Предани

19. Трис

Не тръгвам след него. Не знам какво да кажа.

Когато разбрах, че съм Дивергент, си мислех, че притежавам някаква тайна сила, нещо, което другите хора нямат, нещо, което ме прави по-добра, по-издръжлива, различна. Сега, след като видях сравнението между моето ДНК и това на Тобиас, разбрах, че да си Дивергент не значи кой знае какво. Просто е кратка дума, с която се описва подредбата на гените ти. Както има дума за хората с руси и за хората с тъмни коси.

Подпирам глава с ръце. Но тези тук си имат някаква своя причина да го смятат за важно. Мислят си, че съм здрава, а Тобиас - не. И искат да го приема ей така, да им вярвам.

Е, не им вярвам и не мога да им се доверя. Не знам защо Тобиас го направи. Защо толкова му се иска да вярва, че нещо не му е наред?

Не искам да мисля повече за това. Излизам от стаята за генна терапия и срещам Нита на изхода.

- Какво му каза? - питам. Хубава е. Стройна, но не много висока. Слаба, но не прекалено. Има красива тъмна кожа.

- О, само исках да се уверя, че знае накъде да върви. Човек може лесно да се обърка тук.

- Много правилно го каза. Човек може лесно да се обърка тук - отвръщам и си тръгвам. Искам да се махна от това хубаво момиче, което е дръзнало да говори с приятеля ми в мое отсъствие. Но пък... какво толкова, не е бил дълъг разговор, едва ли повече от минутка.

В дъното на коридора виждам Зоуи. Тя ми помахва да ида при нея. Сега изглежда някак по-спокойна, отколкото сутринта. Челото и е гладко, а не набръчкано, косата и пада свободно по раменете. Тя мушва ръце в джобовете на панталоните си и казва:

- Току-що съобщих на останалите, че сме организирали да ви повозим със самолет. Можем да излетим след два часа. Искаш ли да дойдеш?

Стомахът ми се свива от страх и вълнение, точно както когато за първи път ме завързаха за стоманеното въже на покрива на небостъргача Ханкок. Какво ли е да се носиш из въздуха с кола, която има криле, да чуваш оглушителния рев на мотора, да усещаш порива на въздуха над всичките огради и стени? А и вероятността някое крило или нещо друго да падне и да се сринеш право към смъртта...

- Да - казвам.

- Ще се чакаме на изход Б14. Трябва да следваш знаците - усмихва се ослепително и си тръгва.

Поглеждам към прозорците горе. Небето е ясно и бледосиньо като очите ми. Простира се над мен и в него има някаква неизбежност, сякаш през цялото време е било там и ме е чакало. Може би защото обичах да се изкачвам високо или защото когато човек е минал през нещата, които съм изживяла аз, не му остава никаква друга възможност, освен да покори и последната граница - нагоре.

Металните стълби скърцат при всяка моя стъпка. Накланям глава назад, за да огледам самолета. Много по-голям е, отколкото си го представях. Сив като сребро. Точно под крилата си има огромни цилиндри, в които се въртят перки. Представям си как ме засмукват и ме сдъвкват, а после ме изплюват на малки парченца от другата страна. Потръпвам.

- Как е възможно такова голямо нещо да се задържи във въздуха? - пита Юрая зад гърба ми.

Поклащам глава. Не знам и не искам да се замислям. Тръгвам след Зоуи по някакви други стълби. Тези са закрепени към една дупка - като издълбана в самолета врата. Когато се хващам за парапета на стълбите, установявам, че ръцете ми треперят. Обръщам се за последен път да видя дали Тобиас е успял да ни настигне. Няма го. Не съм го виждала, откакто излезе от стаята за генна терапия.

Навеждам се, за да се мушна през дупката, макар че е доста по-висока от мен. В самолета има много седалки, покрити със син плат, избелял и скъсан по ръбовете. Избирам си седалка до прозореца и гърбът ми опира в метална пружина. Имам чувството, че съм седнала в стол, направен от оголен човешки скелет.

Кара сяда зад мен, Питър и Кейлъб - някъде назад. Не знаех, че са станали приятели. Но пък изглежда логично - и двамата са гнусна порода.

- Колко е старо това нещо? - питам Зоуи, която остава права до вратата.

- Доста. Но сме подменили всички основни части и е достатъчно голям за нуждите ни.

- За какво го ползвате?

- Предимно за разузнавателни мисии. Трябва да държим под око ситуацията в покрайнините, за да сме подготвени в случай на заплаха. - Тя млъква, замисля се и продължава: - Покрайнините са доста голямо пространство между Чикаго и другия регулиран от правителството град, Милуоки. На около три часа път оттук е.

Искам да попитам какво по-точно се случва в покрайнините, но Кристина и Юрая сядат до мен и изпускам възможността. Юрая се настанява между нас двете, навежда се през мен и надниква през прозореца.

- Ако Безстрашните знаеха за това, всички щяха да стоят на опашка да се учат как се кара такова чудо - казва той. - С мен начело.

- Не, щяха да се връзват с колани към крилата - заявява Кристина и го мушва закачливо с пръст. - Как може да не познаваш собствената си каста?

Юрая й връща жеста и пак надниква навън.

- Някой да е виждал Тобиас? - питам.

- Не, не съм го виждала - отвръща Кристина. - Наред ли е всичко?

Преди да успея да и отговоря, на пътечката между седалките се появява възрастна жена с бръчки около устата, оглежда ни и плесва с ръце.

- Казвам се Карен и ще управлявам самолета днес. Може да ви се струва страшно, но не забравяйте, че вероятността за злополука със самолет е всъщност много по-малка, отколкото с кола.

- Да бе, да, сигурно такива са и шансовете да оцелеем, ако евентуално се разбием -изсумтява Юрая под нос, но всъщност се усмихва. Тъмните му очи гледат палаво като

дете, което се кани да направи някоя пакост. Не съм го виждала толкова възторжен и в такова добро настроение, откакто Марлийн почина. Красив е като преди.

Карен изчезва в някаква стая в предната част на самолета, а Зоуи сяда от другата страна на пътечката и започва да се обръща във всички посоки и да дава инструкции -„Закопчайте коланите!“, „Не ставайте от седалките преди да сме достигнали максималната височина!“. Не съм сигурна каква е максималната височина, но пък и тя не си дава труда да ни обясни. Типично в неин стил. Цяло чудо е, че се сети да обясни за онези покрайнини.

Самолетът се задвижва удивително гладко, сякаш вече летим над земята. После прави завой и се плъзга напред към едно широко шосе, маркирано с десетки разноцветни стрелки и линии. Колкото повече се отдалечаваме от сградата, толкова по-силно бие сърцето ми. И тогава по интеркома чуваме гласа на Карен: „Пригответе се за излитане!“.

Стискам облегалките за ръце, когато самолетът тръгва напред. Скоростта ме залепя за седалката скелет, а гледката през прозорците се размазва в петна от движещи се цветове. И тогава го усещам - как машината се вдига, как земята под нас се простира в безкрая, как всичко става все по-малко и по-малко. Устата ми остава отворена, но забравям да дишам.

Виждам сградата на Бюрото. Прилича на снимката на неутрон, на която веднъж попаднах в един учебник. Виждам и оградата, опасваща я като колан. Наоколо има плетеница от пътища, а постройките изглеждат притиснати между тях.

Внезапно вече не мога да различавам дори пътищата и сградите. Всичко се превръща в покривка в три цвята - сиво, зелено и кафяво. Където и да погледна, във всички посоки има само земя, земя, земя.

Не знам какво бях очаквала да видя. Може би къде свършва светът или нещо такова, как земята виси във въздуха над някаква огромна пропаст?

Това, което не очаквах, бе да проумея, че винаги съм живяла в някакъв микроскопичен дом някъде долу, дом, който не се вижда от небето. Че съм ходила по улици, без да осъзнавам, че освен тях има милиони други улици, съвсем същите.

Това, което не очаквах, бе да се почувствам толкова малка и незначителна.

- Не можем да летим прекалено високо в такава близост до града, защото може да ни забележат. Затова ще гледаме отдалече. Вляво може да видите разрушенията от Чистата война, преди бунтовниците да започнат да използват биологично оръжие вместо експлозиви - казва Зоуи.

Премигвам, за да скрия сълзите си, преглъщам ги и чак тогава зървам нещо, което прилича на група тъмни сгради. Колкото повече се взирам, толкова по-ясно осъзнавам, че това не са тъмни сгради, а изпепелени жилища. Унищожени до неузнаваемост. Някои са изравнени със земята. Уличната настилка между тях оттук прилича на черупка на пукнато яйце.

Напомня ми на някои части от нашия град, но не съвсем. При нас разрушенията са били причинени от хора, а това тук - от нещо много по-голямо, много по-силно от човека.

- А сега ще видите и Чикаго - казва Зоуи. - Ще забележите, че една голяма част от езерото е пресушена, за да бъде построена стената, но се опитахме да запазим максимално много от него.

Виждам сградите на града, които приличат на миниатюрни играчки, виждам стената, която разсича морето от бетон, а зад нея - кафявата необятност на тресавището. И

малко след него... синьо.

Веднъж, когато се спусках по стоманеното въже от небостъргача Ханкок, гледах тресавището и си представих, че е пълно с вода, синьозелена, блеснала под слънчевите лъчи. Сега, когато мога да видя зад границите на града, разбирам, че тя е каквато си я представих тогава. Езерото в далечината грее окъпано в слънце, сякаш диша чрез вълните си.

Никой не говори, чува се само ритмичният рев на мотора.

- Господи! - възкликва Юрая.

- Тихо! - смъмря го Кристина.

- Колко голям е Чикаго в сравнение с останалия свят? - пита Питър. Всяка дума излиза боязливо, сякаш за да не го задави. - Искам да кажа... колко е голям градът в сравнение с останалата част от Земята? Какъв процент заема?

- Чикаго заема около триста шейсет и пет квадратни километра - казва Зоуи. - Земята има площ около 500 милиона квадратни километра. Процентът е толкова малък, че няма смисъл дори да се изчислява.

Съобщава ни фактите толкова спокойно, като че ли не означават нищо за нея. И вероятно е точно така. Но за мен, за нас... Удрят ме като ритник право в стомаха. Сякаш нещо вътре в мен ме смазва. Колко много земя. Какво ли има там? Как ли живеят хората по другите места?

Поглеждам през прозореца и започвам да дишам бавно и дълбоко. Тялото ми е прекалено сковано, за да има сили да помръдне. И докато гледам през прозореца, си мисля само едно - това е много сериозно доказателство за онзи Бог, в когото вярваха родителите ми. Светът е прекалено голям, за да можем да го контролираме. Само се мислим за значими и силни. Каква заблуда.

Толкова сме малки, че не си заслужава дори да се изчислява.

Колкото и да е странно, тази мисъл ме кара да се почувствам почти... свободна.

Вечерта всички отиват да хапнат, а аз оставам в стаята и включвам екрана, който Дейвид ми даде. Ръцете ми треперят, докато отварям първия файл, кръстен „дневник“.

Започва така:

Зъбите ми се впиват в долната ми устна. Тук, в Бюрото, хората седят в столовата и ядат, пият, смеят се. Може би в града правят същото. Обградена съм от обикновен живот, а съм съвсем сама с тези ужасяващи откровения.

Притискам екрана към гърдите си. Майка ми е израснала тук, това място е моята история и моето настояще. Усещам присъствието и във въздуха, в стените. Усещам я как се настанява в мен и знам, че никога няма да си тръгне. Смъртта не може да я изтрие от съществуване. Тя е вечна.

Нахлулият през прозореца студ прониква през блузата ми и потръпвам. Юрая и Кристина влизат, смеейки се на нещо. Чистите очи и стабилната му, уверена походка ми носят облекчение, но усещам напиращи сълзи. Не знам защо. Юрая и Кристина ме поглеждат тревожно.

- Добре ли си? - пита той.

Кимвам и преглъщам сълзите.

- Къде бяхте цял ден?

- След самолета ходихме в контролната зала и гледахме - казва Юрая. - Странно е да наблюдаваш от разстояние какво става там сега. Разбрали са, че ни няма, но като цяло е същото. Евелин се държи както винаги, хората и са същите тъпаци, но е някак странно - сякаш гледаш новинарски репортаж.

- Не мисля, че някога ще седна да гледам. Струва ми се неморално и ме плаши.

- Не знам. Ако искат да гледат как си почесвам задника и как ям, това говори повече за тях, отколкото за мен.

- Колко често си чешеш задника? - засмивам се.

Той ме сръчква с лакът.

- Не че искам да прекъсвам обсъждането на чесането на задници, което е много важно, сигурна съм... - усмихва се Кристина и после изражението и помръква. - Но аз съм съгласна с Трис. Почувствах се ужасно, докато гледах онези монитори. Сякаш подслушвам и се намесвам в нечий живот като неканен гост. Мисля, че отсега нататък няма да си позволя такова нещо.

После посочва екрана в ръцете ми. Думите на майка ми все още са на монитора и светят.

- Какво е това? - пита тя.

- Оказва се, че майка ми е живяла тук. Не, всъщност е израснала на друго място, но после е дошла. И когато е станала на петнайсет, са я пратили в Чикаго като Безстрашна.

- Майка ти е оттук? - повтаря невярващо Кристина.

- Да. Луда работа. Още по-странното е, че е написала този дневник и им го е оставила. Четях го преди да влезете.

- Но това е хубаво, нали? - пита нежно Кристина. - Така ще разбереш много за нея, ще я опознаеш.

- Да, хубаво е. И не съвсем. Не съм чак толкова съсипана, затова спрете да ме гледате така. - При тези ми думи загрижеността мигом напуска лицето на Юрая. - Все ми се мотае из главата... че може би принадлежа на това място. Може да стане мой дом.

Кристина свъсва вежди.

- Възможно е - казва, но знам, че не го вярва. Все пак е мило, че се съгласява с мен.

- Не знам - обажда се Юрая. - Не мисля, че ще намерим отново онова, което се нарича „дом“. Дори и да се върнем в града.

И това е вярно. Дали където и да идем, ще останем скитници, гости? Тук или някъде по света извън Бюрото, или обратно в експеримента, все ще сме чужди. Всичко се променя и скоро няма да спре да го прави.

Или може би ние ще успеем да изградим свой дом вътре в себе си и да го носим, където и да отидем? Както нося майка си в себе си.

Кейлъб влиза в стаята. На ризата му има петно от сос, но май не го е забелязал. В очите му виждам онова, което май се нарича интелектуален подем. Зачудвам се какво е гледал или чел, за да изглежда така отнесен.

- Здрасти - казва и почти се опитва да направи крачка към мен, но очевидно забелязва отвращението ми, защото спира по средата.

Покривам екрана с дланта си, въпреки че той не може да го разчете от другия край на стаята, и го поглеждам втренчено, неспособна да му кажа нещо в отговор.

- Мислиш ли, че някога ще можеш да ми проговориш? - пита и устните му тъжно се изкривяват надолу.

- Ако го направи, ще получа удар и ще умра на място - казва студено Кристина.

Отклонявам поглед. Истината е, че понякога ми се иска да забравя всичко и да бъдем

такива, каквото бяхме преди всеки от нас да избере кастата си. Макар че той винаги ме поправяше и все ми казваше да не бъда егоист, но дори тогава беше по-добре от това -да се налага да крия дневника на майка си от него, за да не отрови паметта □, както направи с всичко друго. Ставам и пъхвам екрана под възглавницата си.

- Хайде да отидем да си вземем десерт - подканва ме Юрая.

- Не ядохте ли вече?

- И какво от това, ще ядем пак. - Обгръща раменете ми с ръка и ме избутва през вратата.

Тримата тръгваме към столовата и оставяме брат ми сам.