Предани

25. Тобиас

Трис и аз се срещаме с Нита във фоайето на хотела малко след полунощ. Тя стои сред големите саксии с растенията, чиито разлистени цветове ми напомнят на опитомено хищно същество. Когато вижда Трис, чертите на Нита се изопват, сякаш някой е набутал горчиво лекарство в устата й.

- Обеща да не й казваш! Нали уж щеше да я пазиш?

- Промених решението си - казвам спокойно.

Трис се изсмива грубо:

- Това ли е измислила да ти каже? Че ако не ми споделиш, ще ме защитиш по-добре? Браво! Отлична манипулация.

Поглеждам я учудено. Не ми бе минало през ума, че Нита иска да ме манипулира. И сега мисълта, че това може да се окаже вярно, ме смущава. Обикновено успявам да разбера скритите мотиви в действията на хората и дори съм склонен да си въобразявам такива, когато действат искрено. Но толкова искам да я закрилям, особено след като едва не я загубих, че дори и не обмислих думите на Нита.

Или може би съм свикнал да лъжа, вместо да казвам трудните неща?

- Не беше манипулация, а истина - отговаря Нита, но по-спокойно. Вече не изглежда гневна, а само уморена. Ръката и се плъзва по лицето и после по косата, сякаш да я изглади. Не минава в настъпление, не се оправда. Може би в крайна сметка е искрена. -Ще те арестуват само за това, че знаеш тези неща и не си съобщила. Затова си мислех, че ще е по-добре наистина да не знаеш и да си спестим всички неприятни последствия.

- Е, вече е късно. Трис идва с нас. Проблем ли е?

- По-добре и двамата да дойдете, отколкото нито единия. Усещам, че е ултиматум -казва и завърта очи с досада. - Да вървим.

Тръгваме по тихите коридори към лабораториите. Никой не обелва дума. Цялото ми съзнание е концентрирано върху скърцането на подметките ми по пода, върху всеки глас, който долавям някъде в далечината, върху всеки шум от затваряща се врата. Имам чувството, че вършим нещо забранено, макар че не е така. Засега.

Нита спира пред входа към лабораториите и вади картата си. Минаваме покрай стаята за генна терапия, където видях за първи път генетичния си код. Продължаваме още по-навътре. Никога не съм стигал толкова дълбоко в комплекса. Тук е мрачно и неприветливо, туфи прах танцуват под стъпките ни.

Достигаме до друга врата, която Нита отваря с рамо и влизаме в нещо като склад. По стените са наредени сиви метални шкафове с чекмеджета. Всяко е обозначено с номер, написан с химикал върху залепено парче хартия. Мастилото е избеляло с времето. В средата на стаята има маса с компютър и микроскоп. Зад компютъра седи млад мъж с руса пригладена назад коса.

- Тобиас, Трис, това е приятелят ми Реги - казва Нита. - Той също е генетично увреден.

- Радвам се да се запознаем - усмихва се широко той, става и се здрависва първо с Трис, после и с мен.

- Нека първо им покажем слайдовете - предлага Нита.

Реги чуква монитора на компютъра и ни подканва да се приближим.

- Няма да ви ухапе - казва.

С Трис се споглеждаме, заставаме зад него и се взираме в монитора. Започват едно след друго да изникват изображения - черно-бели снимки, които изглеждат смачкани и изкривени, очевидно са много стари. След няколко секунди разбирам, че някой е снимал страданието: деца с изкривени глави и огромни изпъкнали очи, канавки, в които лежат стотици трупове, огромни горящи купчини книги...

Снимките се движат толкова бързо, като страници на книга, оставена на волята на вятъра, че получавам единствено общо впечатление от ужасите. Отклонявам очи, неспособен да гледам това повече. Всичко в мен заглъхва.

Поглеждам към Трис. Лицето и е като застинала вода. Сякаш това, което вижда, не е в състояние да накара водата да се развълнува. В един момент долната и устна потреперва, но тя веднага я прехапва, за да прикрие ужаса си.

- Погледнете тези оръжия - казва Реги и слага на пауза една от снимките. На нея има мъж в униформа, който държи пушка. - Те са ужасно стари. По време на Чистата война са се използвали много по-модерни и усъвършенствани оръжия. Дори Бюрото не може да отрече това. Тези снимки трябва да са направени по време на война, избухнала много преди Чистата и предизвикана от хора с чисти гени.

- Как можеш да скриеш война? - питам.

- Хората живеят в изолация, гладуват - казва Нита много тихо. - Знаят само това, на което ги учат. Виждат само тази информация, която им се подава. И кой контролира това? Правителството.

- Добре, ясно. - Трис отметва глава назад. Говори бързо, нервно. - Значи ни лъжат за вашата... нашата история. Това не означава непременно, че са врагове, а може би, че са незапознати с историята на човечеството хора, които искат да направят света по-добър. Чрез нови технологии.

Нита и Реги се споглеждат.

- Там е работата, че използват тези технологии, за да нараняват хора - казва Нита.

Тя слага ръце на масата и се обляга напред към нас. Отново виждам как революционната сила в нея взема превес над старателната лаборантка с увредени гени.

- Когато Аскетите искаха да разкрият голямата истина за света по-рано, отколкото трябваше - изрича бавно тя, - и когато Джанийн реши да спре това, Бюрото с огромна охота и даде най-съвременния серум на симулацията. Същия, който зароби мозъците на Безстрашните и под чието влияние те атакуваха и унищожиха Аскетите.

Трябва ми време да осъзная думите й.

- Това не е вярно - отвръщам. - Джанийн ми спомена, че най-много Дивергенти има сред Аскетите. В тази каста генетично чистите са били най-много, а ти самата твърдиш, че Бюрото цени живота им. Защо тогава да помага на Джанийн да ги избива?

- Джанийн не беше права - обажда се Трис сякаш в транс. - И Евелин го каза. Най-много Дивергенти има сред безкастовите, а не сред Аскетите.

Обръщам се към Нита.

- Все пак не виждам защо им е да рискуват живота на толкова много Дивергенти? Не,

трябва ми доказателство за такова твърдение.

- Че нали затова дойдохме - заявява Нита и включва лампите над металните шкафове. После с бърза крачка тръгва към стената вляво. - Отне ми много време да получа достъп до това помещение, и още повече, за да възприема това, което видях. Помогна ми един генетично чист... симпатизант.

Навежда се, отваря едно от долните чекмеджета и вади шише с оранжева течност.

- Познато ли ти е? - пита, без да откъсва очи от мен.

Опитвам си да си спомня инжекцията, която ми биха преди началото на симулацията. Беше към края на инициацията на Трис. Макс, точно той ми я би. Във врата, където десетки пъти преди това си бях инжектирал серума на Безстрашните. Точно преди да ми забие иглата, светлината падна върху стъклената епруветка. И течността в нея бе оранжева. Същото оранжево като това, което държи Нита.

- Цветът е същият. И какво от това? - казвам.

Нита занася шишето до микроскопа, Реги взема едно стъкълце от таблата до компютъра, потапя капкомер и отмерва две капки. След това покрива стъкълцето с двете оранжеви капки с друго стъкълце, за да не тече, и го слага под микроскопа. Действа бавно, внимателно, но много уверено. Това са движенията на човек, който е извършвал тази процедура хиляди пъти.

След това сяда зад компютъра, докосва екрана и отваря програма на име „МикроСкан“.

- Информацията е достъпна за всеки, който умее да използва уредите и, естествено, знае паролата, която симпатизантът ни бе така добър да ми даде - обяснява Нита. - С други думи, не е чак толкова трудно да получиш достъп, но никой не се е сещал да разгледа всичко чак толкова внимателно. Увредените нямат достъп до пароли. Никой не предполага, че знаем за това. Този склад се използва за неуспешни експерименти, стари разработки и всякакви уж безполезни неща.

Тя поглежда през микроскопа и наглася фокуса.

- Хайде, давай.

Реги натиска някакво копче и на монитора под името на програмата се появяват няколко параграфа с описание. Той посочва параграфа в средата на екрана и аз започвам да чета на глас:

- Серум за симулации V4.2. Координира действията на голяма група обекти. Предава сигнали на големи разстояния. Халюциногенът от оригиналната формула не влиза в състава на субстанцията - симулираната реалност се създава от програмист.

Това е.

Това е серумът на симулацията от атаката.

- Сега нека те попитам защо Бюрото има това вещество, ако то не е плод на негова разработка? - казва Нита. - Те въведоха серумите в експериментите, но после ги оставиха на хората вътре да ги доразвиват. Ако Джанийн е разработила този серум, те нямаше да и го откраднат. Напротив! Щяха да гледат как го прилага и как го усъвършенства. За да е тук, значи е направен от тях.

Не мога да откъсна очи от осветеното стъкълце и двете оранжеви капки под микроскопа. Издишвам на пресекулки.

- Защо? - пита Трис задавено, сякаш някой й е спрял кислорода.

- Аскетите искаха да разкрият истината на всеки в града. И видя какво стана, когато това се случи. Евелин се превърна в диктатор, безкастовите смазват останалите и съм повече от сигурна, че верните на кастите ще въстанат. Това ще се случи рано или късно и ще загинат много хора. Разкриването на истината подлага експеримента на риск, няма спор в това -продължава Нита. - Преди няколко месеца, когато Аскетите бяха на ръба да предизвикат разрушения и да доведат града до нестабилност, Бюрото вероятно е решило, че е по-добре да се лишат от тях, дори и с цената на живота на Дивергентите им, отколкото от целия град, което би било много по-голяма загуба. По-добре да жертват живота на Аскетите, отколкото целия експеримент. Затова се свързаха с човек, който би се съгласил с тях - с Джанийн Матюс.

Думите й ме обграждат и потъват в мен.

Слагам длани на масата, за да поема хлад от нея. Ръцете ми горят. Виждам изкривеното си отражение върху металния плот. Да, мразех баща си през по-голямата част от живота си, но никога не съм мразил Аскетите. Тяхното спокойствие, общността им, установеният ред - това за мен са хубави неща. Сега повечето от тези мили и раздаващи се хора са мъртви. Убити по зверски начин от Безстрашните, под командата на Джанийн, с цялата мощ на Бюрото зад гърба й.

Майката и бащата на Трис са сред загиналите.

Трис стои неподвижна, отпуснатите й ръце са почервенели от бушуващата кръв.

- Това е проблемът, тяхната сляпа отдаденост на тези експерименти - продължава Нита. Думите и сякаш се плъзгат в малкото останало място в мозъка ми. - Бюрото ги цени много повече, отколкото цени живота на генетично увредените. Това е очевидно. А сега нещата ще станат дори по-зле.

- По-зле? - повторям като ехо. - Как могат да станат по-зле от избиването на почти всички Аскети? Как?

- Правителството заплашва от повече от година, че ще затвори експериментите -отвръща Нита. - Те се провалят, защото общностите не могат да живеят в хармония, но Дейвид винаги намира начин да връща мира в градове в последния момент. И ако нещо се обърка в Чикаго, той отново ще се справи. Готов е да затрие всичко, да пренастрои паметта на хората и да започне от нулата.

- Да пренастрои паметта им?

- Естествено, със серума на Аскетите. Реално той не е техен, а на Бюрото, но да, да пренастрои паметта на хората. Всеки мъж, жена, дете... всички ще трябва да започнат отначало. Цели животи - заличени - казва ядосано Нита. - Против волята на хората. И защо? За да се разреши някакъв несъществуващ генетичен проблем. Тези хора са достатъчно силни, за да го направят, а никой не бива да притежава такава сила.

Спомням си какво си помислих, след като Йохана ни каза, че Миротворците имат за задача да инжектират серума на Аскетите на всеки, който премине границата. Когато отнемеш спомените на един човек, реално отнемаш живота му!

От този миг не ме интересува какъв е планът на Нита, стига в него да е залегнала една основна за мен точка: унищожаването на Бюрото. От всичко, което научих през последните няколко дни за това място, не виждам нито една основателна причина то да продължи да съществува.

- Какъв е планът? - пита Трис с равен глас.

- Ще пусна приятелите си от покрайнините до тунела. Тобиас, ти трябва да изключиш охранителната система, докато те наближават. Техниката е подобна на тази в контролната зала на Безстрашните, така че няма да имаш проблем. Рафи, Мери и аз ще влезем в лабораторията за оръжия и ще откраднем серума на паметта, за да не могат да го ползват. Реги ни помага тайно и ще отвори тунела в деня на атаката.

- Какво ще правиш с този серум? - питам.

- Ще го унищожа - казва спокойно тя.

Чувствам се странно празен като спаднал балон. Не знам как съм си представял този неин план, но моят не е такъв. Това е твърде малко, едно нищо срещу отговорните за симулационната атака, срещу хората, които ми казаха, че има нещо сбъркано в мен, в самия ми генетичен код.

- И това е всичко, което мислиш да направиш? - пита Трис, най-сетне откъсва поглед от микроскопа и присвива очи срещу Нита. - Знаеш, че Бюрото е отговорно за смъртта на стотици и планираш да... да им вземеш серума?

- Не си спомням да съм те канила да критикуваш плана ми.

- Не критикувам, а ти казвам, че не ти вярвам. Мразиш тези хора, личи от начина, по който говориш за тях. Каквото и да си замислила, ще е много по-лошо от открадването на един серум.

- Серумът на паметта е тяхното оръжие да поддържат експериментите. Той им дава силата да контролират всичко в града ви и аз искам да им го отнема. Засега това ми стига. - Нита говори бавно и ясно, дори нежно, както се обяснява на глупаво дете. - Не съм казала, че това е всичко, което възнамерявам да направя. Невинаги е разумно да се удря с все сила при всяка една отворила се възможност. Това е маратонно бягане, а не спринт.

Трис поклаща глава.

- Тобиас, ще участваш ли? - пита Нита.

Отмествам очи от скованото тяло на Трис към Нита. Изглежда спокойна, готова. Не разбирам какво нередно и лъжливо вижда Трис. И точно когато отварям уста да кажа „не“, усещам, че ако откажа, ще се пръсна отвътре. Трябва да направя нещо. Дори и да е дребно и незначително. Не проумявам как Трис не изпитва същата потребност.

- Да - казвам. Трис се обръща към мен и ме поглежда с разширени от изненада очи. -Мога да изключа охранителната система, но ще ми трябва малко от серума на Миротворците. Можеш ли да ми набавиш?

- Мога - усмихва се Нита. - Ще ти съобщя кога и как ще стане. Хайде, Реги, нека ги оставим да... си поговорят.

Реги ни кимва и двамата излизат, затваряйки внимателно вратата, за да не издаде звук.

Трис се обръща към мен, скръстила ръце като решетки пред тялото си, сякаш за да ме задържи настрана.

- Не мога да повярвам, че го направи! - казва тя. - Тя лъже! Не виждаш ли?

- Какво да виждам? Нещо, което не е така? Знам кога ме лъжат, усещам точно толкова добре, колкото и ти. А в тази ситуация мисля, че преценката ти не е обективна. Може би е повлияна от ревност.

- Не съм ревнива! Просто съм умна! Тя е планирала нещо много по-голямо и не ти казва какво. На твое място бих стояла настрана от хора, които ме лъжат за нещо, в което искат да взема участие.

- Е, ти не си на мое място, не си и мен - тръсвам глава. - За Бога, Трис! Тези хора са

убили родителите ти! И ще седиш и няма да направиш нищо?

- Не съм казала, че няма да направя нищо - отвръща троснато тя. - Но не искам да се хващам за първия план, който ми подхвърлят.

- Знаеш ли, доведох те тук, защото исках да съм честен с теб, а не за да правиш заядливи забележки, да критикуваш и да ми даваш заповеди!

- Помниш ли последния път, когато не се довери на „заядливите ми забележки“? -казва тя студено. - И после кой се оказа прав? Аз. Бях права, че видеото на Едит Прайър ще промени всичко. Бях права за Евелин. Сега съм права и за това.

- Да, ти винаги си права. Беше ли права, когато се хвърляше в опасни ситуации, без никой да ти пази гърба, без оръжие? Беше ли права да ме излъжеш и посред нощ с бодри стъпки да отидеш към собствената си смърт в централата на Ерудитите? Или Питър? Беше ли права за него?

- Не ми хвърляй тези неща в лицето - размахва пръст пред мен, а аз се чувствам като дете, на което му се карат за някоя беля. - Никога не съм твърдяла, че съм перфектна. А ти... ти не можеш да проумееш нищо заради постоянното си отчаяние. Тръгна с Евелин, защото отчаяно се нуждаеше от родител, а сега се захващаш с това, защото отчаяно искаш да си докажеш, че не си увреден...

Думата ме пробожда.

- Не съм увреден - отвръщам тихо. - Не мога да повярвам, че имаш толкова малко вяра в мен, че се опитваш да ми кажеш, че не трябва да вярвам в себе си. - Поклащам глава отрицателно. - Нямам нужда от твоето разрешение.

Насочвам се към вратата и когато хващам бравата, Трис казва:

- Тръгваш само и само последната дума да е твоята. Много зряло, няма що!

- Също много зряло е да се съмняваш в някоя жена, само защото е хубава -отговарям. - Предполагам, че с това изравняваме резултата.

Излизам.

Не съм отчаяно дете, което раздава доверие наляво-надясно. Не съм увреден.