Предани

18. Тобиас

Странно е да се събудиш обграден от хора, които не познаваш добре. Да ги видиш как изглеждат със сънливи очи и с гънки от възглавница по лицата. Да видиш, че Кристина сутрин е весела, че Питър се събужда с перфектно гладка коса, че Кара само сумти, а не говори, и едва завлича спящото си тяло към кафето.

Първото нещо, което правя, е да се изкъпя и да се облека. Дали са ни дрехи, които не са много различни от нашите, само че са с разноцветни. Явно цветовете не означават нищо за хората тук. Пък и защо ли да означават? Обличам черна риза и сини джинси и се опитвам да убедя себе си, че това е нещо съвсем нормално, че се чувствам добре, че се адаптирам.

Тази сутрин е делото срещу баща ми. Все още не съм решил дали да го гледам.

Когато се връщам, Трис е облечена и е седнала като уплашено животно на края на леглото, сякаш е готова всеки миг да скочи на крака. Точно като Евелин.

Взимам една кифличка от таблата със закуска, която някой е донесъл, и сядам срещу нея.

- Добро утро. Рано си станала.

- Да - казва тя и плъзва краката си напред, за да ги мушне между моите. - Зоуи ме намери пред онова голямо нещо, статуята, и ме заведе при Дейвид, който имал да ми показва нещо. - Млъква и вдига малък стъклен екран, който е поставила грижовно на леглото си. Докосва го, той светва и на него се появява документ. - Това е файлът на майка ми. Водила си е дневник, както изглежда. - Започва да се върти, сякаш си търси удобно място. - Не съм го погледнала още.

- Защо не?

- Не знам. - Оставя го на леглото и екранът изгасва веднага. - Мисля, че се страхувам.

Децата на Аскетите не познават добре родителите си, защото те винаги се прикриват и рядко показват нещо от себе си. Не са като другите майки и бащи, които обикновено разговарят с децата си след определена възраст. Вместо това остават скрити зад броните си от сиви дрехи и безкористни постъпки и вярват, че да споделяш, е егоистично. Това не е просто едно надзъртане в душата на майка □. Това е може би единствената истинска и реална представа, която Трис ще получи за Натали Прайър. Коя и каква е била.

Разбирам защо го държи като някакво магическо стъкло, като нещо, което може да изчезне всеки миг. Разбирам защо иска за малко поне да остави тайните неразкрити. Точно така се чувствам и аз преди процеса срещу баща ми. Това стъкълце може да и каже неща, които не иска да знае.

Проследявам очите и - гледа Кейлъб, който с неохота дъвче някаква зърнена храна и се цупи като разглезено дете.

- Ще му го покажеш ли? - питам. Тя не ми отговаря. - По принцип съм против да му

даваш каквото и да е, но в този случай това нещо принадлежи и на двама ви.

- Знам много добре - казва леко раздразнено. - Разбира се, ще му го покажа. Но първо ми се иска да го видя сама.

Не мога да и оспорвам това право. Прекарах почти целия си живот в пазене на всяка информация много близо до себе си, прехвърлях я хиляди пъти през главата си. Импулсът да споделям е нещо съвсем ново, а импулсът да крия е потребност като дишането.

Тя въздъхва, после отчупва едно парченце от кифлата ми. Аз я первам през пръстите:

- Хей, там има цяла табла.

- Значи няма защо да се притесняваш, че ще си взема малко - засмива се тя.

- Добре, няма да споря.

Трис ме хваща за ризата, придърпва ме към себе си и ме целува. Аз мушкам ръка под брадичката и и задържам главата и неподвижна до мен. Тогава забелязвам, че си чопли второ парченце от кифлата и виквам:

- Сериозно, стига! Ще ида да ти взема една кифла. Връщам се след секунда.

Тя пак се засмива.

- Трябва да те питам нещо. Имаш ли нещо против... искаш ли... да ти направят един малък генетичен тест тази сутрин?

„Малък генетичен тест.“ Какъв оксиморон само!

- Защо? - питам. Да ме накарат да си показвам гените е сходно на това да се съблека гол.

- Ами... запознах се с едно момче. Матю. Работи в една от лабораториите тук и каза, че ще му е много интересно да види какъв е генетичният ни материал - обяснява тя. -Пита за теб, защото си имал някаква аномалия.

- Аномалия?

- Според него имаш доста от характеристиките на Дивергентите, но някои ти липсват. Не знам. Попита само от любопитство. Не е нужно да го правиш, ако не искаш.

Въздухът около мен някак се нагорещява и става по-тежък. Вдигам ръка и докосвам врата си, там, където свършва косата ми. След около час Маркъс и Евелин ще са на екрана. Изведнъж разбирам, че няма да имам сили да застана пред мониторите. И макар че никак не ми се иска някакъв непознат да разглежда пъзел от парченца, които определят съществуването и начина ми на живот, казвам:

- Няма проблем, ще дойда.

- Супер! - усмихва се и доволно отчупва още едно парченце от кифлата ми. Малко кичурче коса пада над очите □. Вдигам го внимателно, сякаш ще я нарани. Тя покрива ръката ми с нейната топла силна длан и устните й се извиват в усмивка.

Вратата се отваря и влиза млад мъж със скосени очи и черна коса. Веднага го разпознавам - братът на Тори Джордж Ву. Тя му казваше Джорджи.

Той ми се усмихва закачливо, а аз искам да побягна, да се скрия в някой ъгъл на стаята, да освободя място за скръбта му.

- Сега се връщам от патрул - изговаря задъхано, явно е тичал насам. - Казаха ми, че сестра ми е тръгнала с вас...

С Трис се споглеждаме тревожно. Всички забелязват Джордж и застиват, става тихо. Онова тихо, което почти можеш да чуеш на Аскетско погребение. Дори Питър, който според мен изпитва задоволство от болката и страданието на другите, гледа сякаш не знае къде да се дене, ръцете му ту се пъхат в джобовете, ту се местят на кръста и после пак в джобове. Май не може да ги управлява.

- И... - продължава Джордж. - Защо ме гледате така?

Кара прави крачка напред, за да му съобщи лошата новина, но преценявам, че няма да може да се справи. Ставам.

- Сестра ти тръгна с нас - казвам. - Но ни нападнаха безкастовите и тя... тя не успя да премине.

Тя не успя да премине. Тази фраза не описва толкова много неща от смъртта □. Колко бързо стана всичко, как тялото и удари земята, как всички бягахме без посока и се препъвахме в тревата и храстите. Не се върнах при нея, не. А трябваше да го направя. От всички, които потеглихме в тази група, аз най-добре познавах Тори. Знаех колко силни бяха ръцете □, как здраво и уверено стискаше иглата за татуировки, познавах смеха и -висок и груб, сякаш имаше шкурка вместо гласни струни.

Джордж се олюлява и се обляга на стената, за да не падне.

- Какво?

- Тя даде живота си, за да ни защити - казва Трис удивително нежно. - Без нея никой нямаше да успее да мине.

- Ама тя какво? Тя... мъртва ли е? - Гласът му повяхва. Тялото му се залепва за стената, раменете му се отпускат.

През отворена врата виждам Амар. Върви усмихнат с препечена филийка в ръката, но усмивката му се стопява за секунда. Оставя хляба на масата до вратата.

- Опитах се да те намеря по-рано, за да ти съобщя - казва той.

Предната нощ Амар произнесе името му толкова вяло, сякаш двамата едва се познават. Не знам защо бях останал с грешно впечатление.

Очите на Джордж стават като стъклени. Амар го прегръща, а ръцете на Джордж стискат рамото му, кокалчетата му побеляват от напрежение. Не го чувам да изплаче, може би не го прави, а само иска нещо, за което да се хване. Имам много неясни спомени за мига, в който разбрах... в който повярвах, че майка ми е мъртва. Тогава се чувствах като отделен от всеки и от всичко около мен, сякаш бях на километри от тях, извън тялото си. И онова странно чувство да искаш да преглътнеш, а да не можеш. Не знам как е при другите хора. С мен беше така.

Амар извежда Джордж от стаята. Гледам как бавно се отдалечават по коридора и Амар тихо му говори.

Почти бях забравил, че се съгласих да участвам в генетичния тест, когато на вратата се появява едно момче. Е, не съвсем момче, може би на моите години. Помахва на Трис за здрасти.

- О, това е Матю - казва тя. - Май трябва да тръгваме. - Хваща ме за ръка и ме повежда към вратата. Пропуснал съм забележката □, че Матю не е немощен съсухрен учен. Или тя е пропуснала да го спомене?

„Не ставай глупав!“ - скастрям се наум. Матю протяга ръка.

- Здрасти, радвам се да се запознаем. Аз съм Матю.

- Тобиас - отговарям, защото Фор звучи странно за хората тук. Те не се идентифицират с това колко на брой са страховете им. - И на мен ми е приятно.

- Ами да тръгваме към лабораториите. Натам са - подканва ни той.

Из коридорите има много хора и всички са облечени в тъмносиньо или зелено. Панталоните им стигат до средата на глезените или няколко сантиметра над обувките, в зависимост от височината на човека. Навсякъде из сградата има широки отворени пространства, в които като артерии на сърце се вливат други коридори. Всеки е обозначен с число и буква. Хората вървят напред-назад, някои носят стъклени устройства като това, което бяха дали на Трис.

- Какво означават тези номера? - пита тя. - Само за ориентиране ли са?

- Преди са били изходи към самолетите. Тоест, до всеки номер е имало врата и прикачен проход към съответния самолет, който е трябвало да излети в определена посока. Когато решили да превърнат летището в щаб, махнали столовете, на които пътниците са сядали да чакат полета си. На тяхно място инсталирали лабораторното оборудване, което пък взели от училищата в града. Като цяло, тази част от сградата е една гигантска лаборатория.

- Какво изследвате? Мислех, че само наблюдавате експеримента - казвам и се заглеждам в една тичаща по коридора жена с протегнати напред ръце, в които държи едно от стъклените устройства. Лъчи светлина се изсипват през остъклените тавани и заливат излъсканите плочки. Поглеждам през прозорците - всичко изглежда тихо, спокойно, подредено. Тревата е окосена и подравнена до сантиметър, дърветата се полюшват леко от кроткия вятър. Много е трудно да си представиш, че някъде там хората се избиват заради някакви си увредени гени. А други пък живеят под деспотичното управление на Евелин в града, който напуснахме.

- Част от нас се занимават именно с това - всичко, което се случва в няколкото останали експериментални града трябва да се запише и анализира. Това изисква усилията на доста хора. Но някои търсят други начини да се коригират повредените гени или пък разработват серуми за наша полза, а не за целите на експериментите. Има десетки проекти. Трябва само да ти хрумне добра идея, да събереш екип и да я предложиш на комисията, която се ръководи от Дейвид. Обикновено одобряват всичко, стига да не е прекалено рисковано.

- Да. Няма да се излагат и да поемат някой риск, нали така! - обажда се Трис саркастично.

- Имат си причина да не поемат рискове - казва Матю. - Преди да бъдат въведени кастите и серумите, всички експерименти бяха изложени на постоянна опасност от вътрешни раздори. Серумите помогнаха на хората в експерименталните градове да държат нещата под контрол, най-вече серума на паметта. Е, май сега никой не работи по него, сигурно е в лабораторията за оръжия.

„Лаборатория за оръжия.“ Произнесе го, сякаш думите са чупливи и може да ги строши със зъбите си. Сякаш изрича нещо свято.

- Значи Бюрото ни е дало серумите? - пита Трис.

- Да. И после Ерудитите продължиха да работят по тях, да ги усъвършенстват. Включително брат ти. И за да съм честен, трябва да призная, че много от нашите серуми са изработени на база на вашия опит. Гледахме и се учехме. Само че не направиха много със серума на паметта. Ние го усъвършенствахме и сега това е най-силното ни оръжие.

- Оръжие! - повтаря Трис.

- Е, да. Това е оръжие срещу бунтовниците във всеки град. И ще ти кажа защо - ако изтриеш паметта на един човек, няма нужда да го убиваш, нали? Той просто забравя, че се е бунтувал, забравя и за какво се е бунтувал. Можем да го използваме и срещу бунтове от покрайнините. На около час оттук живеят хора и понякога се опитват да ни нападнат. Серумът на паметта ги спира, без да се налага да ги убиваме.

- Но това е... - започвам.

- Също толкова жестоко ли? - Матю довършва въпроса ми. - Да, така е, но тези горе мислят, че серумът е нашата кислородна маска, машината ни за оцеляване. Стигнахме.

Гледам го с недоумение. Той говори срещу ръководителите си толкова безцеремонно, толкова открито, все едно става дума за нещо съвсем обикновено. Запитвам се дали това не е едно от онези места, където можеш да говориш искрено, да възразяваш без страх, в нормален разговор, а не шепнешком на тайни срещи, когато ти се иска да извикаш.

Той прокарва картата си пред тежката врата в наше ляво и тръгваме по друг коридор. Този е тесен, светлината е бяла, флуоресцентна. Матю спира пред една врата, на която пише ГЕННА ТЕРАПИЯ. В стаята момиче със светлокафява кожа и зелен гащеризон сменя хартиената покривка върху масата.

- Това е Хуанита, лабораторен техник. Хуанита, това са...

- Знам кои са - казва усмихнато тя. С ъгълчето на окото си виждам как Трис застива. Все още не може да преглътне факта, че всички са ни гледали и ни познават, че целият ни живот е бил на показ. Но не казва нищо.

Момичето протяга ръка към мен и добавя:

- Супервайзърът на Матю е единственият човек, който ме нарича Хуанита, освен Матю, разбира се. Всички ми казват Нита. Два теста ли ти трябват?

Матю кимва.

- Сега ще ги донеса. - Отваря някакъв голям медицински шкаф и започва да вади разни неща. Всички са в пластмасови контейнери и са увити в хартия. Имат бели етикети. Помещението се изпълва с шума от огъващите се под пръстите й хартиени опаковки.

- Как ви се струва тук? - пита тя.

- Ще трябва време да свикнем - отговарям.

- Да, знам какво имаш предвид - казва и пак ми се усмихна. - Аз дойдох от един от другите експериментални градове, Индианополис. Нашият експеримент пропадна. О, извинявам се, вие не знаете за Индианополис! Не е много далеч от тук. На по-малко от час със самолет. Не, и това няма да разберете. Знаете ли, няма значение, не е толкова важно.

После вади игла и спринцовка от една хартиена опаковка и Трис пак застива.

- Какво е това? - пита тя.

- Това ще ни помогне да видим гените ви. Добре ли си? - пита я Матю.

- Да - отговаря Трис, но все още е много напрегната. - Просто не обичам да ми инжектират непознати неща.

- Кълна се, това само ще разчете гените ви и нищо друго. Нита може да потвърди.

Нита кимва в съгласие.

- Добре, но мога ли да си го инжектирам сама?

- Разбира се - отвръща Нита. После пълни спринцовката с нещото, с което ще ни четат гените, и я подава на Трис.

- Ще се опитам да ви обясня по най-елементарния начин как работи това вещество -казва Матю, докато Нита втрива антисептик в ръката на Трис. Миризмата е неприятна,

кисело-горчива. Усещам как пари в ноздрите ми.

- В течността има микрокомпютри. Тяхната задача е да открият специфични генетични маркери и да предадат данните към компютъра. Ще получа нужната ми информация за около час, макар че ще ми трябва много повече време, за да разчета целия ви генетичен материал.

Трис си забива иглата и изпразва съдържанието на спринцовката. Нита изправя ръката ми и я намазва с оранжевия антисептик. Течността в спринцовката е сребристосива като люспи на риба. Гледам изтичането и през иглата и си представям как микроскопичната технология започва да яде тялото ми, да чете, да анализира. Трис седи до мен и притиска малко топче памук към пробитата си кожа. Усмихва ми се.

- Какво представляват тези микрокомпютри? Какво по-точно търсят?

Матю кимва и обяснява:

- Когато нашите предци са започнали да инжектират „коригирани“ гени на хората, с тях инжектирали и генетичен тракер, който ни показва дали човек е излекуван, или не. Обикновено тракерът се проявява под формата на запазване на самообладание по време на симулации. Затова лесно може да се направи проверка, която да ни покаже дали и доколко гените ви са излекувани. Което е и една от причините всеки в града да минава теста за установяване на наклонностите, когато навърши шестнайсет години. Ако по време на теста той запази връзката си с реалността и е в пълно съзнание, това означава, че гените му са здрави.

Добавям теста за установяване на наклонностите към списъка с неща, които досега са били важни за мен, а са се оказали просто уловка, с която тези хора получават необходимата информация или резултат.

Не мога да повярвам, че запазването на самоконтрол по време на симулации, нещо, с което се гордеех и което ме правеше силен, нещо, заради което Джанийн и Ерудитите избиваха хора, за тези тук е просто начин да разберат дали гените ти са излекувани, или не. Сякаш е някаква кодирана дума, която им показва дали принадлежа към привилегированото общество на генетично здравите.

Матю продължава:

- Единственият проблем при генетичните тракери е следният: фактът, че човек не се поддава на серума и може да запази самоконтрол по време на симулации, не означава задължително, че е Дивергент. Понякога хората не се поддават на серуми и симулации и въпреки това имат увредени гени. Затова се интересувам от теб, Тобиас. Искам да знам дали наистина си Дивергент, или просто изглежда така заради устойчивостта ти към симулации.

Нита, която прибира шишенцата, свива устни, сякаш да задържи думите, които искат да се излеят. Изведнъж усещам крайно напрежение. Нима наистина има вероятност да не съм Дивергент?

- Остава само да седим и да чакаме - казва Матю. - Ще ида да взема нещо за ядене. Някой от вас гладен ли е?

Двамата с Трис поклащаме глави.

- Връщам се след малко. Нита, прави им компания, моля те.

Матю излиза, без да дочака отговора □. Трис сяда на болничното легло. Хартията се огъва под нея и се скъсва на ръба, където е спуснала краката си. Нита слага ръце в джобовете на гащиризона си и ни поглежда. Очите и са черни и лъскави като локвички изтекло от двигателя на кола масло. Подава ми парче памук и аз го притискам към мястото, където бе забила иглата и където се е надигнало мехурче кръв - точно на сгъвката на ръката.

- Значи и ти си от експерименталните градове - казва Трис. - От колко време си тук?

- Откакто прекратиха експеримента в Индианополис. Това беше преди осем години. Можех да се опитам да се интегрирам сред населението навън, сред хора, които не работят за експериментите, но ми се струваше, че няма да мога да понеса промяната. Затова дойдох тук по собствено желание. Исках да бъда охрана или нещо такова. Но явно се изкачвам в йерархията. Или просто сменям работата.

Казва го някак горчиво. Предполагам, че и тук, както в кастата на Безстрашните, можеш да се издигнеш само до определено ниво. А тя явно се е изкачила много по-рано, отколкото и се е искало. И оттук нататък няма накъде. Спомням си за своя избор да работя в контролната зала.

- Във вашия град нямаше касти, така ли? - пита Трис.

- Не, ние бяхме контролната група. Тя им помогна да разберат, че кастите всъщност имат много добър ефект и експериментът се развива доста по-успешно, когато ги има. Обаче имаше много правила. Вечерен час, време за събуждане, правилници за сигурност и безопасност. Не се разрешаваше ползването и притежаването на оръжие. Такива неща.

- Какво се случи? - питам и веднага съжалявам за това. Крайчетата на устните и се огъват надолу, сякаш споменът виси там с цялата си тежест.

- Ами... някои от хората вътре знаеха как се правят оръжия. Създадоха бомба. Знаете какво е това, нали? Експлозив. Сложиха я в сградата на ръководителите ни - разказва тя. - Много хора загинаха. След това Бюрото реши, че експериментът ни е пълен провал. Изтриха паметта на тези, които бяха направили бомбата, а останалите бяхме пренасочени. Аз бях една от тези, които пожелаха да дойдат тук.

- Много съжалявам - казва меко Трис. Понякога забравям, че може да бъде нежна и деликатна. Толкова дълго време съм виждал в нея само силата, здравите и мускулести ръце, татуирания на ключицата й полет на птици.

- Всичко е наред. Не е като и вие да не сте преминавали през такива неща - отвръща Нита. - Всичко, причинено ви от Джанийн Матюс, и не само.

- Защо все още не са затворили нашия град? - пита Трис. - Както са сторили с вашия?

- Може и да го затворят, но мисля, че Чикаго е един от успешните им експерименти, при това се развива добре от много години. Няма да го прекратят с лека ръка. Това беше първият град, където хората се разделиха на касти.

Махам памука от ръката си. Останала е малка червена точица, но вече не кърви.

- Понякога си мисля, че ако можех да избирам каста, щях да избера Безстрашните -казва Нита. - Но май нямам достатъчно кураж за това.

- Нямаш представа на какво е способен човек и за какво има кураж, докато не дойде правилният момент да го покаже - отвръща Трис.

Силна болка прорязва гърдите ми. Права е. Отчаянието може да накара човек да извърши нечувани неща. И двамата го знаем.

Матю се връща точно след час, сяда на компютъра и остава там безкрайно дълго време. Очите му се движат във всички посоки, докато чете изписаното на екрана. От време на време казва „Хм.“ или „А!“. Колкото повече чакам да ни съобщи нещо, толкова повече мускулите ми се стягат от напрежение. Вече имам чувството, че раменете ми са направени от камък, а не от човешка плът. Матю най-сетне се обръща, завърта екрана и ни показва какво има на него.

- Програмата ни представя данните по разбираем начин. Това, което виждате, е опростен вариант на ДНК-то на Трис - каза той.

На екрана се вижда сложна плетеница от линии и числа, някои места са маркирани в жълто, други - в червено. Не разбирам нищо. Това определено е едно от нещата, които никога няма да проумея.

- Маркираните участъци предполагат, че гените са излекувани. Нямаше да можем да ги видим, ако гените бяха увредени. - Не разбирам какво сочи, но не спира да почуква с пръст ту върху едно, ту върху друго място от плетеницата. Той изобщо не забелязва, че не разбираме. Прекалено е отнесен да обяснява и да се слуша колко умно говори. - Тези участъци тук показват, че програмата е намерила и тракера. Комбинацията от здрави гени и резистентност към симулации е това, което се очаква да се види в диаграмата на един Дивергент. Сега следва най-странното.

Той пак докосва екрана и картината се сменя. И тази е точно толкова неразбираема, като паяжина с пръснати по нея линии и цифри.

- Това е схема на гените на Тобиас - казва Матю. - Както сами виждате, той има правилния генетичен компонент за устойчивост на симулации, но няма същите индикатори за излекувани гени като при Трис.

Гърлото ми пресъхва. Зная, че ми съобщават нещо лошо, но все още не осъзнавам каква по-точно е новината.

- Какво значи това? - питам.

- Означава, че не си Дивергент - казва Матю. - Гените ти са все още увредени, но имаш някаква генетична аномалия, която ти позволява да не се поддаваш на симулации. Всъщност изглеждаш като Дивергент, но не си такъв.

Започвам да смилам информацията много бавно, дума по дума. Не съм Дивергент. Не съм като Трис. Аз съм генетично увреден.

Думата „увреден“ потъва в мен като парче олово. Винаги съм знаел, че нещо не ми е наред, но си мислех, че е заради баща ми. Или пък заради майка ми. И заради болката, която ми завещаха като нещо, което се предава от поколение на поколение и не можеш да се отървеш от него. Това означава, че единственото добро нещо, което има в баща ми - да бъде Дивергент, - не е стигнало до мен.

Не поглеждам към Трис, нямам сили да го направя. Поглеждам към Нита. Изражението й е сурово, дори ядосано.

- Матю - казва тя, - защо не вземеш резултатите в лабораторията си и не ги разгледаш по-спокойно?

- Точно това мислех да им предложа - кимва Матю.

- Не, не мисля, че идеята е добра - обажда се Трис. Гласът и е като острие на бръснач.

Матю казва нещо, което изобщо не чувам. Слушам само ударите на сърцето си, усещам как пулсира в гърдите ми. Той докосва екрана и картината с моята ДНК изчезва. Екранът почернява. Просто парче стъкло. Матю с изправя и преди да излезе ни казва да отидем до лабораторията му, ако искаме да ни даде повече информация. Трис, Нита и аз

оставаме сами. Никой не казва нищо. Тогава Трис заявява категорично:

- Голяма работа, това не значи нищо. Разбираш ли ме?

- Не, не започвай да ми обясняваш как не значи нищо - отговарям малко по-високо, отколкото ми се иска.

Нита се разбързва да прибира нещата и да подрежда контейнерите, макар че са вече подредени. Всичко си е точно така, както го заварихме.

- Напротив, ще ти обяснявам! - възкликва Трис. - Ти си същият човек, какъвто беше преди пет минути, преди четири месеца, преди осемнайсет години. Как може нещо такова да те промени?

Чувам в думите и нещо, което е самата истина, но точно в този момент ми е невъзможно да приема каквото и да е. Не мога да повярвам дори на Трис.

- Искаш да ми кажеш, че истината не променя нищо? Това ли ми казваш?

- Каква истина? - пита тя. - Тези хора ти заявяват, че имаш нещо в гените си и ти им вярваш?

- Там беше, на екрана, сама го видя.

- Освен този екран виждам и теб - казва разпалено и ръката и хваща здраво моята. -И аз знам кой си.

Тръсвам глава. Все още не мога да я погледна. Не мога да погледна никого. Не виждам нищо.

- Аз... искам да изляза. Трябва да остана сам. Ще се видим после - казвам.

- Тобиас, чакай...

Излизам и в мига, в който се освобождавам от онези стени и онази миризма, напрежението ми започва да спада. Тръгвам по коридорите, стените им ме притискат, около мен вървят хора. Накрая стигам до окъпаната в слънчева светлина зала. Небето е яркосиньо. Чувам стъпки зад себе си, но са прекалено тежки, за да е Трис.

- Хей. - Нита се завърта на пети, изскърцвайки. - Не искам да те притискам или нещо такова, но трябва да ти кажа нещо за това... генетично увреждане. Ако те интересува, чакай ме тук тази вечер в девет. И... не искам да засягам теб и момичето ти, но мисля, че не е добра идея да я водиш.

- Защо?

- Тя е ГЧ. Генетично чиста. Няма да може да разбере... О, много е сложно за обяснение. Довери ми се, става ли? За нея е по-добре да остане настрана за известно време.

- Добре.

- Разбрахме се - кимва тя. - Трябва да тръгвам.

Гледам я как бяга към стаята за генна терапия, после се обръщам и продължавам. Не знам къде отивам, но усещам, че с всяко мое движение цялата информация, която се блъска в тялото ми, намалява бясната си скорост и не крещи толкова силно в мозъка ми.