Разединени равнини

9.

Генерал Алдер се събуди миг след като платнището при входа на палатката му се отметна. По стар навик едната му ръка легна върху дръжката на меча.

— Генерале — чу се тихият глас на един от младшите му офицери. — Генерале?

Нелепо беше.

— Ако идеята е да ме събудиш, войниче, говори по-силно, а ако е друга, то какво, в името на императора, правиш тук?

— Извинете, генерале. Полковникът от помощни войски иска да…

Дрефос. Имаше само един полковник от помощни войски в армията.

— Какво иска проклетият кучи син? — изръмжа Алдер. В палатката беше тъмно като в рог, толкова, че дори не различаваше лицето на офицера, макар той да стоеше само на няколко крачки. — Кое време е?

— Два часа преди полунощ, генерале.

— И той иска да говори с мен сега? Безсъние ли го гони или какво?

— Не знам, генерале…

— Излез! — отпрати го Алдер. Седна в леглото си — сгъваемо чудо с метален механизъм, което бяха изработили специално за него в кортанските леярни. Дрефос е истинска напаст, реши той. Извратеното малко чудовище си позволяваше твърде много.

Въпреки това полковникът имаше репутацията на човек, който не греши в преценката си. Алдер изпсува под нос, после намъкна с една ръка туниката през главата си и наметна плаща. Стана и излезе бос от палатката.

В лагера още горяха достатъчно огньове, за да различи закачулената фигура на Дрефос, който го чакаше на няколко метра встрани. Притесненият младши офицер пристъпяше колебливо от крак на крак. Алдер тъкмо му даваше знак да изчезва, когато гласът на Дрефос долетя до ушите му.

— Не бързайте да го отпращате, генерале. Мисля, че не след дълго ще ви трябва човек, който да отнесе заповедите ви.

Алдер тръгна към него.

— Какво има сега? — сопна се сърдито той. — Безценният ти план се провали преди денонощие.

— Не помня да съм споменавал провал — възрази Дрефос.

— Не се и налагаше.

— Не съм, генерале, няма да го направя и сега. Трябва да издадете заповед за атака. Моментът наближава.

Алдер впери поглед в неясните черти под качулката.

— Значи…

— Стените на Тарк са по-дебели и с по-добра зидария, отколкото предполагах, но реагентът все пак е проникнал в камъка.

— И как по-точно разбра това?

— По най-лесния начин, генерале. Отидох да проверя.

Алдер поклати глава.

— Не ти вярвам.

— За мен мракът е плащ, а за противниците ми — превръзка на очите. Просто отидох при стената и видях онова, което и очаквах да видя. Най-много след три часа ще разполагаш с лелеяната пробойна. Междувременно войската трябва да е готова за нападение.

— Нощна атака? — Нощните атаки бяха рисковани и кръвопролитни, помисли си Алдер.

— Не виждам как биха пропуснали факта, че крепостната им стена се разпада, генерале. Ако не нападнете веднага, на сутринта ще заварите барикади. Трябва да се действа бързо. И докато те са заети да бранят пробойната, а тъмнината намалява ефективността на арбалетите им, ние ще отворим още няколко дупки в стената. Вместо да бездействам през последните няколко дни, аз се погрижих да преустроят един от катапултите в таран.

— Майор Григан ме уведоми. Останах с впечатлението, че не е особено доволен.

Презрителен звук долетя изпод качулката.

— Може да е командир на безценния ви инженерен корпус, но иначе е пълен глупак.

— Майор Григан е имперски офицер… — Алдер усети как самообладанието започва да му изневерява.

— Майор Григан е глупак — повтори Дрефос. — Де да беше на страната на мравкородните, за да пречи на тях. Аз съм десет пъти по-добър занаятчия, отколкото би бил той, дори да отвореше някак очите си за света на механиката. Глупак е, генерале, и ако искате да спечелите тази война, по-добре ми дайте каквото искам.

В два часа преди полунощ това му дойде в повече. Алдер стисна с единствената си ръка Дрефос за яката и го повдигна на пръсти.

— Забравяш се, полковник — просъска той.

А после усети как лявата ръка на Дрефос, облечена в стоманена ръкавица и неестествено силна, хваща китката му и я извива назад. Без да пуска ръката му, приклещена в хватка, чиято овладяна мощ намекваше за сила, способна с едно стисване да счупи костите му, Дрефос го погледна изпод дебрите на качулката си.

— Не бързайте с присъдата си, генерале — каза той. — Подгответе войската за атака. И ако стената устои, тогава правете каквото искате.

След няма и половин час щабните офицери бяха будни и се събираха в палатката на Алдер — полковник Карвок, който отговаряше за лагера; полковник Едрик, който отговаряше за атаката; майорите, включително нацупеният Григан; командирите на помощната войска и на другите подразделения.

— Ще атакуваме — уведоми ги генералът при вида на празните им погледи. — Дрефос твърди, че стената скоро ще падне и аз искам да съм готов.

Устните на Григан се свиха при името на полковника от помощни войски, но когато Алдер го фиксира с поглед, майорът побърза да сведе очи.

— Полковник Едрик.

— Да, генерале.

— Искам от вас всички стършели, които са в състояние да летят. Два леки въздушни отряда и един от средноелитните части ще потеглят с тях като подкрепление. Тръгвайте да организирате хората си.

Едрик отдаде чест и изскочи от палатката.

— Карвок.

— Да, генерале?

— По три отряда от копиеносците и от тежкобронираните. Пазителите също. Тръгвай.

След като и Карвок излезе с изопнато от неприкрита тревога лице, Алдер се обърна към офицерите от помощната войска. Ако не се брои отцепникът Дрефос, имаше още двама с що-годе висок чин. Анадус от Мейнис беше мравкороден с бакърена кожа, който или беше шампион по бързо обличане в армията, или спеше с по-голямата част от доспехите си — солиден, кисел мъж, който ненавиждаше Империята и всичко, което символизираше тя. Алдер знаеше това, но знаеше също, че докато родният му град-държава, семейството и сънародниците му са заложници на неговото добро поведение, ненавистта му ще бъде насочена към жителите на Тарк. Пък и мравкородните открай време воюваха помежду си. Всички подчинени раси си имаха недостатъци; техният бяха кръвните вражди.

Другият беше Кзериг, побелял пчелороден занаятчия от Сзар. За щастие, той никога не създаваше проблеми. Пчелородните бяха верни на своето царско семейство и понеже императорът беше взел царицата им за своя конкубина, те служеха на Империята с търпението на родени роби.

— Капитан Анадус — каза Алдер, наслаждавайки се на неприкритото отвращение в очите на мъжа, — ако Дрефос се окаже прав, вашата бригада ще атакува пробойната.

Нищо не се промени в очите на Анадус. Най-опасната задача, най-голямата слава, шанс да убива мравкоиди от чужд град? Алдер можеше само да гадае какви мисли минават през главата му.

— Идете да организирате хората си, капитане. Ако пробойната е налице, искам вашите щитове да я запълнят от край до край преди таркианците да са спретнали барикадата си.

— Тъй вярно, генерале — отвърна Анадус с тон, който подсказваше, че за него смъртта в тази чужда война е единственият начин той и хората му да се отърват с чест от омразните си задължения.

„Този начин на мислене мен ме устройва напълно.“

— Капитан Кзериг.

Застаряващият мъж вдигна уморено очи да го погледне. Като типичен представител на расата си, той беше нисък, широкоплещест и с тъмна кожа.

— Подгответе новия таран на Дрефос за атака на портите. Знаете за какво говоря, нали?

Кзериг кимна. Никога не отваряше излишно уста, а когато говореше, най-често темата беше занаятът му.

— Добре. Конощипите също ще участват в атаката.

Кзериг сви устни.

— Какво има, капитане?

— Те… не са доволни. — Кзериг пристъпи от крак на крак, очевидно притеснен. — Казват, че… че не са войници, генерале.

— А какво е необходимо, за да бъдеш войник? — попита Алдер. — Може и да не са се родили осородни, но имат брони, имат оръжия и отиват на война. Кажи им, че това е достатъчно, за да бъдат войници. Искам ги на стотина метра от пробойната — ако такава се появи. Задачата им е да подкрепят основната атака. Ясно ли е?

Кзериг кимна мрачно и отдаде чест.

Буден. Очите на Тото се отвориха внезапно в мрака. Не го беше събудил определен звук, макар звуци да имаше. Събудил го беше трус. Той впи пръсти в сламеника си, защото подът се тресеше.

В коридора отвън тичаха хора. Намираше се в Тарк — точно така. Не в Колегиум. Не в Мина, която незнайно защо беше второто място, което му дойде наум. Мравешкият Тарк. Обсадата…

Надигна се предпазливо от пода, който потръпна отново като изпънато до откат въже. Със смътната надежда, че всичко това е продължение на съня му, Тото тръгна с препъване към вратата и я отвори. В коридора имаше лампи и той ги зяпна замаяно — обикновени глобуси върху резервоарчета с газ и фитил, но един от абажурите лежеше счупен на пода и оголеният пламък припукваше от течението.

Група войници притичаха край него на път за изхода. Бяха въоръжени и с доспехи, но някои крайно нехарактерни дреболии във вида им — недозатегнат ремък, сложен накриво шлем — говореха за войници, които са били вдигнати под тревога. Тото извика след тях, но никой не му обърна внимание.

— Момко. — Дребният Неро едва не се спъна в края на стълбището и крилете му се появиха за миг, колкото да запази равновесие. Беше само по долна риза. — Какво става?

Тото поклати глава. Миг след Неро по стълбището се спусна на бегом и Паропс. Ризницата му висеше разкопчана на гърба. Сигурно пак щеше да каже, че това не е място за цивилни, помисли си Тото, и да ги отпрати обратно по леглата, докато армията си свърши работата. Вместо това Паропс изсъска:

— Имаш ли оръжие и доспехи? Тичай да ги вземеш!

— Паропс, какво става, да го изгори дано? — настоя Неро.

Лицето на мравкородния офицер беше разкривено, все едно притежателят му е видял призрак.

— Стената пада.

— Какво?!

— Стената пада — повтори той и в същия миг подът се разтресе отново. — Руши се, а осоидите настъпват.

След тези думи хукна обратно по стълбите. Непристегнатата ризница се развяваше след него. Тото още зяпаше сащисан, когато Салма изскочи от стаята си с меч в ръка и хукна към изхода.

Неро поклати глава.

— Имам един лък в стаята си горе — оповести спокойно той. — Като гледам, май ще е най-добре да ида и да му сложа тетивата. — След което изчезна на свой ред и Тото остана сам в коридора да зяпа след него.

Но зяпането не решаваше нищо. Врътна се на пета, влезе в стаята и по липса на доспехи намъкна работната си престилка от дебела обработена кожа. Преметна през рамо портупея с провесената на него торбичка с муниции и грабна арбалета за многократна стрелба, който Скуто му беше дал.

„Ама аз не съм войник“ — простена вътрешно той. Само дето осоидите нямаше да го питат какъв е.

Изскочи обратно в коридора.

— Хей, бръмбарче? Тръгнал си на бой, а?

Скрил, проклетницата. Навлякла беше жакета си с металните плочки, стискаше лъка си и за изненада на Тото изглеждаше по-уплашена и от него.

— Май да — смънка неуверено той.

Тя го плесна по рамото.

— Тогава да вървим заедно, бръмбарче. Щото целият свят се пука по шевовете.

Така беше. Нов трус разлюля кулата на Паропс. Тото хукна, залитайки, към изхода и отвори рязко вратата.

Скрил изломоти нещо зад него, някакво възклицание вероятно, но врявата вън беше толкова силна, че Тото не чу и дума.

Стената наистина беше в ужасно състояние. Близо до кулата якият крепостен зид продължаваше да се руши. Тото видя как каменните блокове от по-ниските редове се раздуват и разтягат като меко сирене и разместват колосалната тежест на горните редове, така че вляво и вдясно от пробойната цели участъци от стената се бяха издули навън или навътре, сякаш притиснати от гигантска ръка.

Мравкородни войници тичаха към зейналата пробойна, оформяйки в движение защитна формация — щитовете напред, припокрити в плътна стена, която да ги пази от падащите камъни.

Други войници щурмуваха стената отвън. В първия миг Тото не можа да му хване края. Щитовете на защитниците срещаха припокритите правоъгълни щитове на атакуващите и на слабата лунна светлина изглеждаха напълно еднакви. Мравкоиди срещу мравкоиди, къси мечове, които мушкат над щитовете, арбалетна стрелба откъм вторите редици почти от упор в лицата на противника, и всичко това в пълно мълчание — трясък на метал имаше в изобилие, но не и човешки крясъци, нито команди, издадени на глас. Нито от едната, нито от другата страна. Бойният фронт се гънеше на вълни по протежение на пробойната, а тя продължаваше да се разширява, засипвайки с големи и малки камъни войниците и от двете страни.

Небето гъмжеше. Тото откри, че се е смъкнал на едно коляно и е вдигна ръка да се предпази. Тази нощ небето гъмжеше от жадни за кръв мъже, побеснели до степен на умопомрачение. Имаше редовни осородни войници, имаше и от онези откачени диваци, които се стрелкаха с вой в небето и размахваха копия. От покривите на околните сгради, от земята и откъм бойниците на оцелялата част от стената таркианските воини обсипваха с арбалетни стрели нападателите. Тото местеше обезумял поглед по стрелците. Повечето бяха само по туники, а някои бяха полуголи дори — обикновени граждани, войници, които са си почивали след края на дежурството, имаше немалко старци и дори деца на не повече от дванайсет-тринайсет години, които презареждаха с две ръце арбалетите си.

Не само летящи мъже имаше в небето тази нощ. Огромен тъмен силует се вряза в един лек въздушен отряд и металическият трясък на крилете му погълна другите шумове. В търбуха му припламнаха характерните искри на гвоздистрели и Тото разбра, че машината е таркиански ортоптер. Появиха се още такива машини, някои обстрелваха летящия противник, други сипеха експлозиви връз нападателите зад стената.

Зад стената… значи имаше и други мишени. Тото проточи врат и видя как требушетът върху кулата на Паропс се завърта, рамото му се изпъва под ъгъл и изстрелва снаряда си над онази част от крепостната стена, която все още крепеше портите. А после нещо голямо се появи с трясък над кулата, избухна взрив и за миг требушетът се очерта в пълни детайли на ярката светлина. И се подпали. Един от обслужващите го войници падна като жива факла към сражаващите се долу. Дано поне Паропс се е отървал, помисли си Тото.

Трещящата машина продължи нататък, гигантски грозен хелиоптер, който се задържаше във въздуха благодарение на трите си големи витла. Мравкородните лесно можеха да го свалят с артилерията или с ортоптерите, но атаката на осоидите ангажираше вниманието им на десетки места.

Тото вдигна арбалета си, но в небето беше такава каша, че нямаше идея накъде да го насочи. Отстъпи към кулата и усети как блоковете на каменната зидария се местят зад гърба му. Как изобщо се беше озовал тук? В един свят, който нямаше нищо общо с Академията и нейното уравновесено битие на уважавана научна институция.

„Челядинке“ — простена наум, но тя без съмнение го беше забравила вече. Него, доброволния изгнаник.

Скрил приклекна до него. Следеше с вдигнат лък един прелитащ осороден, после тетивата иззвънтя, но стрелата не достигна целта си и Скрил изруга под нос. Ала поне беше запазила достатъчно самообладание, за да стреля. За разлика от Тото. Неговите сетива бяха толкова претоварени, все едно го е повалила внезапна парализа.

Беше пронизал с меча си капитан Халрад — отдавна, при бягството им от „Небесен“. Намушкал го беше в гърба. Тогава за пръв път бе пролял човешка кръв и я беше пролял заради Челядинка Трудан. Качил се беше на „Небесен“ като един от шпионите на Стенуолд, но Че беше единствената причина да тръгне по този път.

Водил бе битки в Хелерон, а после я бе последвал на имперска територия, промъкнал се бе в губернаторския дворец на Мина. Убивал бе осочовеци със същия този арбалет — за да измъкне Че и да я върне жива и здрава у дома.

И наистина успя да я спаси. Само за да открие, че я е загубил. Друг беше откраднал сърцето й. Онзи молецороден измамник Ахеос я бе омагьосал за нула време. А накрая, и пак заради Че, Тото си беше тръгнал. Замина със Салма, за да е далеч от нея, а ето че се натресе на истинска война.

Заля го вълна на черно отчаяние, така всепоглъщащо, че за малко да го удави, а след като вълната се отля, Тото откри, че се е изправил и стреля по прелитащите войници, изтегля лоста назад отново и отново, а когато пълнителят се изпразни, бърка в торбата да извади нов.

Отвъд крепостните стени имперската пехота настъпваше почти необезпокоявано, докато защитниците обстрелваха летящите отряди и мравкородните на Анадус. Хората на капитан Анадус все още атакуваха неуспешно пробойната, удържани от самоотвержената отбрана на таркианските защитници, но жертвите и от двете страни бяха катастрофални. Толкова много бяха мъртвите, че телата им скоро щяха да запушат отвора. Така се сражаваха мравкородните помежду си от незапомнени времена — щит срещу щит и никоя страна не отстъпваше и на педя.

Новата машина на Дрефос се беше придвижила досами портите, защитена от извита желязна обшивка по цялата си дължина. Първоначалното й предназначение беше да изстрелва огромни снаряди от камък или метал, но Дрефос я беше преустроил в нещо друго.

Идеята беше на Дрефос, но със самото преустройство се бяха заели капитан Кзериг и двама от неговите занаятчии. Сега тримата се криеха под стрехите на металния й покрив и я насочваха бавно към портите, докато разстоянието не се стопи до броени крачки. Зад машината напираше тежкобронирана имперска пехота, копия стърчаха нагоре като игли на таралеж, а войниците нямаха търпение да влязат в боя.

Снаряди свистяха над главите им, упорито и все по-начесто. Ако таркианците насочеха към тях някой от катапултите си, всичко щеше да свърши. За щастие, в момента защитниците си имаха други, по-неотложни проблеми, повтаряше си Кзериг.

Армията на осоидите имаше и други тарани, разбира се, но те разчитаха на двигатели, чиято тяга да разбие преградите. Дрефос беше измислил нещо по-добро. Кзериг даде знак на колегите си занаятчии, машината се люшна с трясък назад и механизмите й наместиха дебелото една стъпка рамо. В запалителната му камера имаше голям заряд огнепрах, който можеше да изстреля каменен снаряд от имперския лагер чак до стените на Тарк и който сега щеше да съсредоточи цялата си мощ в металния юмрук с три шипа. Кзериг не харесваше Дрефос — от него го побиваха ледени тръпки. Но не можеше да отрече уменията му на занаятчия.

— Дръпнете се — нареди той и хората му се изтеглиха бързо назад, вдигнали кръгли щитове пред гърдите си, в случай че машината избухне.

Самият той си пое дълбоко дъх и освободи предпазителя. Зарядът се взриви сред облак гъст дим с остра миризма и изстреля тарана право в портите на Тарк. Кзериг чу как портите се огъват навътре, чу пукота на цепещо се дърво и трясъка на скъсани метални скоби.

Помощниците му вече тичаха да повторят процедурата — изтегляне на рамото и нов заряд. Нещо тежко се удари в металния заслон над тях и отскочи — снаряд от катапулт или камък, хвърлен от стените. Кзериг не се впечатли особено — таранът или щеше да разбие портите, или не; самият той или щеше да оцелее, или да умре. Беше роб на осоидите, свободата си беше изгубил окончателно и собственото му бъдеще не го интересуваше особено.

По протежение на цялото бойно поле другарите му по робска съдба влизаха в битката и край тях осородните приличаха на джуджета. Гигантите крачеха напред и сърцето на капитан Кзериг се сви. Знаеше, че и техните сърца са свити по същия начин — те мразеха битките повече и от него, а надежда нямаха никаква.

Пожела им късмет… или бърза смърт.

Бяха само дузина, половината от контингента, който тяхната раса неохотно бе пратила на служба в Четвърта имперска армия. Високи колкото двама мъже и широки колкото трима, защитени от тежка метална броня, която би смазала всеки нормален човек, и доспехи от дебела, подсилена с капси кожа, те носеха копия с тежки върхове и двуметрови щитове от метал и дърво. И крачеха с огромни крачки към крепостните стени на Тарк. Бяха конощипородни, близки роднини на щурецородните и роби като всички останали в помощната войска, чиито семейства Империята държеше за заложници срещу лоялната им служба. Расата им беше малобройна, живееха в уединение и Империята не беше първата, която се възползваше безплатно от услугите им. По едно или друго време конощипородните се бяха трудили за молецоиди и за паякоиди, когато светът е бил по-млад, а революцията — нечия неосъществима мечта, но тогавашните им господари поне са знаели каква е истинската природа на талантите им. Сега осородните бяха превърнали градчетата им в гарнизони, иззели бяха мините им, а самите тях използваха за войници.

Откъм градските стени заваляха арбалетни стрели и гигантите вдигнаха щитовете си високо да ги отбият. Бяха с черна кожа и много светла коса като всички от расата си, бяха огромни и силни, но макар и бронирани от главата до петите, точен изстрел с арбалет можеше да ги убие като всеки друг.

Ала настоящите им противници бяха създания на повърхността и на слънцето, докато конощипите виждаха по-добре през нощта, отколкото през деня. И наближаваха стените.

Водачът им погледна наляво, видя стария Кзериг с тарана и портите, които поддаваха. За осоидите несъмнено беше важно всички пробиви да се случат едновременно. Причината нямаше значение за него, защото стратегията не беше сред силните му страни, а и той нямаше желание да я усвоява тепърва.

Наоколо им внезапно паднаха гранати, пуснати от ортоптер, който прелетя горящ отгоре, сам уцелен от вражески огън. Експлозиите убиха трима и раниха четвърти, щитовете се нацепиха и разкривиха. Останалите продължиха напред. Знаеха заповедите — да минат през стената и после да прегазят хората от другата й страна.

Никой от тях нямаше да оцелее. Това поне изглеждаше сигурно. Водачът им мобилизира вътрешните си резерви, почувствал се като джудже под надвисналата каменна грамада на крепостната стена.

„Простено да ми е това насилие“ — каза си наум той, после захвърли копието и щита. Огромните му ръце с нокти като длета откриха пролуките между каменните блокове и той се обърна мислено към предците си, призова Изкуството, което му бяха оставили в наследство. Камъните около захвата му — и тези в захвата на другарите му — започнаха да омекват и да мърдат.

Тото клечеше зад участък от срутената стена и зареждаше трескаво нов пълнител в арбалета си, със смътната мисъл, че мунициите му са на привършване. Скрил бе опряла гръб в него и стреляше спорадично по летящия враг. Все повече мравкородни се стичаха да бранят пробойната и дори Тото започваше да схваща, че нападателите губят инициативата, макар че за всяка педя възвърната земя защитниците плащаха скъпо и прескъпо. Въздушната кавалерия също се бе появила — мравкородни войници, яхнали гигантски летящи насекоми, които се врязваха тромаво в редиците на леките имперски отряди. Всеки летящ звяр имаше прикрепен към гърлото голям арбалет за многократна стрелба и с помощта на тези оръжия новодошлите скоро разкъсаха вражеската формация.

Салма също беше някъде във въздуха и Тото се надяваше да е далеч от кръстосания огън. Самият той обаче си имаше достатъчно неприятности и тревогите за Салма бързо минаха на заден план.

Нова вълна таркианци се включиха в защитата. Някои водеха стада гигантски мравки на каишка, изведени от тунелите под града. Тези създания бяха пазачите и войниците на подземното гнездо — безценен ресурс, от който градът не можеше да се лиши с лека ръка, но пък имаха назъбени мандибули и опасни жила. Веднага щом наближаваха стените, таркианските им водачи пускаха каишките и гигантските насекоми се втурваха към врага с раззинати до откат челюсти.

Тото се прицели в осороден войник, който летеше над него и обстрелваше земята с енергийни залпове. В същия миг вражески хелиоптер се появи в полезрението му и Тото забеляза, че машината е пострадала. Едното й витло беше разкъсано и неподвижно. Тежкият, четвъртит хелиоптер все още се крепеше във въздуха, но бързо се накланяше на едната си страна. Едно от гигантските летящи насекоми — без ездач — се беше лепнало отстрани на корпуса му и разкъсваше металната обшивка с челюстите си. Машината скоро се скри зад покривите на сградите и падна — земята се разтресе под краката на Тото, чу се силен взрив от възпламенилото се в разкъсания двигател гориво. Дузина червеникави сияния прошарваха нощното небе там, където Тарк гореше.

Край Тото настъпи внезапно раздвижване. Мравкородни войници се блъскаха в него, не казваха и дума, но очите им бяха разширени от някакъв сигнал за тревога, прозвучал единствено в техните глави.

Ярка светлина, звук… някаква исполинска ръка го вдига нависоко. Чу Скрил да пищи, а после… а после… Нищо.

Главата на Тото звънтеше, а той нямаше представа защо. Усещаше, че лежи на някаква неравна повърхност, а около него цари врява и хаос. Надигна се, стиснал глава, и видя каква е неравната повърхност, върху която се намира.

Трупове.

Седеше върху трупове, мъртви мравкородни от Тарк, мъртви осородни от Империята. Понечи да се изправи на крака, но без особен успех, защото само след миг падна отново. Занаятчийската му престилка беше цялата в кръв и разкъсана на много места. Метална отломка стърчеше от дебелата обработена кожа, Тото я извади и я огледа любопитно. Хора търчаха наоколо му, но негов занаятчийски дълг беше определи естеството на металното парченце, което беше намерил.

Приличаше на фрагмент от избухнала граната, помисли си той. Груба кълбовидна граната, а не като онези, които бръмбароидите произвеждаха в Хелерон.

Спомените му се върнаха, цапардосвайки го като юмрук между очите: Тарк; обсадата; нощното нападение. „То още продължава.“ Явно бе загубил съзнание при някоя от експлозиите.

— Скрил? — извика той, спомнил се, че двамата се бяха сражавали рамо до рамо. — Скрил?

Но нямаше никакъв шанс да надвика врявата. Дори в собствените му уши гласът му прозвуча далечен и слаб. Трийсетина или повече мравкородни войници притичаха край него, тъпчейки собствените си мъртви другари. Някои спираха, колкото да пуснат стрела към небето, и Тото, едва изправил се, падна отново на колене, вперил невярващ поглед в кошмара над себе си — в едно небе, врящо от сражаващи се хора, насекоми и машини.

Нечии ръце му помогнаха да се изправи. Тото се облегна на тях — беше му лошо, чувстваше се разтръскан до мозъка на костите си, а в главата му продължаваха да бият камбани.

— Че! — изломоти несвързано той. — Открила си ме.

— Я ела на себе си! — Не беше Че, а Скрил, гласът й звучеше пискливо от страх. — Къде ти е джаджата?

Тото се огледа, но прекрасният арбалет на Скуто не се виждаше никъде. Сграбчи друг от ръката на мъртъв мравкороден войник, измъкна стрела от тялото на втори.

Бяха се отдалечили от пробойната, видя Тото, но самите порти вече ги нямаше. По-точно, сцепени парчета от тях едва се крепяха на пантите. Ето я и голямата машина, която ги беше разбила, преди защитниците да я спрат и обезвредят. Мравкородни и осоиди се биеха около нея. Тото тръгна със залитане към машината.

— Къде отиваш? — извика след него Скрил. Изгубила бе лъка си, забеляза Тото. Би трябвало да си намери арбалет, както беше направил той, само дето със сигурност произлизаше от някоя примитивна стара раса, проклетницата, и не можеше да си служи с тези умни оръжия.

Таранът блокираше частично портите. Осородни копиеносци напираха да си пробият път, но засега мравкоидите ги удържаха. Самата машина изглеждаше много интересна и в объркания мозък на Тото това беше най-важното нещо. Мравкородни се тълпяха около нея и той ги разбута, за да стигне до смазаната й глава. Машината очевидно не е била предназначена да разбива порти, съобрази той. Нечия гениална ръка я беше преустроила за тази цел.

Мъртъвци се валяха наоколо й, предимно осородни. Е, някои не бяха съвсем мъртви — още помръдваха, и Тото ги изгледа тъпо. Машината се беше наклонила на едната си страна и там имаше трупове в имперските цветове, но не точно на осоиди. „Занаятчии?“ Ами да, занаятчиите, управлявали машината. Осородните гледаха отвисоко на тези умения.

Заобиколен от сражаващи се войници, Тото подложи гръб под килналия се таран и напрегна мишци да го изправи с идеята да освободи един от братята си занаятчии, който беше притиснат под тежестта й.

Скрил отново крещеше нещо и той вдигна поглед навреме да види как крепостната стена досами портите се размърдва. И изведнъж го обзе пълно спокойствие — намираше се в сянката на стената и не би могъл да избяга преди да се срути.

Първо поотделно, а после на цели групи, каменни блокове от зидарията хлътваха навътре. Появи се някакъв мъж — Тото го виждаше ясно на светлината от пожарите, но сигурно очите го лъжеха, защото този мъж изглеждаше над три метра висок, носеше невъзможно тежка броня и размахваше кирка, дълга осем стъпки. Имаше и други зад него, които си проправяха път през отвора в стената. Десетки мравкородни войници вече се стичаха да ги спрат. Точно преди да се счепкат, Тото зърна с потрес безнадеждното примирение, което лъхаше от лицата на странните гиганти.

Исполинът начело размаха алебардата си като тояга, неколцина защитници отхвръкнаха с потрошени щитове, но другите се нахвърлиха отгоре му, войници и бойни насекоми вкупом. Тото гледаше невярващо — гигантите паднаха почти без да окажат съпротива. Зад тях обаче прииждаха осоиди, тежкобронирани пазители, чиито метални доспехи с лекота отблъскваха мечовете на защитниците. Десетина пазители се разшетаха сред предната линия на мравкородните и я разбиха на пух и прах, а след тях нахлуха откачените диваци, които крещяха с цяло гърло и мятаха копия. Следващата вълна беше от тежката имперска пехота, която подхвана обстрел с енергийни жила.

Все така подпрял с рамо килнатата машина, Тото прихвана затиснатия под нея мъж и усети как се размърдва в ръцете му. Повдигна с още сантиметър тежкия таран и издърпа човека. Уви, машината беше смазала жестоко краката му.

Сляп за вихрещото се наоколо му сражение, Тото изтегли настрани умиращия занаятчия. Очевидно беше занаятчия, следователно беше брат по призвание.

— Царице моя! — извика мъжът. — Най-после е свършено с мен.

Тото го положи на земята. Мъжът вече изстиваше в ръцете му, но очите му все пак уловиха погледа на Тото.

— Ти, равнинецо… съжалявам…

Тото кимна, защото не знаеше какво да каже. Мъжът стисна конвулсивно престилката му и релефът на инструментите в джобовете й изглежда го върна за миг от прага на смъртта.

— Трябва да ти кажа… въздуш… въздушните кораби! Това е краят. Аз… умрях заради осите, никога няма да видя дома си. Но въздушните кораби… трябва да внимавате!…

Друго не каза. Поредната смърт сред многото други.

Салма се гмурна надолу като полудял. Сечеше по всеки наближил го осоид, но рядко уцелваше. Въздушните сили на Тарк бяха символични. Имаха ортоптери и летящи насекоми, вярно, но насреща им връхлиташе цяло небе от оси.

Изравни полета си с шепа от крилатите мравки. Пред тях маса осородни диваци се сбираше като облак във възходящи спирали. Салма срещна погледа на водещия мравкороден ездач и за миг помежду им се установи подобие на мисловна връзка, все едно са двама войници, които действат в съвършена хармония и чуват мислите си.

„Ти води, ние ще те следваме“ — гласеше посланието на мравкородния. Логично решение от негова страна, защото във въздуха Салма беше в свои води за разлика от тях.

Протегнал меч, Салма се изстреля към кръжащите стършели и успя да скъси значително разстоянието, без те да го видят. А когато все пак го видяха, мравкородните от летящия зад него отряд откриха стрелба с тежките арбалети, прикрепени към гърлата на насекомите, и осочовеците се пръснаха кой накъдето свари. Салма зави наляво, разминавайки се на косъм с копията и жилата, прицелени в него. Нещо във вражеската формация привлече за миг вниманието му, после той се гмурна сред разпилелите се стършели и оцапа меча си с кръвта на трима или четирима, преди да смени рязко посоката и да подхване танца отново. Насекомите също се бяха включили в мелето, кръжаха тежко във въздуха и тракаха с челюсти след по-чевръстите врагове. Арбалетите не млъкваха и за миг, ездачите ги зареждаха през специални фунии и всяка секунда нова стрела търсеше жертва. А после две от насекомите паднаха. Салма се огледа трескаво и откри причината.

Таркианската въздушна кавалерия не беше единствената в небето. Салма обърна поглед навреме и зърна гмуркаща се гигантска оса с размерите на кон, и с войник, който се крепеше геройски на гърба й. Насекомото не беше снаряжено с арбалет, нито с друго оръжие, но ездачът го управляваше умело. Чудовището описа вираж, набра височина, после се спусна върху една от летящите мравки, прободе я с жилото си, а рамото на ездача смаза с клинообразната си челюст.

Втора гигантска оса се стрелна наблизо и завъртя Салма във въздушната струя, която оставяше след себе си. Ездачът й понечи да стреля с енергийното си жило, но щом свали ръка от юздите му, чудовищното насекомо започна да се мята. А после оса и осороден профучаха нататък и Салма се стрелна обратно към пръсналите се стършели.

И тогава съобрази какво бе привлякло вниманието му по-рано. Диваците си имаха водач — мъж с шипове по шлема, който ревеше заповеди и сочеше към града. Салма прецени ъгъла на гмуркането си, така че да се стовари право върху командира и да му види сметката.

Полковник Едрик тъкмо повтаряше на висок глас заповедта си стършелите да се отправят към самия град, където да плячкосват и палят, и да създадат възможно най-голям хаос, когато един от тях посочи над рамото му и извика предупредително. Едрик се завъртя във въздуха и видя някакъв мъж — водно конче от Федерацията! — буквално на метри от себе си. Метна се настрани, изгуби контрол над крилете си и пропадна десетина стъпки преди Изкуството му да се включи отново. Човекът водно конче профуча край него и разпори корема на войника, който го беше предупредил. Едрик полетя незабавно след натрапника. Знаеше, че двайсетина стършели ще го последват, но не стигна далеч — изтласка се назад, стреснат до смърт от нечия гигантска сянка, която се спускаше с рев отгоре му. Беше един от имперските хелиоптери и в продължение на няколко секунди металната обшивка на корпуса му закри изцяло небето от погледа на Едрик. Чу се ужасен звук, когато витлата разкъсаха неколцина от хората му, после машината се заиздига мъчително, сипейки гранати от търбуха си.

Едрик се огледа за човека водно конче и го видя да се приближава стремително за нова атака. Едрик запрати енергийно жило, но противникът му го избегна в движение. Туловището на хелиоптера все така драпаше мъчително бавно нагоре и Едрик се мушна отдолу, за да си осигури място и време за маневриране.

Но противникът му не го последва. Вместо това отпраши внезапно и Едрик се огледа да види какво го е подплашило.

Таркиански ортоптер, от чиято кабина излизаха червени пламъци. Хелиоптерът се разтресе в опит да коригира курса си, но ортоптерът, макар кабелите на крилете му да се късаха един след друг, промени на свой ред посоката си и се блъсна странично в корпуса на по-голямата машина. Миг по-късно едно от двете летала избухна, след него и другото, а Едрик се запремята лудешки из въздуха.

Когато вълната нагорещен въздух го отмина, Салма овладя полета си и огледа небето за своя противник. Ето го, издухан към стената от силата на грандиозния сблъсък, недалеч от портата сред замлъкналата артилерия при бойниците. Полковникът тъкмо се изправяше на крака върху каменния зид, когато Салма връхлетя отгоре му.

Кажи-речи в последния миг Едрик го видя и измъкна меча си от ножницата. Мечът му беше дълъг и тежък, от онези, с които бяха въоръжени стършелите, и той го размаха трескаво срещу водното конче. Но Салма избегна с лекота острието, защото въздухът беше неговата естествена среда. Резна хълбока на полковника със собствения си меч, после го събори и двамата се затъркаляха към края на разрушената стена. Озовал се отгоре, Едрик се надигна, притисна с една ръка хълбока си, а с другата вдигна меча да строши черепа на Салма. В същия миг Салма вдигна своето оръжие, острието проби леката броня на осородния и се заби до дръжката между ребрата му. Мечът на полковника падна, завъртя се във въздуха и изтрещя на земята ниско долу. Миг по-късно Салма блъсна собственика му в същата посока.