. — Салма се ухили до уши. — Дойдох тук да търся една жена.

— Осородна? — попита Паропс.

— Не, но имам основание да смятам, че е в имперския лагер. С някакъв техен орден, как беше… дъщерите на милостта? Не, дъщерите на милосърдието.

— Никога не съм ги чувал — сви рамене Неро. — И какво?

— Рано или късно ще напусна Тарк — каза Салма, — със или без одобрението на вашите управници. Защото тя е там някъде и аз трябва да я намеря.

Неро срещна погледа на Паропс.

— Сигурно е страхотно да си млад — изсумтя мухоидът. — Още пазя смътен спомен как в продължение на десетина години се правих на глупак и разни жени ме шамаросваха през лицето. Прекрасно беше. Изглежда си го решил твърдо, момче.

— Държа на всяка дума, която казах.

— Тогава поне гледай да избереш подходящия момент — каза Паропс. — Помогни на града и спечели доверието ни. Защото рано или късно ще се стигне до сериозно сражение. Няма как просто да си седим тук, докато те обстрелват стените ни.

— Ще прощаваш, но поне засега градът ви не проявява интерес към общи действия с когото и да било от нас — посочи Тото.

— Това беше преди — отбеляза Паропс, взе каната от Скрил и отпи дълга глътка. — Сега официално сте на наша страна и хората искат да говорят с вас.

Усмивката на Салма се разшири.

— Не е точно така. Има една прекрасна мравкородна дама, която и преди даваше мило и драго да си говори с мен.

Точно тогава на врата се почука, Неро отиде да отвори и на прага й стоеше не друг, а същата мравкородна, която ги бе разпитвала по-рано. Стоеше там и гледаше право в Салма.

Алдер не носеше броня и се гордееше с това. Един генерал би трябвало да се ползва с известни привилегии, а и той мразеше разни слуги и роби да се суетят около него, което би било неизбежно, тъй като с една ръка не можеше да пристегне катарамите на ризницата си без чужда помощ.

Най-голямата шатра в имперския лагер Алдер използваше не за жилищно помещение, а за нещо като щабквартира, където да разположи картите си, и ако тайни убийци нахълтаха в нея под прикритието на мрака в търсене на генерал, чието гърло да срежат, то той не би имал нищо против. Пратил бе да извикат офицерите и ако знаеше, че един мравкороден командир на кула ги е нарекъл „тактици“, би намерил това за изключително забавно. Този термин навярно би паснал донякъде на самия него, но когато ставаше дума за обсади и тяхното планиране, той рядко намираше съмишленици.

Беше създаден за война и пресъздаден от нея — косата му побеляваше, но в тяло още бе строен и атлетичен. Помнеше времето, когато званието „генерал“ беше запазено за мъжете, които командваха армии. Сега в императорския двор имаше генерали на това и генерали на онова, чийто крак не беше стъпвал на бойно поле. За него обаче званието все още символизираше най-чистата амбиция, която един мъж може да лелее в сърцето си.

Всъщност беше от добро семейство и на времето това му осигури капитанския чин. Ала оттам насетне всяко повишение беше спечелено по трудния начин, всяко стъпало в йерархията беше изкачил под вражески обстрел и сред реки от кръв. Дясната му буза и част от носа бяха покрити с лъскав белег от старо изгаряне. Дясната му ръка беше ампутирана от полеви хирург, който не вярваше, че пациентът му ще оцелее.

Въпросният хирург и до днес, в края на всяка година, получаваше по двайсет и пет златни империала от личната съкровищница на пациента си. Генерал Алдер не забравяше компетентните и способните.

„Тогава защо — питаше се той — щабът ми е пълен с идиоти?“ Настани се на един от четирите сгъваеми стола и посрещна мълчаливо щабните си офицери. Лагерен командир беше полковник Карвок, отличен администратор, но с незначителен боен опит. Той влезе пръв и седна отляво на генерала. По лъснатата му броня нямаше и едно петънце. Столът вдясно от Алдер беше за полевия командир, полковник Едрик. Едрик беше човек със странни апетити и вкусове. Офицер от изключително семейство, той прекарваше времето си с диваците от племената, които минаваха за най-страховития контингент на тази армия. Създал си бе традиция да влиза в боя при всяко сражение с третата вълна от диваци. Дори носеше тяхната броня и шлем на племенен вожд, увенчан с дълго една педя жило на оса. С широките златни гривни над лактите и наметалото от грубо обработена кожа, той приличаше досущ на племенен вожд и ни най-малко на полковник от имперската армия.

Четвъртият стол оставаше празен, но третият и най-проблемен полковник от щаба на Алдер обикновено закъсняваше, съобразявайки се със свое собствено разписание. При всяка тяхна среща генерала го сърбеше ръката да забие юмрук в нахалното му лице, но човекът имаше таланти, които заслужаваха търпение. Поне засега.

Останалите се подредиха в полукръг пред столовете — командири на полеви бригади, началникът на инженерния корпус, местният наблюдател от Рекеф, който се вживяваше в ролята на военно разузнаване. Зад тях се редяха капитаните на помощната войска от Мейнис и Сзар — с наведени глави и с надежда да не привлекат вниманието към себе си.

Алдер чакаше мълчаливо, а полковник Едрик нервничеше и подръпваше каишката на шлема си.

Липсващият полковник продължаваше да липсва, но поне тя най-после дойде. Не беше наредил да присъства. На теория не беше и в положение да й нарежда каквото и да било, макар че на практика би могъл да я извика под стража в шатрата си или да я изгони от лагера по всяко време. Вместо това се държеше учтиво с нея, защото всеки офицер, позволил си грубо отношение към някоя от дъщерите на милосърдието, скоро биваше разлюбван от хората си.

— Норса — кимна й той. Не беше поздравил никого от останалите.

— Генерале. — Норса беше възрастна осородна жена в бледожълти роби и обикновена сопа в ролята на бастун. Уважението, което Алдер изпитваше към нея, отчасти се дължеше на сопата и по-точно на накуцването, обуславящо необходимостта от нея и останало за спомен от рана, получена на бойното поле при оказване помощ на ранените.

— Полковник Едрик. Бойният дух на вашите… последователи?

— Готови са за втора атака по ваш знак, генерале — отвърна Едрик.

— Сигурно трябва да сме благодарни, че всичките са толкова глупави — каза Алдер и видя бръчка да се врязва в челото на полковника. „Глупакът си е повярвал. Станал е същият като диваците си.“ Е, тази болест скоро щеше да изчезне от само себе си.

— Майор Григан. Изгубихме три машини.

Командирът на инженерния корпус кимна, без да среща погледа на Алдер.

— Можем да използваме някои елементи, а в обоза имаме достатъчно резервни части, за да сглобим шест нови машини от остатъците.

— Каква е вашата оценка на защитата им?

Григан се омърлуши.

— Навярно бихме могли да нападнем отново утре. Не мисля, че постигнахме нещо съществено при първата атака. Не знам, генерале.

— Искам мнението ти на командир — нареди строго Алдер.

— Но той няма такова, генерале — заяви нов глас, остър и саркастичен. Черната щабна овца най-сетне се бе появила и въпреки ползата от талантите на полковника, Алдер предпочиташе съвещанията, на които той не присъстваше.

— Дрефос — поздрави го той.

— Григан предпочита да подкрепя моите мнения, защото преценката ми е по-вярна. — Новодошлият профуча покрай Григан, без да го погледне. Носеше офицерски нагръдник над тъмна роба, която нямаше дори бегла прилика с униформа. Качулка скриваше лицето му. — Генерале, истината е, че обикновените машини са безсилни срещу тези стени.

— Е, полковник Дрефос, да чуем какво предлагате вие.

— Имам няколко играчки, които копнея да изпробвам. — Гласът на Дрефос се надигна изпод качулката, накъдрен от ентусиазъм. — Но ще ми трябва прикритието на мащабна атака. И най-вече срещу укрепените позиции на кулите, защото артилеристите им са добри и някой трябва да им задържи вниманието.

— Е, все пак не бихме искали играчките ви да се счупят — кимна Алдер.

— Особено предвид факта, че с тяхна помощ ще спечелите войната. — Дрефос се тръшна на последния стол, от другата страна на полковник Карвок. — Всички знаем какъв е планът, генерале — продължи той. — И първата му фаза е да се отворят няколко дупки в крепостните стени. След това ми осигурете нужното прикритие и аз ще заложа своя шедьовър. Тогава се оттегляте да се насладите на гледката.

— Една мащабна атака ще ни струва хиляди жертви — отбеляза Карвок, — а и ще е трудно да поддържаме дълго подобен натиск.

— Защо смятате, че ще ми трябва много време? Моите играчки са изключително хитроумни — възрази Дрефос, както обикновено въодушевен от собствения си гений. — Предлагам да започнем с обичайните ви скучни машини, така че да има по какво да стрелят. И докато сме на тази тема — намерете работа и на стрелците зад крепостната стена. Всички знаем какви са мравкородните — щом нещо работи, няма да го променят. Което означава, че не поправят нищо преди да се е счупило. А ако въпросното нещо се счупи зле и окончателно… е, ние, занаятчиите, знаем, че понякога нещата просто не подлежат на поправка.

Салма се събуди, когато тя се изниза от леглото му. Оскъдна светлина нахлуваше през двата тесни прозореца под тавана и подсилваше бледността на кожата й. Никога не беше виждал толкова бледа кожа, като алабастър с пепеляви отсенки. На тази сурова и безцветна светлина жената сякаш грееше отвътре в контраст в тъмнината наоколо.

Името й, спомни си той, беше Базила. Вторият разпит, на който го подложи, беше по-любезен от първия, а третият, по някое време след полунощ, беше още по-любезен. Никога не бе подозирал, че мравкородните имат дори минимален усет към меките изкуства, както неговият народ наричаше акта на интимност. Мравкоидите изглеждаха студени и прагматични до мозъка на костите си. Е, този път топлотата беше в изобилие, поне докато Салма не се запита с колко ли точно жени в града прави любов едновременно. Тя беше по-силна от него и по-целеустремена, постоянно му отнемаше контрола над ситуацията като офицер, който командори цивилен гражданин. За мъж, свикнал да съблазнява жените без особени усилия, преживяването беше ново и много интересно.

Гледаше я с притворени очи как облича туниката и бричовете си. Базила стягаше връзките на сандалите си, когато най-сетне забеляза, че е буден и я наблюдава.

— Заспивай — каза тя.

— Не ми се спи. Вече се зазорява?

— Да. Имам работа.

Гледаше я как нахлузва плетената си ризница и с отработени движения се извива да стегне страничните катарами. Знаеше или поне подозираше, че втори път няма да си легнат, че първия път я е водило чисто любопитство. Колкото до него, покрай другите неща това беше начин да покаже на Тарк, че все още има известен контрол над съдбата си.

В Колегиум любовните му афери редовно скандализираха Великата академия и най-вече онези, които бяха останали встрани от вниманието му или биха се впуснали в същите флиртове, ако им стискаше. Тесногръдите колегиумци не биха го повярвали, но истината бе, че народът на Салма имаше строги морални изисквания към интимността. Според този морал предпочитаният пол се делеше на две части и това деление нямаше нищо общо с раса, социален статус или каквото и да било друго, а само със субективните чувства на индивида — спи където искаш и с онези, които значат малко за теб и за които ти значиш малко. Забавлявай се по свое усмотрение, но в кръга на близките си, тези, които обичаш и които те обичат, започвай връзки само с чисто сърце и сериозни намерения.

Прилагал беше това кредо и в Колегиум, макар че никога не го бе проповядвал на глас, защото там то нямаше да срещне разбиране. Не си беше легнал с Тиниса, макар да знаеше, че тя го желае. Още по-малко би си позволил да легне с Челядинка, която би се съгласила, по напълно погрешни причини, ако си беше поискал.

Базила стегна колана с меча на кръста си, видя, че Салма я гледа усмихнат, и рискува с бегла усмивка на свой ред.

— Поредният усилен ден, прекаран в побой над разни хора? — попита той и усмивката й изчезна. Салма реши, че я е ядосал, но тя го изненада с думите:

— Съмва се. Врагът настъпва към стените.

Облече се по най-бързия начин — бяха му върнали багажа с дрехите и всичко останало. Взе откраднатия имперски меч, но не си направи труда да запасва ножница. Базила вече бе отишла при отряда си, да разпитва затворници или каквото там имаше да прави. Оставила го беше да се крие тук зад затворени врати и да чака съдбата си сякаш е поредният таркиански роб и това го засегна дълбоко.

Тъкмо излизаше от стаята, когато видя Тото да се измъква от съседната врата. За миг се запита дали полуродният занаятчия е чул нещо от снощното представление, но после си спомни, че Базила, естествено, не беше издала и звук през цялото време.

„Значи Тото не е чул нищо, но пък целият град знае какво сме правили.“ Мисълта извика усмивка на устните му, която той побърза да скрие.

— Какво става? — попита сънено Тото.

— Осоидите нападат. Вземи си меча и арбалета.

— Но мравкородните няма да ни дадат да се бием…

— Тото, ако достатъчно осоиди се прехвърлят през стените, предпочитанията на нашите домакини ще са без значение.

Тото се върна за нещата си, а Салма хукна нагоре по стълбите.

Настанили ги бяха в стаи под кулата на Паропс. Салма избра първата врата, която водеше навън, тази на приземното ниво, но застина на място, преди да я отвори докрай.

Пространството пред портите беше пълно с мравкородни войници, въоръжени с арбалети и пълни с колчани стрели. На стените горе, чиято каменна корона носеше спомена от вчерашния обстрел, имаше още войници и част от тях стискаха по-сериозни оръжия. Гвоздистрели — грозновати устройства със заряд от огнепрах, и големи арбалети за многократна стрелба, които се зареждаха с помощта на манивела и се обслужваха от по двама войници всеки.

Стреляха. Всички мъже на стената стреляха или право напред, или леко под ъгъл нагоре. Чу се трясък на голям механизъм и рамото на катапулта върху кулата на Паропс полетя напред, изстрелвайки във висока дъга товара си от огромни каменни късове. По цялото протежение на стената други машини правеха същото.

А после осоидите се стовариха върху стената и онова, което Салма досега бе чувал само от разказите на очевидци, изведнъж стана реално.

Първата вълна заля стените на Тарк във вид на многобройна сбирщина от въоръжени с копия диваци, които налитаха право срещу преградния огън на защитниците. В безредния им фронт бързо се отвориха големи пробойни. Кажи-речи трима от всеки четирима окапаха от небето още в началото на атаката, веднага щом силуетите им се издигнаха над крепостните стени. Някои загиваха на място. Други падаха с писъци отсам стените и там мравкородните войници ги довършваха с прагматична бруталност. Оцелелите очевидно не се впечатляваха от тежките загуби. Някои кацаха върху стените. Други връхлитаха върху чакащите отдолу войници или продължаваха към града. Обзети от бяс и с пяна на уста, те мятаха копията си и изстрелваха енергийни жила, вадеха тежки мечове от коланите си и сееха смърт. Един кацна близо до входа на кулата и хвърли копието си с такава сила, че то проби ризницата на таркиански войник и го събори на земята. Салма изскочи моментално навън, издигна се във въздуха и се стовари с протегнат меч върху осородния дивак. Друг мравкоид вече бе скъсил разстоянието и дивакът пое двата удара с меч почти едновременно. Нададе вой, в който се четеше повече ярост, отколкото болка, замахна с меча си към Салма, а после и към мравкородния войник, който успя да се предпази с щита си, преди врагът да се е строполил мъртъв на земята.

Втора вълна заливаше стените, толкова скоро след първата, че повечето войници не бяха успели да презаредят. Дори и така, нападателите платиха тежък данък на арбалетите за многократна стрелба. Вече по цялата стена се водеше ръкопашен бой, а в двора зад портите продължаваха да се сипят — и кацащи, и падащи — противникови войници.

Досега Салма не беше виждал мравкоиди по време на бой. Липсата на всякакъв смут и колебание беше впечатляваща. Отпорът им се отличаваше с методичност и ефикасност, без бързане. Нападателите откриха, че не са в състояние да изненадат противника и че всеки боец, към когото налитат в гръб, се обръща да ги посрещне навреме. Мравкородните разчитаха на стотици очи, които да им пазят гърба. Осоидите нанесоха известни поражения с жилата си и бясната сеч, но колко нищожни бяха тези поражения! В огромната си част втората им вълна се превърна в трупове, а защитниците дадоха не повече от двайсетина жертви.

— Ей ти, прибирай се вътре! — извика му през рамо един от войниците. — Тук не е място за цивилни.

— Аз не съм цивилен! — сопна се в отговор Салма. — Виж, имам меч!

Мъжът се канеше да отговори, когато нещо привлече погледа му нагоре. Всички гледаха към небето и изражението на лицата им беше еднакво, питащо…

А после всички хукнаха. Без дума, без паника или уплашени викове, войниците се пръснаха кой както свари. Онези в края на двора се изтегляха на бърз ход към страничните улички, други се притискаха към крепостната стена. Някои се прикриха във входовете на близките сгради. И всичко това в рамките на броени секунди. Салма сигурно още щеше да стои на мястото си, ако един от защитниците не го беше избутал без приказки към входа на кулата, където налетяха на засилилия се Тото и в резултат всичките паднаха един връз друг на прага.

Първата експлозия дойде откъм другата страна, вляво от главната порта. Гръмотевичен трясък, вълна от огън, камъни и прах, която помете неколцина войници, а други засипа с метални шрапнели и парчета камък. На върха на кулата катапултът се завърташе тромаво, докато вражеските снаряди продължаваха да валят, някои току пред портата, други прехвърляха стените и поразяваха близките сгради в спорадичен и сякаш безцелен огнен дъжд. Всяко попадение нанасяше тежки щети върху зидарията, а шрапнелите се пръскаха в режещи дъги. Войниците държаха щитовете над главите си и отстъпваха в търсене на прикритие. Ала огнените топки падаха една през друга около портата, където само допреди секунди имаше стотици мъже, и всеки снаряд убиваше поне по един войник. Прикрил се зад входа на кулата, Салма видя щитове да се изкривяват навътре под невидимия юмрук на експлозиите, една врата наблизо се сцепи на трески, мъже и жени се обръщаха да посрещнат смъртта си.

Въпреки това писъци нямаше и липсата на този съществен елемент от всяка битка придаваше ужасна нереалност на сцената. Атакуващите допреди малко осоиди не пестяха яростните си крясъци, а мравкородните дори умираха мълчаливо… е, ако не се броят прощалните думи, които пращаха по своята вътрешна мрежа. И в последните им мигове, запита се Салма, дали тази връзка беше благословия за падналите или мъчение за оцелелите?

Артилерията върху стените продължаваше да стреля упорито, катапултите, требушетите и другите смъртоносни играчки на Умелите се въртяха и накланяха в опит да вземат на прицел обсадните машини на врага. Тото изскочи навън, гушнал арбалета си за многократна стрелба миг преди нова вълна осородни да прелети над главите им. Тези бяха от вид, който Салма познаваше, по-дисциплинирани и с по-солидни доспехи — леките въздушни отряди на имперската армия. Арбалетите лесно можеха да ги свалят, но осоидите бяха уцелили момента идеално и удариха преди защитниците да са се прегрупирали. Някои кръжаха във въздуха и изстрелваха енергийни жила, други кацаха по крепостните стени или продължаваха към града. Имаше и чужденци сред тях, забеляза Салма — мъже от други раси, но с нагръдници и доспехи в имперските цветове. Един такъв прелетя ниско над приклекналите войници и хвърли нещо зад себе си, което избухна сред пламъци и натрошени парчета от каменната настилка.

Салма усети как крилете му се появяват сякаш по своя воля и миг по-късно, без ясна стратегия, той вече се издигаше към крепостната стена. Наръга в движение един спускащ се нашественик, инерцията вля допълнителна сила в удара и мечът му прободе плътта на противника между металните плочки на ризницата. Осоидът се сгърчи в агония. Салма заряза меча си и продължи нагоре към върха на стената, където се нахвърли на друг вражески войник, който се биеше с един от защитниците. Още преди да е кацнал на каменната пътека, Салма изтръгна меча от ръката му и го прониза.

Битката още не се беше изродила в хаос, но скоро и това щеше да стане. Равнината отвъд крепостните стени гъмжеше от бойни машини. Много от тях продължаваха да обстрелват града с експлозивните си снаряди, нищо че собствените им войници също попадаха под обстрела. Сражението върху самата стена се беше разделило на стотици единоборства. Мравкоидите бяха по-силни и по-организирани, но осородните можеха да летят и се възползваха максимално от това свое предимство, повличаха мъже и жени, докато те загубят опора под краката си и пропаднат, обстрелваха с жила жертвите си отвисоко и ги връхлитаха от всички посоки.

Но защитниците долу идваха на себе си. Арбалетите подновиха своята песен и имперските въздушни нападатели ставаха жертва на все по-масирания и точен преграден огън. Салма вече не би могъл да излети от стената без риск да го сбъркат с летящия противник. Оглеждаше се в търсене на стълкновение, където да се намеси, когато над бойниците се появи осоид, нападна го и едва не го събори от стената. Сборичкаха се ожесточено, като всеки се стараеше да задържи настрана противниковия меч. Мравкородни се биеха навсякъде около Салма, но нямаше да му помогнат, докато сам не поискаше помощ по мисловната им мрежа — нещо, което той не можеше да направи.

Осородният войник беше по-силен от него и постепенно го изтласкваше назад, докато Салма не увисна наполовина над пропастта. Неравната каменна настилка се впиваше болезнено в ребрата му, но накрая Салма успя да провре коляно под слабините на мъжа, извъртя се и използвайки инерцията на противника, го преметна с главата надолу в бездната.

Осоидът извика моментално крилете си, но това не го спаси от преградния огън — една стрела го намери и го свали на земята долу. Салма се отпусна на коляно зад защитния парапет и се опита да прецени ситуацията. Повечето летящи нападатели вече бяха извън играта, но не и артилерията. Той надникна над стената.

Част от вражеските машини бяха унищожени, но другите продължаваха да обстрелват града и пред очите на Салма един от експлозивните снаряди удари кулата на Паропс. Артилерията на мравкоидите се концентрираше върху онези обсадни машини на врага, които продължаваха да се придвижват към крепостните стени. Две от тях привлякоха вниманието му — приличаха на гигантски мокрици, обшити нагъсто с метални плочи, които пълзяха напред с тягата са собствените си механизми. Едната се разтърси от пряко попадение на снаряд от грамадни камъни, които оставиха големи вдлъбнатини в бронята й.

Прииждаха нови летящи отряди. Огнен снаряд удари стената близо до Салма, събори го, а трима мравкородни войници пропаднаха към събратята си в ниското. Салма подскочи и заби меча си в корема на един от прииждащите осоиди. Инерцията на мъжа едва не повлече Салма към бездната, но той съумя да събори противника си на стената.

Нещо избухна с оглушителен трясък в ниското, толкова силно, че масивната зидария под краката на Салма се разтресе. Той се срина върху тялото на мъжа, когото току-що беше пронизал. Ушите му звъняха от гръмотевичния трясък. След миг Салма се надигна да погледне над парапета.

Бронираната машина я нямаше. На мястото й зееше огромен кратер, широк десетина метра, а метални отломки бяха разхвърляни на десет пъти по-голямо разстояние.

Втората машина се беше спасила от обстрела на защитниците и на свой ред премина в атака. В предната й част се появи широк накрайник и изплю силна струя черна течност, която полепна по каменните блокове на крепостната стена. Мравкоидите обстрелваха трескаво машината, но тя беше твърде близо за артилерията, а арбалетните стрели отскачаха безсилно от бронята й или се трошаха на парчета. Салма гледаше с ужас как черната течност се разлива по стената, преди струята да намалее и да спре.

Машината пое обратно към имперския лагер, пълзеше назад, без да се обръща. Мравкоидите прекратиха стрелбата. Стояха и чакаха да видят какво ще стане.

Нищо не ставаше. Черната течност просто си стоеше полепнала по стената. Какъвто и страховит ефект да бяха замислили осородните, той не се прояви.

Салма се смъкна обратно и облегна гръб на каменния парапет. Погледът му се спря на последния вражески войник, когото беше убил. Не беше осоид, а набит тъмнокож мъж с леки доспехи и плоско лице. Още беше жив, но не за дълго — очите му уловиха погледа на Салма, после мъжът умря.

„От кой град? От коя раса?“ Откъде бяха докопали осоидите този нещастен човек, как го бяха принудили да се бие срещу враг, когото не познаваше, да умре в паника и болка далеч от дома си?

Черната течност по крепостната стена се беше изпарила, оставяйки след себе си само голямо петно, което да загрозява града.

Оттеглянето на бронираната машина беше уговореният сигнал, след който имперската атака се забави, а командите обикаляха фронта, предавани на висок глас. Още една вълна войници, чийто ентусиазъм надвишаваше инстинкта им за самосъхранение, се вряза самостоятелно в преградния арбалетен огън на защитниците, докато таркианската артилерия по стените затрудняваше максимално изтеглянето на имперските машини, засипвайки ги с камъни и тежки требушетни стрели с максимален обсег. В лагера се прибраха само онези имперски войници, които не бяха пострадали или имаха леки наранявания. Всички други бяха оставени на съмнителната милост на мравкородните. Ако не бяха в състояние да полетят, умираха.

Генерал Алдер гледаше как малцината оцелели се прибират в лагера. Стършелите и от двете вълни бяха избити до крак, едва една трета от леките въздушни отряди беше оцеляла и само половината от пчелородните инженерни части, които той беше рискувал да прати в боя. Според традиционните военни стандарти атаката беше пълен провал. Провал, за какъвто не един генерал е бил екзекутиран, помисли си хладно той. „Дано това не е битката, с която да остана в историята.“ Тази нощ бойният дух в лагера щеше да е нисък и щеше да спада още повече. Войниците му пак щяха да се бият, но без предишния плам и с мисълта, че прословутата дисциплина на мравкоидите ще подпечата смъртната им присъда. Рано или късно осородните щяха да погинат до крак, да си разбият главите в стоманената стена на противниковата решителност. „Как мразя да се сражавам с мравкородни. Всяка стъпка напред е истинско клане.“

Изруга уморено. За ранените, които бяха извадили късмета да се върнат, сега щяха да се погрижат полевите хирурзи или дъщерите на милосърдието с техните лечителски умения. По-късно Алдер щеше да иде при тях, както правеше винаги, и не само за да повдигне духа им с появата си. Отговорността на поста тежеше като камък на шията му.

Преди това обаче трябваше да приключи с една среща — нямаше търпение да го направи, най-вече защото му се предоставяше шанс да нареди екзекуцията на чуждоземния занаятчия.

— Доведете ми полковника на помощните войски — нареди троснато той на адютантите си и един от тях хукна да го открие.

Полковник Едрик и сам бе тръгнал насам — идваше да докладва в цялото си варварско великолепие. Алдер вдигна вежди, смътно учуден от факта, че полковникът още е жив, но после съобрази: „Винаги влиза в боя с третата вълна. Има късмет, че се изтеглихме, преди да му е дошъл редът.“

— Слушам ви, полковник.

— Генерале. — Едрик явно не се беше забравил дотам, че да пропусне уставния поздрав. — Постигнахме напредък, генерале, истински напредък. Комбинацията от обсадни машини, войска и гранати направи пробив в защитата и благодарение на това успяхме да пратим цяла вълна от летящи отряди над стената без никаква съпротива.

— Сериозно, полковник? И сред племената от хълмовете това се смята за напредък?

— Генерале?

— И ще превземете града с една-единствена вълна летящи отряди? — Алдер поклати глава. — Идете при хората си, полковник. При малцината, които са останали.

Имаше горчив вкус в устата си, но нямаше с кого да го сподели. „Това е да си главнокомандващ.“ Сред подчинените му полковници Едрик беше дивак, а Карвок беше тъп. Единствено Норса от дъщерите на милосърдието навярно би разбрала чувствата му. Обеща си по-късно да иде при нея, да пийнат вино и да поговорят тихо, така че никой да не чуе казаното. „Един имперски генерал не показва слабост пред своите хора.“ Ала не можеше да скрие от себе си мрачните мисли, не би се и отрекъл от тях. „Днес се справихме зле и вината е на онзи кучи син Дрефос.“

Погледът му се спря на въпросния кучи син — увит както обикновено в робите си, без гънка или драскотина по себе си. Докато го гледаше как се приближава, замятайки леко крак от някаква стара травма, на Алдер му се стори, че зърва усмивка на лицето му, макар то да бе скрито в сянката на качулката.

— Дрефос — излая генералът, — чакам обяснение.

Закачуленият мъж изсумтя развеселено.

— Ами, война е, генерале. И вие несъмнено познавате добре собственото си занятие.

Алдер го стисна за яката с единствената си ръка и качулката закри наполовина лицето на полковника.

— За каква кауза проля кръвта на толкова много от хората ми? — изсъска той.

— За вашата кауза, генерале — отвърна Дрефос и нищо в тона и гласа му не подсказваше, че Алдер го е стиснал за гърлото.

— Не виждам пробив в стените, Дрефос — повиши глас генералът. Знаеше, че животът на осородните войници не значи нищо за този човек. Да проливаш кръв в името на Империята беше едно, но да гинат хора заради частните игрички на полковник Дрефос от помощните войски беше нещо съвсем различно.

— Нека повторим този разговор след два дни — предложи Дрефос. — Тогава може и да сте на друго мнение.