Предани

3. Трис

- Мисля, че всички сте идиоти!

Ръцете ми са свити в скута, сякаш държа спящо бебе. Усещам тялото си натежало от серума на истината. Пот се стича и се събира върху клепачите ми.

- Трябва да ми благодарите, а не да ме разпитвате!

- Да ти благодарим за кое? Че наруши инструкциите на водачите си? Че се опита да спреш един от лидерите на кастата си да убие Джанийн Матюс? С всяко свое действие си доказала, че си предател. - Евелин Джонсън изплюва думата. Като змия. В заседателната зала на централата на Ерудитите сме, тук се водят всички процеси. Минала е една седмица, откакто ме затвориха.

Виждам Тобиас, скрит в сянката на майка си. Откакто седнах на стола и разрязаха пластмасовата лента, с която бяха вързани китките ми, той не ме погледна нито веднъж. После за много малка част от секундата погледът му докосна моя и разбрах, че е време да започна да лъжа.

Сега е някак по-лесно, понеже ми е разрешено да лъжа. Почти толкова лесно, колкото да изтласкам тежестта на серума на истината от съзнанието си.

- Не съм предател - казвам. - Тогава мислех, че Маркъс следва заповедите на Безстрашните и на безкастовите. Тъй като не можех да участвам като войник, реших да помагам с нещо друго.

- Защо да не си можела да участваш като войник? - Зад косата на Евелин свети ярка флуоресцентна лампа. Не мога да видя лицето □, не мога да се фокусирам върху нищо за повече от секунда. Серумът пак ме повлича надолу.

- Защото... - Прехапвам устни, сякаш да спра думите, преди да изскочат сами. Не знам кога съм развила талант на актриса, но със сигурност не е по-различно от умението да лъжеш, а за това винаги съм имала изключителна дарба. - Защото не мога да държа пистолет, затова. Не мога да държа пистолет след като застрелях... него... приятеля си Уил. Не мога да държа пистолет, откакто застрелях Уил. И сега не мога. Изпадам в паника.

Очите на Евелин се свиват още повече, стават като цепки. Предполагам, че дори и да има нещо добро в душата □, аз няма да получа достъп до него. Там няма и грам съчувствие за мен.

- И Маркъс ти е казал, че работи под мое командване? И макар че си знаела за доста обтегнатите му взаимоотношения и с Безстрашните, и с безкастовите, си му повярвала?

- Да.

- Сега разбирам защо не си избрала Ерудитите - разсмива се тя.

Бузите ми пламват. Искам да я шамаросам. Вероятно много от хората в тази стая искат да направят същото, но никога не биха събрали кураж да си признаят. Евелин ни заключи в града като в капан, всичко се контролира от патрулите на безкастовите. Обикалят въоръжени по улиците, следят и наказват. Тя много добре знае, че който държи пръст на спусъка, държи и властта. И сега, когато Джанийн Матюс е мъртва, няма кой да й се противопостави. Няма кой да я предизвика.

От един тиранин на друг. Това е светът ни. Това знаем. Това е настоящето.

- Защо не каза на никого за това, което става? - пита тя.

- Не исках да се стига дотам, че да признавам слабостите си - отвръщам. - Не исках и Фор да знае. Работех с баща му. Знаех, че това няма да му хареса. - Усещам как в гърлото ми напират думи, които не бива да допускам да излязат, думи, провокирани от серума на истината. - Донесох ти истината за нашия град, обяснението на причините защо сме затворени в него. И ако не искаш да ми благодариш за това, трябва поне да направиш нещо по въпроса, а не да седиш върху целия хаос, който сътвори, и да си въобразяваш, че си на трон!

Подигравателната и усмивка се изкривява, сякаш е вкусила нещо крайно неприятно. Навежда се към мен, лицето и се изравнява с моето. За първи път осъзнавам колко е стара. Виждам врязаните и като издълбани линии бръчки около очите и устата, виждам болнавия цвят на лицето □, наследен от годините недояждане. Но въпреки всичко е хубава като сина си. Дори системното гладуване не може да унищожи напълно хубостта й.

- Правя нещо по въпроса. Създавам нов свят - казва, а гласът и става съвсем тих. Едва я чувам. - Бях Аскет. Знам истината много преди ти да я научиш, Беатрис Прайър. Не знам как успяваш да се измъкнеш, но ти обещавам, че в моя нов свят няма да има място за теб. Най-вече до сина ми.

Усмихвам се. Знам, че не бива, но е много по-трудно да потиснеш жестовете и изражението си, отколкото думите. С тази тежест във вените ми... Сега вярва, че Тобиас принадлежи само на нея. Тя не знае истината. Че той вече принадлежи единствено на себе си.

Евелин се обляга назад и скръства ръце.

- Серумът на истината доказа, че си глупачка, но не си предателка. Разпитът приключи. Можеш да си ходиш.

- А приятелките ми? Кристина и Кара? Те не са направили нищо лошо.

- Скоро ще се заемем и с тях - казва Евелин.

Изправям се, едва се държа на крака, замаяна и изнемощяла от серума. В помещението има много хора, застанали един до друг, рамо до рамо. Няколко дълги секунди не мога да открия изхода. Тогава някой ме хваща за ръката. Момче с топла кафеникава кожа и широка усмивка. Юрая! Повежда ме към вратата. Всички започват да говорят.

Юрая ме извежда към коридора и оттам - към асансьора. Натиска копчето и вратата се отваря. Следвам го. Влизаме в асансьора, а аз все още не се чувствам стабилна. Когато вратите се затварят, казвам:

- Мислиш ли, че прекалих с онази част с трона и хаоса?

- Не, тя очакваше да си темпераментна. Можеше да заподозре нещо, ако се беше държала прекалено премерено и покорно.

Всичко в мен вибрира. Такъв силен прилив на енергия! Нетърпение, очакване на всичко хубаво, всичко ново, което ни предстои. Ще намерим начин да излезем от този град. Свободна съм! Край на чакането, на безкрайното крачене в килията, край на

премълчаните отговори на въпросите, задавани от надзирателите.

Но именно надзирателите ми казаха за новата заповед на безкастовите от тази сутрин. Бившите членове на кастите трябва да се преместят да живеят по-близо до централата на Ерудитите. Не е разрешено в едно жилище да живеят повече от четирима бивши членове на една и съща каста. Трябва да си смесим и облеклото. Вече ми дадоха жълта риза на Миротворците и черни панталони на Прямите.

- Добре, насам сме - казва Юрая и ме извежда от асансьора. Този етаж на централата на Ерудитите е целият в стъкло. Дори стените. Слънцето пробива през прозорците и покрива пода с ярка светлина. На места тя се разлага на малки дъгички. Слагам длан над очите си, за да се защитя от блесналото слънце, и следвам Юрая през дълга тясна стая с легла от двете страни. До всяко легло има стъклен шкаф за дрехи и книги, и малка масичка.

- Преди е било пансион на Ерудитите - обяснява Юрая. - Запазил съм легла за Кристина и Кара.

На леглото до вратата седят две момичета в червени ризи. Предполагам, че са били Миротворци. Вляво седи жена с очила, увиснали на ухото □. Може би Ерудит. Знам, че не бива да се опитвам да определям хората по кастите, към които са принадлежали и все още искат да принадлежат, но човек трудно се разделя със старите си навици.

Юрая се отпуска на едно от леглата в дъното на стаята. Сядам до него. Щастлива съм, свободна съм, спокойна съм. Най-сетне!

- Зийк казва, че понякога отнема време да се обработят документите за освобождаване. Безкастовите се бавят, но ще стане, макар и по-късно - казва той.

Усещам само облекчение. Всички, които обичам, всички, за които ми пука и имат значение за мен, ще са на свобода до края на деня. После се сещам, че Кейлъб е все още в затвора, защото той беше лакеят на Джанийн Матюс, и никога няма да го пуснат. Но колко далеч ще стигнат безкастовите, за да унищожат всяка следа, която Джанийн Матюс е оставила след себе си? Това вече е трудно да се прогнозира.

Не, не ми пука! Но в мига, в който си го помислям, осъзнавам, че това е пълна лъжа. Та той ми е брат.

- Добре! Благодаря ти, Юрая!

Той кимва, вдига глава и я опира на стената.

- Остави това, кажи ми ти как си - продължавам. - Искам да кажа... Лин...

Юрая беше приятел на Лин и Марлийн. Бяха заедно, откакто ги познавах. А сега и двете са мъртви. Мога да го разбера, да го изслушам. В крайна сметка, и аз загубих двама приятели. Ал и Уил. Уил загубих при симулацията и заради собствените си прибързани действия. Но в никакъв случай не искам да сравнявам своята драма с неговата трагедия. Нямам никакво намерение да се преструвам. Причината е само една: Юрая познаваше приятелите си по-добре, отколкото аз познавах моите.

- Не ми се говори за това - поклаща глава той. - Не искам и да мисля. Искам някак си да продължа напред.

- Добре... разбирам... но ако имаш нужда от... само ми кажи, и.

- Да - усмихва се той и става. - Няма проблем да почакаш сама, нали? Казах на мама, че ще мина да я видя тази вечер, трябва да тръгвам вече. О, за малко да забравя. Фор каза, че иска да те види по-късно.

Почти подскачам.

- Наистина? Кога? Къде?

- Малко след десет. В Милениум Парк, на ливадата - засмива се той. - И не се вълнувай чак толкова. Ще ти се пръсне мозъкът от толкова мислене и вълнение.