Предани

17. Трис

Отварям очи точно преди слънцето да се пробуди. Всички спят. Ръката на Тобиас е върху очите му, но е с обувки. Може би е излизал през нощта? Кристина е заровила глава под възглавницата. Оставам в леглото няколко минути и се заглеждам в сенките по тавана. После се обувам и приглаждам косата си.

Коридорите са празни. Виждам само няколко души, но предполагам, че са останали да си довършат работата след нощната смяна. Някои седят превити пред мониторите и едва крепят главите си изправени. Други стискат метли, но по-скоро се облягат на тях, сякаш съвсем са забравили, че трябва да метат. Пъхам ръце в джобовете си и тръгвам към изхода, като следвам знаците. Искам пак да видя онази скулптура, покрай която минахме на идване.

Този, който е построил това място, вероятно е обичал светлината. Таваните са остъклени, а по стените има големи прозорци. Дори сега, когато слънцето едва наближава хоризонта, е достатъчно светло.

Бръквам в задния си джоб и изваждам картата, която Зоуи ми даде предната вечер, показвам я на охраната и минавам през пункта за проверка. Виждам скулптурата на стотина метра от входа. Мрачна, масивна, загадъчна. Като живо същество.

Представлява огромен каменен блок, квадратен и нащърбен като камъчетата на дъното на някоя пропаст. В средата му има голяма пукнатина, а около нея - малки светли камъчета. Над каменния блок е закрепен стъклен контейнер със същите размери. Пълен е с вода, а над него има лампа, която я осветява, сякаш я промушва със светлинен меч. Деликатните вълнички се скупчват около лъча. Чувам приглушен звук. Капка вода пада върху каменния блок. Първоначално решавам, че контейнерът е пукнат и тече. След малко пада втора, трета, четвърта, но все през равни интервали. Капките се събират в малка вадичка и забързват да се скрият в пукнатината. Осъзнавам, че това нещо е направено с някаква цел.

- Здравей. - Зоуи е застанала от другата страна на скулптурата. - Съжалявам, че те притеснявам. Тъкмо отивах към спалнята ви да те взема, но те видях и се зачудих да не би да си се загубила.

- Не, не съм се загубила. Точно тук исках да дойда - казвам.

Зоуи застава до мен и скръства ръце. Еднакви сме на ръст, но тя е изправила рамене и изглежда малко по-висока.

- Да, странна е, нали?

Докато говори, оглеждам луничките й. Напомнят ми на петна от слънчев лъч, промушил се през листата на дърво.

- Символизира ли нещо? - питам.

- Това е символът на Бюрото. Каменният блок е проблемът, който стои пред нас. Водата в контейнера е нашата надежда да го разрешим. А капката вода е всъщност това, което можем да направим, това, което правим - бавно и полека, но без да се

отказваме.

Не се сдържам и се засмивам.

- Не звучи много обнадеждаващо, нали?

- Да, може и така да се изтълкува - отговаря тя. - Но аз предпочитам да си го представям по различен начин. С упоритост и настоятелност дори и малките капки вода могат да променят камъка завинаги. И той никога няма да бъде същият. Промяната е възможна, нищо, че може да отнеме време.

После посочва към малка вдлъбнатина в центъра на блока, която прилича на плитка хралупа, издълбана в камъка.

- Ето това например го нямаше в началото.

Кимвам. Очите ми проследяват следващата падаща капка. Макар че съм предпазливо настроена към Бюрото и към всички, които работят в него, усещам как тиха надежда започва бавно да си пробива път в тялото ми. Този символ трябва да напомня, че именно търпението е помогнало на хората да останат живи, да продължат да съществуват, да гледат и да чакат. Но не се стърпявам и питам:

- Няма ли да е по-лесно, ако излеете целия контейнер върху камъка?

Представям си как огромната маса вода се стоварва върху него, как се удря с чудовищна сила в скалата, как се разлива навсякъде и мокри обувките ми. Да правиш по малко всеки ден може и да реши проблемите... все някога. Но аз мисля, че когато истински вярваш в нещо и когато нещо сериозно те заплашва, трябва да се хвърлиш напред с всичко, с което разполагаш, да хвърлиш и себе си, просто защото... как иначе ще изтърпиш да чакаш?

- За момента да - казва тя. - Но след това няма да имаме вода и няма да можем да направим нищо друго. Унищожаването и увреждането на човешката генетика не е проблем, който може да се разреши с една голяма стъпка.

- Да, това ми е ясно. Само се чудех дали е необходимо да се примирявате с множество малки стъпки, като може да си позволите някоя по-голяма от време на време.

- Например?

- Не знам наистина, но си струва да се помисли - казвам.

- Права си.

- Каза, че си ме търсила. Защо?

- О, съвсем забравих! - възкликва тя и се плясва леко по челото. - Дейвид ме помоли да те намеря и да те заведа в лабораториите. Иска да ти даде нещо, което е било на майка ти.

- На майка ми? - Гласът ми излиза като сподавен вик, сякаш някой ме е хванал за гърлото и ме души. Зоуи ме повежда обратно към сградата.

- Нека те предупредя съвсем приятелски - казва тя, след като минаваме през скенера. - Може би хората ще те гледат с любопитство.

Коридорите постепенно се пълнят, явно сега идва новата смяна.

- Тук почти всеки те познава - продължава тя. - Хората в Бюрото често гледат екраните, а през последните няколко месеца ти се оказа в центъра на доста събития. Повечето от младите хора мислят, че си много смела.

- Браво - промърморвам и усещам кисел вкус в устата си. - Винаги съм искала да постигна точно това - да бъда смелата героиня на екрана, а не да се чудя как -примерно - да не умра.

- Не исках да омаловажавам всичко, през което си минала. Съжалявам, ако е прозвучало така - казва тя и спира, за да ме погледне.

Все още не мога да свикна с мисълта, че всички тези хора са ни наблюдавали постоянно. Искам да намеря нещо, с което да прикрия разголения си живот, да се притая някъде, за да не ме гледа никой повече. Но Зоуи не може да направи нищо по този въпрос, затова замълчавам.

Повечето от хората по коридорите са в униформи в два цвята - тъмносиньо и зелено. Някои са разкопчали саката, якетата или ризите си и под тях носят шарени тениски в най-различни цветове, на някои от които има и рисунки.

- Цветовете на униформите ви означават ли нещо? - питам.

- Да, всъщност да. Тъмносините униформи са за учени, изследователи, а зелените са за персонала по поддръжката.

- Значи зелените са като безкастовите?

- Не - отвръща тя. - Тук нещата не са като в града. Всеки прави каквото може и на каквото е способен, за да помага за крайната цел на мисията ни. Всеки един човек е ценен и важен.

Оказва се права - хората не откъсват очи от мен. Някои задържат поглед за секунди, други ме сочат, изричат името ми. Сякаш това име не е мое, а тяхно! Сковавам се, вървя неестествено.

- Много от работниците по поддръжката преди години бяха част от експеримента в Индианополис. Това е град недалеч от тук - казва Зоуи. - Но за тях този преход беше малко по-лесен, отколкото ще е за вас. Индианополис нямаше поведенческите характеристики на хората във вашия град. - Тя прави пауза. - Имам предвид кастите. Няколко поколения след началото на експеримента, когато вашият град за разлика от другите оцеля, без да бъде разкъсан от войни, Бюрото въведе кастите в няколко по-нови града - Сейнт Луис, Детройт, Минеаполис. Тогава то използва сравнително новия експеримент в Индианополис за контролна група. Винаги са разполагали експериментите си в Средния запад, защото там има по-големи разстояния между населените места. На изток градовете почти се сливат.

- И в Индианополис... оправихте им гените и просто ги набутахте в някакъв си град някъде си. Без касти?

- Те имаха много сложна система от правила, но... да, като цяло така се получи.

- И не проработи?

- Не - свива устни тя. - Генетично увредени хора, които са преживели много страдания и не са били научени да живеят по различен начин, какъвто ефект имат кастите, проявяват склонност към унищожение. Този експеримент пропадна много бързо. Оцеля само до трето поколение. Чикаго - вашият град, - както и другите градове, в които имаше касти, оцеляха много по-дълго.

Чикаго. Колко странно. Това, което винаги съм наричала просто „у дома“, си има име. Градът сякаш се свива в съзнанието ми, става мъничък колкото една дума.

- Значи тук се занимавате с тази работа от доста време, а? - питам.

- Да, наистина от доста време. Поради естеството на работата ни Бюрото не е като останалите правителствени агенции, и в крайна сметка мястото е доста отдалечено от правителствените органи. Нашето знание се предава от родители на деца, не разчитаме на случайни назначения и не правим открити интервюта за работни места. През целия си

живот съм била обучавана за това, с което се занимавам сега.

През прозореца виждам странно превозно средство. Има форма на птица, заострен нос и две подобни на крила неща отстрани. Но пък има и колела. Като кола.

- Това ли е въздушният транспорт? - питам и посочвам към нещото.

- Да - усмихва се тя. - Това е самолет. Може да те повозим някой път, ако не ти се струва прекалено безстрашно.

Не реагирам на играта на думи. Не мога лесно да забравя как ме позна в мига, в който ме видя.

Дейвид стои и ни чака до една от вратите в дъното на коридора. Вдига ръка и ни помахва.

- Здравей, Трис - казва той. - Благодаря ти, че я доведе тук, Зоуи.

Тя ми се усмихва и си тръгва. Докато я гледам как се отдалечава, изведнъж ми се приисква да не ме оставя сама с Дейвид и със спомена как му бях крещяла преди няколко часа. Но той не обелва и дума за това. Прокарва картата си пред вратата и тя се отваря.

Стаята е като офис, но без прозорци. Зад едното бюро седи млад мъж, може би на годините на Тобиас, а столът зад другото бюро е празен. Младият мъж ни вижда, натиска нещо на екрана на компютъра си и става.

- Здравейте, сър. Мога ли да ви помогна с нещо? - пита той.

- Матю, къде е супервайзърът ти?

- Отиде да вземе нещо за ядене от столовата.

- Тогава може би ти ще ми помогнеш. Искам да ми качиш файла на Натали Райт на портативен екран. Можеш ли да го направиш?

Райт? Това ли е истинското фамилно име на майка ми?

- Разбира се - отвръща Матю и сяда. Започва да пише нещо на компютъра, на екрана се появяват различни документи, но не съм достатъчно близо, за да ги видя добре. -Така, сега да изчакаме да се прехвърлят. Ти трябва да си дъщерята на Натали, Беатрис - казва и опира брадичка върху ръката си. Оглежда ме критично. Очите му са леко скосени и много тъмни, почти черни. Не изглежда нито изненадан, нито впечатлен да ме види. - Не приличаш много на нея.

- Трис - поправям го автоматично. Но някак се успокоявам от факта, че не знае това ми име. Явно не е от онези, които гледат мониторите през цялото време. Нима животът ни в града е бил развлечение за хората тук? - Да, знам, че не приличам на нея.

Дейвид придърпва един стол, дървените му крака изскърцват по плочките. После потупва облегалката и ми каза:

- Седни. Ще ти дам екран с файловете на майка ти, за да можете с брат ти да си ги прочетете сами. Но докато се прехвърлят, мога да ти разкажа историята.

Размърдвам се неудобно на стола, а той сяда на празния зад бюрото на супервайзъра и започва да върти в ръцете си някаква почти празна чаша с кафе.

- Нека започна с това, че майка ти беше едно великолепно откритие за нас. Намерихме я по случайност сред разрушения свят и гените и бяха почти перфектни - усмихва се Дейвид. - Измъкнахме я от една доста неприятна ситуация и я доведохме тук. Остана няколко години с нас, но после в града ви възникна криза и тя пожела да отиде и да се справи с проблема. Предполагам, знаеш за това.

Гледам го и премигвам. Майка ми е от някакво друго място? Откъде са я взели?

Представям си я как върви из тези коридори, гледа същите монитори, наблюдава града. Мисълта, че е вършила всички тези неща тук ми се струва непоносима. Дали е седяла някога на този стол? Дали нозете и са докосвали тези плочки? Изведнъж ме връхлетява чувството, че е оставила следи навсякъде около мен, невидими, но осезаеми. По всяка врата, стена, дръжка на врата. Като отпечатъци.

Стискам седалката на стола и се опитвам да съставя изречение.

- Не, не знам нищо. Каква криза?

- Представителят на Ерудитите беше започнал да избива Дивергентите. За тази криза говоря. Казваше се... Нор... Норман ли беше?

- Нортън - обажда се Матюс. - Предшественикът на Джанийн. Изглежда, точно преди да получи сърдечен удар, й е набил идеята да избие Дивергентите.

- Благодаря. Та, решихме да изпратим Натали да проучи ситуацията и да се опита да спре убийствата. Никой никога не бе предполагал, че ще остане толкова дълго. Но тя ни беше много полезна. Никога не се бяхме замисляли да пуснем вътрешен човек, а тя свърши безценна работа. Неща, които не можехме да сторим оттук, тя свърши на място. Освен това, създаде свой собствен живот. Това включва твоето раждане.

- Но Дивергентите бяха подлагани на унищожение и по време на моята инициация.

- Знаеш само за тези, които загинаха, но не знаеш за тези, които бяха спасени. Някои от тях сега са тук. Запозна се с Амар, нали? Той е един от спасените. За някои от Дивергентите беше изключително трудно да се дистанцират от експеримента, да наблюдават отстрани хората, които обичат, семействата си, приятелите си. Затова ги обучихме да оцеляват в света извън Бюрото. Но... да, тя свърши много полезна работа. Майка ти.

Освен че беше свършила полезна работа за тях, беше изрекла доста лъжи и много малко истини. Дали баща ми е подозирал коя е тя? Той беше лидер на Аскетите, пазител на истината, в крайна сметка е можела да му се довери.

И тогава една мисъл ме удря през лицето и се забива в стомаха ми. Ами ако се е омъжила за него само защото е трябвало да сключи брак, за да остане там и да изпълнява мисията си? Ами ако цялата им връзка е била една гнусна лъжа?

- Значи не е била родена Безстрашна? - питам. Опитвам се да подредя, да систематизирам всичките й лъжи.

- Когато влезе в града, го направи като Безстрашна, защото вече имаше татуировки и щеше да е трудно да обясни на хората откъде са се взели. Беше на шестнайсет, но казахме, че е на петнайсет, за да и дадем година да се приспособи. Нашето намерение беше тя да... - Той млъква, свива рамене и добавя: - Е, трябва да прочетеш сама за живота □. Това на екрана е дневникът □. Не мога правилно да преценя как мисли едно момиче на шестнайсет.

Матю отваря едно от чеекмеджетата на бюрото си и вади малко гладко парче стъкло. Почуква с пръст върху него и на стъклото се появява един от документите, които е отворил на монитора си. Подава ми го. Преди да го докосна, ми се струва нещо крехко, но се оказва твърдо и солидно.

- Не се притеснявай. Това нещо не може да бъде счупено по никакъв начин - казва Дейвид. - Сигурен съм, че искаш да се върнеш при приятелите си. Матю, би ли изпратил госпожица Прайър до хотелската стая? Аз трябва да се погрижа за някои неща.

- А аз не трябва ли? - въздъхва Матю и намигва. - Шегувам се, сър. Ще я изпратя.

- Благодаря - казвам на Дейвид преди да изляза.

- Ако имаш някакви въпроси, винаги съм на разположение.

- Готови ли сме? - пита Матю.

Висок е, може би колкото Кейлъб. Косата му е артистично разрошена, очевидно е прекарал много време да и придаде вид сякаш току-що е станал от леглото. Под тъмносинята си униформа носи обикновена черна тениска, а около врата му има някаква черна връв. Когато преглъща, тя все се мърда около адамовата му ябълка.

Излизаме от малкия офис и тръгваме по коридорите. Тълпата е пооредяла - явно хората са започнали работа или пък закусват. Колко ли живота са преминали в това място? Хората са работели тук, хранели са се тук, спели са тук, раждали са деца и са ги възпитавали тук. Умирали са тук. Това е мястото, което майка ми е наричала „у дома“.

- Чудя се кога ще изтрещиш - казва Матю. - Да разбереш всичко това наведнъж...

- Няма да изтрещя - заявявам. Усещам, че се защитавам. Вече превъртях няколко пъти, но няма да си го призная.

- Аз бих. Но както кажеш.

Виждам знак, на който пише КЪМ ХОТЕЛА. Притискам екрана към гърдите си. Нямам търпение да се прибера при Тобиас и да му разкажа за майка си.

- Слушай, едно от нещата, с които се занимаваме със супервайзъра ми, е да правим генетични тестове - казва Матю. - Питах се дали ти и онова момче, синът на Маркъс Итън, ще се навиете да ви направя по един генетичен тест.

- Защо?

- От любопитство - свива рамене. - Не сме тествали гените на толкова късно поколение, а ти и Тобиас сте малко странни... някои неща при вас са различни.

Поглеждам го учудено.

- Ти например имаш необичайно висока устойчивост на серумите. Повечето Дивергенти не могат да се борят срещу тях така, както ти. Тобиас не се поддава на симулации, но пък не проявява някои други характеристики, които са типични за Дивергентите. Мога да ти обясня по-подробно, но после.

Колебая се. Не искам да виждам гените си, не искам да виждам и гените на Тобиас, не искам да ги сравняват, това няма никакво значение. Но Матю ме гледа така умолително, почти като дете. Не съм наясно с много неща, но разбирам какво е да те яде любопитството.

- Ще го попитам дали иска. Аз лично нямам нищо против. Кога? - казвам.

- Тази сутрин става ли? - нетърпеливо пита той. - Мога да дойда да ви взема след около час. Така или иначе, няма да успеете да влезете в лабораториите без мен.

Съгласявам се. Внезапно съм развълнувана да науча повече за гените си. Почти същото вълнение и предизвикателство е като да прочета дневника на майка си. Ще си я върна. Дума по дума. Парченце по парченце.