Предани

21. Трис

Сутринта обявяват, че ще се провежда тренировка за действие при нападение. Ведрият женски глас дава напътствия: трябва да заключим вратите на помещението, да пуснем пердетата и да изчакаме тихо и спокойно, докато сирената замлъкне. „Ще започне в кръгъл час“ - казва тя.

Тобиас изглежда отпаднал, блед е и около очите му има черни кръгове. Той взема една кифла и започва да я човърка. От време на време слага по някоя троха в устата си, но после забравя да яде и само седи с надробените в шепата му парченца.

Тази сутрин почти всички се събудихме около десет. Сигурно защото няма основателна причина да ставаме по-рано. С напускането на града загубихме кастите си и своето чувство за цел. Тук няма какво да правим, освен да чакаме нещо да се случи. Вместо да се чувствам отпочинала, бездействието ме напряга повече от всяка работа, изпълнена с рискове и опасности. Бях свикнала постоянно да правя нещо, да се боря през цялото време. Сега е друго. Опитвам се да се успокоя.

- Вчера ни возиха на самолет - казвам. - Ти къде беше?

- Обикалях из сградата. Трябваше ми време да осъзная какво се случва. - Звучи раздразнено. - Как е там горе?

- Всъщност... удивително. - Сядам срещу него, така че коленете ни се опират в разстоянието между леглата. - Наистина удивително. Светът е много по-голям, отколкото можеш да си представиш.

- Вероятно нямаше да ми хареса. Височината и всичко там...

Не знам защо реакцията му ме разочарова. Може би очаквам да ми каже, че съжалява, задето не е дошъл, че би бил щастлив да е с мен, да преживеем всичко заедно. Или поне да ме попита нещо повече. А той ми казва, че нямало да му хареса, така или иначе!

- Наред ли е всичко? - питам. - Изглеждаш сякаш не си мигнал цяла нощ.

- Е, не можеш да отречеш, че вчера бе ден на големи разкрития, нали? И не ме обвинявай, че съм разстроен и разочарован.

- Може да се разстройваш и да се ядосваш колкото си искаш - отговарям ядно. - Но според мен няма за какво. Знам, че е шок, но както ти казах вече, ти си същият човек, не си се променил за ден или два, винаги си бил това, което си, независимо какво ти казват тези хора.

Той поклаща глава отрицателно.

- Не става дума за гените ми. Говорех за Маркъс. Но ти не знаеш нищо, нали?

Въпросът е обвинителен, но не и тонът му. Той става и хвърля кифлата в кофата за

боклук.

Не знам защо думите му ме разстройват. Разбира се, че знаех за Маркъс! Когато се събудих, всички говореха за това. Но не предполагах, че Тобиас ще се чувства толкова зле, само защото няма да екзекутират баща му. Очевидно съм грешала.

Сирената се включва, както ни бяха предупредили, и не успявам да му кажа нищо повече. Шумът е оглушителен, болезнено стържещ и непоносим за ушите и съзнанието. Запушвам ухо с ръка, а с другата вадя изпод възглавницата екрана с дневника на майка ми.

Тобиас заключва вратата и пуска завесите, както са ни инструктирали. Всички сядаме на леглата си. Кара увива главата си с възглавницата, Питър просто си седи облегнат на стената, но със затворени очи. Не зная къде е Кейлъб. Предполагам, че разследва нещото, заради което се държеше така странно вчера. Кристина и Юрая също не са с нас. Може би се разхождат из сградата и я проучват. Предната вечер след десерта изглеждаха решени да разберат какво има във всяко ъгълче на щаба на Бюрото. А аз реших да продължа да разкривам коя е била майка ми. Писала е доста за първите си впечатления от Бюрото. Записките и са от различни дни. Направило и е впечатление колко е чисто, как всеки ти се усмихва, влюбила се е в града ни, докато го е гледала в контролната зала.

Включвам екрана с надеждата да не мисля за побъркващия шум.

Прекалено много информация, за да я преглътна леко, но несъзнателно се връщам и препрочитам: Единственият проблем е, че на Изборната си церемония след година се налага да отида при Ерудитите, защото именно там е убиецът. Не знам за какъв убиец говори. Може би за предшественика на Джанийн Матюс? Но това, което ме обърква най-много е, че всъщност тя не избра Ерудитите.

Какво се е случило, за да реши да отиде при Аскетите?

Сирената спира. Останалите бавно се изправят, но Тобиас не мръдва, само седи и потупва с пръсти крака си. Не искам да говорим, не зная има ли смисъл да чуя какво има да ми каже сега, когато и двамата сме изнервени.

Но той изрича само:

- Може ли да те целуна?

- Да - въздъхвам облекчено.

Навежда се, докосва бузата ми и ме целува много нежно.

Поне знае как да ми оправи настроението.

- Не се сетих за Маркъс, а трябваше - казвам.

- Е, всичко вече свърши- свива рамене той.

Зная, че не е свършило. Сътвореното от Маркъс зло е твърде голямо. Но решавам да не задълбавам в темата.

- Как е дневникът? - пита.

- Засега само спомени от времето й тук. Но става интересно.

- Добре, ще те оставя да четеш.

Усмихва се, но виждам, че продължава да е изтощен, разстроен. Не правя опит да го спра. Сякаш всеки от нас оставя другия на собствената му тъга. Той - да се опита да преодолее истината за гените си и да превъзмогне каквито надежди е имал за присъдата на Маркъс. А аз... загубата на родителите си.

Почуквам екрана и продължавам да чета.

Вдигам вежди. Сега пък пише на Дейвид?

Прочитам го пак и пак. Ето защо утре с Андрю заедно ще изберем Аскетите.

Слагам ръка на устата си, усмихвам се, облягам глава на стената и оставям сълзите да текат спокойно и тихо, без да се опитвам да ги спра.

Обичали са се. Моите родители наистина са се обичали. Достатъчно, за да загърбят планове и касти. Достатъчно, за да въстанат срещу максимата „Кастата над кръвта!“. Не, при тях е било както трябва да бъде - любовта над всичко.

Изключвам екрана, не искам да чета нищо, което да развали това приятно усещане -сякаш съм се отпуснала върху водата и тя ме носи леко и спокойно.

Знам, че е странно, но вместо тъга, изпитвам радост. Радост, че си върнах майка си. Парченце по парченце, дума по дума, ред по ред.