Предани

23. Тобиас

Тази вечер, когато най-сетне натежалата ми от мисли и въпроси глава докосва възглавницата, усещам нещо да шумоли под бузата ми. Бележка, пъхната в калъфката.

Поглеждам към Трис. Легнала е по гръб с разперени ръце. Кичур коса се е разположил над устата и носа и и нежно се полюшва с всеки неин дъх. Не искам да я будя, но се чувствам неловко да излизам посред нощ, за да се виждам с някакво момиче, без да и кажа. Особено сега, когато се опитваме да бъдем честни един с друг и да не крием нищо. Поглеждам часовника си. Единайсет без десет е.

Нита е само приятел. Можеш да кажеш на Трис и утре. Явно е нещо спешно.

Отметвам одеялото и пъхам крака в обувките си - от няколко дни спя с дрехите. Минавам покрай леглото на Питър, после покрай Юрая и забелязвам, че е пъхнал шише с алкохол под възглавницата си. Издърпвам го с два пръста и го слагам под възглавницата на едно от празните легла. Не се грижа за Юрая, а обещах на брат му!

Излизам в коридора, завързвам връзките на обувките си и си приглаждам косата. Откакто напуснах кастата на Аскетите, спрях да се подстригвам като тях, исках Безстрашните да видят в мое лице един бъдещ лидер. Но в интерес на истината ми липсва ритуалът от онези времена, внимателните движения на ръцете ми по косата, водени повече от допира, отколкото от погледа. Само с едно докосване можех да усетя дали всеки косъм е на мястото си и дали е сресан правилно. Не ми беше нужно огледало. Когато бях дете, баща ми ме подстригваше на горния етаж на къщата ни. Никога не внимаваше с бръснача и винаги остъргваше врата ми или порязваше ухото ми. Но пък никога не го чух се оплаква, че се налага да ме подстригва. Е, и това е нещо... предполагам.

Нита ме чака и потропва нервно с крак. Облечена е в бяла тениска с къси ръкави. Косата й е прибрана на опашка. Опитва се да се усмихне, но очите й остават сериозни.

- Изглеждаш притеснена - казвам.

- Защото съм притеснена - отвръща тя. - Хайде, искам да ти покажа едно място.

Повежда ме по някакви тъмни коридори. Няма никой. От време на време виждаме по

някой портиер или служител на охраната. Всички познават Нита и и махат за поздрав. Тя върви с пъхнати в джобовете ръце и всеки път, когато очите ни се срещат, веднага поглежда встрани.

Минаваме през врата, която се отваря без карта. Стаята зад нея е кръгла и много просторна, а в центъра на тавана и има голям полилей с висящи от него стъкълца. Подът е покрит с полирано тъмно дърво, а стените са облицовани с бронз, който сияе там, където светлината го докосва. На бронзовите панели са издълбани имена, стотици имена.

Нита застава под полилея и разперва ръце, за да посочи цялата стая.

- Това са родословните дървета на хората в Чикаго... Вашите родословни дървета.

Приближавам се до една от стените и започвам да чета имената, търся някое познато.

Най-сетне виждам: Юрая Педрад и Езекил Педрад. До всяко от имената има по едно малко ББ, а до това на Юрая - точка, която изглежда издълбана неотдавна. Може би това е знакът, че е Дивергент.

- Знаеш ли къде е моето родословно дърво? - питам.

Тя прекосява стаята и докосва единия от панелите.

- Поколенията са по майчина линия. Затова според данните на Джанийн Трис е второ поколение - защото майка и не е родом от града. Не знам как Джанийн е разбрала това, но предполагам, че никога няма да узнаем.

Приближавам родословното си дърво предпазливо, макар че не знам от какво се боя -от имената на родителите си, издълбани в един бронзов панел? Виждам вертикална линия, която свързва името на Кристин Джонсън с това на Евелин Джонсън, и една хоризонтална, която свързва Евелин Джонсън с Маркъс Итън. Под техните имена има само едно - Тобиас Итън. Малките букви до моето име са АБ, има и точка, която вероятно трябва да значи, че съм Дивергент, но аз вече знам, че не съм.

- Първата буква е за кастата, от която произхождаш, а втората - за кастата, която си избрал. Мислели са, че като проследяват кастите, ще им е по-лесно да наблюдават движението на гените.

Буквите до името на майка ми: ЕАБк. Предполагам, че Бк означава безкастова.

Буквите до името на баща ми: АА с точка.

Докосвам линията, която ме съединява с родителите ми, после тази, която ги съединява с техните родители и така осем поколения назад, като броя и моето. Тази карта посочва това, което винаги съм знаел - че съм завинаги свързан с тях и с тежкото им наследство, независимо колко далеч бягам.

- Благодаря, че ми показа тези неща - изричам тъжно и уморено, - но не разбирам защо трябваше да се случи в полунощ.

- Мислех, че ще ти е интересно да ги видиш. А има и друго, за което искам да поговорим.

- Още доказателства за ограничените ми способности? - тръсвам глава. - Не, стига ми това, което вече знам.

- Не. Но се радвам, че го каза.

Тя обляга рамо върху името на Евелин. Отдръпвам се, не искам да съм толкова близо до нея, че да виждам светлината в светлокафявите й ириси.

- Снощният ни разговор за генетичните увреждания... всъщност беше тест. Исках да видя как ще реагираш и да се уверя, че мога да ти се доверя - казва тя. - Ако бе приел леко и с доверие това, което заявих за ограниченията на хората с увредени гени, нямаше да ти се доверя.

Тя се плъзва по стената към мен и рамото й покрива името на Маркъс.

- Не съм много въодушевена от етикета, който са ми сложили - „увредена“. Разбираш това, нали?

Спомням си как горчиво изплю обяснението за татуировката на счупено стъкло. Сякаш

беше отрова.

Сърцето ми започва да бие силно, усещам пулса си в гърлото. Разочарование и горчивина изместват спокойствието и усмивката □. Очите и изгубват топлината си. Започвам да се страхувам от нея и от това, което казва, но в същото време съм развълнуван, защото вече няма нужда да се съгласявам, че съм по-малък, отколкото винаги съм вярвал.

- Мисля, че и ти не го приемаш леко - казва тя.

- Не, не го приемам изобщо.

- В тази сграда има много тайни. Една от тях е, че за Бюрото хората с увредени гени са заменими. Друга тайна е, че много от нас няма да седят и да търпят това.

- Заменими? Какво имаш предвид? - питам.

- Престъпленията, извършени срещу хора като нас, са доста сериозни - продължава Нита. - И скрити. Мога да ти покажа доказателства, но това ще стане по-късно. Засега ще ти кажа само, че работим срещу Бюрото, имаме основание да го правим и искаме да се присъединиш към нас.

Присвивам очи.

- Защо? Какво точно искаш от мен?

- Засега само да ти покажа света извън това място.

- И в замяна получаваш... ?

- Твоята защита - казва тя. - Отивам на опасно място и не мога да кажа на никого от Бюрото. Но ти си външен, което значи, че мога да ти се доверя. Освен това знаеш как да се защитаваш. И ако дойдеш с мен, ще ти покажа доказателството, което искаш да видиш.

Тя слага ръка на сърцето си, сякаш за да се закълне. Крайно скептичен съм, но любопитството ми надделява. Не ми е трудно да повярвам, че Бюрото би извършило нещо лошо, защото всяко управление, през което е минал градът ни, е вършило лоши неща, дори това на Аскетите начело с баща ми. Предполагам, че в думите и има истина, но освен това не мога да спра да се надявам, че не съм чак толкова увреден, че имам повече качества от хората с чисти според групата учени гени. Гени, каквито няма да мога да предам на децата си.

Ето защо й се доверявам. Засега.

- Добре - казвам.

- Първо, преди да ти покажа каквото и да е, трябва да обещаеш, че няма да кажеш на никого, дори и на Трис, за това, което ще видиш. Става ли?

- Но на нея може да и се има доверие. - Обещал съм и да не пазя тайни, да И споделям. Не искам да изпадна в ситуация, която изисква от мен да не изпълня обещанието си към нея. - Защо да не знае?

- Не казвам, че не може да и се има доверие. Просто няма тези умения, от които се нуждаем, а и не желаем да рискуваме ничий живот. Бюрото не иска да се организираме и да бъдем единни. Ако твърдо им докажем, че не сме увредени, това би означавало, че всичко, което правят - експериментите, генетичните модификации, - е пълна загуба на време. А никой не иска да чуе, че е пропилял живота си в името на грешната кауза.

Това ми е съвсем ясно - изпитах го на гърба си, когато разбрах, че кастите са изкуствено създадени, система, която има една-единствена цел - да бъдем държани под контрол колкото е възможно по-дълго.

Тя се оттласва от стената и изрича единственото нещо, което би могло да ме убеди да не казвам на Трис:

- Ако и кажеш, ще я лишиш от избора, който аз давам на теб сега. Ще я принудиш да стане конспиратор. Можеш да я защитиш само ако не й кажеш нищо.

Прокарвам пръст по издълбаното на стената име - Тобиас Итън. Това са моите гени, моята каша, моята зла съдба. Защо да дърпам Трис надолу със себе си?

- Добре - отговарям. - Покажи ми.

Гледам как светлинката от фенера и подскача нагоре-надолу с всяка нейна крачка. Изваждаме някакъв сак от килера на чистачите в дъното на коридора - знаела е, че ще дойда, подготвила се е. Слизаме още по-надолу към подземията на сградата, подминаваме мястото, където генетично увредените се събират, и тръгваме по неосветен коридор. По едно време Нита спира, кляка, пъха пръстите си в една дупка в пода, дръпва рязко нагоре и под нас се отваря врата.

- Това е тунел за бягство - обяснява. - Изкопали са го още в самото начало, когато са се заселили тук. За да имат винаги резервен изход при спешен случай.

Нита вади продълговат черен предмет и завърта горната му част. Той започва да излъчва светлина, която грее в червено по кожата □. Пуска го през отвора и той пада няколко метра надолу, оставяйки ивици светлина по клепачите ми. С пристегната около раменете си раница, тя сяда на ръба на дупката и скача.

Знам, че пътят надолу е кратък, но осветеното под нас пространство изглежда доста отдалечено. Сядам и обувките ми изглеждат като черни сенки на фона на червената светлина. Плъзгам се надолу.

- Интересно - обажда се Нита, когато се приземява. Вдигам фенера и тръгваме. Тунелът е тесен и едва позволява да ходим един до друг. Не е и висок, затова вървя приведен. Миризмата е гъста и отвратителна, на плесен и на застоял въздух. - Забравих, че се страхуваш от височини.

- Е, не се страхувам от много други неща - казвам.

- Няма защо да се оправдаваш - усмихва се тя. - Всъщност винаги съм искала да те питам за тези страхове.

Стъпвам в някаква локва и подметките на обувките ми оставят кални следи по мръсния мазен под на тунела.

- Третият ти страх... - продължава тя. - Когато трябваше да застреляш онази жена. Коя беше?

Светлината на Нита угасва и моят фенер става единственият ни водач през тъмния тунел. Старая се да вървя така, че да не докосвам ръката и в тъмното. Не искам да е толкова близо до мен.

- Не беше образ на позната жена. Трябваше да преодолея страха да застрелям човек.

- Страхувал си се да стреляш по хора?

- Не - казвам. - Страхувах се от това, че съм в състояние да убивам с лека ръка. Повярвай ми, там способностите ми са необятни.

Тя млъква, аз също. За първи път изричам тези думи на глас. Едва сега разбирам колко странно звучат. Колко ли младежи на моите години се страхуват, че в тях дреме звяр, готов да убива? Обикновено момчетата имат бащи, които им служат за пример и са тяхно вдъхновение. Повечето деца искат да приличат на родителите си, да бъдат като тях. А аз? Аз потръпвам при мисълта, че може да стана като баща си... или като майка

си.

- Винаги съм се чудила каква би била моята зона на страха. - Казва го толкова тихо, сякаш изрича молитва. - Понякога имам чувството, че нещата, от които човек трябва да се бои, са толкова много. Друг път си казвам, че всъщност не е останало нищо, всички страхове са... изчерпани.

Кимвам, макар че тя не може да ме види, и продължаваме напред. Светлината все така подскача със стъпките ни, обувките ни стържат по пода, вонята на плесен нахлува от другия край на тунела.

След двайсет минути ходене завиваме и усещам как в дробовете ми нахлува студен свеж въздух. Потръпвам и изключвам фенера. Лунната светлина в края на тунела е достатъчна, за да стигнем до изхода.

Той ни извежда сред онази пустош, която прекосихме на път за Бюрото, след като напуснахме града. С разпадащите се сгради и огънатите вплетени едно в друго дървета, чиито корени са пробили настилката. На няколко метра пред нас виждам паркиран стар камион. Каросерията е покрита с овехтял брезент. Нита ритва едната от гумите, вероятно за да я провери, и се качва на предната седалка. Някой е оставил ключовете на таблото. Настанявам се на седалката до нея.

- Чий е камионът? - питам.

- На хората, с които ще се срещнем. Помолих ги да го паркират тук.

- И кои са тези хора?

- Мои приятели.

Как успява да се ориентира през лабиринта от улици пред нас? Не знам, но очевидно е идвала тук и преди. Успява без проблем да заобикаля избуялите корени на дърветата и падналите стълбове, по които някога е минавало електричество. Около светлината на фаровете пробягват животни.

Някакво дългокрако създание с кафяво тяло изскача на улицата пред нас. На височина е на нивото на фаровете. Нита намалява, очевидно не иска да го удари. Ушите му помръдват, а големите кръгли очи ни гледат с любопитство като дете.

- Красива е, нали? - казва тя. - Преди да дойда тук, не бях виждала сърна.

Кимвам. Животното е много елегантно, но колебливо, дори страхливо.

Нита натисна клаксона и сърната освобождава пътя. После увеличаваме скоростта и продължаваме по голямо шосе, което води право към онези релси, по които минах на път за Бюрото. Виждам сградата на щаба, светлините и са единственото ярко нещо сред тази пустош.

Тръгваме на север, далеч от него.

Минава доста време, преди да видя отново светлина. Няколко електрически крушки висят и се клатушкат заканително над една тясна и разбита улица.

- Ще спрем тук - казва Нита, завива и паркира камиона между две тухлени постройки. Изважда ключа и ме поглежда. - Отвори жабката. Казах им да ни дадат някакво оръжие.

Отварям жабката и там над купчина стари хартии и опаковки от какво ли не лежат два ножа.

- Как си с ножовете? - пита тя.

Безстрашните учат послушниците си как да се целят с нож още отпреди промените в инициацията, направени от Макс. Но на мен боравенето с нож никога не ми е харесвало, защото ми се струва, че по-скоро придава кофти привкус на драма, отколкото развива

полезни умения.

- Добре - казвам и се разсмивам. - Никога не ми беше минавало през ума, че това ще ми бъде от полза.

- Е, значи в крайна сметка Безстрашните не са чак толкова глупави, Фор - усмихва се тя и взема по-големия нож. За мен остава малкият.

Докато вървим и въртя дръжката на ножа в ръцете си, изпитвам необичайно напрежение. Прозорците на постройките светят с различна светлина, вероятно от свещи или фенери. В един момент вдигам поглед и виждам дълга коса и взиращи се в мен мрачни очи.

- Тук живеят хора - казвам.

- Това е периферията на покрайнините. На около два часа с кола от тук се намира Милуоки, голям град на север от Чикаго. Да, тук живеят хора. Напоследък не са много тези, които дръзват да напуснат градовете, дори и да им се иска да живеят независимо и да не се подчиняват на правителството. Но тези хора тук са точно такива - искат свобода.

- Защо не искат да се подчиняват на правителството? - питам. Добре знам какво означава да живееш извън влиянието на управляващите. Кастите са ме научили. При нас хората, които не искат да се покорни, са винаги гладни, през зимата умират от студ, а през лятото - от жега. Всеки ден е борба за оцеляване. Не е лесно да избереш такъв живот - освен ако нямаш много сериозна причина да го направиш.

- Защото са генетично увредени - отвръща Нита и ми хвърля поглед. - Генетично увредените хора по закон са равни на чистите, но това е само на хартия, не и на практика. В действителност те са по-бедни, по-лесно е да бъдат обвинени в престъпления, имат много по-малък шанс да си намерят добра работа... за каквото и да се сетиш, все е проблем. И то не отсега, а още от Чистата война насам. На хората в покрайнините им се струва много по-добре да живеят в изолация от обществото, отколкото да се хванат и да решат въпроса отвътре. А аз възнамерявам да направя точно това.

Сещам се за татуировката на гръбнака и - счупеното стъкло. Къде са и я направили? Чудя се коя е причината погледът в очите и да е толкова опасен, думите и - толкова гневни? Какво я е превърнало в революционер?

- И как мислиш да го постигнеш?

- Като отнема властта на Бюрото. Или поне част от нея.

Тясната улица свършва и излизаме на широк път. Някои хора се крият и надзъртат иззад ъглите, други вървят на малки групички в средата на пътя с бутилки в ръце. Всички, които виждам, са млади - явно в покрайнините няма много възрастни хора.

Някой изкрещява, чувам как бутилка се разбива в земята. Хората се събират около двама души, които се бият.

Тръгвам към тях, но Нита ме стисва за ръката и ме повежда към една от сградите.

- Сега не му е времето да се правиш на герой - казва.

Спираме пред стълбите на постройката на ъгъла. До нея стои едър мъж и върти нож в ръка. Когато тръгваме по стълбите, той спира играта с ножа и го прехвърля в другата си ръка, която е покрита от белези.

Ръстът, едрото тяло, ловкостта, белезите, мръсният му вид - всичко това трябва да ме впечатли, но очите му са като тези на сърната - големи, кръгли, любопитни и не съвсем войнствени.

- Тук сме да се видим с Рафи - заговаря Нита. - Ние сме от Бюрото.

- Влезте, но ножовете остават тук - казва мъжът. Гласът му е висок, ясен, съвсем различен от това, което очаквах. При други обстоятелства, в друго време, този човек може би щеше да е един възпитан и галантен млад мъж. Но не е нито възпитан, нито галантен и, предполагам, че дори не знае какво означават тези думи.

Макар аз самият да съм изтръгнал от себе си всичко мекушаво и добродушно и да смятам подобни качества за напълно безполезни, сега се замислям дали, принуден да се изправи срещу собствената си природа, този човек не е лишен от нещо важно.

- Няма начин! - заявява Нита.

- Нита, ти ли си? - пита глас отвътре. Изразителен, музикален глас. Мъжът е нисък и усмихнат до ушите. Идва на прага и се обръща към пазача: - Нали ти казах да ги пуснеш? Хайде, влизайте!

- Здрасти, Рафи - поздравява го Нита с облекчение. - Фор, това е Рафи. Той е много важен човек тук.

- Радвам се да се запознаем - казва той и ни подканя да влизаме.

Стаята е голяма и е осветена от много свещи и фенери. Всички мебели са дървени, а масите са празни, с изключение на една.

В дъното на стаята седи жена и Рафи се разполага на стола до нея. Двамата не си приличат - тя има червена коса и пищни форми, а той е тъмен и много слаб. Въпреки това са като два камъка, издялани от едно и също длето. И очите им - гледат по един и същи начин.

- Оръжията на масата - нарежда Рафи.

Този път Нита се подчинява. Оставя ножа и сяда. Аз правя същото. Жената срещу нас вади пистолет и го слага встрани.

- Кой е тоя? - посочва с глава към мен тя.

- Това е моят сътрудник. Фор.

- Що за име? Фор? - пита тя, но съвсем сериозно. Свикнал съм хората да ми задават този въпрос винаги с известна доза насмешка.

- Такива имена им дават в експерименталните градове - казва Нита. - Означава, че те е страх само от четири неща.

Минава ми през ума, че нарочно ме представя с това име, за да има възможност да спомене откъде съм. Дали така не се опитва да натрупа актив и да ги накара да и вярват? Или може би по този начин ще бъдат по-склонни да ми имат доверие?

- Интересно - отвръща жената и почуква с пръст по масата. - Е, Фор, аз пък съм Мери.

- Мери и Рафи ръководят бунтовническата група на хората с увредени гени в тази част на страната - обяснява Нита.

- Като кажеш „група“, все едно говориш за няколко баби, седнали да си гледат на карти - казва меко Рафи. - Ние сме във всеки град без изключение, освен това имаме и регионални отговорници за Средния запад, Юга и Изтока.

- Няма ли и за по-далечния Запад? - питам.

- Вече не - отвръща тихо Нита. - Теренът е прекалено труден за преминаване, градовете са прекалено отдалечени един от друг и реално след войната е станало невъзможно да се живее. Сега всичко там е диво, няма хора.

- Значи в вярно това, което говорят? - казва Мери. Светлината се отразява в очите и и те заприличват на две кръгли парчета стъкло. - Хората в експерименталните градове наистина не знаят нищо за света навън?

- Разбира се, че е вярно. Защо да им казват? - отговаря Нита.

Изведнъж усещам жестока умора, очите ми натежават. Изтощението ме напада съвсем неочаквано. За краткия си живот съм участвал в прекалено много бунтове. Първо безкастовите, сега пък увредените... явно натам отиват нещата.

- Не че имам нещо против размяната на любезности, но не можем да останем много. Не трябва да отсъстваме дълго, защото ще започне да става подозрително - казва Нита и се обръща към мен. - Фор, можеш ли да огледаш дали всичко навън е наред, искам да поговоря с Мери и Рафи насаме.

Ако бяхме сами, бих я попитал защо не мога да присъствам на разговора им и защо изобщо си е направила труда да ме вкарва тук, като можеше да си остана навън. Може би защото все още не съм се съгласил да и помагам, а и е искала те да ме видят. Не разбирам, но все тая. Затова просто се изправям, вземам си ножа и излизам през вратата, при охраната на Рафи.

Боят е свършил и на земята лежи човек. Останалите са се разотишли. За секунда си помислям, че човекът мърда, но когато се взирам, разбирам, че някой го пребърква. Вече не е човек, а труп.

- Мъртъв? - Думата излиза с въздуха от дробовете ми.

- Аха. Ако не можеш да се защитаваш, няма да оцелееш и една нощ тук.

- Защо хората идват тогава? Защо не се върнат в градовете?

Той не отговаря. Дори решавам, че не е чул въпроса ми. Виждам как мародерът изпразва всичко от джобовете на мъртвия и после се шмугва между сградите. Тогава охранителят на Рафи проговаря:

- Ако умреш тук, някой ще се погрижи за теб. На някой ще му пука, че те няма. На Рафи му пука, както и на останалите лидери. Ако умреш в града, на никой няма да му пука. Ако си генетично увреден, разбира се. Бях свидетел на жестоко убийство. Един чист уби един от нас, но в съда казаха само, че било злополука. Каква глупост!

- Злополука?

- Един вид, че било нещастен случай - чувам гласа на Рафи зад себе си. - Тоест не го класифицират като свирепо убийство, а като... убийство по невнимание. Официално всички сме равни и към нас се отнасят еднакво, нали? Но това не се случва често.

Рафи застава до мен и скръства ръце като владетел, който оглежда царството си и го харесва. Хвърлям поглед към улицата, към проснатото тяло с разперени ръце и изпразнени джобове. И осъзнавам, че красотата, която той вижда, е единствено свободата да се отнасят с теб като с нормален човек, а не като с „увреден“.

Вкусвал съм свободата само веднъж. Когато Евелин избра мен вместо всички безкастови и се опита да ме убеди, че ако напусна кастата си ще бъда свободен и цялостен. Разбира се, това беше лъжа.

- От Чикаго ли си? - пита ме Рафи.

Кимвам, без да отделям очи от тъмната улица.

- Е, сега, като си навън... как ти се струва светът?

- Като цяло същият. Хората са разделени, макар и не от касти, а от други неща. Водят други войни.

Чувам как стъпките на Нита проскърцват по дървените дъски на пода зад мен. Тя

застава с ръце в джобовете и казва на Рафи:

- Благодаря ти, че уреди това. Време е да се прибираме.

Тръгваме по улицата. Обръщам се да го погледна. Рафи стои на входа на вратата и ни маха за довиждане.

Докато вървим към камиона, отново чувам писъци, този път детски. Минавам покрай сподавен плач и си спомням за детството си. Как лежа в леглото си свит от болка и бърша сълзите и носа си в ръкавите си. Майка ми переше маншетите ми на ръка, преди да ги сложи в пералнята и никога не казваше нищо.

Когато стигаме до камиона, съм вцепенен от болката, удавила това място в мъка. Сякаш само тя е останала жива. Не мога да поема нищо повече. Нямам търпение да се върна към Бюрото, към топлината, сигурността, светлината и чувството, че съм защитен.

- Не мога да разбера защо хората идват тук, а не остават в градовете - казвам.

- Само веднъж съм била в неекспериментален град. Има електричество, но е на принципа на ротацията - всяко семейство има ток по определен брой часове на ден. С водата положението е същото. Престъпността е извън контрол и се обяснява винаги с генетичните увреждания на хората. Има полиция, но тя не може да се справи.

- Значи Бюрото се оказва най-доброто място за живеене - казвам.

- По отношение на ресурсите - да - съгласява се Нита. - Но в Бюрото е въведена същата социална система като в градовете, просто е по-трудно да се забележи.

Гледам как покрайнините изчезват в огледалото за обратно виждане. Само онази едва мъждукаща улица с антично улично осветление ги дели от мъртвите сгради на пустошта.

Минаваме покрай мрачни къщи със заковани прозорци. Опитвам се да си ги представя, когато са били светли, чисти, окъпани в светлина... някъде далеч в миналото. Около повечето домове има дворове. Вероятно преди там е никнела зелена трева, някой се е грижел за нея, косил я е. В онези дни в същите тези мрачни прозорци е имало светлина и топлина. Представям си тихия живот на хората, които отдавна са загинали, а с тях - и идилията на времето им.

- За какво точно искаше да говориш с Рафи и Мери? - питам.

- Трябваше да направим уточнения в плана - казва Нита. Светлината от таблото осветява лицето и и забелязвам няколко резки по долната и устна, сякаш я е хапала прекалено дълго и настървено. - Исках да се видят с теб, за да разберат как изглеждат хората от експерименталните касти. Мери имаше подозрения, че такива като вас работят за правителството, което, разбира се, не е вярно. Рафи пък... беше първият човек, който ми показа доказателства, че Бюрото и правителството ни лъжат, че това, което ни казват за нашата история, не е вярно.

Тук тя спира, сякаш за да усетя тежестта на думите и и да успея да ги осмисля, но не ми е нужно време да разбера. През целия си живот съм лъган от нечие правителство, от някой лидер.

- Бюрото разказва за онзи златен век на човечеството преди генетичните манипулации, когато хората били генетично чисти и всички живеели в мир - продължава тя. - Но Рафи ми показа стари снимки от войни преди Чистата.

- Е, и? - питам след кратка пауза.

- Е, и? - повтаря тя скептично. - Ако генетично чистите хора са били в състояние да водят войни, толкова катастрофални като тази, която се смята, че е предизвикана от генетично увредените, тогава какъв е смисълът да се пропилява цялото това време и всички тези средства, за да се коригира нещо, което по принцип е било лошо? Каква е целта на експеримента, освен да се заблуждават хората, че правителството прави нещо по въпроса, че работи за общото благо, без това да е така?

Истината променя всичко. Нали заради нея, за да покаже видеото на Едит Прайър, Трис се жертва да работи с баща ми? Знаела е, че истината, каквато и да е тя, ще промени живота ни, ще промени борбата ни, целите ни. Завинаги. И сега какво - борбата ни е заменена с поредната лъжа. Вместо да насочат усилията си към справянето с престъпността, бедността и глада, тези хора са избрали да се борят срещу генетичните увреждания.

- Защо? Защо се пропиляват толкова много пари за решаване на несъществуващ проблем? - извиквам, без да се опитвам да овладея гнева си.

- Може би хората, които се борят за разрешаване на генетичния проблем, просто са израснали с внушението, че той съществува. Рафи ми показа пропагандата, разпространявана от правителството за последиците от генетичните увреждания - казва Нита. - Но не знам защо е започнало всичко. Имали са си причини, вероятно десетки. Предразсъдъци? Желание за власт? Може би са искали да контролират генетично увредените хора, като не спират да им втълпяват, че нещо не им е наред. А също да господстват и над генетично чистите, като ги учат, че са здрави и пълноценни хора. Такива неща не стават за една нощ. Искат време. И обикновено причината не е само една.

Облягам глава на студения прозорец и затварям очи. Толкова много информация! Не мога да се съсредоточа върху нищо конкретно. Задрямвам от изтощение.

Когато най-сетне се добирам до тунела и до леглото си, слънцето започва да изгрява. Трис спи, а ръката й виси и пръстите й докосват пода.

Сядам срещу нея и за момент наблюдавам отпуснатото и в съня лице. Мисля си за това, което си обещахме в парка Милениум: никакви лъжи. И ако не и кажа за всичко, което чух и видях тази нощ, ще се отвърна от дадената дума. И защо? За да я пазя? Да я защитавам? Заради Нита - момиче, което изобщо не познавам?

Махвам кичури коса от лицето й. Внимавам да не я събудя.

Не, тя не се нуждае от пазене. Достатъчно силна е.