Предани

51. Тобиас

Евелин избърсва сълзите си. Стоим рамо до рамо до прозореца и гледаме снежната виелица. Снежинките се трупат на перваза.

Отново усещам ръцете си. Докато гледам света навън и посипалия се по него сняг, имам чувството, че всичко е започнало отначало и този път ще бъде по-добре.

- Мисля, че мога да се свържа с Маркъс по радиото и да се опитаме да преговаряме за мирно разрешение - казва Евелин. - Ще ме чуе. Би бил голям глупак, ако откаже да ме изслуша.

- Преди да направиш това, имам едно обещание, което трябва да изпълня - казвам и докосвам рамото й. Очаквах напрежение в усмивката й, но не виждам такова.

Жегва ме вина. Не бях дошъл да я моля да се отказва от всичко, което е постигнала, само за да си върне мен. Но пък и не бях тръгнал с идеята изобщо да и предлагам избор. Мисля, че Трис е права - когато трябва да избираш между два лоши варианта, избираш този, който би спасил хората, които обичаш. С този серум нямаше да спася Евелин, щях да я унищожа.

Питър се е облегнал на стената и чака. Вдига глава към мен, когато го доближавам, а тъмната му и мокра от снега коса е залепнала за челото.

- Даде ли й серума? - пита.

- Не.

- Не вярвах, че ще имаш смелостта да го направиш.

- Не става дума за смелост. Знаеш ли... Няма значение. - Тръсвам глава и вадя серума на паметта. - Все още ли не си променил решението си?

Той кимва.

- Но ти можеш и сам да свършиш тази работа - казвам. - Да се научиш как да вземаш правилни решения, как да направиш живота си по-добър. Не ти е нужно това.

- Да, мога, но и двамата знаем, че няма да го направя.

Да, знам. Знам, че промяната е нещо много трудно, става бавно и отнема много дни да се отдалечиш от миналото си. Той се страхува, че няма да има упоритостта, просто ще пропилее тези дни и накрая ще стане по-лош и отсега. Познавам и разбирам това чувство - страха от себе си.

Карам го да седне и го питам какво иска да му разкажа за самия него, след като спомените му изчезнат като дим. Той просто поклаща глава отрицателно. Нищо. Не иска да съхрани нищо.

Взема ампулата с трепереща ръка и я разчупва решително. Течността се разклаща, блъска се по ръба, сякаш иска да избяга. Той я вдига до носа си и помирисва.

- Колко да изпия? - пита. Струва ми се, че чувам как зъбите му тракат.

- Мисля, че няма никакво значение.

- Добре. Ами... хайде тогава. - И вдига шишенцето с блещукащата течност, сякаш за да ми каже „Наздраве!“.

Когато я опиря до устните си, му казвам:

- Бъди смел.

Той преглъща.

И след това гледам как Питър изчезва.

Въздухът навън мирише на лед.

- Ей, Питър! - викам след него. Виждам дъха си.

Питър стои до входа на централата на Ерудитите и се оглежда напълно объркан. При звука на името си, което му казах поне десет пъти, откакто изпи серума, той вдига вежди и сочи към себе си. Матю ни беше предупредил, че след като изпият серума, хората губят ориентация за известно време, но не беше споменавал, че оглупяват.

- Да, ти си Питър! - въздъхвам. - За единайсети път! Хайде, трябва да тръгваме!

Мислех си, че дори и след като изпие серума, ще виждам в него момчето, което извади окото на Едуард и което едва не уби приятелката ми. Че ще си спомням всички злини, които бе извършил, откакто го познавам. Но осъзнавам по-лесно, отколкото очаквах, че той вече няма никаква идея кой е. Очите му отново имат онзи учуден и невинен вид, но този път им вярвам.

С Евелин вървим един до друг, а Питър се мотае зад нас. Снегът вече не вали, но е натрупал достатъчно, за да скърца под обувките ни.

Вървим към парка Милениум, където статуята на мамута грее окъпана в лунна светлина. После се спускаме по стълбите надолу и докато слизаме, Евелин ме хваща под ръка, за да не падне. Споглеждаме се. Дали е така изплашена да се изправи лице в лице с баща ми, както аз? Дали е така изплашена всеки път?

Долу има пристройка с два стъклени блока, всеки от които е поне три пъти по-висок от мен. С Маркъс и Йохана сме се разбрали да се видим тук въоръжени.

Вече са пристигнали. Йохана не държи пистолет, но за сметка на това Маркъс е насочил своя право към Евелин. Аз вдигам пистолета, който тя ми даде, и също го насочвам към него. За всеки случай. Гледам кривия му нос и очертанията на черепа му под късо подстриганата коса.

- Тобиас! - възкликва Йохана. Облечена е в цветовете на Миротворците и червеното й сако е посипано с бели снежинки. - Какво правиш тук?

- Опитвам се да ви спра да се изпоизбиете - казвам. - Учудвам се, че имаш пистолет в себе си - отбелязвам и посочвам с глава към джоба □, където виждам контурите на оръжието.

- Понякога се налага да вземеш трудни решения, за да запазиш мира. Мисля, че няма да възразиш срещу този принцип - казва тя.

- Не сме дошли да си бъбрим - обажда се Маркъс. - Искала си да говорим за мирен договор - обръща се към Евелин.

Последните няколко седмици са му отнели нещо. Личи си по огънатите надолу ъгли на устата му, по синьочерните кръгове под очите му. Виждам собствените си очи на лицето му и се сещам за момента в моята зона на страха, когато от огледалото ме гледаше той. Спомням си колко уплашен бях, докато наблюдавах как кожата му се плъзга по тялото ми като обрив. Все още се страхувам, че мога да стана като него, дори сега, когато майка ми стои до мен и сме се изправили заедно срещу заплахата, както винаги съм си мечтал, още откакто бях дете.

- Да - казва Евелин. - Трябва да се споразумеем по няколко въпроса. Мисля, че предложението ми е разумно. Ако се съгласиш с условията ми, ще отстъпя и ще ви предам всички оръжия, освен тези, които хората ми използват за самозащита. Ще напусна града и няма да се върна.

Маркъс се разсмива. Не съм сигурен дали е присмех, или недоверие, защото той е и арогантен, и крайно подозрителен.

- Остави я да довърши - казва Йохана тихо и пъха ръце в ръкавите си.

- В замяна - продължава Евелин, - няма да нападате и няма да настоявате да контролирате града сами. Ще позволите на тези, които искат да излязат от града и да търсят живот другаде, да си идат. Ще позволите на тези, които искат да останат, да гласуват за нови лидери и за нова социална система. И най-важното ми условие е ти, Маркъс, да не си сред кандидатите за лидери.

Последното условие за мир е единственото, продиктувано от лични мотиви. Тя ми каза, че няма да може да понесе мисълта, че Маркъс ще подлъже хората да го следват, и аз не й възразих.

Йохана вдига вежди. Забелязвам, че е прибрала косата си плътно назад и белегът, който разсича половината и лице, е открит. Така изглежда много по-добре - силна, готова да покаже коя е и каква е, а не да се крие зад перде от коса.

- Не става - казва Маркъс. - Аз съм водачът на тези хора.

- Маркъс! - опитва се да го прекъсне Йохана.

- Не си ти тази, която ще решава дали имам право да ги ръководя - продължава той и напълно пренебрегва Йохана, - или не, защото ми имаш зъб, Евелин.

- Моля? - повишава глас Йохана. - Това, което ни се предлага, е толкова хубаво, че чак не ми се вярва. Постигаме всичко, за което се борим, без насилие! Как можеш изобщо да се колебаеш?

- Мога, защото аз съм истинският водач на тези хора - заявява Маркъс. - Аз съм лидерът на Преданите, аз съм...

- Не, не си - прекъсва го Йохана съвсем спокойно. - Аз съм лидерът на Преданите. И ти ще се съгласиш с тези условия, защото в противен случай ще кажа на хората, че си имал шанса да разрешиш проблемите без кръвопролития, но си отказал, защото не си пожелал да преглътнеш гордостта си.

Маската му пада и разкрива зловещото му лице. Но дори той не може да спори с Йохана, чието спокойствие и премерено поднесена заплаха го нокаутират. Тръсва глава и прекратява съпротивата.

- Приемам условията - казва Йохана, пристъпва напред с протегната ръка и снегът изскърцва под краката й.

Евелин сваля ръкавицата си, пръст по пръст, протяга ръка към Йохана и двете скрепяват мира.

- Утре сутринта ще съберем хората и ще им кажем новия план. Можеш ли да ни гарантираш, че никой няма да ни нападне? - пита Йохана.

- Ще направя всичко по силите си - обещава Евелин.

Поглеждам часовника си. Минал е час, откакто се разделихме с Амар и Кристина. Вероятно Амар се е досетил, че серумът на паметта не е бил пуснат. Или пък не се е досетил. Каквото е да е станало с тях, трябва да свърша това, за което дойдох - да намеря Зийк и майка му и да им кажа за Юрая.

- Трябва да тръгвам - обръщам се към Евелин. - Трябва да се погрижа за още нещо. Утре следобед ще те взема от стената.

- Звучи добре - отговаря тя и потърква ръката ми, сякаш да ме сгрее, така, както правеше, когато бях дете и ми станеше студено.

- Ти няма да се върнеш, така ли? - пита Йохана. - Открил си живот за себе си навън?

- Да. Късмет тук. Хората навън... се опитват да затворят града. Трябва да сте готови да ги посрещнете и да не им се давате.

- Убедена съм, че можем да преговаряме с тях - усмихва се тя.

Подава ми ръка и се сбогуваме. Чувствам очите на Маркъс върху тялото си като непосилна тежест, която заплашва да ме смачка. Насилвам се да го погледна.

- Сбогом - казвам. От сърце.

Хана, майката на Зийк, е толкова дребничка, че когато седи на стола, краката и едва докосват пода. Облечена е в опърпан черен халат и е по пантофи, но изражението □, скръстените ръце и вдигнатите вежди и придават такова достойнство, че имам чувството, че седя пред световен лидер. Поглеждам Зийк, който разтрива очи с юмруци, за да се разбуди.

Амар и Кристина ги бяха намерили не сред останалите бунтовници около небостъргача Ханкок, а в дома им, над централата на Безстрашните. Открих ги само защото Кристина се беше сетила да ми остави бележка на камиона със спуканите гуми. Питър ме чакаше в новия камион, който Евелин ни даде, за да се приберем до Бюрото.

- Много съжалявам - казвам. - Не знам откъде да започна.

- Може да започнеш с най-лошото - отговаря Хана. - Като например да ми кажеш какво точно се случи със сина ми.

- Беше ранен по време на атака. Имаше експлозия и той се оказа прекалено близо.

- Господи! - Зийк започва да се клати напред-назад, сякаш иска да избяга от реалността.

Но Хана само свежда глава и скрива лицето си от мен.

В хола мирише на лук и чесън - вероятно са готвили за вечеря. Облягам рамо на бялата стена до вратата. До главата ми е закачена снимка на семейството - Зийк е едва проходил, Юрая е още бебе и двамата седят в скута на майка си. Баща им има пиърсинг на носа, на устната и на ухото, но широката му заразителна усмивка и тъмната му кожа са ми познати, защото ги е предал и на двамата си синове.

- Оттогава е в кома - продължавам. - И...

- И няма да се събуди - довършва Хана с неестествен глас. Като опънат ластик. -Това дойде да ни кажеш, нали?

- Да, дойдох да ви взема. Трябва да ви закарам, за да решите от негово име.

- Да решим? - пита Зийк. - Искаш да кажеш да решим дали да го изключим от системите, или не?

- Зийк - прекъсва го майка му и тръсва глава. Той се свлича обратно на дивана и потъва във възглавниците.

- Разбира се, че не искаме да го поддържаме жив по този начин - казва Хана. - Той би пожелал да продължи напред. Но искаме да го видим.

- Разбира се - кимвам. - Но имам да ви казвам и още нещо. Онази атака... беше нещо като бунт. Участваха хора от мястото, където сме сега. Аз също се включих.

Свеждам глава и забивам поглед в пукнатината точно пред обувките ми. Подът е натрупал слоеве прах. Чакам някаква реакция, но те посрещат думите ми с гробовна тишина.

- Не направих това, за което ме помоли - обръщам се към Зийк. - Не се грижих достатъчно за него, не и така, както трябваше да го направя. Съжалявам.

Престрашавам се да го погледна, а той седи неподвижно, вперил очи в празната ваза на масичката за кафе. Нарисуваните по нея рози са избелели.

- Ще ни трябва време да проумеем това, което ни съобщи - казва Хана. Прочиства гърлото си, но гласът й продължава да трепери.

- Много искам да ви дам това време, но трябва да тръгваме обратно, и то веднага -казвам.

- Добре - кимва тя. - Почакай отвън, ще сме готови след пет минути.

Пътят обратно към Бюрото е бавен и тъмен. Луната ту се скрива, ту изплува иззад облаците, а камионът подскача по неравния път. Когато напускаме пределите на града, пак завалява сняг. Големи, ярки снежинки танцуват пред фаровете. Питам се дали Трис в момента ги гледа как се трупат на преспи около неизлетелите самолети. Дали светът и е по-хубав от този, който току-що загърбих, сред хора, които вече не си спомнят какво означава „чисти гени“.

Кристина се навежда и прошепва в ухото ми:

- Значи го направи все пак? Стана ли, както бе решил?

Кимвам. Поглеждам я в огледалото за обратно виждане - заравя усмихнатото си лице в ръцете си. Зная как се чувства - в безопасност. Всички сме в безопасност.

- Успя ли да ваксинираш семейството си? - питам.

- Да. Намерихме ги при Преданите в Ханкок. Но времето, което бяха определили за рестартирането, мина. Значи Трис и Кейлъб са успели да ги спрат.

Хана и Зийк си говорят тихо и се дивят на ужасния, мъртъв свят, през който ги прекарваме. Амар им обяснява основните неща и вместо в пътя, гледа в огледалото за обратно виждане, по-често отколкото ми харесва. Старая се да пренебрегна вълните на паника всеки път, когато той едва не ни забива в улични стълбове и бариери. Опитвам се да се съсредоточа върху снега.

Винаги съм мразел празнотата, която зимата носи, голия пейзаж, скелетоподобния вид на дърветата, рязката разлика между земя и небе. И градът винаги прилича на гробница. Може би тази зима няма да е такава.

Минаваме през загражденията и спираме пред централния вход, където вече няма нито един охранител. Скачаме от камиона, а Зийк хваща майка си за ръка, за да я поддържа през снега. Когато влизаме в сградата на Бюрото, вече съм напълно сигурен, че Кейлъб е успял, защото наоколо няма никого. Това означава, че паметта на всички е изтрита и спомените им са променени.

- Къде са хората? - пита Амар.

Минаваме през изоставения пункт за проверка, без да спираме. Тогава виждам Кара. Лицето и е насинено и някой и е превързал главата, но не това ме притеснява. Очите □.

- Какво има? - питам.

Кара мълчи.

- Къде е Трис? - питам по-настоятелно.

- Съжалявам, Тобиас.

- За какво съжаляваш? - изкрещява Кристина. - Кажи ни какво е станало!

- Трис влезе в лабораторията за оръжия вместо Кейлъб. Успя да се пребори със серума на смъртта и да разпространи серума на паметта, но... беше разстреляна. И не оцеля. Съжалявам.

През повечето време успявам да разбера, когато хората лъжат. И това е лъжа, Трис е жива, очите и греят, бузите и са розови, а мъничкото и тяло е пълно с енергия и сила Чака под меката светлина в градината. Трис е жива, никога не би ме оставила сам, не би отишла в лабораторията за оръжия вместо Кейлъб.

- Не, не - чувам Кристина, която клати глава. - Няма начин. Трябва да е станала някаква грешка.

От очите на Кара потичат сълзи.

И тогава започвам да осъзнавам - разбира се, че би отишла в лабораторията вместо Кейлъб.

Разбира се, би го направила.

Кристина крещи нещо, но гласът и достига до мен притъпен, сякаш съм потопен под вода. Лицето на Кара също става трудно видимо, цветовете на целия свят избледняват.

Способен съм единствено да стоя неподвижно. Да, ако не мърдам, мога да накарам истината да си иде, да си представя, че всичко е наред. Кристина полита напред под тежестта на болката, Кара я улавя и притиска в прегръдката си, а аз само стоя неподвижно.