Предани

8. Трис

Часът е девет. Може би точно в момента решават каква ще е присъдата на Кейлъб. Завързвам обувките си и приглаждам чаршафите на леглото си за четвърти път днес. Прокарвам пръсти през косата си. Безкастовите издават присъди на закрити врати, само когато решението е предварително взето, а Кейлъб беше дясната ръка на Джанийн до самата й смърт.

Няма смисъл да се притеснявам за присъдата. Така или иначе, тук е ясно. Всички бивши сътрудници на Джанийн ще бъдат екзекутирани.

„Защо ти пука изобщо? - питам се. - Той те предаде, дори не се опита да спре твоята екзекуция.“

Не ми пука. Глупости, как да не ми пука! О, не, не знам.

- Здрасти, Трис! - Кристина почуква на рамката на вратата. Юрая е зад нея. Лицето му е ведро както винаги, но сега усмивката му изглежда сякаш е направена от вода и всеки миг може да изтече от лицето му.

- Имаш ли някакви новини? - пита Кристина.

Проверявам стаята за кой ли път. Зная, че е празна, но никога не можеш да си сигурен. Всички са слезли на закуска, както гласи новият правилник. Помолих Юрая и Кристина да пропуснат храненето, за да мога да им разкажа. Стомахът ми се свива от глад.

- Да, имам новини - казвам.

Те сядат на леглото срещу моето и им описвам как бях приклещена предната нощ в лабораторията в централата на Ерудитите, разказвам им за възглавницата и за срещата с Преданите.

- Учудвам се, че единственото, което си направила, е да удариш някакъв по брадата -казва Юрая.

- Бяха много повече от мен - отвръщам и се усещам, че се оправдавам. Против принципите на Безстрашните е да се доверяват на когото и да е, и то толкова бързо, но времената са други, странни. Не съм сигурна и колко съм Безстрашна. Все пак вече няма касти.

Усещам леко пробождане в гърдите при мисълта колко различно е станало всичко. Трудно е да се разделиш с някои неща.

- Какво искат според теб? - пита Кристина. - Само да напуснат града?

- Така поне прозвуча, но не мога да го потвърдя.

- И как можем да сме сигурни, че не са подставени хора на Евелин? Че не се опитват да ни сложат някой капан, за да си признаем, че сме готови да извършим предателство?

- И това не знам - отговарям. - Но знам, че е невъзможно да се измъкнем от града без нечия помощ. А нямам никакво намерение да седя тук, да се уча как да карам автобус и да си лягам, когато ми се заповяда.

Кристина поглежда Юрая. В очите й има тревога.

- Ей, не ви карам да идвате - казвам. - Но аз трябва да се махна оттук. Трябва да разбера коя е Едит Прайър и кой ни чака зад оградата. Ако там изобщо има някой. Но поне съм длъжна да проверя.

Поемам дълбоко дъх. Не знам откъде се надигна цялото това отчаяние, но вече не мога да го крия, не мога да се правя, че не съществува. Усещам го като жива твар, която се е събудила от дълъг сън и сега се движи из тялото ми, гърчи стомаха ми, свива гърлото ми. Имам нужда да замина. Да науча истината.

За първи път закачливата усмивка на устните на Юрая се стопява.

- И аз - казва той.

- Добре - съгласява се Кристина и свива рамене. - Значи ще отидем на срещата.

- Разбрахме се. Може ли някой от вас да каже на Тобиас? Не трябва да се доближавам до него, след като е раздухал официалната версия, че сме скъсали... Да се чакаме на алеята в 11:30.

- Аз ще му кажа, май съм в неговата група днес - решава Юрая. - Ще учим за кастите. Нямам търпение! - подхилва се саркастично той. - Мога ли да кажа на Зийк, или мислиш, че не може да му се има пълно доверие?

- Кажи му, но го предупреди да не разказва наляво-надясно.

Поглеждам часовника. Девет и петнайсет. Вероятно са произнесли присъдата. Време е всички да тръгнат на работа, да се учат на професиите на безкастовите. Имам чувството, че и най-дребното нещо може да ме накара да изляза от кожата си. Коляното ми подскача в някакъв си негов собствен ритъм.

Кристина слага ръка на рамото ми, но не ме пита нищо. Благодарна съм □, че замълчава. Не зная какво бих могла да й отговоря.

С Кристина минаваме по най-сложния път в лабиринта от коридори на централата на Ерудитите. Вървим към задното стълбище, за да избегнем патрулите. Придърпвам ръкави, за да покрия плътно дланите си. Преди да тръгнем, нарисувах карта на ръката си. Зная как да стигнем до централата на Прямите, но не съм сигурна по кои задни улички да минем, за да не ни забележат дебнещите безкастови.

Юрая ни чака пред вратата. Облечен е в черно, но яката на сива блуза да се подава от суичъра му. Странно е да виждам Безстрашните си приятели в цвета на Аскетите -сякаш сме прекарали заедно целия си живот. И без това понякога се чувствам точно така.

- Казах на Фор и Зийк, но те ще ни чакат направо там. Да вървим - подканва ни той.

Побягваме един до друг по алеята към Монро Стрийт. Стряскам се при всяка наша по-

шумна стъпка и потискам трепета си. Зная, че в този случай е по-важно да сме бързи, отколкото тихи. Завиваме и се обръщам, за да проверя дали зад нас има патрули. Зървам няколко тъмни силуета да се движат наблизо по Мичиган Авеню, но после изчезват зад редицата от сгради, без да спират.

- Къде е Кара? - питам Кристина шепнешком. На Стейт Стрийт сме, достатъчно далеч от централата на Ерудитите. Почти безопасно е да се говори.

- Не знам. Не мисля, че някой я покани - казва Кристина. - Много странно, защото знам, че тя наистина...

- Тихо! - предупреждава Юрая. - Накъде завиваме оттук?

Включвам фенера на часовника си, за да видя картата, нарисувана на ръката ми.

- Рандолф Стрийт.

Тичаме в ритъм, в почти пълен унисон. Дишаме в унисон, краката ни докосват земята в унисон. Мускулите ме болят, но какво страхотно усещане! Да тичаш.

Стигаме до моста. Краката ме болят. Тогава виждам Жестоката борса. Запуснатата тъмна сграда от другата страна на блатясалата река ме кара да се усмихна въпреки болката. Когато минаваме по моста, забавям темпото, а Юрая премята ръка през рамото ми.

- А сега трябва да изкачим един милион стъпала.

- Може да са включили асансьорите - казвам с надежда.

- Никакъв шанс - поклаща глава. - Обзалагам се, че Евелин държи под око всеки разход на енергия през нощта. Това е най-сигурният начин да разбереш дали някой е решил да си устройва тайни срещи някъде.

Въздъхвам. Обичам да тичам, но как мразя да катеря стълби!

Когато най-сетне стигаме до последния етаж запъхтяни и с изпразнени дробове, е пет минути преди полунощ. Оставам до асансьора да си поема въздух, а другите продължават. Юрая е прав - нито една запалена лампа. Само тази, която осветява знака ИЗХОД. В меката и синя светлина виждам Тобиас. Идва откъм залата за разпити и тръгва към мен.

От последната ни среща сме разговаряли само чрез тайни съобщения. Налага се да впрегна цялата си воля, за да не хукна към него и да го прегърна, да заровя пръсти в косата му, да погаля извивката на горната му устна, да прокарам длан по бузата му, по правата линия на веждите му. Но остават само две минути до полунощ. Нямаме време.

Той обвива ръце около тялото ми и ме притиска към себе си. Оставаме така няколко секунди. Дъхът му гъделичка ухото ми. Затварям очи и най-сетне се отпускам. Мирише на вятър, на пот, на сапун. Мирише на Тобиас, на сигурност и безопасност.

- Ще влизаме ли? - пита. - Не знам кои са, но предполагам, че са точни.

- Да. - Краката ми треперят от изтощение. Нямам идея как ще сляза по тези стълби и как ще бягам обратно до централата на Ерудитите. - Разбра ли нещо за Кейлъб?

- Може би е по-добре да говорим за това после - казва, но лицето му помръква.

Това е точният отговор на въпроса ми. Няма нужда да знам повече.

- Ще го екзекутират, нали? - питам тихо.

Той кимва, хваща ръката ми, а аз не знам какво да чувствам. Трябва ли изобщо да чувствам нещо?

Влизаме заедно в залата, където с Тобиас ни бяха разпитвали под влиянието на серума на истината. Това е мястото, където направих своите признания.

На пода в кръг са наредени запалени свещи. Виждам познати и непознати лица. Сюзън и Робърт са застанали един до друг, Питър стои със скръстени ръце в другия край на стаята, Юрая и Зийк са при Тори и няколко други Безстрашни, Кристина е при майка си и сестра си, а в ъгъла стоят двама притеснени и сконфузени Ерудити. Новото ни облекло не може да прикрие разделението на касти между нас - те са вкоренени, заложени в съществуването ни.

Кристина ме извиква:

- Това е майка ми Стефани - казва тя. Жената има тъмна къдрава коса със сиви кичури. - А това е сестра ми Роуз. Мамо, Роуз, това е моята приятелка Трис, а това е моят инструктор Фор.

- Очевидно е - заявява майка □. - Видяхме разпита им преди няколко седмици, Кристина.

- Просто се опитвах да бъда вежлива.

- Вежливостта е лъжа и...

- Да, да, знам - завърта очи Кристина.

Майка и и сестра и се споглеждат. Не съм сигурна дали в очите им има гняв, или предпазливост, или и двете. Тогава сестра й се обръща към мен и ме пита:

- Значи ти уби приятеля на Кристина?

Думите и ме вледеняват. Сякаш някой забива голямо остро парче лед по дължината на тялото ми и го разцепва на две. Искам да отвърна, но не намирам думите.

- Роуз! - скарва и се Кристина. Усещам как Тобиас се изпъчва, мускулите му се опъват от напрежение. Г отов за бой, както винаги.

- Просто си помислих, че трябва да си изясним всичко - отвръща Роуз. - Така се пести време.

- И се чудиш защо напуснах нашата каста! - казва Кристина. - Да си прям и честен не означава, че трябва да говориш каквото си искаш и когато си искаш. Това означава, че правиш избор да казваш истината.

- Премълчаната лъжа си остава лъжа.

- Искате истината? Не мисля, че това е мястото и времето. Ще се видим после. - Тя тръсва неодобрително глава и тръгва с нас далеч от семейството си. - Съжалявам за случилото се. Просто те не прощават лесно.

- Няма проблем - казвам. Излъгвам.

Мислех си, че когато Кристина ми прости, най-тежките последствия от смъртта на Уил ще са преодолени. Но когато убиеш човек, когото обичаш, трудното никога не свършва. Просто става по-лесно да мислиш за други неща, а не да мислиш през цялото време какво си направил.

Поглеждам часовника си, точно полунощ е. От срещуположната част на залата се отваря врата и влизат два тъмни силуета. Първият е на Йохана Рейес, бивш говорител на Миротворците. Разпознавам я по белега през средата на лицето и и по жълтата яка на ризата и, подаваща се от черното яке. Другият силует е пак на жена, но не мога да я позная. Облечена е в синьо.

Изпитвам внезапен пристъп на ужас и паника. Прилича на... Джанийн. Не, не е възможно, видях я мъртва.

Жената се приближава. Руса е като Джанийн, величествена е като статуя. Очилата и се полюшват от предния джоб. Косата и е сплетена на плитка. Ерудит от глава до пети, но не е Джанийн.

Кара!

Кара и Йохана са водачите на Преданите?

- Здравейте - казва Кара и всички разговори секват. Тя се усмихва, но като по задължение. Сякаш присъства на официално събрание. - Нямаме право да сме тук, затова срещата ни ще е кратка. Някои от вас, като Тори и Зийк, ни помагат от няколко дни.

Поглеждам Зийк. Помагал е на Кара? Да, бях забравила, че навремето беше шпионин на Безстрашните. Може би тогава е доказал лоялността си към Кара - бяха се сприятелили преди тя да напусне централата на Ерудитите.

Той ме поглежда и ми се усмихва.

Йохана продължава:

- Някои от вас са тук, защото имаме нужда от помощта ви. Всички сте тук, защото не сте предани и лоялни на Евелин Джонсън и не искате тя да определя съдбата на града ни.

Кара докосва длани и казва:

- Ние вярваме, че трябва да следваме и да бъдем предани на повелите на хората, формирали този град. А те са две: да се създадат касти и когато имаме достатъчно голям брой Дивергенти сред нас, те да се изпратят отвъд стената, за да помогнат на хората там. Това беше и посланието на Едит Прайър. Считаме, че макар и броят на Дивергентите да не е достатъчно голям, ситуацията в града е непоносима и моментът да изпратим хора отвъд стената е назрял.

Ако следваме повелите на нашите предци, можем да набележим две цели: да свалим Евелин и безкастовите от власт, за да можем да възстановим кастите, и да изпратим някои от нашите членове отвъд оградата, за да видят какво има там. Йохана ще се занимава с първата задача, а аз - с втората. Именно върху нея ще се фокусираме тази вечер. - Кара млъква и прибира един изпаднал кичур в плитката си. - Няма да можем да изпратим много хора, защото ако групата е голяма, ще бъде забелязана лесно. Евелин няма да ни остави да напуснем без битка. Затова мисля, че е добре да се формира група от хора, които имат опит и знаят как да оцеляват при всякакви опасности.

Поглеждам Тобиас. Ние сме опитните и знаещите.

- Кристина, Трис, Тобиас, Тори, Зийк и Питър - това е моят избор - заявява Кара. -Всеки един от вас е доказал уменията и качествата си и това е причината да ви помоля да дойдете с мен отвъд стената на града. Разбира се, изборът е ваш.

- Питър? - питам, без да се замисля. Не мога да си представя какви качества е доказвал, нито пък при какви обстоятелства, за да бъде избран.

- Той не позволи на Ерудитите да те убият - казва меко тя. - Кой, мислиш, му помогна да инсценира смъртта ти?

Поглеждам въпросително. Никога не съм се замисляла за това. Прекалено много неща се бяха случили след провалената екзекуция, за да обърна внимание на подробностите около спасяването ми. Но, да, сега разбирам. Кара е единственият всеизвестен дезертьор от Ерудитите по това време и е била единственият човек, към когото Питър е можел да се обърне за помощ. Кой друг би му помогнал? Кой друг би знаел как?

Замълчавам. Не възразявам. Добре, не ми се ще да напусна този град с Питър, но толкова отчаяно искам да избягам, че решавам да не правя голям проблем за такава дреболия.

- Много Безстрашни има в тази група - обажда се скептично едно момиче. Има дебели сключени вежди и бледа кожа. Когато обръща главата си, виждам татуировката зад ухото □. Била е Безстрашна и е станала трансфер при Ерудитите. Няма никакво съмнение.

- Така е - отвръща Кара. - Но това, от което се нуждаем, е група от хора, чиито умения ще им помогнат да излязат от този град живи. Обучението, през което преминават Безстрашните, гарантира, че ще успеят. Имат качествата за тази задача.

- Съжалявам, но мисля, че няма да мога да тръгна - обажда се Зийк. - Не мога да оставя Шона сама тук. Не и след като сестра й. .. знаете...

- Аз ще тръгна - казва Юрая. Вдигнал е високо ръка. - Аз съм Безстрашен, стрелям много добре и съм приятна гледка за всяко око.

Засмивам се. На Кара не й е никак смешно, но кимва в съгласие.

- Благодаря - отвръща тя.

- Кара, трябва да се измъкнете от града много бързо - казва момичето, сменило кастата на Безстрашните с тази на Ерудитите. - Ще имаш нужда от човек, който разбира от влакове.

- О, да. Правилно. Някой тук знае ли да кара влак?

- Ох, аз - обажда се пак момичето. - Мислех, че се подразбра.

Планът се подрежда, парчетата от пъзела се напасват. Йохана предлага в края на железопътната линия извън града да вземем камионите на Миротворците. Самата тя ще ги осигури. Стефани и Роуз предлагат да наблюдават всяко движение на Евелин в часовете преди бягството и да докладват в централата на Миротворците за всичко, което им се стори подозрително. Ще използват двупосочна радиовръзка. Безстрашните, които са дошли с Тори, предлагат да ни намерят оръжия. Кара и момичето от Ерудитите търсят слабости в плана, обсъждаме варианти и в крайна сметка успяваме да съберем всичко в една почти перфектна схема.

Остава само един въпрос и Кара се осмелява да го зададе.

- Кога ще тръгнем?

- Утре вечер - позволявам си да отговоря.