Разединени равнини

30.

— Не ми приличате много на бандити — отбеляза Салма. — Или пък не сте от дълго в занаята.

Водачът на пътните разбойници сви рамене.

— Имаме двама-трима с по-голям стаж. — Беше се представил под името Фалмес, а бандата му се състоеше от петнайсет мъже и една мравкородна жена.

Бяха си напалили огън в един чифлик, опожарен поне преди десетница. Бежанците се бяха скупчили нагъсто около огъня и гледаха с подозрение новите си спътници. Сфайот свиреше на гайда и отмерваше ритъма на барабан с крака си, а дъщерите му танцуваха. Бандитите явно се забавляваха, но на Салма представлението изглеждаше скучно в сравнение с други танци, които беше гледал.

— Повечето от нас просто искат да се измъкнат изпод имперския ботуш — поясни Фалмес. — Дезертьори като мен, има и бивши роби. Също селяци, чиито домове са били опожарени или които са избягали преди това да се случи. Империята е в поход и разплисква около себе си вълни от скитници като нас. Трябва да преживеем някак, а разбойничеството е не по-лоша прехрана от всяка друга.

— Виждал съм разбойници — каза Салма. — Животът им не е лесен.

— Сигурно, като знам откъде си — кимна Фалмес. — Питам се какво прави толкова далеч от дома федерален като теб. Твоите хора рядко напускат страната си, за да бродят по широкия свят.

— Дълга история.

— Нощта също се очертава дълга.

— Защо първо ти не ми разкажеш една по-кратка история — предложи Салма. — Откъде знаеш толкова за Федерацията?

Фалмес се усмихна горчиво и Салма сам се досети за отговора.

— Сражавал си се там, нали?

— Пет години по време на Дванайсетгодишната война — отвърна бандитът. — След като ме мобилизираха към помощната войска. Преди това учех за зидар. Едно мислим, друго става. Е, федерален, сега ще ми разкажеш ли дългата си история?

И Салма го направи, накратко. Ясно му беше, че не може да има доверие на този човек, затова се въздържа да спомене имена и подробности, но му разказа за Академията и че е бил вербуван от бръмбаророден шеф на агентурна мрежа. Разказа му за пътуването с „Небесен“ и за бягството им, после и за приключенията им в Хелерон. Също за предателството и как осоидите ги бяха заловили.

Фалмес го слушаше, без да го прекъсва, но вдигна ръка, когато разказът стигна до Мина.

— Преди колко време? — попита дрезгаво той. — Кога е било това?

Салма направи бърза сметка.

— Най-много преди два месеца. Приятелите ми ме измъкнаха от затвора, а губернаторът на Мина бил убит, така чух.

— Дебелака? — възкликна Фалмес. — Убили са го?

— Да. Запознах се с жената, която ръководи местната съпротива. Освободиха я заедно с мен.

— Как се казва?

— Кимене. Познаваш ли я?

Фалмес поклати глава.

— Лично не, но съм чувал за нея. Значи твоите хора са я освободили. Е, смятай, че с това си спечели безопасен преход и отгоре, повече от всички песни и танци, които твоите спътници могат да предложат.

По-голямото момиче на Сфайот се приближи, седна до Фалмес и той я изгледа безизразно.

— Баща ти ли те прати при мен?

Тя кимна, без да сваля поглед от него.

— Ето това е човек с реалистичен мироглед — заключи Фалмес с уморена въздишка. — Само че този ваш приятел току-що, без да иска, откупи свободата ви, моме.

Тя вдигна рамене.

— Сигурни бяхме, че ще го направи.

— Това пък защо? — попита я Фалмес с усмивка като човек, който се закача с малко дете.

— Защото си е такъв — каза тя. — Баща ми има око за тези неща.

Салма се размърда смутено.

— Беше чиста случайност.

Момичето поклати упорито глава, после насочи вниманието си към бандита.

— Какво ще правиш? — попита го тя. — Хората ти са недоволни. Страх ги е от осоидите.

— Така ли? И в момента?

— И би трябвало — кимна момичето. — Татко го видя. Осородните са недалеч северно оттук. Вече са превзели големия град с комините.

— Тя Хелерон ли има предвид? — обърна се Фалмес към Салма.

— За пръв път чувам — сви рамене младежът, после се замисли. — Впрочем, не… Едни хора ми казаха, че би било неразумно да поемем на север. Изобщо не го свързах със… Ситуацията явно се променя бързо.

Фалмес кимна с мрачна физиономия.

— По всичко личи, че тук и за разбойниците ще стане опасно. Голяма част от моите момци трябва да стоят далеч от дългата ръка на Империята, и аз в това число.

Момичето се облегна неочаквано на него и едва не го събори.

— Ти не си лош човек — каза тя. — Моят татко вижда много работи.

Салма потърси с поглед Сфайот и го видя да седи край огъня. Белокосият мъж го наблюдаваше с обезпокоително ясни очи.

— Лош съм колкото трябва — изсумтя Фалмес. Изглежда се канеше да я отблъсне, но после реши друго. Видно бе, че се тревожи за хората си. Накъде изобщо би могъл да ги поведе сега?

— Трябва да дойдеш с нас — каза му хлебаркородното момиче.

Фалмес я изгледа спокойно.

— Така ли? И къде по-точно отивате вие, че ми предлагаш да споделя светлото ви бъдеще?

— Не знам — отвърна тя и погледна към Салма. — Къде ни водиш?

— Не ви водя никъде — заяви Салма, но още преди да го е изрекъл, разбра, че това не отговаря докрай на истината. Откакто прогони Косгрен, те разчитаха на него, защото едрият бръмбаророден се беше самообявил за техен водач, а после Салма го беше изместил. Така ставаха нещата с водачеството.

А щом ги водеше, би трябвало да знае къде отиват и защо.

— Какво друго е провидял баща ти? — попита той. Фалмес изпръхтя развеселено, защото за него магията беше празна дума, но Салма беше виждал магия в действия и не бързаше да отхвърли ясновидските способности на Сфайот.

— Че ще намериш нещо — отговори момичето. — Навярно онова, което търсиш.

— Той знае ли, че ми казваш тези неща?

— Той ме накара — увери го момичето. Беше му почти връстница, тънка и бледа, с късо подстригана и рошава бяла коса. Но беше хубавка и гледаше Фалмес с усмивка, която той не знаеше как да тълкува. И в този миг на неудобство Салма го видя така, все едно го е познавал през целия си живот. Солиден трудов човек, отделен насила от занаята си, от семейството си, от всичко познато, пришпорван жестоко от новите си господари, а после сам избрал трудния път на беглеца в надбягване с разширяващите се граници на Империята. Но дори и сега се опитваше да бъде почтен.

— Направили са те офицер в помощната войска — предположи на глас той.

— Какво, и ти ли стана изведнъж магьосник? — подразни го Фалмес. — Бях сержант, щом искаш да знаеш.

— И още се опитваш да опазиш хората си.

— Точно като теб — кимна Фалмес, — но какво от това? Един мъж все трябва да има някаква цел в живота.

— Да, трябва — съгласи се Салма.

— Защо да не дойдеш с нас? — притисна го отново хлебаркородното момиче.

Фалмес само поклати уморено глава.

На следващата сутрин обаче, когато бежанците поеха на запад, Фалмес и неговите бандити пришпориха конете си в същата посока. Яздеха на достатъчно разстояние, за да запазят поне привидно независимостта си, но се движеха успоредно на тяхната пътека и поддържаха тяхното темпо.

Салма усещаше, че нещо се случва, но не знаеше какво. И докато чакаше да го осени просветление, неговите бежанци живееха ден за ден и разчитаха един на друг. Когато огладнееха, се хранеха с каквото намерят. Когато ги налегнеше умора, спираха и събираха дърва за огън.

А после, един следобед, когато отчаяно се нуждаеха от храна и подслон, съгледвач от бандитите на Фалмес се върна от оглед и докладва, че недалеч пред тях имало селце. Движеха се покрай релсовия път Сарн-Хелерон и селцето сигурно беше от типа на самозародилите се поселища около железопътните кантони. Край спирките на пътническите влакове винаги имаше ханове, чифлици и по някой предприемчив занаятчия, решил да отвори работилница. Но напоследък трафикът бе намалял и повечето заселници си бяха отишли в търсене на по-плодородна земя. Населението на селцата край железопътните кантони се беше свило до минимум, останали бяха само онези, които или не можеха, или не искаха да си тръгнат.

Фалмес даде сигнал и хората му наизвадиха оръжия.

— Какво правиш? — попита го Салма.

— Трябва ни храна — отвърна Фалмес. — А и някоя нощувка под покрив ще ни дойде добре.

— Няма да грабим — заяви Салма. — Не е нужно да се стига до това.

— Прав си, стига местните да проявят здрав разум. — Минасецът го стрелна с твърда усмивка. — Внушим ли им, че сме достатъчно силни, за да вземем каквото поискаме, ще е достатъчно да ги помолим.

— Нека първо говоря с тях — настоя Салма.

— Както искаш — отстъпи Фалмес и вдигна рамене. — Но не забравяй, че носиш отговорност за своите хора. Те очакват от теб да им осигуриш храна и подслон, също както моите го очакват от мен. Нямат си нищо и всяка вечер заспиват гладни. Какво смяташ да направиш по въпроса?

Салма зарея поглед към селото в далечината. „Косгрен ли ми натресе това?“ — запита се той. Сигурно имаше и нещо повече, но така и не бе разбрал как и кога се бе нагърбил с тази отговорност. Ала тя така или иначе тежеше на неговите плещи.

Не се случи така, както Салма го беше планирал, ни най-малко.

Бяха влезли в селото в цялото си окъсано великолепие — стопанката с децата си, мухородните гангстерчета и избягалите роби, Сфайот с щерките си, а като тъмна зловеща опашка се влачеха дезертьорите и разбойниците на Фалмес. Местните със сигурност нямаха желание да приютят изпаднала банда като тяхната, но числеността на новодошлите беше такава, че нямаше как да ги изгонят без кръвопролитие.

Придружен от Фалмес и Неро, Салма се срещна с кмета на селото и двамата стигнаха до споразумение. Храна срещу пари, труд или услуги. Салма беше наясно, че почти няма какво да предложи в замяна и че дори с опитния в пазарлъците Неро кметът би трябвало да отхвърли от раз офертата му. Вместо това се стигна до споразумение с голям ущърб за селяните и Салма си даде сметка, че неволно е влязъл в ролята на бандит. Бандитизъм от цивилизован вид, вярно, но хората на Фалмес бяха добре въоръжени, а селото беше малко и до голяма степен беззащитно, така че пак си беше бандитизъм.

Щели да си направят лагер на територията на селото, обясни Салма. Да нацепят обещаните дърва, да вадят вода от кладенците и изобщо да изпълнят своята — макар и символична — част от сделката. Кметът явно бе склонен да им опрости дори това, но Салма настоя на своето.

Не беше възнамерявал да се превръща в разбойник, но да се хлъзнеш в този занаят се оказа по-лесно от очакваното.

Не беше планирал и да защитава селото, но точно това се случи. Изобщо, съдбата му неочаквано бе поела по свой път, а контролът се изплъзваше неусетно от ръцете му.

Истинските разбойници се стовариха връз селото през нощта, с мечове и горящи факли. Бяха трийсетина и не бяха дошли да се пазарят, нито дори да сплашват и да поставят условия. Дошли бяха да плячкосат каквото намерят.

Ала налетяха на Салма и спътниците му. Още преди селяните да приберат децата и да грабнат вили и копия, Салма вдигна хората си и ги прати напред с мечове, лъкове и сопи. Самият той също се включи — виждаше много по-добре от нападателите на слабата лунна светлина и преби мнозина с тоягата, която Сфайот му беше направил, други рани с шиповете на новоразбуденото си Изкуство.

Откри също, че е достатъчно силен да се издига във въздуха — спускаше се върху враговете, риташе и кълцаше, а после кацаше на земята, преди онези да са разбрали какво ги е сполетяло.

Нападателите бяха типичната сбирщина, позната му от Хелерон — бръмбарородни, мравкородни ренегати и мелези, свирепи, но зле организирани. Битката беше жестока.

Когато най-после отблъснаха врага, намалили наполовина числения му състав, Салма тръгна между хората си да прецени пораженията. Двама от негодните на Фалмес бяха мъртви, както и един от мухородните младежи. Други бяха ранени. За тях се погрижиха Сфайот и дъщерите му със заклинания, билки и бинтове, направени от накъсани на ивици и изварени дрехи.

След това Салма отиде да се говори с кмета.

— Появата им няма нищо общо с нас — заяви той, защото беше стигнал до извода, че точно това са си помислили селяните.

— Не съм си и помисли противното — подчерта кметът, бръмбаророден като повечето си съселяни. Имаше порезна рана на оплешивяващата си глава, която една от селянките беше превързала. — Ала се питам вие защо дойдохте?

Салма вдигна рамене. Чувстваше се изтощен, беше му тягостно, а и раната го болеше.

— Видяхме къщите ви и бяхме гладни.

— Вземете храната — каза кметът. — Ще ви дадем и малко пари. Преди да започнат бъркотиите, селото ни беше заможно.

Салма понечи да откаже, но се сети на Фалмес и отговорностите. Отговаряше за тези хора, дори за бандитите и дезертьорите.

От гледката призори го побиха тръпки. Без някой да го пита, хората му бяха прибрали оръжието и доспехите на мъртвите разбойници. Мухородните гангстерчета вече имаха мечове и ками, а бръмбарородната стопанка се бе сдобила с лък. Тримата роби бяха навлекли кожени доспехи с капси над туниките си. По-голямата дъщеря на Сфайот беше препасала на колана си брадва с къса дръжка. Предната нощ се беше включила сърцато в битката — умееше да хвърля камъни, имаше точен мерник и силна ръка.

Фалмес се приближи към Салма и му подаде къс меч, с дръжката напред.

— Този ти го запазих — каза той. — Разбирам малко от мечове и този ми се струва добър. Хелеронска направа е, а там разбират от оръжия.

Салма прие с благодарност. Балансът на меча беше добър, по-добър от имперския меч, който беше носил толкова дълго. Хубаво беше отново да държи свястно оръжие в ръка.

Две нощи след битката в селото Салма сънува родния дом — как излиза на конски гръб от изящния дворец Суон Рен в княжество Рох и плъзва поглед по пейзажа наоколо. А пейзажът беше забележителен както винаги, просторни земни тераси, които вековете и внимателното култивиране бяха превърнали в картина на съвършена красота — ниви и пасища в зелено и златно под синьо небе. Беше есен, по жътвено време, и хладният вятър вещаеше ранен край на топлите дни. По планинските върхове на северния хоризонт имаше повече сняг отколкото преди десетница. Равнинците не познаваха такива гледки в тяхната суха земя от кафяво, жълто и бронз.

Подкара коня си през нивите и през спретнатите селца с къщурки от златиста дървесина, сгушили се на сигурно в сянката на двореца. На хоризонта тъмнееше богомолската крепост Гисяон, където Салма бе гостувал два пъти, подновявайки вековните връзки на солидарност и взаимно уважение между богомолкородните и Рох, а чрез Рох и със самата монархия.

Когато минаваше през селцата, хората му се кланяха почтително, а конят му тръскаше глава в отговор.

Миналата зима хищници бяха слезли от хълмовете и Салма бе участвал в отряда на Фелипе Шах, който ги прогони. В тялото на Федерацията имаше много паразити и най-страшни от тях бяха разбойниците. В хилядолетната си история кралството на водните кончета бе преживяло периоди на разцвет и периоди на упадък, но по-страшни времена от тези не помнеше. Разбойническата напаст се беше намножила в невиждани размери. Някои пътища бяха толкова опасни, че дори личните куриери на короната не смееха да минат по тях. Лоялни княжества бяха откъснати от централната власт, обградени като анклави от земи, където цареше пълно беззаконие. Цели замъци се бяха превърнали в свърталища на престъпността, бароните им се подмазваха на принца, но зад гърба му необезпокоявано трупаха тлъсти печалби от бандитска дейност.

„Где изчезна златният звук, с който струните ни посрещаха зората?“ — пял бе старият менестрел в двора на Фелипе.

Фелипе, Салма и хората им бяха излезли на бой, от конски гръб, от въздуха, с копия, мечове и лъкове, защото княжеството е като градина, а градинарят е длъжен да се грижи за добруването на подопечните си.

Дълг и отговорност, какво друго. Дълг да защитиш онези в княжеството, които не могат да се защитят сами, защото Салма беше принц-минор на Федерацията.

На следващия ден Фалмес яздеше до фургона на Сфайот и си говореше със Салма, макар че погледът му често-често се задържаше върху голямата щерка на хлебаркородния. Когато не излиташе да огледа набързо околността, Неро седеше на капрата до Сфайот.

— Чувал ли си някога за мерсерите? — попита го Салма.

— Че кой не е? — отвърна Фалмес. — Сражаваш ли се във Федерацията, волю-неволю чуваш много за проклетниците.

— И?

— Какво и? Пълна загадка, ако питаш мен. Твоите хора, и най-вече селяците, се кълнат в тях на лягане и на ставане, но трижди проклетите мерсери изобщо не се свеняха да кълцат гърла при необходимост. Никой не искаше да се бие с тях. Добре, че поне не бяха много.

— Всъщност са хиляди, но ти едва ли си видял мнозина от тях — отбеляза Салма. — А и работата им не е само да „кълцат гърлата“ на чужди завоеватели. Всъщност, това е доста встрани от основното им занимание. Призванието им е да защитават Федерацията от собствените й престъпници. Отиват там, където пътищата са станала опасни заради разбойнически нападения, където принцовете проявяват ненужна жестокост към поданиците си или са отхвърлили мъдростта на монарха. Да, борят се срещу външните врагове и техните шпиони, но първата им задача е да защитават Федерацията отвътре. Те са герои.

Фалмес вдигна рамене.

— Е, ти попита дали съм чувал за тях. И какво?

Салма се подсмихна.

— Къде ще си ти след пет години, Фалмес?

— В анонимен гроб, най-вероятно — отвърна бившият разбойник. — Може да са озова там и след пет дни, а не след пет години. Такива са времената. Лично аз бих предпочел да си ида…

— У дома?

— Да, в Мина. Но не виждам как ще стане. — Сянка прекоси лицето му и щерката на Сфайот се наведе да го погледне по-отблизо. — Дори след пет години — добави той. — Дори Кимене да организира въстание, осоидите ще го потушат за месец-два и после какво? Ще стане по-зле и отпреди. Така че, ако още съм жив след пет години… Кой знае? Не мисля, че имам голям избор.

— А ако аз ти дам възможност да избираш? — подхвърли Салма.

Фалмес го изгледа изпод вежди.

— Тоест?

— Аз съм принц — напомни му Салма.

— Ми браво, ваше височество. И какво?

— В Равнините не го разбират. В Империята също, струва ми се. Самият аз почти го бях забравил, но е факт, че съм принц, и това все още означава нещо, без значение къде се намирам.

Пратеникът заведе Тото в дълго помещение за изпитания, прилепено до една от фабриките, преминали под командването на Дрефос. В дъното имаше дървени мишени с маркери за обхват, прикрепени към стената, олющена и надупчена от експериментална стрелба.

Дрефос вече беше там, заедно с целия си екип и няколко осородни войници. Тото пристигна последен, но никой не го изгледа накриво, напротив, всички бяха обзети от зле прикрито вълнение. Младежът погледна въпросително Касзаат. Нейното изражение бе по-скоро предпазливо, сякаш го предупреждаваше да бъде нащрек.

Дрефос се хилеше с кривата си усмивка. Беше свалил качулката си докрай — явно не се притесняваше да показва грозното си лице в позната компания. В ръцете си държеше щраколъка.

Отначало Тото го беше нарекъл въздушен лък, но оръжието стреляше с остро изщракване и името му се лепна от само себе си, а и занаятчиите имаха навика да назовават лък всяко оръжие, което стреля от разстояние, дори да няма рамене и тетива. Оръжието в ръцете на Дрефос беше подобрената версия, но дали щеше да е окончателната, още не се знаеше. Всеки от подопечните му занаятчии бе имал възможност да го тества и да внесе свои промени. За последните два дни близо десетина различни прототипа бяха изпробвани и отхвърлени.

Сега Дрефос му подаде оръжието. Беше много леко, изящно по форма и вдъхваше страховито като усещане, почти като хищна птица, която открива плячката си от въздуха. Извитата ложа пасваше идеално на рамото му, тънкото дуло задаваше посоката, а стрелецът можеше да коригира мерника си с помощта на малка бразда в корпуса на въздушната батерия.

— Някакви забележки, Тото? — попита го Дрефос.

— Прекрасен е, майсторе — каза с почуда младежът.

— Този е най-добрият, както ти се полага — изтъкна Дрефос.

По негов знак исполинският конощипороден започна да раздава другите прототипи, докато всички занаятчии не хванаха нов-новеничък щраколък в ръка.

— Може да се каже, че нашата работа по това устройство е почти приключена — обърна се към всички Дрефос. — Остава да го предадем на сержантите, които се занимават с обучението. Генерал Малкан се готви за нов поход, но обеща да ми остави две хиляди мъже и всички фабрики в Хелерон, които поискам. Ако останем доволни от тестовете, от утре целият град ще се занимава с твоето изобретение, Тото. Това е рядка привилегия.

— Разбирам, майсторе. — Усещаше, че пропуска нещо, някакво скрито напрежение, което му убягваше. Погледна към Касзаат и видя, че тя единствена сред присъстващите не се усмихва. — Това сега са последните тестове, така ли?

— Да — потвърди Дрефос и даде знак на войниците. Един от тях тръгна към дъното на помещението и отвори някаква врата.

Зад нея имаше двайсетина души, които бяха избутани набързо пред мишените, а войниците от охраната им затвориха вратата и се дръпнаха настрани, нащрек и с разтворени в готовност длани. Тото се намръщи. По-късно с ужас щеше да си спомня колко бавно е съобразил какво се готви.

Повечето бяха бръмбарородни, имаше няколко мухоиди и полуродни, но всички бяха облечени като за маскарад във войнишки униформи. Някои бяха с кожени доспехи или дълги шинели, други носеха нагръдници, имаха метални плочки по доспехите или бяха с плетени ризници мравешка направа. Имаше дори един с паешка копринена броня и друг с пълен комплект пазителски доспехи, толкова тежки, че човекът се движеше с мъка. Нито един не беше въоръжен.

— Какво… какво е това? — заекна Тото.

— Ще изпробваме изобретението ти — обясни Дрефос — и е редно да почетем теб с първия изстрел.

Вече се беше досетил, но въпреки това каза:

— Не разбирам.

— Ти създаде устройство, с което се убиват хора, Тото — отбеляза меко Дрефос. — Как иначе да го изпробваме?

Младежът не можеше да отдели поглед от групата уплашени мъже и жени. Накрая промълви:

— Но аз не мога просто да… да стрелям по тях. Те са…

— Размирници — довърши бодро Дрефос. — Мързеливите, крадливите, неквалифицираните, мрънкачите. Подбрани от бригадирите по моя заповед, макар да са по-малко от очакваното. Но ще трябва да се задоволим и с тях, защото нямаме време за повече тестове.

— Но те са хора! — извика Тото.

— По-различни ли са от онези, срещу които войниците ще стрелят с твоето оръжие? Едва ли си се залъгвал, че можеш да дадеш такова оръжие на света и да опазиш ръцете си чисти. Нали? — втренчи се в него Дрефос. — Мразя двуличието, Тото, и не го търпя край себе си. Твърде много наши колеги по занятие се срамуват от онова, което правят. Ти трябва да се гордееш със себе си, момче. Войната и смъртта са зъбчатите колелца на науката, забрави ли? А онези там са месо, безполезно и лесно заменимо месо, нищо повече. — Тежката метална ръкавица се стовари бащински върху раменете на Тото. — Ти направи този красив механизъм. Ти трябва да си първият, който ще го използва по предназначение. Зареди го, хайде.

Тото издърпа с треперещи ръце затвора в задния край на цевта и плъзна вътре снаряда — дълъг колкото пръст, след което механизмът се затвори автоматично. Спомни си безсънната нощ, когато беше измислил затварящия механизъм, докато Касзаат дишаше тихо до него. „Няма да го направя, няма да го направя“ — повтаряше си той, ала пръстите му довършиха с лекота познатата операция.

— Натегни го — нареди тихо Дрефос.

Ръката на Тото вече бе легнала върху манивелата. Пет бързи завъртания и въздухът в батерията се нагнети.

— Готов за стрелба — каза Дрефос и Тото бавно вдигна щраколъка.

Прикладът легна стабилно и удобно в ямката на рамото му. „Няма да го направя.“

— Стреляй — заповяда Дрефос, но младежът стоеше като истукан с пръст върху освобождаващия лост. — Стреляй! — прикани го отново Дрефос, но Тото не беше в състояние да го направи. Тресеше се целият, мерникът му играеше нагоре-надолу. Живите мишени в другия край на помещението още не бяха разбрали какво става. — Това е тест, Тото, тест, който ще ми покаже дали стоката си е струвала цената. Спомни си сделката, която сключихме. Твоят приятел е жив и на свобода, а в замяна ти си мой. — При последната дума металната му ръка се впи болезнено в рамото му и Тото натисна спусъка.

Силният трясък при освобождаването на нагнетения въздух отекна по протежение на стрелбището. Прицелил се бе, несъзнателно може би, в най-тежко бронираната мишена — мъжът, или жената, в пазителските доспехи. Тромавата фигура се гътна назад. Може би човекът просто бе загубил равновесие заради сблъсъка на снаряда с металната броня… но ето че не помръдваше, а в гърдите му, през бронята и всичко, зееше дупка.

— Стреляйте — нареди доволно Дрефос и наоколо му занаятчиите заредиха и се прицелиха.

Тото лежеше в мрака и трепереше. Вътрешният му взор беше слепнал като гурелясало око, затъкнат от спомена за онези няколко секунди, а ушите му още звънтяха от дискретното щрак-щрак-щрак, с което неговото изобретение — делото на собствените му ръце и ум — беше изпълнило предназначението си.

Дрефос беше изпаднал във възторг, а теста бе обявил за забележително успешен. Въпреки голямото разстояние, снарядите бяха пробили с лекота и металните доспехи, и плетените ризници. Единствено паешката копринена броня ги беше спряла, фината материя се бе усукала около въртящите се снаряди и им бе попречила да проникнат. А снарядите се въртяха заради спиралната резба, която Тото беше направил по вътрешността на цевите, осигурявайки по-голям обхват и точност на стрелбата. Идеята за резбата беше заел от Скуто, който беше измайсторил нещо подобно с гвоздистрела на Балкус.

По преценка на Дрефос, един опитен стрелец можел да произведе цели шест точни изстрела в минута, а новобранците — два или три. С щраколъковете се работеше лесно, а с ресурсите на Хелерон направата им не представляваше трудност. Вече няколко фабрики работеха денонощно, за да произведат поръчаните от Дрефос количества. След тестването на всяка серия оръжията отиваха при войниците, които Малкан беше оставил в Хелерон на разположение на занаятчията. Само за ден войниците се научаваха да зареждат и стрелят — с такава лекота, сякаш са го правили от години. Щраколъкът беше оръжие за обикновения човек, точно като арбалета, който преди столетия беше отхвърлил оковите на древните тайнства.

Но мислите на Тото бяха насочени единствено към падащата бронирана фигура, невинен бръмбаророден, мъж или жена, имал лошия късмет да подразни с нещо бригадира си. След него и други взеха да падат, войниците спираха онези, които се опитваха да избягат и накрая малцината оцелели нещастници хукнаха в единствената възможна посока — право към редицата занаятчии. Дрефос не пропусна шанса да изпробва новото оръжие при стрелба от упор.

„Аз съм виновен.“ Той, Тото, беше виновен за появата на това оръжие. „Намерих мястото си тук. Заслужих си го.“

Стисна глава. Имаше чувството, че част от него, най-важната, пропада все по-далеч и по-далеч в някаква шахта или кладенец, и повече никога няма да се върне.

Трябваше да бяга. Трябваше да се измъкне някак от Хелерон.

„И после какво? — чу собствения си подигравателен глас. — И къде?“

„Ще намеря Челядинка.“

„Която сигурно и в този момент се мляска със своя дивак и изобщо не се сеща за тебе.“

„Не ми пука. Обичам я.“

„Добре го показваш, няма що. Работиш за враговете й и спиш с пчелородно момиче.“

Заби пръсти в черепа си, неспособен да прогони мислите.

„Обичам Че! Винаги съм я обичал!“

„Ти си едно нищо. Пълен нещастник. Цял живот са те презирали и гледали отвисоко. А сега ти се предлага нещо реално — място под слънцето, цел в живота. Дрефос те разбира.“

„Не би могъл да ме разбере. Той дори не знае какво е любовта.“

„Знае и още как. Той обича със страст, каквато ти не познаваш. Обича работата си. Обича прогреса. Всички неща, в които и ти се кълнеше някога.“

„Аз не съм като него.“

„Ти си неговият наследник във всичко.“

Мяташе се в леглото и току изритваше одеялото. Гласът в главата му беше като човек в стаята, който спокойно и търпеливо разбива на пух и прах всичките му доводи. Само че гласът си беше негов, разбира се, и това го правеше още по-страшен. Студеният свят, разкрил се пред очите му в Тарк, когато беше видял какво могат да сторят войната и науката заедно, се бе превърнал в света, където трябваше да живее.

„Не мога да продължавам така — настоя той. — Вината ще ме убие.“

„Вината? — изсъска гласът в главата му. — Не разбираш ли, че сега можеш да се отървеш и от вината, и от срама, и от любовта? Досега драпаше след тях, защото имаше шанс да се върнеш към прежния си живот, но вече премина границата, направи последната крачка. Никога няма да бъдеш какъвто беше. Ръцете ти вече са ръце на истински занаятчия, който гради и руши без съвест и без съжаление. Вече можеш да се отървеш от вината и да си починеш. Ти премина бариерата на баналните човешки норми и вече си от другата страна. Сега всичко е месо, евтино, заменимо месо.“

Тото се гърчеше и въртеше, но нямаше отговор.