Разединени равнини

20.

На следващия ден Тото се беше възстановил достатъчно, за да ходи без чужда помощ, но осоидите го държаха под око. Изглежда Дрефос беше зает със задълженията си на полковник на помощните войски, каквито и да бяха те. Полуродният занаятчия явно си беше създал своя лична ниша в имперската армия. Виждаше се, че осородните го гледат отвисоко, но въпреки това се съобразяваха с него и не само от снизхождение. Очевидно бе, че Дрефос им е взел страха, макар че дали се бояха от лично отмъщение или от гнева на началниците си, ако Дрефос се оплаче, Тото все още не можеше да прецени.

Самият Тото не бе разговарял с друг, освен с личната асистентка на Дрефос. Казваше се Касзаат и беше родом от град Сзар, далеч на север, близо до старата граница с Федерацията преди Дванайсетгодишната война да преначертае картите в полза на Империята. Беше пчелородна, откри той.

— Ти… робиня ли си на Дрефос? — попита я. Това му изглеждаше единственото логично обяснение.

Касзаат го изгледа студено. Беше с пет-шест години по-голяма от Тото и явно още не беше решила дали да го приеме като момче или като мъж, както и дали може да разговаря свободно с него.

— Не съм робиня — отговори остро тя. — Занаятчия съм.

— Не видях много жени тук… Не исках да… — Всъщност, беше видял точно две други жени и отношението към тях подсказваше, че са робини с едно-единствено предназначение. — Това означава ли, че си… част от тяхната армия?

— Няма друг начин — кимна тя. — Дрефос е полковник от помощната войска, а аз съм сержант. И мога да казвам на обикновените войници какво да правят.

— И те те слушат? — попита Тото, ококорен.

Тя явно се канеше да му се сопне отново, но накрая само се подсмихна. Сигурно разбираше откъде идва недоумението му.

— Понякога, но не им е приятно. Аз, все пак, съм жена. И то от по-нисша раса според техните представи. Биха имали същия проблем и с теб заради смесената ти кръв. Но и ти като мен ще си с по-висок чин, така че в крайна сметка ще трябва да ти се подчиняват.

— Аз… — Той увеси глава. — Не мога да работя за Дрефос. Осоидите са завоеватели, тирани… Те са зли.

— Няма такова нещо — побърза да възрази тя. — Няма добри и зли, има само хора, които правят това или онова. Колкото до осоидите, да, те правят ужасни неща, толкова ужасни, каквито не си сънувал дори. Правят ги, защото могат. И всеки друг би ги правил, ако можеше. Така че осородните не са изключение, следователно не са зли. Просто са най-силните. Ще дойде ден, когато това няма да е така, и тогава същите ужасни неща ще бъдат извършвани спрямо тях, навярно от същите хора, които доскоро са били техни жертви.

— Хора като твоя народ ли? — попита той и Касзаат присви внезапно очи.

— Говориш глупости! — сопна му се тя, но очите й казваха друго: „Говориш опасни неща“.

Държаха го в преградено кьоше на палатка, където разполагаше със сламеник и лампа. От другата страна на платнището имаше войници, които го наблюдаваха постоянно. А дори да се измъкнеше някак от палатката, щеше да се озове насред лагер, пълен с осоиди. Опиташе ли се да избяга, щяха да го убият.

Салма би се опитал, разбира се — би се издигнал в небето при първия сгоден случай. Дори в тъмното би намерил лесно пътя си, а и летеше по-бързо от осоидите. Само че Салма, разбира се, беше мъртъв.

Всеки път, когато се сетеше за това, в гърдите му сякаш се отваряше дупка. Беше оставил Салма да умре. Идеята да дойдат тук, идея, която мравкородните така наивно бяха приели, беше негова, на Тото. Все едно беше убил Салма със собствените си ръце.

— Никога не бих могъл да работя за Империята — заяви накрая той, не бойко, а безнадеждно. — Твърде много изгубих заради тях.

Ръката й се стрелна толкова бързо, че Тото се сви. Очакваше жената да го зашлеви, но тя само го хвана здраво за ухото и издърпа главата му към себе си. Сгърчен от болка и изненада, Тото я зяпна глуповато в очите.

— Нищо не знаеш ти — изсъска Касзаат. — Какво, народът ти, който не е и точно твой народ, ако се замислиш, ще падне под имперски хомот. Но твоите хора не са бойци. Най-вероятно ще се предадат и ще бъдат пощадени. Моите хора се сражаваха с осоидите, три години се сражавахме, бранехме всяка ферма и всеки форт, и всяко село, чак до портите на нашия Сзар. Ние сме хора верни. Бихме умрели за своята царица. Баща ми и майка ми, чичовците, вуйчовците, лелите ми, всички те дадоха живота си в битка. В битки по въздуха, в битки по земя. С арбалети, пики и брадви. Битки след битки. Осоидите щурмуваха стените на Сзар отново и отново. Трябваше да превземат града ни, защото той беше единственият им подстъп към Федерацията. Направиха ужасни неща. Набиваха нашите ранени на копия и прътове. Отровиха водата ни. Изклаха цели села, за да се откажем. И победиха. Отведоха царицата ни. Направиха я робиня, наложница на техния император. Така ние станахме техни. Изпълняваме заповедите им и се бием за тях. Сега те управляват Сзар и убиват всеки, който дръзне да каже и една дума срещу Империята. Отвеждат мъжете ни, за да ги направят войници, и ги хвърлят в най-кръвопролитните битки, пилеят живота им като пикня върху сух пясък. Изтощават ни с данъците си. Вземат всичко, което имаме, всичко, което произвеждаме и отглеждаме. Работим във фабриките им. Произвеждаме оръжие и доспехи за армията им. Поправяме машините им. Сражаваме се и умираме за тях на места като това, като този Тарк, за който не бяхме чували дори, и много от нас, повечето от нас, никога няма да видят семействата си, нито стените на родния си град.

Гледаше го право в очите от педя разстояние. Тото очакваше да види сълзи в нейните, но не зърна нито една.

— А аз работя за Дрефос, защото е по-добре така, отколкото иначе — продължи Касзаат. — Защото от всички майстори в Империята, той е най-добрият, защото съм занаятчия и той се отнася с мен като със занаятчия, а не като с жена или с роб. Затова не ми казвай, че ти си пострадал жестоко от осородните и няма да работиш за тях. Защото ти не знаеш нищо, Тото от Колегиум. Ти не разбираш.

След това го пусна, обърна се и тръгна към отвора в платнището на тясното му отделение, но така и не излезе. Не се и обърна обаче, и Тото се запита дали не бе казала повече, отколкото е искала. Вдигна ръка към пулсиращото си ухо.

— Права си — призна той. — Аз сигурно… Виж, в Колегиум дори полуродните могат да се изучат за занаятчии. Не мога да си представя как… как изобщо е успял Дрефос?

— Веднъж ми каза, че на младини избягал от Империята — рече тя и се обърна да го погледне. — Къде, не знам, но когато изучил занаят, се върнал, защото…

— Защото къде другаде би могъл да упражнява професията си? — довърши вместо нея Тото.

Мухороден пратеник мушна глава в отвора и каза нещо на Касзаат.

— Вика те — погледна тя към Тото. — Искал да ти покаже нещо.

Касзаат излезе след мухородния и по липса на друг избор Тото я последва.

Явно беше изгубил напълно представа за времето, защото мислеше, че е рано сутрин, а се оказа привечер, и той се зачуди колко ли време е спал и колко часа му се губят.

Вече се чувстваше като предател към себе си и към приятелите си. Тук към него се отнасяха като към почетен гост, а не като към Тото полуродния. Би трябвало да го оковат, както бяха постъпили с Че.

Или да го убият, както бяха постъпили със Салма.

Мухоидът ги поведе към грубата конструкция на някаква кула, която се издигаше на двайсетина стъпки височина, ако не и повече. Когато наближиха, Тото видя, че спойките са солидни, че макар и издигната набързо, кулата се отличава с високо качество на конструкцията. Предположи, че тук са се трудили сънародници на Касзаат. Този строеж със сигурност не беше дело на необучени войници.

— Горе. — Мухоидът посочи и дори се издигна на няколко стъпки от земята като допълнително пояснение. Тото проточи врат и различи най-горе на кулата нечия закачулена фигура с дълга роба. Дрефос, разбира се.

Касзаат вече се катереше и Тото тръгна след нея, като освободи Изкуството си, което помагаше на ръцете му да намерят най-подходящия захват и прогонваше страха му от високото. Беше малко под върха, когато някъде далеч проблесна силна светлина, но Тото нито погледна натам, нито каза нещо, съсредоточен върху изкачването.

На върха на кулата беше доста тясно, а от трима им Тото май беше единственият, който не можеше да лети. Явно усетил притеснението му, Дрефос го прихвана и металната ръкавица легна тежко на рамото му. Другата му ръка вече сочеше.

— Повиках те тук, за да видиш с очите си нашата професия в действие, Тото — обясни Дрефос. — Гледай и се учи.

Младежът погледна в указаната посока и разбра, че полковникът сочи към Тарк.

Срещу града се водеше атака. Атака спокойна и постепенна. Високо над Тарк грандиозните въздушни кораби се носеха бавно като гигантски риби. Части от града вече горяха… а после нещо разцъфтя в пламъци над покривите и пропадна като огнена сълза към улиците на Тарк. Тото беше предсказал нападението, но едва сега си даваше сметка колко точен е бил в предвижданията си. Като да капеш врящо олио върху карта, така се беше изразил, и ето я сега картата, горяща пред очите му. Още един снаряд се възпламени в мътния въздух между цепелините и земята, този път по-ниско, и Тото чу рева при сблъсъка — като морски прибой през зимата.

Младежът потръпна на високата кула, втресе го при вида на тази нова война. Имаше чувството, че пред очите му годините се подуват и разкъсват, а светът се преражда в пламъци на прага на някаква невъобразима бъдеща ера. Ерата на занаятчиите.

Беше ужасно, но беше красиво. Видени от такова разстояние, далеч от писъците и обгорените тела, пламтящите капки бяха красиви.

— Въздушните кораби са обикновено подобрение, разбира се — отбеляза с тон на учен Дрефос. — Възпламенителите обаче са нещо съвсем ново. След превземането на Мейнис, което се проточи с месеци дори след като стените паднаха, само чаках сгоден случай да ги изпробвам. Тарк няма да издържи и една десетница.

— Тези възпламенители… — заекна Тото. — Как?…

— Ти ми кажи, Тото. Приеми го като тест за уменията си. Какви трудности е трябвало да преодолея?

— Няма как да са точни при такава височина — каза Тото.

— Първа трудност — съгласи се Дрефос. — И някой не толкова добър занаятчия би убедил генерал Алдер, че точността не е важна. — Още една бляскава капка избухна и падна. — Но това не е вярно, а моите снаряди са точни. Как съм го постигнал, Тото?

— Би могло… ако вятърът е слаб като днес… роторите могат да се обърнат срещу вятъра, така че корабът да застане неподвижно… — говорейки, Тото си даде сметка, че нещо в него е откликнало на бомбардировката по начин, който не му харесваше, и това бе способността да разглежда масовото унищожение като обикновена задача, поставена му от преподавател в Академията.

— Продължавай — подкани го Дрефос и младежът продължи напук на съвестта си.

— След това може да се прикрепи телескоп… Виждал съм да прикрепят телескопи към най-добрите арбалети, технолети и магнети и с тяхна помощ да прехващат цел в самия край на обсега на оръжието. Нещо подобно… с калибровка може би… и свързано към висотомер?

— Браво, много добре. — Металната хватка върху рамото на Тото се стегна почти по бащински. — И доста близо до моята идея. Калибровката изискваше огромно количество изчисления, още повече че нямаше как да я изпробвам при реални условия, но капитаните на въздушните кораби докладват, че работи много добре. Е, какъв е следващият проблем?

Тото хвърли поглед към Касзаат. Тя не гледаше към Тарк — вместо това беше забила поглед в ръцете си върху парапета. Ново огнено цвете привлече погледа му и той изведнъж се почувства зле. Представи си всички онези хора, които бе срещал по улиците, с които беше говорил и които сега търсеха прикритие от бомбите. Мравкородните градяха домовете си от камък, но въпреки това пожарите в Тарк се множаха пред очите му.

Ала предателската му уста отговори на въпроса:

— Добре би било да се контролира моментът на възпламеняването. Детонация на по-голяма височина би разпръснала пламъка и разширила периметъра на пораженията; при по-малка височина пораженията биха били по-големи. — Каза го, все едно беше теоретична задача, която студентите да обсъдят в час.

— Знаех си, че съм те преценил правилно. Браво, Тото. Е, как би разрешил проблем номер две?

„Не е като да му помагам. Той вече е разрешил проблема…“

— Ами, може би със… с фитили или таймери на принципа на часовниковия механизъм?

— Като онези, с които ти възнамеряваше да разрушиш моите въздушни кораби? На какъв друг проблем би се натъкнал в тази връзка?

Тото не можеше да отдели погледа си от небето над Тарк. По някаква случайност в същия миг три от въздушните кораби освободиха едновременно снарядите си и те се възпламениха с разлика от броени секунди, преди да се стоварят върху града.

— Високи разходи? — предположи той и Дрефос възкликна доволно.

— Малцина занаятчии изобщо биха се сетили за това. Истината е, че ще трябва да пуснем още много снаряди, преди Тарк да развее бялото знаме. Нещо по-евтино тогава?

Тото запрехвърля трескаво в ума си всички устройства и механизми, за които беше учил. След миг Дрефос се засмя отново.

— Няма значение. Вече демонстрира достатъчно, за да знам, че съм бил прав, като те измъкнах от лапите на осоидите. Трябва да се научиш да мислиш простичко, Тото. Често това е предостатъчно. Кажи му, Касзаат.

— Обикновени корди — обади се пчелородната жена. — Корди с различни дължини…

— И когато стигнат до края си, изтеглят спусък, който възпламенява детонатора! — довърши ентусиазирано Тото. Като внезапно прогледнал слепец, той бе така запленен от елегантността на идеята, че вече не виждаше горящ град, а просто демонстрация на висши занаятчийски умения. — Гениално е! — възкликна, а после млъкна засрамен.

Дрефос не забеляза реакцията му, загледан във въздушните кораби, които бавно обръщаха назад към имперския лагер.

— Възпламенителите им явно са на привършване — каза той. — А и моите обсегомери не работят добре на тъмно. Тепърва ще трябва да разработя машина, която вижда в тъмното не по-зле от мен. Въпросът е дали разбираш какво имам предвид, Тото?

— Какво…

— Че мястото ти е тук. Тук, където се сблъскват металите. Убеден съм, че вече си разгадал великата тайна на нашето занятие, защото най-умните сред умните рано или късно я разгадават. Войната, Тото. Помисли колко изобретения и открития се раждат от войната. Не само оръжия, а открития във всички сфери на инженерната наука. Войната е катализаторът, който ни вдъхновява и ни пришпорва напред. Занаятите се хранят от войната, Тото. Убеден съм, че го разбираш. И войната се храни от занаятите, така че двете неща се подхранват взаимно като мощно дърво, което се е устремило към небето. Те са лявата и дясната ръка на човечеството, без които не бихме могли да се изкатерим към бъдещето. Войната, която да усъвършенства уменията ни, и нашите умения, които да усъвършенстват войната.

— Трябва да има и нещо повече от това… — започна Тото. — Трябва да дойде момент, когато войната ще свърши, защото оръжията ще са станали… толкова страшни, че ако една от страните ги използва, всички ще умрат.

Дрефос се засмя отново, все така в добро настроение.

— Така ли мислиш? Не съм съгласен. Няма толкова страшно оръжие, което хората да не използват. В деня, за който говориш ти, войната ще свърши, след като е свършило всичко останало.

— И ти се стремиш към това? — изуми се Тото.

— Погледни, момче! — Дрефос разпери ръцете си да обхване не само лагера, а и горящия град. — Какво от това би спасил? Махни моите машини и те пак ще се хванат за гърлата и ще се мушкат с мечове и ножове. Вземи им стоманата и те ще се млатят с тояги и камъни. Не можеш да ги спасиш — те са просто гориво за бойните машини. Само ние, Тото, ние сме смисълът, разумът. Единствено ние сред разрушението създаваме, създаваме, за да рушат те, и после да създадем нещо друго.

— Не мога да работя за теб — прошепна Тото, но нещо се бе надигнало в сърцето му, нещо, което отне силата от гласа му. То пулсираше в хармония с казаното от Дрефос и с безмилостното стерилно величие, за което говореше той.

— Помисли си само — продължи тихо Дрефос. — Помисли, гледай и се учи. Толкова ли е ужасно да си господар на света — да контролираш събитията, вместо да се носиш безсилно по течението? Ела, ще ти покажа някои неща, за които не си учил в Академията. Харесваш ми, Тото. Виждам, че имаш остър ум, ум на занаятчия. Това е най-ценното нещо на света и аз не ще позволя да се похаби.

Дрефос заслиза тромаво към земята, тъмните му криле се появиха един-два пъти, колкото да запази равновесие, а веднъж дори изсъска от болка, отпуснал по невнимание тежестта си върху ранения крак. Касзаат просто се спусна с крилете си, зарязвайки Тото да слиза бавно, скоба по скоба, и да се чуди дали Дрефос се е спуснал по същия начин, за да му угоди. Едва ли, реши накрая.

— Генералът и неговите клоуни явно са приключили за днес — отбеляза Дрефос, куцукайки към лагера. — Всъщност, приключили са завинаги, що се отнася до Тарк. Всичките планове са тук, в моята глава. Те само стоят с провиснали челюсти и чакат да им поднеса града на тепсия. Но нека ти покажа как се забавляват с играчките, които съм им дал. Там! — Металната му ръка се вдигна да посочи голяма палатка близо до центъра на лагера. Тримата влязоха вътре и се приближиха до голяма маса с военни карти и груба скица на Тарк.

— Бойният план е забележително прост, каквито са всички добри планове — обясни Дрефос на Тото. — Въздушните кораби засипват града със запалителни снаряди, а където има казарми или друга трудна цел — с насочени експлозиви. Запалителната смес, която разработих, гори с много висока температура — толкова висока, че може да напука камък, — но изгаря бързо, така че след като даден район е прочистен, имперските войници могат да навлязат в него без риск за живота си. По този начин ще превземем града улица по улица.

— Ами хората, които не са се изтеглили навреме? — попита Тото. — Няма как да изтеглят всички от поразените райони.

— Спомни си за възхитителното самообладание на мравкородните, Тото. Те не забравят никого, не изоставят никого, освен в най-краен случай. Дори цивилните са обучени да се евакуират в пълен ред. Така хиляди мравкородни ще напускат домовете си и ще се изтеглят към незасегнатите части от града. И в резултат всяка следваща бомбардировка с въздушните кораби ще става все по-ефикасна.

Тото се вгледа в картата — червени маркери за последните позиции на таркианската армия и жълто-черни за тежката ръка на Империята, която бавно пълзеше навътре, преодоляла крепостната стена.

Тото така и не бе успял да се наспи като хората. Вече четири дни Тарк се гърчеше под сияйната сянка на въздушните кораби. Един и същ безмилостен модел се повтаряше отново и отново. Таркианците даваха отпор на имперските отряди, а въздушните кораби се появяваха като природна стихия. Тогава таркианците се оттегляха или изгаряха. Една трета от града се беше превърнала в пепелище, а имперският напредък губеше блясъка си под саждите на огнените победи.

Колкото до Тото, той не можеше да се наспи добре, защото дори насън главата му беше пълна с идеи за дребни модификации, подобрения и други неща, които да направят процеса още по-ефикасен.

Денем придвижването му из лагера беше ограничено, защото Касзаат го държеше постоянно под око, а и наоколо винаги имаше стражи. Ала той и не смяташе да бяга. Нямаше къде да отиде. „Ще е по-лесно, ако просто ме убият“ — повтаряше си, но не правеше нищо, с което да ги провокира. От време на време Дрефос го викаше при себе си и го подлагаше на изпитания, задаваше му професионални въпроси или го водеше в голямата палатка с картите, за да му изнесе поредната лекция за принципите, по които се развива една битка. Изкуството на войната, от висшите стратегии до снабдяването, беше безкрайно интересно за полковника от помощните войски.

Дрефос размести блокчетата върху грубата скица на града — явно не даваше и пет пари, че разваля подредбата, отразяваща реалното разположение на силите в момента. Но така или иначе, маркерите скоро трябваше да се пренаредят, защото ситуацията се менеше ежечасно.

— Виждаш, че мравкоидите не отстъпват лесно от позициите си — обясни на Тото той. — Отстъпват и се прегрупират, както подобава на добри войници, а после минават в настъпление. А и нека не се лъжем — по-добри са от имперските войници. Мисловната връзка, която имат благодарение на Изкуството си, им дава изключително предимство. Някои осоиди също притежават тази способност, вярно е, Империята има и специални отряди, но това не променя общата картина. Особено като се има предвид, че нашият авангард е от леки въздушни отряди, които нямат шанс срещу тежката пехота на таркианците. Какво трябва да направим ние?

— Аз… аз не съм тактик, полковник — отвърна предпазливо Тото.

— Добрият занаятчия трябва да разбира и от тактика или най-малкото да познава основните й принципи. Трябва да си наясно как се използват твоите творения и как е най-добре да бъдат употребени. Никога не забравяй, че оставиш ли ги без надзор, армейските офицери ще пропилеят всяко предимство, което си им дал с машините си. Касзаат, обясни.

Пчелородната плъзна поглед по масата, после изгледа предизвикателно Тото.

— Когато мравкоидите преминат в настъпление, ние насочваме въздушните си кораби право към тях. За да се възползват в максимална степен от завидната си дисциплина, те трябва да настъпват в сбити формации. И точно тогава нашите кораби ги засипват със снаряди. Това е най-добрият момент. Нашите войници са по-мобилни. Повечето, ако не друго, поне избягват огъня.

— Повечето? — попита със слаб глас Тото.

— Какво значение има? — подхвърли с насмешка Дрефос. — Нали осоидите ти бяха врагове? Щом собствените им офицери не ги е грижа, защо ние да се тревожим за живота им?

Спомени за яркооранжевите огнени топки, които обливаха Тарк с убийственото си зарево, разцъфнаха в главата на Тото и той потръпна.

— Всички ли… всички ли ще убиете, целия град ли ще сринете със земята?

Струваше му се все по-вероятно. Сраженията бяха повече от ожесточени. Поне десетина пъти таркианците бяха нападали из засада леките въздушни отряди на осородните, избиваха стотици, преди сами да бъдат убити или принудени да отстъпят. Огненият дъжд над града не спираше, освен през нощта или когато въздушните кораби се връщаха при кулите за зареждане.

Макар да се опитваха, мравкоидите не бяха в състояние да се адаптират към този нов начин за водене на война. В продължение на векове бяха водили позиционни битки със своите съседи. Сега Империята на осите беше променила значението на думата „война“ и новото съдържание беше различно от онова, което мравкородните познаваха.

— Може да се наложи — каза Дрефос без особен интерес. — Но освен ако таркианците не са различават значително от мравкородните в Мейнис, няма да се стигне дотам. Виждаш ли, Тото, мравкородните по природа се кланят на логиката и няма как да си затворят очите за логичния и неизбежен извод, който стои пред тях — че ако искат да запазят нещо от народа си, от града си, ще трябва да оставят оръжието и да приемат условията на Империята. Една трета от Тарк вече е в пепелища и ще минат години, докато се съгради онова, което изгубиха за няколко дни. Рано или късно ще стигнат до извода, че робството обещава по-добро бъдеще за народа им от мъченичеството. И тогава ще се предадат. Защото са разумен народ — Умел народ — и разбират от числа.

Тото беше изстинал до мозъка на костите си. Логиката в казаното от Дрефос беше необорима.

— Но те са войници… до последния човек. Едва ли…

— Те са войници, които не могат да спечелят битката. И ще го осъзнаят. Гражданската им гордост е като острие на меч, което нажежават и охлаждат твърде често, докато металът не се пренапрегне. И при поредното потапяне във водата ще се счупи. Империята превзе Мейнис за един месец. — Дрефос стисна в юмрук металната си ръкавица. — Сега аз им поднасям Тарк за десетница. В замяна ще ми дадат всичко, което поискам. Включително теб.

— Не мога да…

— Не можеш да приемеш, знам. Предпочиташ да те върна на осоидите, за да те разпитват, както го наричат те, или да те изтезават, както бих го нарекъл аз. Предпочиташ да си обикновен роб, комуто възлагат най-черната работа, вместо занаятчия. Самият аз рядко страдам от морални скрупули, но ги уважавам у другите хора. Изборът е твой, но не бързай да вземаш решение. Защото вземеш ли го веднъж, връщане назад няма да има.