Разединени равнини

27.

В съня си Ахеос се намираше дълбоко в дебрите на Даракион — не в покрайнините на леса, където бе завел Че, за да й покаже мрака на стария свят, а в сърцето му, където самият той беше стъпвал наяве само веднъж. И ето го тук, в разкривеното, гърчещо се сърце на гората сянка, от чиито обитатели бе дръзнал да подири помощ… и чиито обитатели бяха отвърнали на призива по свое, а не по негово желание. Ледените пръсти, с които бяха ровичкали в главата му тогава, още горяха в спомените му като дамга. И в замяна на това, че му посочиха къде осоидите държат Челядинка, те бяха поискали да им се плати.

Ахеос им беше длъжник, а дългове като този никой не можеше да подмине и рядко изплащаше с леко сърце.

В съня си Ахеос стоеше, обграден от чворестите, разкривени дънери на изтерзаните даракионски дървета и виждаше с очите на своя народ, за които мракът не беше пречка, какво има под техните сенки. За пръв път завидя на другите раси за неспособността да провиждат в тъмното, от която те вечно се оплакваха. Знаеше, че обитателите на леса някога са били богомолкородни. Част от човешкия им произход се беше запазил, но отгоре с тежка ръка и разкривен почерк бяха взели връх пълзящи тръни, кръпки от тъмен лъскав хитин, смъртоносни шипове, грапава дървесна кора, оплетени лиани и святкащи фасетни очи.

Бяха много, тези даракионски обитатели, и всичките го гледаха мълчаливо. Шепотът им, подобен на драскане — слепена съвкупност от всички студени, сухи звуци на гората, — беше недоловим за слуха. Ала в безсловесния им поглед имаше послание. Не бяха доволни от него. Беше ги разочаровал.

В съня си той им извика, питаше ги какво е направил или не е направил, но те все така мълчаха, без да го изпускат от поглед, само посланието им се вгорчи още повече — от недоволство към отчаяние. Все така безсловесно, но и безспорно беше посланието им, сякаш се излъчваше от застиналата им поза: „Защо ни загърби? Защо не оправда доверието ни?“

— Какво искате да направя? — попита той. — Кажете ми къде сбърках.

Над главата му, в пролуките между преплетените клони, небето просветля от светкавица; още една и още една, златен огън раздра мрака, но гръм така и не се чу.

И тогава те посочиха, всички и всеки поотделно, с пръсти, с щипки, с криви вейки — да привлекат вниманието му към едно конкретно дърво, което не изглеждаше по-различно от другите, — и той напрегна очи да разбере какво му казват.

Нещо разцъфна върху сбръчкана кора и отпърво Ахеос го взе за цвете, тъмно цвете, което лъсна влажно под танца на светкавиците. А после то потрепна и се стече гъсто и течно по дънера и Ахеос разбра, че е кръв. Сред всички страхотии, които беше познал в Даракион — насън и наяве, — това беше нещо ново.

Отвори уста да попита, но видя, че всички дървета — и тези в сърцето на леса, и другите по края му, всички кървят, че лепкавата течност сълзи обилно от невидими рани, стича се по дънерите и се събира на локвички между стърчащите корени. А над него светкавиците плющяха — или беше само една светкавица, която не намираше покой? — плющяха златни върху черно, златни върху черно.

Отстъпи назад пред червения прилив, но той прииждаше от всички страни, а обитателите на Даракион бавно се втечняваха, стопяваха се, но не сваляха до последно от него укоризнения си поглед.

— Какво? — извика им той и сякаш крилете на Изкуството му се отвориха без да ги е призовал, издигнаха го високо в бурното небе и Равнините се ширнаха пред погледа му… Равнините, а после Империята, Федерацията и отвъд. Проказата се разливаше от Даракион, кървавият прилив не признаваше граници и крепостни стени — Хелерон и Тарн изчезнаха, Аста и Мина. А после на картата, така невъзможно опната под погледа му, се появиха пресни рани — Капитас, Колегиум, Шон Фор, Селдис — градове, удавени в кръв, която изригваше като гейзер от дълбините на земята, а в раните имаше гърчещи се като червеи гадини, дълги многокраки неща, които би трябвало вечно да си останат в мрака.

На следващата сутрин Ахеос изглеждаше по-блед и измъчен отвсякога.

— Пак ли не можа да спиш? — попита го Че.

Той поклати глава.

— Спах, но сънувах. — Отпусна се тежко до нея. — Сънувах Даракион. Нещо го измъчва. Той… иска нещо от мен, но не мога да разбера какво. Гласовете са неясни.

Че го гледаше притеснена.

— А ако разбереш какво иска, ще го направиш ли?

Ахеос плъзна празен поглед из общото помещение на таверната, почти празно в момента.

— Трябва, защото имам дълг към тях… а обитателите на Даракион не са кредитори, които да пренебрегнеш. Но не ги чувам ясно, затова съм с вързани ръце.

Скуто и Спера вече закусваха. Изглеждаха умърлушени почти колкото Ахеос. „И аз би трябвало да се чувствам зле“ — помисли си тя. Ала все още не бе в състояние да си даде докрай сметка за заплахата, надвиснала над собствения й дом. Дали векианската армия е стигнала вече до стените на Колегиум? Твърде вероятно.

„Пази се, чичо Стен“ — изрече наум, сякаш мислите й можеха да стигнат до него. Вечно забравяше, че не е войник, чичо й Стенуолд. Лесно можеше да си го представи как се разхожда по крепостната стена и размахва предизвикателно меч към мравкородната орда.

Вече от два дни сарнианската армия беше в режим на мобилизация — войници, автовозила, артилерия, обоз, навсякъде течеше трескава подготовка за военна кампания. Близо половината разстояние щяха да изминат по релсовия път, но колкото повече наближаваха Колегиум, толкова по-вероятно бе векианците да са разрушили релсите, затова армията щеше да продължи пеша. Но пък никой не можеше да марширува като мравкородните. Те не знаеха умора, тръгнеха ли в поход, и скоро щяха да пратят векианците там, откъдето са дошли.

В таверната влезе офицер и тръгна към тях, сподирян от дрънченето на ризницата си. Огледа ги поред и каза:

— Коя от вас е Спера? — Излишен въпрос, защото името беше типично за мухородните, а Спера беше единствената от тази раса на масата.

Тя вдигна плахо ръка. Офицерът я погледна, после се обърна към всички тях:

— Трябва да дойдеш с мен. Сподвижниците ти също. Ако сред тези тук има такива, които не са ти сподвижници, имам заповед да ги задържа за разследване.

— Я чакай малко — ядоса се Скуто и се надигна.

— Всички тук сме нейни сподвижници — обади се Че. — Какво има, офицер?

Мравкоидът зяпаше Скуто със смесица от любопитство и отвращение.

— Призовани сте в царския двор, незабавно. Трябва да дойдете с мен.

— Защо? — попита настоятелно Скуто.

— Заповедите на царицата не подлежат на обсъждане — отвърна ядосано офицерът. — Не те знам от каква раса си, човече, но ще наредя да ти изпилят всичките шипове, ако още веднъж си позволиш такъв тон.

Скуто продължи да го гледа предизвикателно, даже оголи разкривените си жълти зъби в заплашителна гримаса, но не каза нищо. Офицерът отстъпи крачка встрани и те се изнизаха един по един край него. Пред таверната чакаше отделение от десетина войници, които да ги ескортират.

— Какво става? — прошепна с предрезгавял глас Че.

— Не знам, но не е на добро — каза Ахеос, преди офицерът да им кресне отново.

Този път царицата ги прие сама, без нито един тактик или придворен. Войнственият офицер буквално набута Скуто и другите в залата, където завариха някаква жена, седнала в далечния край на дълга маса. Преди Спера да им прошепне коя е жената, Че я бе взела за поредната мравкородна в доспехи.

Имаше само още един човек в залата, мухороден на средна възраст с емблемата на своята гилдия върху ръкава — радиални осмици, вписани в кръг, които символизираха девиза на куриерите: „Навсякъде по света“.

Царицата на Сарн ги изгледа хладно, задържайки погледа си върху Скуто толкова дълго, че той запристъпва от крак на крак, а накрая не издържа и каза:

— Слушайте, ваше височество…

— Ваше величество — изсъска Спера.

— Ваше величество — поправи се той. — Ето какво. Аз съм шипороден и да, такива като мен рядко могат да се видят по тези места. Вярно, има и други като мен, не съм единственият. Не, не ме боли, защото знам как да не се бода на собствените си шипове. Това достатъчно ли е, ваше величество, с цялото ми уважение?

Другите затаиха дъх, но излиянието на Скуто, което би му струвало главата пред някоя паякородна дама или осороден офицер, тук остана без последствия, защото мравкородните малко държаха на етикета и още по-малко на церемониите.

— Да, достатъчно е. Остава само въпросът каква е връзката ти с един бръмбароид на име Стенуолд Трудан — каза тя.

Скуто сви рамене.

— Той ми помогна да се установя в Хелерон, когато всички други ми обръщаха гръб. Откри полезни умения у мен, ваше величество, и оттогава често сме си помагали един на друг. Има ли новини за него, ако мога да попитам?

— Последните доклади от Колегиум го упоменават като един от техните… — последва кратка пауза, в която някой скрит от очите помощник изглежда я снабдяваше с нужната информация — … войнемайстори, такъв изглежда е терминът, който използват.

— Знаете ли дали боевете са започнали вече, ваше величество? — не се сдържа Че.

— Така изглежда. Значи вие четиримата сте неговите агенти в моя град. Делегацията, пратена да ни спечели на ваша страна в борбата срещу осоидите?

— Точно така, ваше величество — потвърди Че.

— В такъв случай, смятайте, че сте ни спечелили, макар и по начин, който едва ли ще ви хареса — заяви с ирония царицата. — Вече сте чули, че Хелерон е преминал в ръцете на Империята. Имаме основания да смятаме, че Сарн е следващата им цел.

— Сарн, ваше величество? — опули се Скуто. — Вашият град?

— В момента — каза тя — тече жестока надпревара между моите занаятчии и имперските. Моите разрушават релсите на Железния път, а техните заменят повредените с нови. Битката е неизбежна. Нашите агенти докладват, че имперските армии усилено се готвят за поход срещу моя град.

Гледаха я сащисани. Тишината в залата натежа непоносимо.

— Сигурно разбирате какво означава това — продължи царицата.

Не разбираха. Не бяха в състояние. Твърде много неща се случваха твърде бързо.

— Означава, че не мога да пратя войниците си в Колегиум — обясни тя с известно съчувствие. — Трябва да защитя собствения си град, собствения си народ.

Че ахна.

— Но… Колегиум не може да издържи срещу Век. Нашите граждани не са обучени войници. Ваше величество, умолявам ви…

— Не ми е лесно да взема това решение — прекъсна я царицата с глас, който не търпеше възражения. — Колегиум е наш съюзник и съюзът ни с него винаги е бил плодотворен. Ако бях сигурна, че ще мога да удържа атаката на осоидите с половината си войници, без колебание щях да пратя другата половина да защити вашия град. До неотдавна с пълно право можех да твърдя, че моите армии са най-добре въоръжените и най-добре обучените в целите Равнини, но Равнините вече не са същите. И не само защото Век е пред портите на Колегиум или защото Хелерон е в ръцете на Империята. Най-после получихме вести от Тарк и по всичко личи, че градът е паднал. Мравешки град. Град-държава като моя. Не мога да чакам, докато Империята стовари войските си пред стените на Сарн, защото тогава ще ни сполети участта на Тарк. Моите войници са най-добри на бойното поле, а не в отбраната на обсаден град. Затова ще се срещнем с осоидите на открито, пък нека тогава видим дали все още сме бойците, пред които трепери целият свят.

— Ами Колегиум? — извика Че. — Ами Стенуолд?

— Знаете ли какво е самотнишки отряд? — попита ги царицата. Изненадващо, само Спера знаеше отговора.

— Отряд със самоубийствена мисия, ваше величество — каза тя.

Устните на царицата се извиха едва доловимо.

— Моят народ не би го описал точно по този начин… но иначе да, мисиите, на които пращаме тези отряди, действително са отчаяни. Ще пратя един самотнишки отряд в Колегиум. Солидарността изисква повече, но повече от това аз не мога да си позволя. Три бойни автовозила с екипаж, толкова мога да откъсна от армията си. — Обърна се към мухородния пратеник. — Майстор Фрезо?

Той пристъпи напред.

— Ваше величество? — Изглеждаше пребледнял и когато хвърли крадешком поглед към Че, тя видя собствения си потрес, отразен върху лицето му като в огледало.

— Ти ми донесе вестта, че армията на Век наближава Колегиум — каза му царицата. — Сега пак ти ще върнеш отговора ми. Отговор, който ще попари надеждите на Колегиум и който ми тежи като камък. Когато пристигнеш, векианците сигурно вече ще атакуват стените.

— Задачата ще бъде изпълнена, ваше величество — заяви твърдо Фрезо. Каквито и опасения да имаше за собствената си безопасност, помисли си Че, мухородният явно мислеше най-напред за честта на гилдията си.

— Тръгвай тогава — заповяда царицата, той козирува и напусна залата на бегом. Жената, на чиито плещи тежеше отговорността и за управлението на Сарн, се обърна към Че и нейните другари. — Сами решете дали да останете тук, или да напуснете града — каза им тя. — Ала имайте предвид, че безопасен път към Колегиум вече няма.

— Някой трябва да тръгне със самотнишкия отряд — изтъкна Скуто.

— Изборът е ваш.

— Аз ще тръгна — реши Че. — Стенуолд е мой чичо.

— Ти и Ахеос трябва да продължите с усилията си тук — възрази Скуто. — Важно е да постигнете успех и с всеки момент това става все по-важно. Колкото до Стенуолд, аз по̀ ще му бъда от полза. Войнемайстор, представете си! Знаете го какъв е, самозабравя се и все гледа да се прави на войник.

— Скуто, не… — започна Спера.

— Да — прекъсна я той. — Ваше величество, аз ще тръгна. Занаятчия съм и знам, че при машините всеки допълнителен чифт ръце е само от полза.

— Скуто! — Че посегна да го хване над лакътя, но спря миг преди да се набоде на шиповете му.

— Че, чуй ме — настоя Скуто. — Стенуолд ще иска да знае какво става тук, и не само онова, което ще му съобщи пратеникът. Какво става с вашата работа… все неща, които не бих доверил на лист хартия. Аз съм логичният избор, най-добрият избор. Ще помагам с автовозилата, а и съм кораво копеле. Помниш ли „Гордост“, когато избухна? Щеше ли да си тук сега, ако дебелата ми кожа не стоеше между теб и пламъците? А я ме виж, нищо ми няма.

— Дано да не грешиш, проклет да си — изсъска Спера. — Защото на грозниците като теб не им е писано да стават герои.

Салма отвори очи. Заслепи го слънчева светлина и за миг той си помисли, че го е заслепила тя.

А после си спомни. Скършеният меч. Някакви хора го бяха измъкнали като контрабандна стока от лагера на осоидите. Понечи да се надигне, но си спомни навреме за раните и се отпусна внимателно. Вече не го боляха толкова, а и силите му се връщаха малко по малко. Огледа се и видя Неро да седи недалеч.

Мухородният му кимна.

— Изглеждаш доста по-добре.

— Къде сме? — Рискува да се надигне на лакът. За повече нямаше сили, въпреки твърдението на Неро, че изглеждал по-добре. Плъзна поглед наоколо си — намираха се в обрасла с храсти долчинка, имаше и други хора, десетина сякаш. Няколко огъня горяха мъждиво, а от една купчина пръст долиташе аромат на пресен хляб. Примитивна пещ, изкопана в земята, досети се Салма. — Какво става, Неро? Кои са тези хора?

— Бегълци като нас — отговори мухородният. Посочи разнородна тройка с туники в мравешки стил — паякороден, мухоид и кесиански мравкочовек. — Тези са роби, измъкнали са се от града преди капитулацията…

— Тарк е обявил капитулация?

Неро изкриви лице.

— Не си чул, а? Не си и видял, предполагам. Осоидите… Те буквално разглобиха града от въздуха, точно както твоят приятел предсказа, и в един момент мравкородните разбраха, че ако не искат Тарк да изчезне от лицето на земята, трябва да се предадат. Но тези тримцата извадили късмет, избягали навреме и сега си нямат нищо, точно като всички други тук. Колкото до тях… — Неро посочи към жената, която наглеждаше пещта. Три малки деца се въртяха край полите й. — Имали са малко стопанство в края на Ръбатата пустиня. След падането на Тарк скорпионородните са започнали да грабят безогледно. Десетки малки ферми като тяхната и цели села били нападнати и опожарени. Смята, че съпругът й може да е жив, но ако е така, значи е роб на скорпионоидите, а пред това смъртта е за предпочитане.

Имаше петима-шестима млади мухородни. Седяха скупчени в края на долчинката и следяха изпод вежди всички останали.

— Тези пък са бивши имперски роби — посочи ги Неро. — Останах с впечатлението, че са били нещо като банда, вероятно от Селдис. Като заловят престъпник, тамошните го продават в робство. Така или иначе, тези нещастници са в пълна безизходица. Знаят, че осоидите ще сложат ръка на Меро и Егел, в Паешките земи не искат да се връщат, и сега се преструват, че не са част от групата ни, но не си и тръгват, както виждаш. Колкото до господина и дамите зад теб…

Салма се обърна с усилие и стиснати зъби. Видя покрит фургон. На стъпенката седеше брадат мъж и дялкаше парче дърво. Момиче на дванайсетина години се беше проснало на гърба на впрегатното им животно — голям бръмбар с къси крака и свирепи на вид щипки. Друго момиче на възрастта на Салма оглеждаше без особен ентусиазъм храсталаците за някакви ядливи плодове. Всичките бяха с бяла коса и тъмна кожа, дрехите им бяха широки и в землисти цветове. По-голямото момиче усети погледа на Салма и обърна глава. Лицето й беше със сърцевидна форма, очите — ясни, усмивката — плаха.

— Хлебаркородни — досети се Салма. — Не знаех, че ги имате и в Равнините. Във Федерацията гъмжи от тях.

— И в Империята е същото. Осоидите ги мразят — добави Неро. — Тук по-рядко може да ги види човек. Чувал съм, че идвали от юг — от Федерацията, покрай Доракс и оттам към Етерион, дори по пътя Хелерон-Тарк и на запад към Фелиал. Богомолкородните изглежда ги търпят, така поне съм чувал. Тези отряд имперски съгледвачи ги открили по пътя и решили да се позабавляват и да им оплячкосат багажа. Нямат представа какво е станало с другите от семейството им.

— Бежанци — прошепна Салма, спомнил си Дванайсетгодишната война. С напредването на осоидите стотици и дори хиляди бежанци бяха тръгнали по пътищата на Федерацията, където ставаха лесна плячка на бандити или сами прибягваха до кражби, за да се изхранят. Управниците се бяха опитали да намерят решение, но междувременно сраженията продължаваха, а мащабът на бежанската вълна беше невиждан.

А сега по всичко личеше, че същото ще се случи и тук.

— С какво можем да им помогнем? — попита той и Неро се изсмя хрипливо.

— Да им помогнем? Та ти дори не можеш да стъпиш на краката си, момче. Как мислиш да им помогнеш?

Салма го погледна втренчено, после бавно се надигна на колене. Зави му се свят и той се подпря с ръце на земята, за да запази равновесие. Докато Неро го зяпаше и се чудеше какви ги върши, младежът се надигна още, стъпи първо с едното стъпало, после и с другото, а след това се изправи бавно в цял ръст. Прониза го силна болка, но той стисна зъби и я пропъди.

Сега вече Неро скочи на крака, протегнал абсурдно ръце, сякаш би могъл да задържи човек, два пъти по-висок от него.

— Аз… мога… да си стъпя на краката — избълва Салма, макар че с мъка се удържаше на ръба на съзнанието. Знаеше, че е твърде вероятно да се срине на земята, затова се подпря на рамото на Неро. — Утре или най-късно вдругиден ще мога и да вървя — каза той. — А после ще мога и да направя и друго.

Ден-два по-късно мъж на име Косгрен се присъедини към бегълците. Беше бръмбаророден, но толкова висок и едър, какъвто Салма не беше виждал никога, а плещите и гръдният му кош бяха направо чудовищни. През първия ден не говореше много, държеше под око спътниците си, а вечерта събра дърва за огъня. На следващия изчака да се събудят всички, изправи се и заговори:

— Така, вижте се само. Идея си нямате къде отивате, нали? Затова ето какво ще направим. Аз отговарям за вас. И понеже аз отговарям, ще ви заведа на сигурно място, но в замяна ще трябва да правите каквото ви казвам, а това означава, че ще получавам всичко, което поискам.

Мухородните младежи се скупчиха още по-нагъсто, като го стрелкаха с бунтовни погледи. Косите на всичките бяха подстригани съвсем късо, и на момчетата, и на момичетата, и пак всички бяха въоръжени, пък било то с пръчки и камъни. Само че Косгрен сигурно тежеше повече от всички им взети заедно, така че накрая мухоидите сведоха сърдито погледи.

Управлението на Косгрен трая мирно и тихо до края на деня. Бръмбарородният прибра храната на всички под претекст, че ще я разпредели по равно, макар всички да знаеха, но никой не го каза гласно, че неговото огромно шкембе първо ще се напълни.

А после, по здрач, Косгрен се приближи до фургона на тримата хлебаркородни.

— Старче — започна той.

Бащата и двете момичета го изгледаха предпазливо. Мъжът всъщност не беше стар, но бялата коса и брада подвеждаха погледа.

— Чу ли какво рекох? — повиши глас Косгрен. — Или си глух нещо?

— Чух те — отвърна хлебаркородният. Гласът му беше изненадващо мек.

— Мисля да ти облекча живота, старче. Мисля да те отърва от грижите за щерките ти.

— Животът ми и така си е добър, но благодаря за любезното предложение — каза хлебаркородният.

Косгрен се усмихна, а после събори мъжа на земята с един-единствен небрежен удар.

— Аз ще й дам повече, отколкото ти можеш — заяви Косгрен и се ухили отвисоко на поваления баща. — Ти, моме, ела тук… освен ако не искаш баща ти да пострада още.

Бръмбароидът, осъзна Салма, говореше на по-малкото момиче. Не че това имаше особено значение.

Изправи се на крака, преди да се е замислил може ли, или не може да го направи, а Неро изприпка до него и взе да го разубеждава.

— Не си в състояние — рече му. — Потърпи малко… има си начини…

— Знам. — Салма се приближи в гръб към Косгрен, като влачеше крака. — Ей ти! — извика му той и великанът се завъртя да го погледне.

— По-полека, момко. Не искаш раните ти пак да се отворят, нали?

— Така е — потвърди Салма. Усещаше как нишката на живота му се е опънала до скъсване. Потръпна от страх, а после го обзе спокойствие. В този пущинак между бойни полета, в безсмислена свада като тази… защо не? Защо не, наистина? Постигнал бе целта си, намерил бе Скръб в окови, а после отново я беше изгубил и ето го тук. — Ще те спра — уведоми спокойно той Косгрен.

За миг едрият бръмбаророден изпадна в двоумение при вида на полуживия младок, който го заплашваше с… с какво? С нищо. После изкриви лице.

— Нагледен урок за момчета, които не правят каквото им се казва — обяви той, а след миг вдигна с лекота Салма, притисна ребрата му с тежките си лапи и младежът го бодна в лицето.

За част от мига светът се изпълни с врява и агонизираща болка, а после потъна в благословен и безмълвен мрак.

Дойде на себе си с чувството, че е изминало съвсем малко време. Врявата не беше стихнала, но болката в гърдите и корема му беше толкова силна, че му пречеше да се фокусира върху подробностите. Неро беше коленичил до него и току го питаше как е.

Не беше за вярване, че се е отървал само с един удар, но явно така беше станало. Или пък е имало още удари, докато е бил в безсъзнание. В такъв случай се беше отървал леко, предвид че още беше жив, но пък Косгрен и занапред щеше да тормози безнаказано спътниците си.

Врявата, осъзна най-после той, се дължеше основно на нечии писъци, но гласът беше на мъж, а не на дете.

— Какво става, Неро?

Мухородният изкриви лице в гримаса.

— Ами ти… ти един вид го резна, Салма. Що ме гледаш така? Нали точно това искаше да направиш?

— Резнал съм го? Какво?…

Неро хвана едната му ръка и я вдигна пред лицето му. Беше покрита с кръв, това Салма видя най-напред. А после видя и шипа — сърповиден израстък в края на палеца. След миг израстъкът се прибра плавно назад. Обзет от любопитство, Салма повтори няколко пъти движението; усети, че същото се случва и с палеца на другата му ръка.

— За пръв път се появяват. Кога?…

— Забелязах ги, когато те видях в палатката на щерките — каза му Неро. — Не знаех дали са нещо ново за теб, или си ги имал и преди.

Салма усети внезапно раздвижване, обърна глава и видя хора да се сбират около него. Надигна се с мъка и успя да седне на земята. Косгрен стоеше прав, притиснал с ръка окървавеното си лице. Окото му — единственото му оцеляло око — святкаше диво.

— Ах ти, копеле дребно — изгъгна той със задавен от болка глас.

Нещо помръдна край гиганта и Салма мерна блясък на метал. Хлебаркородният беше извадил нож с тънко острие, без предпазител и много остър. Всички се бяха събрали около него, дори мухородните гангстерчета. Когато Косгрен пристъпи напред, някой го замери с камък по рамото.

Хлипащ от болка, Косгрен ги измери с поглед — бандата на мухородните, бръмбарородната майка, бившите роби, семейството хлебаркоиди. Междувременно Неро също бе извадил кинжала си и го държеше небрежно за върха на острието, готов да го метне.

Косгрен изръмжа нещо — нещо в смисъл, че щом не искат да ги води, нека изпукат от глад тогава, — и се отдалечи със залитане.

Напрежението сред бегълците взе да намалява. Хлебаркородният коленичи до Салма и му предложи вода, която той прие с благодарност. Двете момичета надничаха любопитно иззад баща си.

Салма плъзна поглед по другите. Мухоидите се бяха върнали в тяхното си ъгълче, сякаш нищо не се беше случило. Тримата роби също се бяха отдалечили. Изглежда се бяха наместили в своя си йерархия с паякородния начело, неспособни да се отърсят от строгите правила на подчинение от предишния си живот.

Би трябвало да се чувства изцеден след случката, но не беше така. Чувстваше се по-силен.

На следващия ден ги нападнаха разбойници. Бяха десетина, половината яздеха по двама на кон. Водачът им — макар че каква ли утеха беше това, — се беше наконтил с коженото палто на Косгрен.

И той беше бръмбароид, или почти. Кожата му беше синкавочерна — Салма и преди беше виждал хора с такава кожа, неотдавна, по време на последните си странствания. Бегълците се бяха движили с равномерно темпо, повечето вървяха пеша, но Салма се возеше легнал върху сеното в каросерията на фургона и зяпаше небето, притъмняло от обещание за скорошен дъжд. А после прогърмяха конски копита, малкият керван спря на място и повечето му членове обърнаха погледи към Салма.

„Защо се возя на фургона, всъщност — защото съм слаб и ранен или защото негласно са ме приели за свой водач?“ Нямаха нужда от водач… освен в моменти като този, може би. Салма се смъкна на земята, с облекчение откри, че краката го държат, и обхвана с поглед разбойниците, чиито осем коня оформяха полукръг пред фургона. Впрегатният бръмбар изсъска раздразнено и размаха щръкналите си щипки, но водачът на бандитите не му обърна внимание.

— Предлагам да не усложняваме нещата — каза той, като местеше поглед между бегълците. — Времената са трудни, хора се лутат изгубени, всички са жертви и така нататък и прочие. — Говореше с акцент, който Салма бе чувал и преди, а маниерът му на изразяване доказваше правотата на казаното, определяйки го като човек, който едва наскоро се е преквалифицирал в пътен разбойник. — Затова нека видим какво имате. Ще си вземем нашето, а вие ще си продължите по пътя.

Салма огледа хората му. Истинска сбирщина от гледна точка на произхода, но не толкова окъсани и мръсни, колкото можеше да се очаква. Явно не бяха отчаяни отрепки, прибягнали по неволя до пътните грабежи. Повечето бяха с доспехи — кожени жакети и кепета, подплатени елеци, един дори беше с ризница мравешка направа. Въоръжени бяха кой с меч, кой с брадва, а един полуроден с богомолска кръв държеше запънат лък със стрела на тетивата. Армията на Салма разполагаше с няколко ножа, няколко сопи и тоягата, която хлебаркородният Сфайот беше отсякъл и огладил за Салма.

Сега се подпря на нея с надеждата да прикрие по този начин слабостта си.

— И какво толкова имаме, според вас? — попита той. — Мислите ли, че сме имали време да си съберем багажа, преди да тръгнем на път, преследвани по петите? — Салма удари с тоягата по земята и върхът й потъна в спечената пръст. — Ако сте търговци на роби, значи ще се бием с вас, пък после продайте, ако щете, труповете ни. Но ако търсите пари, скъпоценности, вещи или друго материално имущество, нямаме. Нищо си нямаме. Елате и се уверете сами.

— Не сме роботърговци — отвърна водачът на разбойниците. — Мнозина от нас са били потърпевши от този вид търговия и не биха рискували да припарят до пазарите за роби. — Усмихна се и зъбите му светнаха на фона на тъмната кожа. — Водно конче, нали? От Федерацията. На времето познавах доста от твоите хора. — Скочи от коня си и Салма чу дрънченето на плетена ризница под палтото на Косгрен. Без да чакат заповед, двама от другарите му се смъкнаха от гърба на общия си кон и тримата подминаха Салма да огледат фургона.

— И вие сте роби, така ли? — попита Салма. Докато другарите му ровеха из сеното по дъното на фургона, водачът им се обърна да отговори:

— Някои от нас.

Ризницата на мъжа беше с метални плочки, забеляза Салма. Видя и цвета им, както и модела на меча, който мъжът носеше.

— Ти си от помощната войска — определи той.

Водачът на бандитите го изгледа продължително.

— Е и? — отвърна той след дълга пауза.

— Тук няма приятели на Империята — обясни Салма. — Самият аз преди време бях пленник в Мина.

— Нищо няма, само фургонът — докладва един от бандитите. — А и за него пукната пара не можеш взе.

— Извинете, господине — намеси се хлебаркородният Сфайот. — Нищо си нямаме, уверявам ви. Дори храна нямаме. Ядем каквото намерим по пътя.

— Имате жени — отбеляза водачът на разбойниците. — Хлебаркородни?

Сфайот го наблюдаваше напрегнато и чакаше.

— Пеете и танцувате, нали? Нещо такова? Чувал съм, че сте музикален народ.

Сфайот кимна бавно.

— Ето какво, тогава — реши водачът на бандитите. — Предлагам ви сделка. Ние ще имаме грижата никой да не ви закача по пътя, а вие ще ни забавлявате с изкуството си. Каквато храна намерим, ще я делим. А после ще решим какво да правим с вас.