Предани

15. Трис

Изваждам снимката от джоба си. Мъжът пред нас е застанал до майка ми. Лицето му е по-гладко и изглежда по-слаб.

Покривам лицето на майка си с пръст. Цялата ми надежда започва да се клатушка като подухвана от вятъра свещ. Ако майка ми или баща ми, или някой от приятелите ми е жив, те щяха да ни чакат. Не биваше да си позволявам да се надявам, че това, което е станало с Амар, каквото и да е обяснението, ще се случи отново.

- Казвам се Дейвид, както Зоуи вероятно вече ви е казала. Аз ръководя Бюрото за генетично и социално здраве. Ще се опитам да ви обясня всичко - започва той. -Първото, което трябва да знаете, е, че информацията, дадена ви от Едит Прайър, е само отчасти вярна.

При споменаването на името Прайър всички очи се обръщат към мен. Цялото ми тяло се разтреперва от очакване - откакто видях това видео, изпитвам нечовешка потребност да питам и да намеря отговорите на всички натрупали се въпроси.

- Тя ви даде точно толкова информация, колкото ви беше необходима за целите на нашите експерименти. В много случаи това означава опростяване на истината, заобикаляне на истината и дори откровена лъжа. Сега, когато вече сте тук, няма нужда от премълчаване на фактите.

- През цялото време всички говорите за някакви експерименти - обажда се Тобиас. -Какви експерименти?

- Ще стигнем и до там - Дейвид поглежда към Амар. - Как ти обясниха на теб?

- Няма значение откъде ще започнеш. Не можеш да го направиш по-лесно за разбиране. Няма как да го приемат леко - отвръща Амар и започва да чопли кожичката около единия си нокът.

Дейвид се замисля, прочиства гърлото си и продължава:

- Преди много време правителството на Съединените щати...

- И съединените щати са? - пита Юрая.

- Държава - казва Амар. - Голяма държава. Има граници и управителен орган. В момента се намираме в тази държава. За това ще говорим по-късно. Продължете, сър.

Дейвид притиска лявата си длан с палеца на дясната си ръка и започва да я масажира. Очевидно е изнервен, че се налага да спира толкова често.

Заговаря пак:

- Преди няколко века правителството на тази държава подело инициатива да изгради определени поведенчески характеристики в населението си. Според направените по онова време изследвания, склонността на човека към насилие можела да бъде проследена в гените му - тъй нареченият „ген на убийството“ бил първият открит, но впоследствие изолирали и още няколко генетични предразположения. Генетично заложени наклонности в характера на човека към страхливост, нечестност, ниска интелигентност... с една дума, всички характеристики, които в крайна сметка могат да доведат едно

общество до упадък.

Обучавани сме, че кастите били формирани, за да бъде разрешен някакъв проблем, нещо, свързано със слабостите на човешката природа. Очевидно хората, за които говори Дейвид, също са вярвали, че има такъв проблем.

Не зная почти нищо за гените - само че са нещо, което се предава от родител на дете, външна прилика, видима на лицето ми и на лицата на приятелите ми. Не мога да си представя да се изолира ген, който кара хората да убиват, да лъжат и мамят, да бъдат страхливци. Тези неща нямат форма, за да се разположат в някое конкретно място в тялото на човека. Но какво ли разбирам от наука?

- Очевидно има много фактори, които определят характера на човека. Тук влизат възпитанието му в семейната среда и натрупаният опит - продължава Дейвид. - Но независимо от мира и просперитета на страната в продължение на почти сто години, нашите предци сметнали, че ще е полезно да намалят риска от тези лоши човешки черти, да ги коригират, преди да са се проявили в следващите поколения. Решили да изменят човешките гени. С други думи, се заели да редактират... човечеството.

Така започнал експериментът по генетична манипулация. Нужни били няколко поколения, за да се получи желаният ефект от подобна намеса. Като цяло, хората били подбрани от обикновеното население - взети предвид произхода им и поведенческите им характеристики. Дали им избор да посветят живота си на следващите поколения, да направят един подарък на хората след тях. Една генетична алтернатива, която би направила техните деца и внуци малко по-добри.

Поглеждам към останалите. Питър е зяпнал с отвращение. Кейлъб е мрачен. Устата на Кара е широко отворена, сякаш отговорите на хилядите и въпроси са някъде из въздуха и може да ги хване с уста. Кристина е вдигнала едната си вежда и изглежда скептична. Тобиас е забил поглед в земята и не помръдва.

Имам чувство, че не ми казват нищо ново - същата философия, от която са се зародили кастите. Само че хората манипулирали гените си, вместо да се разделят на групи според качествата си. Това го разбирам, дори до известна степен съм съгласна. Но не схващам какво общо има с нас.

- Но когато генетичните манипулации започнали да дават резултат, промените довели до катастрофални последствия. Както се оказало след години, експериментът не постигнал просто корекция на лошите гени, а разрушаване на добрите - казва Дейвид. -Примерно, ако отнемеш нечестността или страха, или ниската интелигентност на човек, посягаш на някое хубаво качество - да речем, на способността му да съчувства. Ако отнемеш агресивността, с нея премахваш и мотивацията или способността на човека да преценява сам постъпките си и да има изградено мнение за себе си. Ако му отнемеш себелюбието, с него си отива и самосъхранението. Замислете се и съм сигурен, че ще разберете точно какво имам предвид.

Започвам наум да прехвърлям всяко едно от качествата, за които той говори. Страх, ниска интелигентност, нечестност, агресия, егоизъм. Той описва кастите. И е прав, че всяка каста губи по нещо, когато в нея се влее някоя добродетел. Безстрашните - смели, но жестоки, Ерудитите - умни, но високомерни, Миротворците - миролюбиви, но пасивни, Прямите - честни, но нетактични, Аскетите - самопожертвувателни, но задушаващи.

- Човечеството никога не е било съвършено, хората винаги са имали недостатъци, но генетичните изменения направили нещата много по-лоши. Довели до избухването на войната, която днес наричаме „Чистата война“. Започ-нали я хората с увредени гени. Воювали срещу правителството и срещу всеки с чисти гени. Тази война предизвикала такива унищожения, каквито американската земя не е виждала никога в историята си. Почти половината от населението било избито.

- Видеото е готово - обажда се един от мъжете в контролната зала.

Над главата на Дейвид светва голям екран, на който се появява карта. Нищо не ми говори, формата и не ми е позната, затова не съм сигурна какво точно изобразява. Покрита е с розови и червени петна и тъмночервени светлинки.

- Това е страната ни преди войната - обяснява Дейвид, - а това е... след нея.

Светлинките избледняват от петната. Изпаряват се като локви вода под палещо

слънце. В този момент разбирам - това са... хора, хора, чиито светлинки гаснат или са били угасени. Гледам екрана и не проумявам как е възможно да съществува такова свирепо масово изтребление.

- Когато войната свършила, хората искали трайно решение на генетичния проблем. Ето защо било създадено това Бюро за генетично и социално здраве. С помощта на цялата технология, с която разполагало правителството на държавата ни, нашите предци решили да възвърнат чистотата на човешките гени. Събрали хора с увредени гени, извикали ги в Бюрото и оттук ги пренасочили към сигурна среда, където се установили да живеят за дълго време. Били снабдени с основните серуми, необходими за да контролират своето общество. Трябвало да чакат. Да чакат да мине време, да минат поколения, за да започнат да се раждат хора с по-чисти гени, здрави хора. Или, както ги наричате сега... Дивергенти.

От мига, в който Тори ми каза, че съм Дивергент, винаги съм искала да знам какво означава тази дума. И ето го най-простичкия отговор: Дивергент е човек с излекувани гени. Чист, цял. Може би трябва да се радвам, че вече знам какво съм. Но вместо това имам натрапчивото чувство, че нещо липсва, че нещо не е така. И това чувство се загнездва като кошмарен сърбеж в съзнанието ми.

Мислех си, че „Дивергент“ обяснява всичко, което съм и което някога ще бъда. Но май съм грешала.

Докато Дейвид бели люспите на плода на истината и разкрива тайна след тайна, усещам, че се задушавам. Докосвам гърдите си, за да проверя дали сърцето ми все още бие, да се успокоя и да се овладея.

- Вашият град е един от експериментите за генетично лечение и до този момент е най-успешният, заради групите за модифициране на поведението. Или, както са ви известни -кастите - усмихва се той, сякаш трябва да се гордеем, че сме ги създали. Аз лично не се гордея. Не ние създадохме кастите, те създадоха нас, те оформиха света ни, те ни казваха в какво да вярваме.

Ако други са ни казвали в какво да вярваме и не сме достигнали сами до истините си, дали тогава изобщо са истини? Притискам по-силно ръка към гърдите си. Спокойно!

- Кастите били опит на предците ни да въведат „възпитаващ“ елемент в експеримента си. Те открили, че самите генетични корекции не са достатъчни да се промени поведението на хората. Нов социален ред, комбиниран с генетични модификации - това според тях бил най-правилният път и категорично единственото решение на поведенческите проблеми, предизвикани от генетичните увреждания. - Усмивката на Дейвид посърва, щом ни оглежда. Не знам какво е очаквал. Да му се усмихваме и ние, или какво? - Кастите бяха въведени в повечето ни експерименти, но на малко по-късен етап. Мога смело да кажа, че сме направили всичко по силите си да ви защитаваме, да ви пазим, да ви наблюдаваме и да се учим от вас.

Кара прокарва ръце по косата си, сякаш проверява да не би някой кичур да не си е на мястото. След като се уверява, че косата й е прилежно прибрана, проговаря:

- В такъв случай, когато Едит Прайър каза, че от нас се очаква да определим Дивергентите и да излезем да ви помогнем, това е било...

- Дивергент е име, което решихме да дадем на тези от вас, които са достигнали определено ниво на генетично здраве - обяснява Дейвид. - Искахме лидерите на града ви да ги ценят. Не очаквахме, че лидерът на Ерудитите ще започне да ги преследва. Не очаквахме, че Аскетите ще и кажат какви са и кои са. И противоположно на това, което каза Едит, ние никога не се бяхме се надявали, че наистина ще пратите армия Дивергенти тук. В крайна сметка, истината е, че не се нуждаем от помощта ви, а само искаме вашите излекувани гени да останат непокътнати и да се предадат на бъдещите поколения.

- Значи казваш, че ако не сме Дивергенти, сме увредени? - пита Кейлъб. Гласът му трепери, всеки момент ще се разплаче. Никога не съм предполагала, че може да се разстрои заради нещо такова, но явно денят е пълен с изненади.

Спокойно! Не спирам да си го повтарям. Поемам въздух, бавно и дълбоко.

- Генетично увредени. Да - отвръща Дейвид. - Все пак, с изненада открихме, че групите за модифициране на поведението в експерименталния град се оказаха много ефективни. До неотдавна спомагаха в голяма степен за решаването на поведенческите проблеми, които направиха генетичните изменения толкова проблематични поначало. Така че няма да можете да разберете дали гените на един човек са увредени, или излекувани само по поведението му.

- Аз съм умен - казва Кейлъб. - От това, което ми казваш, излиза, че съм умен, защото прародителите ми са били изменени да бъдат умни? Аз, техният наследник, не мога истински да изпитвам състрадание. Както и останалите генетично увредени хора. Ние, увредените, сме ограничени да действаме дотолкова, доколкото ни позволяват лошите ни гени. А Дивергентите не са ограничени от нищо.

- Е... - Дейвид свива рамене. - Помисли.

Кейлъб ме поглежда за първи път от толкова много време. Гледаме се, а аз се питам дали предателството му е следствие от това, че някой е унищожил нормалните ни гени? Като болест, от която той не може да се излекува, която не може да контролира? Не, това не ми изглежда правилно.

- Гените не са всичко - заявява Амар. - Хората, включително и тези с увредени гени, могат да правят избор. Само това има значение.

Мисля си за баща си. Роден Ерудит, а не Дивергент. Човек, който не можеше да не бъде умен, но беше избрал Аскетите, беше застанал срещу собствената си природа. Човек, който се бореше със себе си - така, както се боря и аз.

Вътрешните ни войни може би не са продукт на генетична повреда. Те са нещо съвсем човешко.

Поглеждам към Тобиас. Толкова е сломен, толкова е смазан, сякаш всеки миг ще припадне. И не е само той. Кристина, Питър, Юрая и Кейлъб - всички гледат като обезумели. Кара нервно мачка подгъва на ризата си, прокарва палец по плата и се мръщи.

- Това е много информация за осъзнаване - казва Дейвид.

Твърде слабо казано. Зад мен Кристина изсумтява.

- Не сте спали цяла нощ. Ще ви покажа къде може да се нахраните и да си починете.

- Чакай - спирам го. Мисля за снимката в ръката ми и за това, че Зоуи знае името ми. Мисля за това, което Дейвид спомена - че са ни наблюдавали и са се учили от нас. Оглеждам стотиците монитори, които сега са изключени. - Каза, че сте ни наблюдавали. Как?

Зоуи свива устни. Дейвид кимва към един от мъжете зад редицата монитори. След миг всички монитори грейват. На всеки от тях се вижда какво става на различни места, явно записите са направени с камери. На най-близките до мен виждам централата на Безстрашните. Жестоката борса. Милемиум Парк. Небостъргачът Ханкок.

- Винаги сте знаели, че Безстрашните наблюдават целия град с камери - казва Дейвид. - Е, и ние имаме достъп до тях.

Наблюдавали са ни. През всичките тези години!

Искам да се махна.

Минаваме през охраната и тръгваме към... не знам къде ни води Дейвид. Искам веднага да се махна, да си взема пистолета, да побягна далеч от това място, където някакви хора са ме наблюдавали постоянно от деня на раждането ми. Първите ми стъпки, първата ми дума, първият ми учебен ден, първата ми целувка.

Гледали са, когато Питър ме нападна. Когато цялата ми каста беше подложена на симулация и се превърна в армия. Гледали са как родителите ми умират.

Какво още са видели?

Единственото, което ме спира, е снимката в джоба ми. Не мога да си тръгна, преди да разбера как така тези хора познават майка ми.

Дейвид ни отвежда в някакво помещение с много саксии с цветя и с килим на пода. Тапетите са стари и пожълтели и са се отлепили по ъглите. Влизаме след него в голяма стая с високи тавани и дървен под, светлините греят в оранжево-червено. Има легла, подредени в две редици, а до тях - шкафчета за личните ни вещи. Прозорецът е голям, с много красиви пердета. Когато се приближавам, виждам че са вехти, избледнели и опърпани по краищата.

Дейвид ни казва, че тази част от сградата е била хотел към летището. Хотелът и летището били свързани с тунел. А много преди това тази стая била зала за балове. Откъде ги измисля тези думи? Никой нищо не разбира, но той изобщо не забелязва.

- Това е само временно жилище. Когато решите какво искате да правите, ще ви настаним на друго място. Няма значение дали ще е в тази сграда, или някъде другаде. Зоуи ще се погрижи да имате всичко, от което се нуждаете. Ще се върна утре и тогава ще се видим отново.

Обръщам се и поглеждам Тобиас. Той крачи напред-назад пред прозорците и си гризе ноктите. Никога не съм забелязвала да има такъв навик. Може би досега не е изпадал в подобен шок, за да допусне да го прояви.

Мога да остана и да се опитам да го успокоя, но искам да питам за майка си и няма да позволя на Дейвид да си тръгне, преди да ми отговори. Нямам никакво намерение да чакам повече. Тобиас със сигурност ще да ме разбере. Тръгвам след Дейвид по коридора. Той застава до вратата, обляга се на стената и се почесва по врата.

- Казвам се Трис. Мисля, че си познавал майка ми.

Той се стряска от прекия въпрос, но веднага се окопит-ва и се усмихва. Скръствам ръце. Чувствам се по същия начин, както в деня, когато Питър дръпна кърпата ми по време на инициацията, за да ми покаже колко жесток може да бъде - оголена, ядосана, засрамена. Може би не е честно да нападам Дейвид за всичко, но не се стърпявам. Нали е управител на Бюрото!

- Да, разбира се. Познавам те - казва.

Как така? От отвратителните камери, които са следели всяка моя крачка? Скръствам ръце по-плътно пред тялото си.

- Ясно. - Изчаквам секунда и продължавам: - Искам да знам всичко за майка си. Зоуи ми даде една снимка. Тя е там, а ти си до нея. Значи си я познавал.

- А! Мога ли да видя снимката?

Вадя я от джоба си и му я подавам. Той я приглажда с връхчетата на пръстите си, поглежда я и по лицето му се разлива странна усмивка. Сякаш гали снимката с очи. Пристъпвам от крак на крак. Става ми неудобно. Сякаш съм се намърдала без покана в нечий личен живот.

- Веднъж се върна тук - казва той. - Беше малко преди да забременее. Тогава направихме тази снимка.

- Върнала се е тук, при вас? - питам. - Тя... да не е била от вашата организация?

- Да - отговаря простичко Дейвид, сякаш това е най-обикновена дума и не променя целия ми свят. - Тя е оттук. Изпратихме я в града да разреши проблем, който възникна по време на експеримента.

- Значи е знаела. - Не разбирам защо гласът ми трепери толкова силно. - Знаела е за това място? Знаела е какво има отвъд оградата?

Поглежда ме озадачен, рунтавите му вежди се извиват нагоре.

- О, да, разбира се.

Раменете ми се разтърсват, треперенето се спуска по ръцете, в дланите, после в пръстите. Сякаш съм погълнала отрова и сега тялото ми се мъчи да я изкара от системата си. А отровата е истината. Истината за това място, за тези екрани, за всичките лъжи, върху които бе изграден целият ми живот.

- Знаела е, че ни наблюдавате всяка секунда... че гледате как тя умира, как баща ми умира, гледали сте как хората започнаха да се избиват един друг! Изпратихте ли някой да й помогне, да помогне на мен? Не! Само сте седели и сте си водели записки!

- Трис...

Той се опитва да ме хване, но аз отблъсквам ръката му.

- Не споменавай това име! Ти няма как да знаеш това име! Не трябва да го знаеш, не е възможно да знаете всичко това за нас.

Връщам се в стаята. Треперя и се олюлявам.

Всички са си избрали легла и са си извадили багажа. Най-сетне сами. Облягам се на стената до вратата и отривам длани в панталоните си, за да избърша потта.

Приятелите ми не изглеждат като да се приспособяват добре. Питър лежи с лице към стената. Юрая и Кристина седят един до друг и разговарят много тихо. Кейлъб разтрива слепоочията си. Тобиас продължава да крачи пред прозореца и да си гризе ноктите. Кара седи сама, прокарва пръсти през лицето си. За първи път, откакто я познавам, изглежда

разстроена. Ерудитската й броня я няма.

Сядам срещу нея.

- Не изглеждаш добре - казвам.

Косата й, винаги пригладена и здраво стегната отзад, сега се е разпиляла.

- Много мило! - сопва се тя.

- Съжалявам, не исках да прозвучи така.

- Знам - въздъхва. - Аз съм... аз съм Ерудит, нали знаеш.

- Да, знам - казвам и се усмихвам.

- Не... - тръсва глава тя. - Това е всичко, което съм. Ерудит. И сега ми казват, че съм такава, понеже имало дефекти в гените ми... и че кастите са просто един затвор за луди, затвор, който са направили, за да ни контролират. Точно както твърдяха Евелин Джонсън и безкастовите. И защо трябваше да създаваме Преданите? Защо изобщо трябваше да си правим труда да идваме тук?

Едва сега разбирам колко е била отдадена на Преданите, колко лоялна е била на идеята за кастите, вярна на предците ни. За мен да бъда Предана беше само временна идентичност, даваше ми сила, защото с тяхна помощ можех да изляза от града. За нея Преданите вероятно бяха имали много по-дълбок смисъл.

- Все пак е добре, че дойдохме тук. Поне разбрахме истината. Това няма ли някаква стойност за теб?

- Разбира се, че има - казва меко тя. - Но това означава, че ми трябват други думи за това какво съм.

След смъртта на майка ми, се бях хванала за това, че съм Дивергент, като за протегната ръка. Вярвах, че само тази ръка може да ме спаси. Имах нужда от думата Дивергент, защото тя можеше да определи коя съм, дори когато всичко около мен започна да се разпада. Но сега не зная дали имам нужда от тази дума, изобщо от всичките онези думи. „Безстрашни“, „Ерудити“, „Дивергенти“, „Предани“. Дали можем да бъдем приятели, да се влюбваме, да обичаме братята и сестрите си, без да сме обвързани от избора, който всеки от нас е направил, а от предаността и любовта между самите нас?

- Няма да е зле да отидеш да видиш как е - казва Кара и поглежда Тобиас.

- Да.

Прекосявам стаята и заставам до прозореца. Поглеждам навън - още прозорци, стомана, павирани улици, трева и огради. Когато ме вижда, той спира да крачи и застава до мен.

- Добре ли си? - питам.

- Да. - Той сяда на перваза на прозореца и ме поглежда. Когато седи, а аз стоя права пред него, сме на една височина. Очите ни са на едно ниво. - Не, не съвсем. В момента мисля само за едно - колко безсмислено е било всичко. Цялата кастова система.

Започва да разтрива врата си. Дали мисли за татуировките на гърба си?

- Отдавахме и всичко, на което сме способни - продължава. - Всички ние. Без дори да го осъзнаваме.

- За това ли мислиш? - питам учудено. - Тобиас, те са ни наблюдавали през цялото време. Всяко събитие, всяко наше действие. Без да се намесват! Само грубо и ненаказано са газили из личния ни живот! Всеки ден, всяка секунда!

Той разтрива слепоочията си.

- Сигурно. Но в този момент това не ме притеснява. - Трябва да съм го изгледала изумено, защото веднага добавя: - Трис, аз работих в контролната зала на Безстрашните. Навсякъде имаше камери. Опитах се да те предупредя, че те наблюдават по време на инициацията ти, помниш ли?

Спомням си как очите му все гледаха към тавана, към ъглите. Никога не съм се замисляла, че се е опитвал да ме предупреди за камерите. Просто никога не ми е минавало през ума.

- По-рано тези неща ме тревожеха - казва. - Но го преодолях преди много време. Винаги сме мислели, че сме сами, и ето, оказа се, че сме били прави - те просто са ни оставили на нас си. Така стоят нещата.

- Не, не мога да го приема - възразявам. - Ако видиш някой в беда, ще му помогнеш, нали? Независимо дали е експеримент, или не, ще помогнеш. И... Господи! Всички неща, които са видели!

Той ми се усмихва съвсем лекичко.

- Какво? - питам.

- Сетих се за някои от нещата, които са видели - казва и ме прегръща през кръста. Гледам го все така ядно, но как мога да устоя на това усмихнато лице? Не осъзнавам, че просто се опитва да ме успокои. Засмивам се.

Сядам до него на парапета на прозореца, с ръце между краката си и дървото.

- Знаеш ли, фактът, че Бюрото е решило да въведе кастите, не се различава много от това, което ние си мислехме, че е станало - преди много време група хора решила, че кастовата система ще е най-добрият начин да живеем... и хората да се възползват максимално от това, което животът им дава.

Той не отговаря веднага. Само седи, хапе долната си устна и гледа в краката ни, опрени един до друг. Моите едва докосват пода.

- Всъщност това, което каза, ми помогна - отговаря. - Но има толкова много други лъжи! Толкова е трудно да разбереш кое е било истина, кое е било реално, кое има значение и кое - не.

Вземам ръката му, вплитам пръсти в неговите. Той опира чело в моето. „Благодаря на Бог за това!“ - помислям си по навик. И едва тогава разбирам какво го тревожи. Ами ако този Бог, Богът на родителите ми, центърът на тяхната вяра, е някаква измишльотина на група учени, за да ни контролират по-лесно? И не само вярата в Бог и в каквото още има там някъде, но и какво е правилно и грешно? Вярата ни в саможертвата и предаността към другите? Трябва ли всичко това да се промени само защото сме научили как е бил създаден нашият свят?

Не знам.

Мисълта не ми дава мира. Трака в съзнанието ми като опашка на гърмяща змия. Целувам го много бавно, за да усетя топлината на устните му, на дъха, който издишаме заедно.

- Как става така, че винаги около нас е претъпкано с народ? - питам.

- Не знам. Може би, защото сме глупаци.

Засмивам се. Истински слънчев смях, а не мъждукаща светлина в голямата мрачна сграда вътре в мен. Смях, който ми напомня, че съм жива, дори и на това странно място, където целият ми свят се руши тухла по тухла, нерв по нерв. Зная някои неща - че не съм сама, че имам приятели, че съм влюбена. Зная откъде съм дошла. Зная, че не искам да умра, а това означава много за мен. Преди няколко седмици нямаше да мога да го кажа.

Тази нощ приближаваме малко леглата си и се гледаме в очите преди да заспим. Когато той най-сетне се унася, пръстите ни са вплетени в пространството между нас. Усмихвам се леко и също заспивам.