Разединени равнини

39.

За последните няколко дни Стенуолд се беше научил да преценява на око числеността на войниците. Сега плъзна поглед по гражданите на Колегиум, стекли се да отбраняват пристанището, и разбра, че разполага с по-малко от сто и двайсет души.

Полупотъналият брониран кораб вече беше изтеглен настрани и през пролуката минаваше огромен съд с широка палуба, чиито сиви платна се издигаха далеч по-високо от останките на стражевите кули. На четвъртития му нос мъже въртяха макарите на сгъваем трап, а зад тях край перилата се редяха десетки, ако не и стотици тежковъоръжени бойци.

— Тук нямаме шанс! — каза Стенуолд на малочислената си войска. — Векианците направиха пробив при западната стена и отбраната ни там също няма да издържи дълго. Върнете се при семействата си. Върнете се при децата си. Няма смисъл да стоите тук.

— А вие какво ще правите, войнемайсторе? — попита един.

— Аз ще остана — заяви решително Стенуолд. — Когато хвърлят котва на кея, ще видя дали думата на един преподавател от колегиумската академия все още има някаква тежест, но вие трябва да си тръгнете, всички.

Чу, че някои се възползват от предложението му, но когато се огледа, видя, че повечето, поне стотина, още стоят на кея.

Гигантският кораб приближаваше, захождаше към обгорения пристан със страховито изящество. Вече бяха прибрали платната и две котви на къси вериги пореха водата, за да забавят скоростта му.

— Стенуолд — отбеляза със страхопочитание Ариана. — Това не е векиански кораб.

Той премести поглед от нея към наближаващия съд, после пак я погледна.

— Откъде знаеш?

— Това е паешки кораб от Селдис, а аз познавам добре стила на собствения си народ.

Стенуолд я зяпна, после се втренчи в кораба. Броени метри деляха исполинския съд от кея, когато сгъваемият трап започна да се спуска.

— Не стреляйте! — извика на хората си той.

Кораб от Паешките земи. И наистина, линиите му бяха изящно източени, ажурните дървени парапети изобразяваха вълни и преплетени лиани… но зад тях се редяха мравешки щитове.

Трапът се стовари върху кея и хората на Стенуолд отстъпиха крачка назад, стиснали нервно мечове и арбалети. „Ако са векианци и се предадем тук, без нито един изстрел, може би ще пощадят живота на хората ми.“

— Кротувайте! — нареди им той.

И на колегиумския кей стъпиха мравкородни, слизаха по мостика и още в движение се строяваха, докато на пристана не се оформи бойно каре. Ала не бяха с лъскавочерната кожа на векианците, напротив — тяхната беше светла, бледа като корема на риба.

„Таркиански мравкоиди. Какво става?“ Стенуолд пристъпи напред, най-вече за да застане между новодошлите и собствената си нещастна войска. Хората му бяха изнервени до крайност, а гледката на тези нови нашественици, строени в съвършен боен ред на родния пристан, никак не помагаше.

— Представете се. Вие сте на колегиумска земя! — извика той. Усещаше тежестта на всеки чифт очи върху себе си, очи еднакви до неразличимост, и всички мечове и арбалети, насочени право към него.

Един мъж се отдели от редиците им и заметна на рамо щита си. Спря безизразен поглед върху Стенуолд. Какви ли реплики си обменят наум, запита се бръмбарородният.

— Кой си, та говориш от името на Колегиум? — попита мравкочовекът.

— Аз съм майстор Трудан от Великата академия. Каква работа имате тук? Не сме в състояние да приемаме гости — каза Стенуолд, като си мислеше: „Ако тръгне на зле, основния удар ще го поема аз. Поне Ариана ще има шанс да се измъкне.“

Таркианският офицер се усмихна мрачно.

— А аз съм наемнически командир Паропс, преди от Тарк. Чух, че имате малък проблем с мравкородни.

Един от хората на Стенуолд възкликна и посочи с ръка, а после всички зяпнаха към морето и хукнаха към раздрания от снаряди ръб на кея. Мравкородните се размърдаха, но само за да им отворят по-добра гледка. Нещо гореше върху водата, високи огнени колони се изстрелваха на десет и повече метра във въздуха… беше се подпалила една от снабдителните баржи на векианците. В морето се стрелкаха малки кораби с медни корпуси и бълващи дим комини, влизаха безстрашно в бой с оцелелите бронирани векиански съдове и обстрелваха с огнени топки другите баржи, много от които вече започваха да димят. Стенуолд видя как един от малките кораби избухва на парчета, поразен в парния двигател от оловомета на брониран съд, но другарите му бяха толкова бързи и повратливи, че се шмугваха безнаказано през градушката от снаряди и на свой ред обстрелваха противника.

Междувременно, по-големи съдове с плоски корпуси и пълни с войници палуби захождаха за дебаркиране западно от града, а зад тях още шест от изящните паешки галеони заобикаляха отдалеч морската битка, докато по-малки платноходи с висок бак щурмуваха бронираните векиански съдове и засипваха със стрели войниците им. Стенуолд не можеше да отдели погледа си от тези бавно плъзгащи се съдове, от неравностойната битка на изящните и пъргави паешки фрегати срещу тромавите бронирани кораби на векианците. Видя как един от векианските съдове се килва настрани, видя паякородни морски пехотинци да се сражават на палубата му с мрачна решителност. Дървените платноходи бяха бързи, но всеки директен сблъсък с тежките векиански кораби ги разцепваше на трески за нула време. Ала морето беше пълно с платна. Паешките земи им бяха изпратили цяла флотилия и векианската флота, изтощена от продължителните си атаки срещу пристанището, бързо отстъпваше пред тяхната многочисленост и бързина.

— Стенуолд — сръга го Ариана. — Стената!

— Командире — обърна се Стенуолд към мравкородния офицер. Време беше да се върне към преките си отговорности. — Векианците пробиха при западната стена.

— Заведете ни там — предложи Паропс. — И ние ще ги изтласкаме обратно.

Векианците нахлуха в града, нетърпеливи да вкарат още войници през пролуките и най-после да сложат ръка върху завладяната вражеска територия. Но когато преодоляха стената, настана миг на объркване. Планът на Акалия свършваше тук. Стената беше превзета, следователно градът беше паднал.

Но гражданите на Колегиум явно не смятаха така. Определено не личеше да обмислят капитулация. Векианците вече се строяваха в сянката на стената, а стрелите и изстреляните с прашки камъни продължаваха да валят, тракаха по щитовете и отскачаха от ризниците им. По прозорците на къщите имаше мъже, жени и деца и всеки обстрелваше нашествениците с каквото свари — хвърляха камъни, зареждаха арбалети. Импровизирани отбранителни линии изникваха сякаш от нищото пред настъпващите векиански отряди, групи от цивилни ги нападаха с тояги и копия. Всяка къща се превръщаше в платформа за обстрел отвисоко, всяка улица — в място за отпор. Векианското настъпление никъде не спря за дълго, но отрядите напредваха бавно, много бавно. На две улици от крепостната стена една къща избухна внезапно в пламъци и отломките от взрива покосиха гъстите векиански редици, убивайки десетки. Докато завоевателите се оттеглят и прегрупират, колегиумци вече се бяха преместили в следващите къщи и стреляха по тях от прозорци и покриви. Момичета на дванайсет, старици на седемдесет, мухородни кръчмари и дебели бръмбарородни дюкянджии, зарзаватчии, писари и готвачи извираха от врати и странични улички, размахали ножове и крака на столове, отмъкнати губители и откраднати векиански щитове. А най-отпред, неизменно най-отпред беше един необичайно едър мравкороден от Сарн, въоръжен с гвоздистрел и два къси меча. Той се превърна в най-омразния човек за векианците, в човека, когото трябваше да убият на всяка цена. Арбалетна стрела стърчеше от рамото му. Удар с меч бе раздрал ризницата на хълбока му. Но той така и не падаше. Дори не кървеше сякаш проклетникът.

Друга къща се взриви току зад векианците — всяка сграда в Колегиум се бе превърнала в техен враг. Имаха нужда от занаятчии в предните редици и поискаха такива, но улиците бяха препълнени с векиански войници чак до стената и инженерите им нямаше как да си пробият път до авангарда.

Мухородна с прошарена коса едва не се блъсна в Стенуолд и новите му съюзници в нетърпението си да го пресрещне. С похвално старание жената докладва подробно как гражданите на Колегиум защитават града си. Жертвоготовността и упорството им изненадаха Стенуолд, още повече че командните структури отдавна не работеха и Събранието по никакъв начин не можеше да ръководи отбраната. Сраженията за всяка улица, готовността да взривяват собствените си домове, всичко това говореше, че мъжете и жените на Колегиум са взели съдбата си в свои ръце.

Паропс бързо съобрази положението.

— Искам хора, които да заведат моите войници до всяка по-голяма улица по пътя на векианците — каза той. — Хора, които да обясняват, че сме на ваша страна. Ще задържим векианците колкото трябва и това ще е достатъчно.

Стенуолд си спомни захождащите за дебаркиране кораби, които беше видял по-рано.

— Навън има много векианци, командире — предупреди го той.

Лицето на Паропс се вкамени още повече.

— Това е проблем на моите работодатели, майстор Трудан. Но не се тревожете, те водят огромна войска.

— Защо!? — попита настоятелно Стенуолд.

— Има ли значение? А сега нека си свършим нашата работа — сряза го Паропс.

Ариана стискаше Стенуолд за здравата ръка и само дето не подскачаше от кеф при вида на таркианците, които се изтегляха на бегом, за да изпълнят най-почетното призвание на своята раса — да убиват мравкородни от други градове.

Тактик Акалия се взираше в горящите векиански баржи и не можеше да проумее какво се случва с нейната война. Беше изпратила открит призив до всички офицери с искане за обяснение, но нито един от тях не беше дал смислен отговор. Цяла флотилия от кораби се беше промъкнала зад гърба им под прикритието на нощта, дошла беше незнайно откъде и сега се бе заела да довърши цялата й флота. Капитаните на корабите бяха като малки искрици в главата й, искрици, които гаснеха една по една, когато всеки от тях жертваше живота и кораба си за славата на Век, гаснеха и след тях оставаха само концентрични вълнички, които бързо се стапяха в общия хаос.

„Тактик! Трябва да изтеглим войски от обсадата!“

„Не! Вече сме вътре в града“ — възрази тя.

„Но, тактик, те идват към нас!“ И през очите на офицера Акалия видя наближаващите кораби, които захождаха към брега. Войниците, които бяха останали в лагера, вече тичаха да ги пресрещнат, но огромната част от векианската армия беше заета с обсадата на Колегиум.

„Изтеглете силите от северната стена — реши Акалия. — Дотогава войниците от лагера ще удържат врага.“

Още не бе довършила мисълта си, когато усети, че хората й на брега загиват с десетки и стотици. В първия момент на паника никой не разбра защо, после Акалия видя, че в челото на плоските съдове има монтирани балисти за многократна стрелба, които сееха смърт сред нейните войници. Част от хората й успяха да оформят неравна стена от щитове и започнаха да отговарят на стрелбата, но междувременно първият кораб беше заорал в пясъчния бряг.

Мъже с кожа като излъскана мед скачаха на земята. Носеха дълги ризници в същия цвят и с най-изящна изработка, дълги овални щитове с прорези в тях. Мнозина пъхаха в тези прорези цевите на арбалети за многократна стрелба и стреляха в движение по нейните топящи се сили. Други вдигаха балистите от носовете на корабите и ги смъкваха на брега, където занаятчии монтираха триножници, на които да ги опрат.

Акалия инструктира войските, прехвърлящи се от северната стена, да побързат.

„Тактик, срещаме сериозна съпротива в града!“

„Не приемам извинения!“ — сопна се тя. Не можеше да има извинения за провала на обсадата, особено на този етап — нито новодошлите от незнайна раса, нито новите кораби, нито поредното изобретение на бръмбарородните учени можеха да бъдат извинение.

„Но, тактик, бием се срещу войници от Тарк, неколкостотин, ако не и повече.“

Ситуацията започваше да се изплъзва от контрола й. Таркианци? В Колегиум? Още се опитваше да проумее тези нови сведения, когато и последният векиански войник на брега загина. Числеността им не беше достатъчна за ефективна отбрана, затова врагът бързо ги бе обходил по фланговете и това беше решило нещата. Сега новодошлата войска се изкачваше на бегом по брега и само двеста метра я деляха от векиански лагер, който беше останал почти без защита.

„Изтеглете всички от лагера, нека се присъединят към силите от северната стена — реши Акалия. — Трябва да ги изтласкаме към морето.“

„Тактик! Атакуват източното крило!“

„Кой?“ — попита нетърпеливо тя и излезе от шатрата, метнала на рамо дългия си меч.

„Смесена войска, тактик. Мухоиди, скорпионородни, паякородни, други, които не познавам…“

А после говорещият угасна с кратък взрив на болка и шок. И други напираха за вниманието й, но тя блокира достъпа им до ума си. С офицерите от щаба, които бяха останали с нея в лагера, Акалия пое на север с бърз ход, макар че й идеше да хукне презглава.

Когато се сляха с войската, изтеглена от северната крепостна стена, Акалия се опита да вземе решение. Уви, лелеяната цел да сложи ръка на Колегиум се отдалечаваше все по-бързо. Източното крило на армията й беше притиснато към стената, която трябваше да превземе, попаднало бе в пресата на защитниците, които го атакуваха от върха й, и необяснимата нова войска, появила се от морето. Западното крило се сражаваше на живот и смърт с таркианците в града, а отскоро и с ариергарда на странниците с медните ризници. В момента Акалия разполагаше само с една трета от армията си.

„Ще нападнем.“ Върнеше ли се опозорена във Век, щеше да загуби завинаги уважението на сънародниците си. Взела решение, тя поведе войската си назад към крепостните стени. Щяха да си пробият път през пробойната и след това да удържат града срещу новодошлите.

Напред се беше събрала войска, която да я спре. Имаше таркианци в редиците й, имаше и от онези с медните ризници, както и много цивилни мъже и жени от Колегиум — и бръмбарородни, и всякакви други. Като цяло вражеската войска превъзхождаше по численост останките от нейната с повече от три към едно.

Ала в основната си част не бяха мравкородни, следователно нямаше да се бият с типичното за мравкородните единство. Така че колко струваше численото им превъзходство пред желязната дисциплина на Век?

„Щитовете напред и на място“ — нареди тя, защото врагът вече нападаше, връхлиташе на бегом хората й с надеждата да ги прекърши още с първия щурм. Войниците й сгъстиха послушно редиците си, приклекнаха зад щитовете и зачакаха атаката да се стовари отгоре им. „Арбалети. Залпова стрелба.“

Първата пелена от стрели удари врага й Акалия видя как на места фронтът им се огъва, на други продължава напред. Таркианците и меднокожите удържаха, докато изтощените цивилни развалиха строя си и се паникьосаха. Много от тях дори щитове нямаха.

„Задръжте на място. Отблъснете ги.“

Усети как вражеските мравкородни осъзнават, че атаката им е обречена на провал още преди да се е стигнало до сблъсък. Веднага след това противниковите редици започнаха да се оттеглят на бърз ход и в лош ред към стартовата си позиция, зарязвайки мъртвите. Самата тя беше понесла едва десетина жертви.

„Артилерия!“ — долетя предупреждение по мисловната мрежа. Балистите за многократна стрелба бяха донесени от брега и меднокожите занаятчии ги монтираха сръчно на триножниците. Векианската войска определено беше в обсега им.

„Щитове — нареди тя. — Напред. Изтласкайте ги в морето.“ Векианската пехота, нейните най-ценни бойци, най-добрите в света, съединиха щитове пред и над себе си, и тръгнаха с бърз ход към вражеския фронт. „Да видим как ще използват балистите си в близък бой“ — помисли си тя.

Артилерията вече стреляше, дългите колкото копия стрели обсипваха векианските редици, пробиваха щитове и отваряха пробойни в строя, които бързо се запълваха. Враговете все още се опитваха да оформят подобие на единен строй. Акалия с изненада разбра, че се канят да нападнат отново в опит да спрат нейната войска само със силата на инерцията си, да я обходят по фланговете и да я обкръжат.

„Мравкородните армии нямат флангове.“ Мъжете отстрани просто щяха да се обърнат с лице към врага като чарковете в една машина. Все още можеше да превземе Колегиум.

Вече бяха в арбалетен обсег и двете страни се засипваха взаимно със залпове от стрели, които отскачаха от щитове или се забиваха в бронирана плът. А после Акалия видя как врагът мобилизира целия си кураж и се хвърли в атака.

„На място — нареди тя, а после: — Смажете ги…“

Ала в този миг нещо надвисна над вражеската войска, нещо тъмно, обхванало простора от море и небе зад врага. И се ливна към нейната армия, носеше се заедно с враговете, над и помежду им — исполинска ръбата сянка, дошла незнайно откъде, настръхнала от бодли и тръни, менлива като сенките между вековни дървета… И Акалия изпищя, мислено и на глас, когато сянката се спусна върху хората й.

Беше някаква игра на светлината или краткотрайна халюцинация, но всеки мъж и всяка жена в нейната армия го видя така, както го видя Акалия, всички застинаха втрещени, отпуснаха щитовете си и тогава врагът ги удари.

Беше отдавна. Сякаш преди сто години. Сякаш вчера.

Новите строежи вече бяха започнали, мислеше си доволно Стенуолд. Обсъждаха се планове как Колегиум да се възстанови от раните, които сам си беше нанесъл, и от другите, които векианската армия му беше оставила за спомен.

„И бих предпочел да съм вън при тях“ — каза си той, само дето не беше точно така. Би предпочел да си е вкъщи. Където и да е, само не тук, в Амфиофоса, нагизден с официалната си тога.

— Майстор Трудан, нека ви представя лорд-маршал Теорнис от Алданраелите — каза Линео Тадспар, появил се отнякъде.

Стенуолд преви снага в уморен поклон пред безукорния паякороден аристократ. Човекът, който бе командвал флотилията, даде си сметка той; човекът, който беше спасил Колегиум.

Днес в Амфиофоса имаше много нови лица, но не те интересуваха Стенуолд, а усещаше остро липсата на толкова много от старите муцуни. Събранието, също като града, който то ръководеше, беше пълно с пробойни. Къде беше Уейбрайт, прострелян фатално на източната стена? Къде беше доктор Никрефос и къде беше суровият сбръчкан лик на Кимон от Кес?

— Лорд-маршале, нямам думи да ви благодаря — каза той съвсем искрено. — Не вярвах, че Паешките земи ще окажат такава неоценима подкрепа на нашия град.

— Паешките земи нямат единно мнение като целокупна общност, нито предприемат единни действия, войнемайсторе — отвърна сухо Теорнис. — Аз обаче съзирам достатъчни предимства в бъдещото ни търговско и политическо сътрудничество, за да стигна толкова далеч в защитата на Колегиум. Ала за появата ни трябва да благодарите на друг.

По физиономията на Тадспар личеше, че този намек е нов и за него, затова Стенуолд издаде любезен насърчителен звук.

— Вие се познавате с една изключително обаятелна представителка на моята раса на име Тиниса, нали?

— Виждали сте Тиниса? — ахна Стенуолд. — Къде? — Всичко това нямаше смисъл; целят свят се беше преобърнал надолу с главата. „Дали защото съм уморен до смърт, или защото всички са откачили наистина?“

— Цялата история ще ви разкажа, когато имаме възможност да поговорим на спокойствие — обеща Теорнис. — Тя още не е приключила, впрочем, защото Тиниса и нейният спътник имаха да довършат свои дела, преди да се върнат тук, иначе бих им предложил да пътуват с флагманския ми кораб.

Стенуолд кимна. Главата му още се въртеше, затова побърза да благодари на лорд-маршала и се огледа за място, където да седне. Минали бяха пет дни от поражението на векианската армия и спасението на Колегиум, но хората все още се държаха така, сякаш войната продължава. В града им имаше твърде много чужденци и местните ги гледаха с недоверие. Стенуолд разбираше, че ако бе искал Колегиум за себе си, Теорнис лесно можеше да го завладее, а и в преговорите на следния ден паякородният изрично го беше намекнал. Стенуолд знаеше това-онова за търговските концесии, които Алданраелите щяха да пожънат от цялата тази история, за заемите, преноса на технологии и студентските стипендии в Академията. Бяха договорили дори две преподавателски места, с които вървяха и делегатски места в Събранието.

— Командир Паропс — поздрави Тадспар и тръгна нанякъде. Таркианският офицер още беше с доспехите си. Стисна здраво ръката на Стенуолд.

— Значи вие сте Стенуолд Трудан!

— Същият — призна той. Би дал мило и драго да поседне някъде, но знаеше, че трябва да се прави на дипломат. Коренна промяна след краткото му битие на войник и не особено приятна — след един час дипломация вече не беше сигурен кое от двете занятия мрази повече.

— Тогава познавате един мухороден на име Неро — подхвърли Паропс.

Явно беше ден на неочакваните имена.

— Да, познавам го — потвърди Стенуолд, — макар че не съм го виждал от години.

— В такъв случай имам много да ви разказвам — каза Паропс. После видя, че Тадспар чака да го представи на други хора, направи гримаса и добави: — По-късно, изглежда.

„Явно в близко бъдеще всичките ми вечери ще са заети.“

Стенуолд си позволи да се облегне на една удобна за целта стена, но не за дълго — друг член на Събранието вървеше към него, повел със себе си меднокож мъж, висок и дългокрак.

— Това е занаятчийски командир… — започна представителят, но после спря, явно забравил името на госта.

— Дариаксес — представи се мъжът с медна кожа, медно облекло и стряскащо червени очи.

— Командир Дариаксес е огнен мравкороден от Порфирис — обяви развълнувано членът на Събранието. — Това е първият официален контакт между нашите два града, съвсем първият. Не е ли забележително, майстор Трудан?

Стенуолд се съгласи уморено.

— Радвам се, че първата ни среща е при такива радостни обстоятелства, командире — каза той. — Вашите хора са… наемници на паякородните?

— Моят град е сатрапия на Паешките земи — поправи го Дариаксес. Думата беше смътно позната за Стенуолд, но контекстът на събитията я изясняваше в голяма степен. Каква беше разликата между сатрапията и град, превзет от осоидите? Основната разлика сигурно беше в това, че паякородните, които можеха да убедят всекиго във всичко, бяха убедили и огнените мравкоиди, че васалното им положение носи повече предимства, отколкото недостатъци. А и Порфирис явно не беше единственият град с такъв статут. Паешките земи бяха толкова обширни, че по-голямата им част не фигурираше и в най-подробните атласи в Академията, и огнените мравкочовеци не бяха единствените, пратени от паякородните да спасяват Колегиум. Стенуолд вече се бе запознал с войник от расата на водните кончета, чиито предци от Вещото време избягали толкова далеч от Федерацията, че паякородните ги приели на своя земя.

Горчивите мисли лесно намираха плодородна почва сред пресните белези на войната. Хората на Дариаксес се бяха сражавали и загивали пред стените на Колегиум, сред мъртвите имаше паякородни, скорпионородни наемници и още десетина други раси.

— Колегиум ви благодари — поклони се леко той на Дариаксес, чиято усмивка му подсказа, че меднокожият се е досетил поне за част от мислите, които минаваха през главата му.

Стенуолд огледа залата в търсене на път за бягство и различи Балкус сред навалицата — с цяла глава по-висок от всички освен от скорпионородния капитан. За разлика от него обаче Балкус явно се забавляваше. Лицето му още беше бинтовано заради рана на бузата от векиански меч, но той въпреки всичко успяваше да заформи нещо като усмивка около превръзката, а и една млада бръмбарородна жена, занаятчия в Академията, се беше увесила на ръката му и го гледаше с обожание. Как да му се сърдиш, помисли си унило Стенуолд.

Някой го докосна по лакътя, той се обърна и видя Ариана, сложила нежно ръка на шината, която бележеше собствената му рана от войната.

— А — възкликна той с фалшива усмивка, — дошла си да ми кажеш, че има нещо спешно, с което трябва да се заема?

— Да — отвърна Ариана и в гласа й тегнеше такова напрежение, че Стенуолд усети как стомахът му се свива болезнено.

— Какво е станало? — попита разтревожено. — Какво?

Лицето й беше толкова сериозно, че новината със сигурност не беше добра.

— Най-добре ела с мен — подкани тя. — Стражата е задържала човек, който е разпитвал за теб. Трябва да дойдеш.

Поведе го навън. Стенуолд тръгна с нея, като се чудеше кой ли е дошъл да го търси. Вярно, че по време на обсадата името му се беше сдобило с неочаквана популярност, но Стенуолд горещо се бе надявал, че след края й бързо ще се върне към привичната си анонимност.

— Насам — каза Ариана, напрегната като пружина. Ръката й току се плъзгаше към дръжката на кинжала. Всякакви предположения се блъскаха с лакти в главата на Стенуолд, но когато надникна в стаята, видяното надмина и най-смелите полети на въображението му.

На една маса, между двама войници от градската стража, седеше не друг, а майор Талрик от Рекеф.

Пред широките стъпала на Амфиофоса, където заседаваше Събранието на Колегиум, имаше голям площад, един от малкото в града, където стар декрет забраняваше разпъването на сергии. В по-стари времена гражданите се бяха събирали тук да чуят прокламации от своите почетни първенци, но в по-нови площадът се бе превърнал в предпочитано място, където колегиумци да протестират, да развяват плакати, да крещят нецензурни обиди и да замерят с разни неща членовете на Събранието, имали неблагоразумието да минат оттук на път за Амфиофоса.

Сега площадът се бе върнал към първоначалното си предназначение. Гражданите на Колегиум се бяха стекли тук, пред Амфиофоса, наблъскани рамо до рамо и с деца на раменете, мухородни се редяха по первазите на всички прозорци, а покривните градини бяха дори по-претъпкани, защото собствениците на къщите бяха позволили на всякакви непознати да минат през домовете им и да се качат горе, за да станат свидетели как се обработва този скъпоценен камък от жива история.

Стенуолд, една от ключовите фасети на въпросния скъпоценен камък, така и не успяваше да се съсредоточи върху мига. Когато Талрик му каза, че е избягал от собствените си хора, Стенуолд не му повярва, поне в началото, въпреки дълбоката рана в хълбока на отдавнашния си враг, почистена и превързана от някой неумел лечител. А после съобрази, че изгарянията по лицето на осородния майор са резултат от енергийно жило, и започна да се замисля. Ариана бе настояла да не вярва и на една негова дума, защото Талрик бил лукав като паяк, в което Стенуолд не се съмняваше и за миг.

Но дори паяците попадаха в собствените си капани, гласеше поговорката.

Линео Тадспар ги изведе на широките стъпала и множеството избухна в приветствени възгласи, толкова бурни, че сякаш разлюляха мрамора под краката им. Стенуолд залитна и Балкус го прихвана за здравата ръка. Нямаше думи във възгласите, само чистата радост на хора, отърсили се от ужаса на една почти изгубена битка. Още от предишната векианска обсада, когато армията на Век се беше оттеглила под заплахата на спасителна операция от Сарн, по времето, когато днешни колегиумци бяха още момчета и момичета, винаги се бе знаело, че векианците ще се пробват отново. Сега армията им беше смазана толкова жестоко, че щяха да минат поне десетина години преди Век да възстанови силите си.

Тадспар си беше подготвил слово, но тълпата не млъкваше, заливаше с овации спасителите на града. Един младши занаятчия бе изтичал да му донесе рупор, но още не беше измислено устройство, което да усили гласа му толкова, че да надвика екзалтираното множество, затова Тадспар чакаше. Стенуолд, който винаги го беше смятал за закоравял политик, сега видя сълзи в очите на стареца.

В сградата отзад, в една от стаите за гости, чакаше под строга охрана Талрик — майор Талрик от Рекеф, — който беше докуцукал в града с името на Стенуолд като парола. Майор Талрик, който нямало къде другаде да отиде и затова накрая дошъл тук. По собствените му думи.

— И какво да правя с теб? — беше го попитал остро Стенуолд. — Ние сме врагове, ти и аз. — Не можеше да прогони мисълта за изтезанията, на които този мъж е бил готов да подложи Че по време на пленничеството й в занданите на Мина.

— Само врагове са ми останали на този свят — беше признал Талрик. Приличаше на човек, който се бори да овладее хаоса около себе си, не се давеше, но и не плуваше. Всяка следваща вълна можеше да го погълне. — Самият факт, че седя тук и си говоря с теб, показва, че ти си ми по-малко враг от всички онези, които някога смятах за приятели. А ако питаш с какво аз мога да ти помогна, то не е малко. Мога да помогна с информация. Знам това-онова за непосредствените планове на Империята. Знам за Империята и начина й на действие много повече от теб.

— И защо да ти вярвам?

— Вероятно никога няма да ми повярваш докрай — беше се усмихнал горчиво осородният, — а и малката предателка, дето се увесила на ръката ти, несъмнено ще те убеждава всячески, че трябва да ме предадеш на палача, но… помисли си, дали втори път ще ти се яви шанс като този?

Сега, на стъпалата пред Амфиофоса, Стенуолд се намръщи при спомена за разговора им. Изобщо не трябваше да е тук, във фокуса на цялото това внимание и неспирните аплодисменти. Не, трябваше да е при Талрик, да го разпита и да вземе решение. Мразеше недовършената работа.

И все пак, ако поне за миг оставеше настрани проблемите, истината бе, че тази радостна сцена, която със сигурност щеше да влезе в учебниците по история, го изпълваше със странно задоволство. Спасителите на Колегиум, победителите, триумфирали над Век. Тадспар стоеше рамо до рамо с другите оцелели членове на Военния съвет — по-малко, отколкото можеше да се очаква — и с шепа обикновени граждани на Колегиум, които се бяха проявили в отбраната на града: офицери от градската стража, предани търговци и предприемачи, занаятчии от Академията и дори майстор Хорнуил, който така категорично и шумно се бе противопоставил на идеята да използват изобретенията му срещу завоевателя. Балкус стърчеше до таркианския командир Паропс, а до тях стоеше дългокракия Дариаксес с неизменната си медна усмивка. Там бяха и Теорнис от Алданраелите, нагизден със златен нагръдник, огърлие с инкрустирани скъпоценни камъни и шлем с лъскави крилца. На лицето му беше изписано скромно задоволство, което привличаше вниманието много повече от широките усмивки и енергичното помахване. Имаше и други пришълци — скорпионоиди, мухородни, хора водни кончета, паякородни. Днес стъпалата пред Амфиофоса бяха пълни с хора.

Най-накрая тълпата се смълча достатъчно, за да се чуе гласът на Тадспар, но той изчака още миг преди да заговори.

— Граждани на Колегиум, за днешния ден всички ние ще разказваме на децата си, защото той не бива да потъне в забрава — поде той. Гласът му бумтеше металически през рупора. — Но за да ги научим добре, първо ние трябва да запомним някои уроци. Да запомним, че сме силни сами по себе си, защото това е вярно. Но най-вече да запомним, че сме силни с приятелите си — виждате хората около мен, нали? Сред тях няма нито един, който да не е заслужил мястото си на тези стъпала, но истината е, че ако трябваше да съберем тук всички заслужили, то стъпалата трябваше да обхващат целия Колегиум! Пред себе си виждам хора, които проляха от кръвта си за своя град. Виждам мирни граждани, които грабнаха меч и арбалет без страх и без да се оплакват. Победата принадлежи на всички ни. Но вгледайте се отново в хората, които стоят до мен, и в познатите лица, и в непознатите. Днес ние имаме пълното право да празнуваме, но не толкова поражението на векианците, които изобщо не биха били наши врагове, ако не ги беше подвела излишната им гордост. Не, истинският повод да празнуваме днес е този съюз, който виждате пред себе си. Защото кога друг път за всичките години, откакто го има този град, бил той Колегиум на бръмбарородните или Патис на молецородните, се е събирала в едно такава разнородна група от съюзници? Виждате тук мравкочовеци от градовете-държави Тарк и Сарн, които се биха рамо до рамо в защита на Колегиум. Виждате лордове от Паешките земи и техните съюзници, които дойдоха с тях и чиито лица са съвсем нови по нашите ширини. Нещо повече, поглеждам към вас и виждам мухородни, богомолкоиди, молецородни дори. И още — виждам в мислите си лицата на всички онези, които загинаха в името на Колегиум, и те са много, и от всички раси. Този ден е и техен. Никога не бива да забравяме за тях, защото те се простиха с най-милото си, за да ни защитят. Тук, на този площад, трябва да се издигне мемориал, и аз приканвам всеки от вас да съобщи имената на свои познати и приятели, които са загинали, и ви уверявам, че всички те ще намерят своето място на мемориала. Западната порта, чиито подсилващи панели са толкова изкривени, че не могат да се вдигнат, ще остане така и повече никога няма да се отвори. А ние ще направим нова порта на мястото, където векианците пробиха стената. По този начин, включвайки пробойната в самата архитектура на нашия град, ние никога не ще забравим приятелите си, победата си.

Тадспар взе чаша вино от един слуга, изпи я на един дъх, върна я на подноса и помълча още миг преди да продължи:

— Вече мнозина от вас са чули, че на изток се е надигнала нова сила — обърна се той към множеството. — Тази нова сила са осородните и тяхната империя. Сигурно сте чули също, че те са превзели Тарк. Вярно е. Тарк вече е в техните ръце, а сега армиите им са пред стените на Сарн. Досега никога не сме се изправяли пред народ като техния. Някои от вас сигурно си спомнят, че войнемайстор Стенуолд Трудан от години ни предупреждаваше за тази опасност и сега аз, като говорител на Събранието, мога честно да заявя, че ме е срам, защото не го послушахме по-рано. Осоидите искат да ни унищожат, това вече изглежда безспорно. Защо нас, ще попитате? Погледнете хората до мен и ще намерите отговора. Всички ние, които стоим тук, ние сме Равнините в тяхната цялост, и за да завладее Равнините, Империята трябва най-напред да завладее нас! Спечелихме една битка — завърши накрая Тадспар. — Предстои ни да водим война.

Стенуолд си мислеше, че сигурно трябва да триумфира, задето гласът му най-после е бил чут, задето Колегиум най-после открито се е противопоставил на Империята. Вместо това се чувстваше уморен и толкова. С Балкус и Ариана отиваха да подновят разпита на Талрик и той се питаше как да разчете лицето на затворника, лице с непозната писменост и невнятна граматика.

— Хубава реч — измърмори до него Балкус. — Аз, разбира се, вече не съм истински сарнианец. Не знам защо изобщо поискаха да се кача на стълбите.

Стенуолд се канеше да отговори, когато видя млад бръмбаророден да го чака пред стаята, в която държаха Талрик.

— Майстор Трудан! — избълва младежът. — Една тука иска да ви види. Вика, че е спешно!

А после иззад младежа изскочи дребна мухородна и едва не се блъсна в Стенуолд в бързината си.

— Какво… — започна Стенуолд, но Балкус го изпревари:

— Спера!

Стенуолд я зяпна и видя срещу себе си изпосталяла и мърлява мухородна жена с вид на човек, който от дни не е слагал хапка в устата си, нито е затварял за сън очи.

— Но ти нали беше в Сарн… — изломоти глуповато той.

Балкус коленичи до нея и Спера се облегна признателно на рамото му. Изглеждаше полумъртва от изтощение.

— Сарнианците влязоха в сражение с осоидите… на открито, не беше обсада — изрече едва чуто тя. — Претърпяха поражение, изтеглиха се… когато стигнахме с влака в Сарн, вече беше дошла новината, че обсадата на Колегиум е вдигната. Веднага се качих на друг влак и потеглих насам… Докарах и молецородния. Ранен е. Настаниха го в едно съблюдателско общежитие наблизо.

Нещо в поведението й, в недоизказаните думи, вече бе стиснало Стенуолд за сърцето.

— Успокой се — каза й тихо той. — Какво стана с Челядинка?

— Майстор Трудан, съжалявам — промълви тя. — Уж трябваше да е в последното автовозило, което напусна бойното поле, само дето… машината така и не се прибра в града. Съжалявам, толкова съжалявам.