Предани

29. Тобиас

Китките ми са ожулени от пластмасовата лента, с която охранителят завърза ръцете ми. Опипвам челюстта си с пръсти. Няма кръв.

- Добре ли си? - пита Реги.

Кимвам. Минавал съм и през по-страшни побоища, раняван съм и по-лошо, отколкото когато охранителят ме удари в челюстта с пистолета си. Очите му бяха подивели от гняв.

Мери и Рафи седят на няколко метра от мен. Рафи притиска марля към кървящата си ръка, а един охранител стои между нас и ни държи разделени. Когато вдигам глава, Рафи ми кимва, сякаш ме поздравява за стореното.

Ако наистина съм се справил добре, защо ми се гади?

- Слушай - казва Реги и се намества по-близо до мен. - Нита и хората от покрайнините ще поемат вината, така че всичко ще е наред.

Кимвам, но неуверено. Имахме план в случай че ни арестуват, но не това ме тревожи. Притеснява ме колко време ще им отнеме да решат какво да правят с нас. Повече от час чакаме в този коридор и никой не иска да ни каже какво става. Никой не идва да ни разпитва. Още не съм видял и Нита.

При мисълта за нея усещам гаден вкус в устата си. Нямам идея какво точно сме направили, но явно е било разтърсващо. За жалост, от опит знам, че най-сигурният начин да разтърсиш някого е, като посееш смърт.

За колко живота съм отговорен? Нали доброволно се съгласих да участвам в това?

- Нита ми обясни, че ще откраднем серума на паметта - казвам на Рафи и се боя да го погледна. - Това ли е истината?

Реги се озърта към охранителя, който преди малко ни забрани да говорим. На няколко метра от нас е.

Вече знам отговора.

- Не е било вярно, нали? - довършвам. Трис беше права. Нита е лъгала.

- Ей! - Пазачът се обръща и тръгва към нас, застава заканително и мушва пистолета си между главите ни. - Настрани! Никакви разговори!

Реги се дръпва, а аз поглеждам охранителя.

- Какво става? Какво се е случило? - питам.

- Я не се прави, че не знаеш! - отвръща той. - Затваряй си устата.

Гледам как се отдалечава и тогава виждам малката руса фигурка. Челото на Трис е покрито с голяма бяла марля. По дрехите и има петна, сякаш някой е обърсал кървящите си ръце в нея. Тя стиска някакъв лист между пръстите си.

- Ей! Какво правиш тук? - изкрещява една жена от охраната.

- Шели, спокойно! - притичва към тях другият охранител. - Това е момичето, което спаси Дейвид.

Момичето, което спаси Дейвид - от какво по-точно?

- О? - Шели сваля пистолета си. - Е, все пак въпросът ми си остава.

- Пратиха ме да ви предам последните новини от развоя на събитията - казва Трис и и подава листа хартия. - Дейвид е в интензивното. Жив е, но не знаят дали ще може да проходи отново. В момента са впрегнати всички усилия, за да се помогне на ранените.

Гадният вкус в устата ми се засилва. Дейвид не може да ходи. През цялото време всички се грижат за ранените. И за какво е цялото това унищожение? Не знам. Трябва да разбера истината.

Какво направих?

- Има ли данни за броя на пострадалите? - пита Шели.

- Все още не - отговаря Трис.

- Благодаря, че ни съобщи.

- Вижте - пристъпва от крак на крак Трис, - трябва да говоря с него.

И посочва с глава към мен.

- Това не е възможно - започва Шели.

- Само за малко, обещавам. Моля ви.

- Пусни я, не е голяма работа - казва другият охранител.

Шели кимва към мен, а аз се опирам с цялото си тяло на стената, за да се оттласна нагоре. Не мога да се изправя по друг начин със завързани ръце. Трис се приближава, но остава на метър от мен. Скръстените и пред гърдите ръце и пространството между нас са най-дебелата стена, пред която съм заставал. Тя дори не ме поглежда в очите.

- Трис, аз...

- Искаш да знаеш какво са направили приятелите ти ли? - казва. Гласът и трепери, но не от плач, а от гняв. - Не са искали да вземат серума на паметта. Искали са да вземат смъртоносния серум. За да убият няколко големи клечки в правителството и да започнат нова война.

Поглеждам надолу към ръцете си, към плочките, към обувките й. Война...

- Не знаех...

- Права бях! Права бях, а ти не искаше да ме чуеш. За кой ли път! - прошепва. Очите ни се срещат, но това не е онзи поглед, който копнеех да видя. Този ме разкъсва на парчета. - Юрая стоеше точно пред стената, когато избухна експлозията. Така е трябвало да отвлекат вниманието на охраната в друга посока, за да влязат вътре. Той е в безсъзнание и не са сигурни, че някога ще се събуди.

Странно как могат да те покосят една дума, една фраза, едно изречение.

- Какво?

Реалността изчезва. Виждам лицето на Юрая, когато се приземява в мрежата след Изборната церемония, закачливия му поглед към Зийк, докато го издърпвам на платформата. Или пък как седи в ателието на Тори и тя го кара да си придържа ухото напред, за да му направи татуировката на змия. Юрая няма да се събуди? Юрая го няма?

А аз обещах на Зийк, че ще се грижа за него. Обещах.

- Той е един от последните ми истински приятели - казва тя и гласът и се прекършва. - Не знам дали някога ще мога да те погледна отново. Не и по същия начин.

И си тръгва. Гласът на Шели стига до съзнанието ми заглушен. Нарежда ми да седна. Коленете ми се подкосяват и китките ми се отпускат върху тях. Търся да намеря начин да избягам от ужаса на постъпката си, но няма никаква логика, която да ме освободи от стореното от мен. Няма изход.

Скривам лице в ръцете си и се опитвам да не мисля, да не чувствам нищо.

Лампата в залата за разпити се спуска ниско и хвърля кръгло светло петно в средата на масата. Гледам в кръга и рецитирам история, която Нита ме инструктира да разкажа, в случай че ме хванат. Всъщност е толкова близо до истината, че не се налага да лъжа. Когато свършвам, мъжът, който ме разпитва, активира монитора и виждам на него последното си изречение. Жената, която ми се представи като адвокат на Дейвид, се казва Анджела.

- Значи не си знаел какви са истинските намерения на Хуанита и защо те е накарала да деактивираш алармената система? - пита тя.

- Не - казвам и това е самата истина. Не знаех причината, а само една лъжа.

Инжектираха на всички останали серума на истината, но не и на мен. Генетичната аномалия, която ми откриха, вероятно ги е навела на мисълта, че щом мога да противодействам на серума на симулацията, мога да противодействам и на серума на истината. Ако моят вариант съвпада с този на другите, ще предположат, че съм искрен. Но това, което не знаят, е, че преди няколко часа всички се инжектираха с антидот. Като имунизация. Преди няколко месеца генетично чистият помощник на Нита им осигурил въпросното лекарство.

- И как те застави да го направиш?

- Приятели сме - отговарям. - Тя е... беше... единственият ми приятел тук. Каза да и се доверя, че прави нещо за доброто на всички. И аз й се доверих.

- И какво мислиш сега?

- Никога не съм съжалявал за никоя моя постъпка повече, отколкото сега - казвам и я поглеждам.

Суровите светли очи на Анджела омекват.

- Е, версията ти съвпада с това, което ни казаха и другите. Като се има предвид, че си нов тук, че не си бил запознат с плана на Хуанита, и като не се забравя генетичната ти недостатъчност, трябва да бъдем благосклонни. Присъдата ти е условна - трябва да работиш за нашата общност и да покажеш безупречно поведение. Ще бъдеш под наблюдение една година. Няма да ти бъде разрешен достъп до офиси и лаборатории и няма да имаш право да напускаш границите на щаба без разрешение. Ще ти бъде назначено служебно лице, пред което трябва да се явяваш на отчет всеки месец. Разбираш ли всички тези условия?

Думата „генетична недостатъчност“ се раздува като балон в съзнанието ми.

- Разбирам - отвръщам автоматично.

- В такъв случай, приключихме. Можеш да си вървиш - казва тя, става и бута стола си назад. Мъжът, който записва показанията, също се изправя и слага екрана в чантата си. Анджела опира ръце на масата и се навежда, така че да я погледна.

- Не се съди прекалено сурово - казва. - Все още си млад.

Не, младостта ми не е извинение за това, което направих. Но не и възразявам. Все пак жената се опитва да бъде мила.

- Мога ли да попитам какво ще се случи с Нита?

Анджела свива устни.

- След като се възстанови от раните си, ще бъде преместена в затвора ни и ще остане там до края на живота си.

- Няма да я екзекутирате?

- Не, тук не прилагаме този вид наказания спрямо генетично увредените - отвръща и тръгва към вратата. - В крайна сметка не можем да очакваме хората с увредени гени да се държат по същия начин и да имат същите поведенчески характеристики като хората с чисти гени.

Усмихва се тъжно и излиза от стаята, без да затваря вратата. Оставам на мястото си няколко секунди и се опитвам да преглътна отровата от думите □. Иска ми се да повярвам, че всички грешат, че гените ми не ме ограничават и не съм по-увреден от всеки друг човек. Но как това би могло да бъде истина, след като заради мен Юрая е в болницата, а Трис не иска да ме погледне в очите? Моите действия доведоха до гибелта на толкова много хора.

Скривам лицето си и стискам зъби. Сълзите ми потичат тежки и солени като мощна вълна на отчаянието. Когато най-сетне се изправям, ръкавите ми са мокри. Челюстта ме боли.