Предани

ЕПИЛОГ Две години и половина по-късно

Евелин е застанала на линията, която свързва и разделя двата свята. Земята е покрита от следите на стотиците коли, които преминават всеки ден през нея. Хората от покрайнините отиват към града, хората от града излизат навън, хората от бившето Бюро пътуват натам и обратно. Приближавам се и Евелин вдига ръка да ме поздрави.

Когато се качва в камиона, ме целува по бузата и този път не се отдръпвам. Усещам, че на лицето ми се появява издайническа усмивка, но й позволявам да се позадържи.

- Добре дошла - казвам.

Преди повече от две години се бе споразумяла с Йохана да напусне града и никога да не се връща. Но Чикаго сега е толкова различен, че няма никакъв проблем да се прибере. Странно, но за тези две години тя се е подмладила. Лицето и е гладко, а усмивката й е по-широка.

- Как си? - пита.

- Аз съм... добре. Днес ще разпилеем праха от урната й.

Обръщам се и поглеждам урната на задната седалка, настанена като още един пътник. Дълго време пазех праха и в моргата на Бюрото, защото не знаех какво погребение би искала и не бях сигурен, че мога да го преживея. Но днес, ако все още имахме касти, щеше да е денят на Изборната церемония и беше време да се направи крачка напред, пък било то и малка.

Евелин слага ръка на рамото ми и се заглежда в полетата. Нивите, които преди бяха само на Миротворците, са се разраснали и продължават да се увеличават и да изпълват всички зелени места в града. Понякога онова голо поле ми липсва, но, честно казано, нямам нищо против да карам между безкрайни, грижовно подредени редове царевица и жито. Виждам хора в нивите. Проверяват състоянието на почвата със специални уреди, разработени от бившите учени от Бюрото. Носят червени, сини, зелени и лилави дрехи.

- Как е животът без касти? - пита Евелин.

- Съвсем обикновен - усмихвам се. - Ще ти хареса.

Откарвам Евелин в апартамента си на север от реката. На нисък етаж е, но през прозореца виждам повечето от важните сгради в града. Аз съм един от първите заселници в новия Чикаго, затова ми разрешиха да си избера къде да се настаня. Зийк, Шона, Кристина, Амар и Джордж поискаха да живеят на високите етажи на Ханкок, Кейлъб и Кара се преместиха в апартаментите до парка Милениум, но аз избрах това място, защото е красиво и е достатъчно далеч от предишните ми домове.

- Имам съсед експерт по история. Дойде от покрайнините - казвам, докато ровя из джобовете си и търся ключовете. - Нарича Чикаго Четвъртия град, защото преди векове бил изгорял почти до основи, след като го възстановили, бил отново унищожен по време на Чистата война и сега хората правят четвърти опит да се заселят тук.

- Четвъртия град... - казва тя, докато отварям вратата. - Харесва ми.

Нямам почти никакви мебели. Само един диван, маса, няколко стола и кухня.

Слънчевата светлина се отразява в прозорците на сградите от отсрещната страна на мочурливата река. Някои от учените от бившето Бюро се опитват да възстановят реката и езерото в цялото им предишно величие, но това ще отнеме време. Промяната е като да лекуваш болката - изисква много време.

Евелин оставя чантата си на дивана.

- Благодаря, че ме прие за малко при теб. Обещавам, че скоро ще си намеря собствено жилище.

- Няма проблем - казвам, въпреки че се изнервям от присъствието и и от това, че ще рови из малкото ми лични вещи и ще се разхожда по моите коридори. Но не мога да я държа на разстояние през целия си живот. Особено след като и обещах да се опитам да построя мост между нас.

- Джордж каза, че имал нужда от съдействие за обучението на младите полицаи. Няма ли да му помогнеш?

- Не - казвам. - Знаеш, че приключих с пистолетите.

- Точно така. Сега използваш думи вместо пистолети - сбърчва нос тя. - Нямам доверие на политиците, нали знаеш?

- Но можеш да имаш доверие на мен, защото аз съм ти син. И не съм политик, а само асистент.

- Знаеш ли къде е баща ти?

Вдигам рамене.

- Някой ми каза, че бил напуснал. Така и не попитах къде е отишъл.

Тя опира брадичка на ръцете си и пита:

- И не искаш да му кажеш нищо?

- Не. Искам просто да си остане там, където му е мястото - зад гърба ми - казвам и завъртам ключовете около пръста си.

Преди повече от две години, когато стояхме лице в лице и ни делеше само сипещият се сняг, разбрах, че няма никакъв смисъл да му крещя и да го обиждам. Преди това го бях нападнал пред Безстрашните в Жестоката борса, но това не промени нищо и не затвори раните от детството ми. Думите и обидите също няма да свършат работа. Остава само едно нещо - да го забравя.

Евелин ме поглежда странно, после става, прекосява стаята, отваря чантата си и вади предмет от синьо стъкло. Изглежда като замръзнала вода, течаща към края на времето.

Помня, когато ми го даде. Бях много малък, но веднага разбрах, че е нещо забранено. В нашата каста такива неща се считаха за безполезни, следователно - за егоистични. Тогава попитах за какво служи и тя ми каза: „Не служи за нищо очевидно, но може да докосва тук. - И сложи ръка на сърцето си. - Красивите неща понякога правят така“.

Дълги години тази статуетка беше символ на моето тихо недоволство, на моя отказ да бъда послушно и изпълнително Аскетско дете. Беше символ и на бунта на майка ми, макар че тогава я мислех за мъртва. Криех я в леглото си и в деня, в който реших да избера Безстрашните и да напусна Аскетите, я извадих и я сложих на бюрото си, за да може баща ми да види моята сила и силата на майка ми.

- Когато замина, само това ми остана от теб - казва тя и притиска стъклената статуетка към себе си. - Напомняше ми колко си смел. Винаги си бил толкова смел! -усмихва се. - Помислих си, че може да си го поискаш обратно. Все пак го взех за теб.

Нямам доверие на гласа си, зная, че ще потрепери, затова само се усмихвам и кимвам.

Пролетният вятър е студен, но оставям прозореца на камиона отворен, за да напълня дробовете си със свежест и хлад. Отиващата си зима сковава пръстите ми. Спирам пред перона на гарата до Жестоката борса и се обръщам да взема урната от задната седалка. Обикновена сребърна урна, без никакви надписи. Кристина я избра.

Тръгвам към перона, където вече се събира малка групичка. Кристина чака до Зийк и Шона. Шона седи в инвалидната си количка, а краката и са увити с одеяло. Сегашната Е количка е по-хубава - без дръжки отстрани, за да може да я управлява по-лесно. Матю е застанал на ръба на перона и пръстите на краката му стърчат напред.

- Здрасти! - казвам и заставам до Шона.

Кристина ми се усмихва, а Зийк ме потупва по рамото.

Юрая почина два дни след Трис, но Хана и Зийк си казаха последно сбогом с него седмици по-късно, когато изсипаха праха му в бездната. Събраха семейството и приятелите му. Седяхме на ръба на бездната и не спирахме да викахме името му, докато и последната прашинка от праха му не изчезна с ехото на Ямата, повтарящо „Юрая“. Знам, че Зийк днес мисли за него, както и всички останали, макар че този последен акт на смелост на Безстрашните е посветен на Трис.

- Имам да ти показвам нещо - казва Шона и отмята одеялото настрани. Чифт нови шини обгръщат целите и крака чак до хълбока и стигат до стомаха под формата на колан. Тя се усмихва широко, пуска крака пред количката и след няколко неуверени движения се изправя.

Въпреки сериозния ден, се усмихвам.

- Я гледай ти! Бях забравил колко си висока! - казвам.

- Кейлъб и другите момчета от лабораторията ми ги направиха -обяснява тя. - Още се уча как се ходи с тях, но ми казаха, че един ден ще мога дори да тичам.

- Супер! А къде всъщност е Кейлъб? - питам.

- Ще ни чакат с Амар на другия край на въжето - отвръща тя. - Някой трябва да е там, за да хване първия от нас.

- Кейлъб продължава да е една теменужка и той, ама карай - усмихва се Зийк. - Но започвам да свиквам с него.

Не казвам нищо. Истината е, че двамата сме се помирили, но все още не мога да стоя дълго около него. В жестовете му, интонацията му, маниерите му... съзирам нея. Той е една много бледа сянка на Трис, почти невидима, но дори това е прекалено много за мен.

Искам да кажа нещо, но виждам, че влакът идва. Плъзга се по лъскавите коловози, релсите съскат, той намалява и спира пред нас. От локомотива се подава главата на Кара. Косата й е прибрана в здраво стегната плитка.

- Качвайте се! - вика ни тя.

Шона сяда в количката и се избутва вътре. След нея влизат Матю, Кристина и Зийк. Качвам се последен и давам урната на Шона. После заставам на вратата и стисвам дръжката. Влакът потегля и увеличава скоростта си с всяка секунда. Заслушвам се в свистенето на релсите и усещам как силата на локомотива влиза в мен. Въздухът плющи по лицето ми, притиска дрехите към тялото ми. Гледам града, проснат пред мен като на карта, ослепителното отражение на слънцето в прозорците на сградите.

Не е същото като преди, но отдавна преодолях промяната. Всички си намерихме нови места. Кара и Кейлъб работят в лабораториите на Бюрото, което сега е малка част от Министерството на селското стопанство на града. То разработва методи за подобряване на ефективността на селскостопанските технологии, за да се изхранват повече хора. Матю прави изследвания на психиатричните заболявания някъде в града. Последния път, когато го попитах, ми обясни, че изучава нещо, свързано с паметта. Кристина работи в отдела за настанявания - намират жилища за хората от покрайнините. Зийк и Амар са в полицията, а Джордж обучава младите полицаи - професии като за Безстрашни. А аз съм асистент на един от представителите на града в правителството - Йохана.

Протягам ръка да се хвана и за другата дръжка на вратата и навеждам тялото си напред точно на завоя. Имам чувството, че ще опра земята. Усещам как стомахът ми се свива от вълнение и страх - любимата тръпка на всеки истински Безстрашен.

- Ей, как е майка ти? - пита Кристина. Застанала е до мен, без да я усетя.

- Добре е. Ще видим как ще свикне.

- Ще се спуснеш ли по стоманеното въже?

- Да - казвам. - Мисля, че Трис би искала да опитам поне веднъж.

Всеки път, когато произнасям името □, изпитвам силна болка. Тя ми показва, че споменът за нея ми е все толкова скъп.

Кристина гледа релсите пред нас, обляга рамо на моето за няколко секунди и отговаря:

- Мисля, че си прав.

Спомените ми за Трис, най-ярките ми спомени въобще, започват да избледняват с времето и вече не ме изгарят така. Понякога ми е хубаво да ги вадя от чекмеджетата на съзнанието си, но не прекалено често. Понякога ги разказвам на Кристина, а тя се оказа много добър слушател, въпреки че има голямата уста на Прямите.

Кара спира влака и аз скачам на перона. Шона става от количката и с бавни и неуверени движения слиза с помощта на шините. Стъпка по стъпка. С Матю сваляме празната й количка, която е тежка и неудобна за носене.

- Някакви новини от Питър? - питам Матю.

След като излезе от объркването от серума на паметта, някои от най-неприятните черти на характера му се завърнаха, но не всичките. След това изгубих контакти с него. Вече не го мразя, но това не означава и че го харесвам.

- В Милуоки е - казва Матю. - Не знам какви ги върши там.

- Работи в някакъв офис - обажда се Кара. Взела е урната от Шона и я държи като бебе в скута си. - Мисля, че му се отразява добре.

- Бях убеден, че ще се присъедини към бунтовниците в покрайнините. Което показва колко малко знам за човешката природа - казва Зийк.

- Той е съвсем различен сега - вдига рамене Кара.

Из покрайнините все още има бунтуващи се генетично увредени. Вярват, че само нова война може да ни помогне да постигнем промяната, която всички искаме. Но аз съм все по-склонен да вярвам, че тя е възможна и без насилие. Видял съм кръв и битки, които ми стигат за цял живот, и все още нося белезите им, не по кожата, а в съзнанието си. Тези спомени изплуват на повърхността точно когато най-малко ги искам. Първият юмрук на баща ми в челюстта ми, моят пистолет, насочен към Ерик, труповете на Аскетите по улиците на стария ми сектор.

Тръгваме към стоманеното въже. Няма касти, но тази част на града е запазила нещо от Безстрашните. Хората тук имат пиърсинг по лицата и татуировки по кожата, макар че се обличат по нов начин. Дрехите им са в крещящи, агресивни цветове. По улиците има хора, но повечето са на работа. От всички в Чикаго, които са способни да работят, се

изисква да го правят.

Небостъргачът Ханкок се изправя пред мен в цялото си величие. Черните метални греди се гонят нагоре към върха, ту се приближават, ту се отдалечават. От много време не съм заставал толкова близо до Ханкок.

Влизаме във фоайето с полирания му и лъщящ от чистота под. Ярките графити на Безстрашните покриват стените и са оставени от живеещите тук хора като някакъв вид реликва. Това е домът на повечето от бившите Безстрашни. Сигурно защото сградата е толкова висока, но някъде дълбоко ме гризе и съмнението, че хората избират това място, тъй като изглежда самотно. А Безстрашните обичат да изпълват всички празни пространства с шума си. И това е едно от нещата, които най-много харесвам в тях.

Зийк извиква асансьора, качваме се и Кара натиска 99.

Асансьорът тръгва нагоре и затварям очи. Представям си огромната разтваряща се под нас черна пропаст. Само едно тънко парче метал под краката ми ме дели от потъването в мрака. Асансьорът спира рязко и се разклаща. Опирам се на стената, за да не падна.

Зийк докосва рамото ми.

- Не се плаши, човече. Преди го правехме непрекъснато, помниш ли?

Кимвам. Студеният въздух нахлува през отворите на тавана и над мен е само яркосиньото небе. Тръгвам с другите към стълбата, твърде скован от страх, та да движа краката си по-бързо.

Хващам стълбата и опитвам да се концентрирам върху стъпалата. Поглеждам нагоре и виждам Шона, която се катери смело, изтегляйки се нагоре предимно с ръце.

Когато Тори правеше татуировката на гърба ми, я бях попитал дали мисли, че сме последните останали хора на тази земя. „Може би“ - ми каза тогава. Струва ми се, че не и харесваше да разсъждава по въпроса. Но тук горе, на покрива на небостъргача Ханкок, е напълно възможно да повярваш, че сме единствените оцелели хора на целия свят.

Зийк притичва по покрива към стоманеното въже и прикрепва една примка към него. Заключва я, за да не се хлъзне надолу, обръща се и ни поглежда с очакване.

- Кристина - казва. - За теб е.

Кристина застава до примката и потупва брадичката си с пръст.

- Как е по-добре? С лице напред или назад?

- Назад - обажда се Матю. - Аз ще съм с лице напред, за да не се напикая от страх, но не искам никой да ми подражава.

- Ако си с лице напред, само увеличаваш риска да се случи - казва Кристина. -Затова давай, тамън ще мога да ти казвам Пикльо.

Тя мушка крака, настанява се така, че да вижда как сградата се смалява, и се понася надолу. Потръпвам.

Не мога да гледам. Затварям очи, докато Кристина се отдалечава. И докато Матю и после Шона я следват. Възторжените им писъци изпълват небето. Чувам радостните им викове като песен на волни птици. Вятърът ги поема и разнася над града.

- Твой ред е, Фор - казва Зийк.

Поклащам глава.

- Хайде, по-добре по-бързо да го направиш, за да знаеш, че си приключил с това! -обажда се Кара.

- Не, ти тръгвай, аз после.

Кара поема дълбоко дъх и ми подава урната, за да я притисна към себе си. Топла е. Толкова много хора са я грели с ръцете и телата си. Кара се намества в примката, нестабилна е и Зийк я пристяга. Тя кръстосва ръце пред гърдите си и Зийк я спуска напред над Лейк Шор Драйв, над целия град. Не чувам никакъв звук от Кара, дори ахване.

Със Зийк оставаме сами. Гледаме се.

- Не мога да го направя - казвам. Гласът ми е стабилен, но тялото ми се тресе.

- Можеш, как да не можеш! - заявява той. - Ти си Фор, ти си Безстрашен, ти си легенда. Можеш да се изправиш срещу всичко!

Правя крачка към ръба и макар че е на няколко метра от мен вече имам чувството, че падам. Клатя глава отново и отново.

- Ей - Зийк слага ръце на раменете ми. - Не го правиш за себе си, помниш ли? А за нея. Нещо, което би искала да направиш и за което би се гордяла още повече с теб. Нали?

Точно така, не мога да си позволя да пропусна това. Не мога да се огъна сега. Спомням си усмивката □, докато се катереше по Виенското колело, и здраво стиснатите й челюсти, когато се изправяше пред страховете си.

- Как се качваше тя?

- С лицето напред.

- Добре. - Подавам му урната. - Сложи я зад мен и я отвори.

Намъквам се в примката, а ръцете ми треперят. Зийк затяга коланите около гърба и краката ми, слага урната зад мен и я отваря. Зад мен прахът на Трис ще се разпилее над града. Поглеждам към Лейк Шор Драйв и ми се повдига. Плъзвам се надолу.

Внезапно отчаяно искам да се върна, но е прекалено късно. Летя към земята и пищя толкова оглушително, че ми иде да си запуша ушите, за да не се чувам. Усещам писъка като живо същество в мен, изпълва гръдния кош, гърлото и главата ми.

Вятърът пари очите ми, но ги задържам. В мига на сляпата паника разбирам защо се е спускала с лице напред - защото се е чувствала сякаш лети като птичка.

Усещам необятното празно пространство под мен и то е като необятното празно пространство вътре в мен, като уста, която ще ме погълне всеки миг.

Тогава осъзнавам, че съм спрял да се движа. Последните прашинки от урната летят из въздуха като сиви снежинки, падат и изчезват.

Земята е само на няколко метра под мен, достатъчно близо, за да скоча. Останалите са се събрали долу, а ръцете им са сплетени една с друга като мрежа, за да ме хванат. Опирам лице в примката и се разсмивам.

Пускам празната урна и те я улавят. Разкопчавам се и се хвърлям в ръцете на приятелите си като камък. Хващат ме и костите им се забиват в гърба и краката ми. После бавно ме спускат на земята.

Настава тишина. Никой не казва нищо, а аз гледам към сградата с удивление. Кейлъб ми се усмихва плахо.

Кристина преглъща сълзите си и казва сподавено:

- О, ето и Зийк идва!

Зийк се спуска към нас с бясна скорост в черна примка. В началото изглежда като малка точка, после точката става размазано петно и накрая заприличва на човек в черно.

Той крещи от радост и когато спира, хващам ръката на Амар от едната си страна и бледата ръка на Кара от другата. Тя ми се усмихва и в усмивката й има тъга.

Раменете на Зийк се удрят в ръцете ни, ухилил се е широко, а ние го обгръщаме като дете.

- Жестоко! Хайде пак, Фор! - казва той.

- В никакъв случай! - отговарям, без да се замисля.

Тръгваме обратно към влака. Шона върви с новите си шини, а Зийк бута празната и инвалидна количка и си бъбри с Амар. Матю, Кейлъб и Кара говорят оживено за нещо вълнуващо по техните неща - те са си сродни души. Кристина върви до мен. Прегръща ме през рамо и казва:

- Честит Ден на Изборната церемония! Ще те питам как си и очаквам да ми отговориш истината.

Понякога си говорим така - със закани един към друг. Но въпреки това тя вече е сред най-добрите ми приятели.

- Добре съм - казвам. - Тежко ми е. Винаги ще ми бъде тежко.

- Знам.

Вървим зад групата и минаваме покрай все още изоставените сгради с мрачни прозорци край моста, пресичащ заблатената река.

- Да, понякога животът е наистина кофти - кимва тя. - Но знаеш ли за какво се държа?

Поглеждам я въпросително.

- За онези редки мигове на щастие - казва Кристина. - Цялата работа е да се научиш да ги забелязваш, когато минават край теб.

Усмихваме се и изкачваме стълбите до перона рамо до рамо.

От дете знам, че животът ни уврежда. Всеки един от нас е увреден. Не можем да се предпазим.

Но сега научавам и друго: повредите в нас могат да се излекуват. Лекуваме се един друг.