Предани

42. Тобиас

Първото нещо, което виждам, когато отварям очи, са летящите птици на ключицата □. През нощта се беше завила с ризата си, защото е студено, но сега ризата е паднала настрани и лежи под тялото й.

Не за първи път спим един до друг, но тази нощ е различна. Всеки предишен път сме били близо, за да се утешаваме, да се пазим, да си вдъхваме кураж, а сега - просто защото го искаме. И защото заспахме, преди да успеем да се доберем до общата стая.

Протягам ръка и много внимателно докосвам татуировките □. Тя отваря очи, прегръща ме и се придърпва към мен, топла, мека и крехка.

- Добро утро - казвам.

- Тихо - прошепва. - Ако не му обърнем внимание, може да си иде.

Притискам я към себе си, ръката ми е върху бедрото □. Очите и са широко отворени и концентрирани, макар че се е събудила само преди секунди. Целувам бузата □, брадичката, после устните ми се задържат върху шията. Тя ме притиска, чувам въздишката й в ухото си.

Самоконтролът ми ще изчезне напълно след пет, четири, три...

- Тобиас - прошепва тя. - Никак не искам да го казвам, не и в този миг, но... май днес трябва да свършим няколко неща.

- Могат да почакат - казвам и целувам бавно татуировката на рамото й.

- Не могат.

Отпускам се на възглавницата и телата ни се разделят. Усещам свиреп студ без меката й топлина плътно до мен.

- Да, относно това... Мислех си, че брат ти няма да е зле да се поупражнява да стреля.

- Добра идея - казва тихо тя. - Стрелял е с пистолет... колко, веднъж? Или най-много два пъти.

- Мога да го науча - предлагам. - Ако съм добър в нещо, то това е да се прицелвам. И може би ще се почувства по-добре, ако се занимава с нещо.

- Благодаря ти - казва тя, изправя се и сресва косата си с пръсти. На утринната светлина изглежда още по-светла, сякаш някой е вплел златни нишки в нея. - Знам, че не го харесваш, но...

- Но ако искаш да забравиш какво ти причини - стискам ръката и в моята, - и аз ще се постарая да направя същото.

Тя се усмихва и ме целува.

Обирам с длан водата от косата си - така и не остана време да я изсуша. С Трис, Кейлъб и Кристина сме на стрелбището в подземието на генетично увредените. Помещението е студено, няма почти никаква светлина, и е пълно с какво ли не - оръжия, наушници, каски, мишени, - всичко, от което се нуждаем. Избирам тренировъчен пистолет

с дължината и теглото на истински и го подавам на Кейлъб.

Пръстите на Трис се вплитат в моите. Всичко е толкова леко тази сутрин. Всяка усмивка, всеки смях, всяко движение, всяка дума.

Ако успеем, след ден Чикаго ще бъде в безопасност, Бюрото ще е променено завинаги и с Трис ще започнем живота си заедно и свободни, където и да е. Може би дори на място, където да продам пушките и ножовете за по-полезни неща - отвертки, пирони, мотики. Тази сутрин осъзнавам, че мога да имам всичко.

- Патроните не са истински - обяснявам. - Но са ги направили така, че максимално да приличат на такива. Усещането ще е като от пистолета, който ще имаш.

Кейлъб подхваща оръжието с върха на пръстите си, сякаш се страхува, че ще се разпадне в ръцете му. Засмивам се.

- Урок номер едно - не се страхувай от оръжието. Хвани го здраво. И преди си държал такова нещо. Помниш ли като ни изкара от сградата на Миротворците с един изстрел?

- Това не беше стреляне, а случайност - казва Кейлъб и започва да оглежда пистолета от всички страни. Езикът му се плъзва по вътрешната страна на бузата му и я издува, като че обмисля сериозен научен проблем. - Не на умение.

- По-добре щастлива случайност, отколкото нещастна - кимвам. - Сега можем да поработим и върху уменията ти.

Поглеждам към Трис, тя ми се усмихва, обръща се и прошепва нещо в ухото на Кристина.

- Вие двечките защо сте тук? Да помагате или какво, Дървената? - изричам с онзи глас, с който им говорех като инструктор, само че сега е на шега. - Можеш да си поупражняваш малко дясната ръка, ако си спомням правилно. И ти, Кристина!

Те са нацупват, но покорно отиват да си вземат пистолети.

- Добре, сега се обърни към мишената и махни предпазителя - казвам. Тя е в дъното на помещението и е доста по-модерна от дървените мишени на Безстрашните. Има три кръга - зелен, жълт и червен, така че е по-лесно да се разбира къде е попаднал куршумът. - Искам да видя как стреляш без указания.

Той вдига пистолета, разкрачва леко крака, изпъва рамене, сякаш се кани да вдига някаква тежест, и стреля. Оръжието рипва назад и нагоре и куршумът се забива в тавана. Слагам ръка върху устата си, за да прикрия усмивката си.

- Няма нужда да се кикотиш - изсумтява Кейлъб, очевидно раздразнен.

- Не всичко се научава от книгите, нали? - обажда се Кристина. - Трябва да хванеш с две ръце. Няма да изглеждаш суперпечен така, но пък и няма да стреляш по тавана.

- Изобщо не мисля дали ще изглеждам... печен!

Кристина се прицелва и стреля. Куршумът удря рамката на мишената, отскача и пада на земята. На мястото, където е ударил, се появява светлинен индикатор. Де да имах такава технология, когато се учех да стрелям!

- О, чудесно - казвам на глас. - Уцели въздуха около тялото на врага. Наистина полезно!

- Малко съм позагубила тренинг - признава си Кристина, но без да се усмихне.

- Мисля, че най-лесният начин да се научиш е да гледаш как го правя аз и да повтаряш след мен - обяснявам на Кейлъб. И заставам както винаги при стрелба -спокойно и естествено, с две опънати напред ръце, хващам пистолета с едната и

използвам другата под нея за опора.

Кейлъб се опитва да направи същото, като започва с краката и продължава с останалата част на тялото си. Колкото и Кристина да бърза да се майтапи с него, Кейлъб има аналитичен ум и това му помага. Гледам как сменя ъгъла и дистанцията, как се отпуска и ме наблюдава все по-внимателно. Наистина се старае да го направи правилно.

- Добре - казвам. - Сега остава само да се прицелиш и готово!

Поглеждам в центъра на мишената, сякаш очаквам да ме погълне. Разстоянието не ме притеснява - куршумът ще лети право напред, също както ще го направи и ако съм по-близо. Поемам си дъх, концентрирам се, издишам и стрелям. Куршумът се забива точно там, където искам - в червената точка в центъра на мишената.

Правя крачка назад, за да гледам как стреля Кейлъб. Стойката и начинът, по който държи пистолета, са правилни, но изглежда като статуя с оръжие. Поема рязко дъх, задържа го и стреля. Този път откатът не го изплашва и куршумът попада в горния ъгъл на мишената.

- Много добре - казвам. - Трябва просто да се отпуснеш. Много си напрегнат.

- Има защо. Можеш ли да ме виниш? - пита той. Гласът му потреперва в края на всяка дума. Има вид на човек, който се опитва да обуздае собствения си ужас. Обучил съм две групи послушници на Безстрашните, но на нито един мой ученик не му предстоеше доброволно избрана смърт.

- Разбира се, че не - отговарям много тихо. - Но трябва да разбереш, че ако не успееш да се освободиш от напрежението тази вечер, може и да не стигнеш до лабораторията. И тогава всички губим.

Той въздъхва.

- Физическата подготовка е важна - казвам. - Но умът е още по-важен, което е добре за теб, защото твоят е трениран. Не се упражняваш само в стрелба, но и в концентрация. А когато си в ситуация, в която трябва да се бориш за живота си, концентрацията ще е вече част от теб и ще си дойде съвсем естествено.

- Не знаех, че Безстрашните се учат да тренират и мозъка си - казва Кейлъб. - Трис, може ли да ми покажеш как стреляш? Май никога не съм те виждал да го правиш, без преди това да са те ранили.

Трис се усмихва и застава с лице към мишената. Когато за пръв път я видях да стреля, изглеждаше много странно. Но слабото и крехко тяло вече е станало силно и мускулесто и държи пистолета с лекота. Присвива око, премества теглото си върху единия крак и стреля. Куршумът и се забива на сантиметър от средата на мишената. Кейлъб вдига вежди.

- Няма защо да си толкова изненадан! - казва Трис.

- Извинявай. Просто... когато беше малка, беше толкова непохватна, помниш ли? Не знам как не съм забелязал колко си се променила.

Трис свива рамене, поглежда встрани и бузите и порозовяват. Изглежда доволна. Кристина стреля пак и този път уцелва мишената близо до средата.

Отстъпвам назад, за да наблюдавам Кейлъб, но очите ми са приковани в Трис, която продължава да стреля - в сигурните и движения, в линията на тялото □, в стабилните И ръце. Приближавам се, докосвам рамото й и навеждам устни към ухото й.

- Помниш ли онзи път, когато пистолетът едва не те удари в лицето?

Тя кимва и се ухилва.

- А помниш ли онзи път, когато по време на тренировка направих това? - Обвивам тялото й с ръце и притискам длан към стомаха й. Тя си поема дълбоко дъх.

- Не мисля, че някога ще го забравя - казва тихо, обръща се, прокарва пръсти по брадичката ми и ме целува. Чувам, че Кристина коментира нещо, но не и обръщам никакво внимание. За първи път не ми пука от никого и от нищо.

След тренировката ни остава само да чакаме. Трис и Кристина вземат експлозивите от Реги и научават Кейлъб как да борави с тях. Матю и Кара разглеждат някакви карти и се опитват да изберат най-краткия и безопасен път до лабораториите. Аз, Кристина, Питър, Амар и Джордж се събираме да обсъдим всички подробности около пътуването. Трис е повикана на спешно събрание на консултантите. Матю ваксинира всички, които още не е, срещу серума на паметта - Кара, Кейлъб, Трис, Нита, Реги и себе си.

Няма време да мислим с какво отговорно нещо сме се захванали. Да спрем войната в града, да спасим експеримента и да променим Бюрото завинаги.

Докато Трис я няма, отивам в болницата да видя Юрая за последен път, преди да доведа семейството му.

Когато стигам пред вратата, не намирам сили да вляза. През прозореца мога да си въобразявам, че само спи. Лесно е да се залъгвам, че ако го докосна, той ще отвори очи, ще се усмихне и ще каже някоя шега. Вътре ще видя колко е безжизнен и как ударната вълна му е отнела това, което е - Юрая.

Свивам ръце в юмруци, за да спрат да треперят.

Виждам Матю в края на коридора, върви към мен с ръце в джобовете на синята си униформа. Крачи спокойно, но стъпките му кънтят тежко.

- Здрасти.

- Здрасти - казвам.

- Току-що ваксинирах Нита. Днес е в хубаво настроение.

- Това е добре.

- Значи ще доведеш семейството му? Така поне ми каза Трис.

- Майка му и брат му.

Познавам майката на Зийк и Юрая - дребна жилава жена, която е от малкото Безстрашни, имащи ценната дарба да се справят с нещата тихо и без много да се церемонят. Харесвам я и се страхувам от нея.

- Нямат ли баща? - пита Матю.

- Починал е, когато са били много малки. Нищо необичайно при Безстрашните.

- Да, прав си.

Постояваме мълчаливо и съм благодарен, че не съм сам. Присъствието на Матю ми помага да не грохна под тежестта на вината и скръбта. Зная, че Кара е права. Не аз го убих, но все още не ме напуска усещането, че съм виновен. Вероятно ще живея с тази вина до края на дните си.

- Все се каня да те питам - казвам след известно време - защо ни помагаш? Рискът за теб е много голям, а и не си лично засегнат.

- Всъщност съм - отвръща той. - Дълга история.

Скръства ръце, а после опипва връвта около врата си.

- Имаше едно момиче... - казва ми. - Беше генетично увредена и не ми беше позволено да се виждам с нея, нали? Тук ни карат да се събираме с хора, които са генетично чисти, намират ни оптималния вариант, за да дадем здраво и генетично чисто поколение. Е, на мен не ми харесваше тази работа, а и забраненият плод е сладък... Започнахме да излизаме. Не очаквах, че ще се получи нещо сериозно, но...

- Но стана сериозно - довършвам вместо него и той кимва.

- Да. Не друг, а точно тя ме убеди, че позицията на Бюрото за генетичните увреждания е неправилна. Тя беше по-добър човек, отколкото аз някога ще бъда. И после я нападнаха. Няколко чисти я пребиха. Винаги говореше каквото мисли, без да се съобразява пред кого. Може би затова я пребиха, или пък просто ей така, без причина.

Поглеждам към връвта на врата му. Странно, винаги съм си мислел, че е черна, но сега виждам, че всъщност е тъмнозелена. Като цвета на униформите на генетично увредените.

- Както и да е. Тя пострада много лошо. Но едно от момчетата, които я пребиха, е син на консултант. Той излъга, че са действали при самозащита, и ги пуснаха. Наказаха ги с малко общественополезен труд. Но аз знаех истината. Освободиха ги, защото я смятаха за много по-нищожна от тях. Все едно бяха пребили някакво животно.

Темето, вратът и гръбнакът ми се сковават и после изтръпват до безчувственост.

- Какво...

- Какво стана с нея ли? - Матю ме поглежда и продължава: - Почина една година по-късно по време на операция, която уж трябваше да и помогне. Каква случайност! Инфекция! - Ръцете му се отпускат безпомощно до тялото. - В деня, в който издъхна, започнах да помагам на Нита. Последният и план не ми хареса, затова и отказах. Но пък и не се опитах да я спра.

Започвам да прехвърлям през съзнанието си нещата, които би трябвало да кажа, но в този момент съчувствените думи ми се струват излишни. Вместо това просто оставям тишината да се разстеле между нас. Това е единственият адекватен отговор на всичко, което ми сподели, единственото нещо, което не умаловажава трагедията.

- Знам, че не ми личи, но аз мразя тези хора - казва Матю.

Мускулите на лицето му са изопнати. Никога не съм виждал топлина в него, но не бях виждал и хлад. Това се е случило - изградил е ледени стени около себе си, очите и дъхът му също са от лед.

- И аз бих предложил да отида вместо Кейлъб, ако толкова много не ми се искаше да ги видя как се гънат като червеи и се мотаят под въздействието на серума на паметта, без да имат представа кои са. Защото точно това се случи с мен, когато тя почина.

- Заслужено наказание - казвам.

- По-добро от това да ги убиеш - кимва Матю. - А и аз не съм убиец.

Чувствам се неловко. Не всеки ден можеш да надникнеш зад добродушната маска на човек и да зърнеш най-тъмните му страни. Не е приятно, когато ти се случи.

- Много съжалявам за Юрая - казва Матю. - Ще те оставя насаме с него.

После отново прибира ръце в джобовете си и тръгва по коридора, подсвирквайки си с уста.