Предани

44. Тобиас

Проверявам мониторите в контролната зала, преди да тръгна за срещата с Амар и Джордж. Евелин се е скрила в централата на Ерудитите с безкастовите си помощници и заедно изучават картата на града. Маркъс и Йохана са в сграда на Мичиган Авеню, малко на север от небостъргача Ханкок. Имат събрание.

Надявам се да останат на тези места през следващите няколко часа, докато реша кой от двамата си родители да залича. Амар ни дава малко повече от час да намерим семейството на Юрая и да се върнем обратно незабелязани. Така че ще имам време само за единия.

Снегът трупа навън, танцува с вятъра. Джордж ми подава пистолет.

- В града сега е опасно - казва ми. - Заради цялата история с Преданите.

Вземам пистолета, без дори да го погледна.

- Всички ли са запознати с плана? - пита Джордж. - Ще наблюдавам какво става с вас от мониторите на малката контролна зала. Ще видим колко ще съм ви полезен, не съм сигурен, че с този сняг ще имам добра видимост.

- Къде ще са останалите охранители?

- Сигурно ще пият - отвръща Джордж. - Казах им да си вземат една почивна вечер. Никой няма да забележи, че камионът липсва. Всичко ще е наред, обещавам.

Амар му се усмихва и казва:

- Добре, да тръгваме.

Джордж стиска ръката на Амар и после ни маха. Докато всички се отдалечават към камиона, аз забавям крачка, хващам Джордж и му казвам:

- Не ми задавай никакви въпроси, защото, така или иначе, няма да ти отговоря, но веднага си инжектирай ваксината срещу серума на паметта. Разбираш ли ме? Веднага. Отиди при Матю, той ще ти помогне.

Той ме поглежда намръщено.

- Просто го направи - казвам и тръгвам към камиона.

Снежинките кацат по косата ми, виждам дъха си с всяко издишване. Вие се като дим от комин. Кристина се приближава до мен и уж случайно се удря в рамото ми. Пуска нещо в джоба ми. Ампула.

Виждам, че Питър ни гледа много внимателно, докато сядам на предната седалка. Несигурен защо иска да дойде с нас, но знам, че трябва да го държа под око.

В камиона е топло. Скоро снегът по дрехите и косите ни се превръща в капки вода.

- Късметлия си - казва Амар и ми подава екран с осветени линии, оплетени като вени. Когато се заглеждам по-отблизо, разбирам, че това са улици, а светлите линии показват пътя, по който трябва да минем. - Ти ще ни ориентираш по картата.

- За какво ти е карта? - питам учудено. - Не ти ли мина през ума просто да се насочиш към големите сгради?

- Няма да караме направо към града - казва недоволно той. - Ще минем по заобиколен маршрут.

Поглеждам картата и виждам синя точка. Това сме ние. Амар натиска газта и камионът тръгва през снега, който вали толкова силно, че едва виждаме на няколко метра пред себе си.

Сградите, покрай които минаваме, изглеждат като тъмни фигури, надзъртащи иззад бяло снежно платно. Амар кара бързо, като разчита, че камионът е достатъчно тежък, за да не се подхлъзне. След малко измежду снежинките виждам светлините на града. Бях забравил колко близо сме всъщност, защото всичко отвъд стената е напълно различно.

- Не мога да повярвам, че се връщаме - обажда се Питър тихо, но по тона му личи, че не очаква някой да му отговори.

- И аз - казвам. И това е самата истина.

Бюрото е запазило прилична дистанция от останалия свят и така намеренията им изглеждат още по-зловещи. Имали са възможността да ни помогнат да продължим да си живеем в кастите, както сме свикнали, но вместо това ни оставиха да се разпаднем. Да умираме. Да се избиваме помежду си. Едва сега, когато ценният им генетичен материал е по-застрашен от приемливото за тях ниво, решават да се намесят. И то как!

Камионът подскача по релсите, а Амар се стреми да кара близо до високата стена в наше дясно.

Поглеждам Кристина в огледалото за обратно виждане. Дясното и коляно подскача трескаво.

Все още не знам чия памет ще изтрия - на Евелин или на Маркъс?

Обикновено бих потърсил по-безкористния вариант, но в случая всяко решение е егоистично. Ако изтрия паметта на Маркъс, ще залича човека, от когото все още се страхувам. Това би означавало да се освободя от влиянието му.

Ако пък изтрия паметта на Евелин, ще имам нова майка, която никога няма да ме изостави, няма да действа заслепена от желание за мъст и няма да контролира всички, за да не й се налага да им се доверява.

Когото и да избера, ще е добре за мен. Но кое ще помогне повече на града?

Вече не знам.

Протягам ръце към топлия вентилатор на таблото на колата, за да ги сгрея. Минаваме покрай изоставения влак, който видяхме на идване. Светлините на фаровете се отразяват в металния му корпус. Стигаме мястото, което бележи края на външния свят и слага началото на експеримента - някой е начертал линия на земята.

Амар минава през линията, сякаш тя не съществува. Предполагам, че с времето е избледняла за него и той е започнал да свиква все повече с новия си живот. А за мен е като пътуване от истината обратно в лъжата, като връщане назад към детството ми. Гледам как пътната настилка, стъклото и металът отстъпват и пусти полета заемат мястото им. Снегът пада по-меко и почти виждам града на хоризонта пред нас - сградите са просто сенки, по-тъмни от облаците в нощното небе.

- Къде ще търсим Зийк? - пита Амар.

- Зийк и майка му са към групата на бунтовниците - казвам. - Предполагам, че ще ги намерим там, където има най-много Предани.

- Колегите от контролната зала казаха, че повечето от тях са се преместили на север от реката, близо до небостъргача Ханкок - кимва Амар. - Спуска ли ти се по стоманеното въже?

- Категорично не.

Амар се разсмива.

Отнема ни още час да стигнем и когато виждам Ханкок, започвам да се изнервям въпреки разстоянието.

- Хм... Амар... - обажда се Кристина от задната седалка. - Много се извинявам, знам, че не бива да спираме, но наистина ми се налага да сляза. И... сещаш се... пишка ми се.

- Баш сега ли? - пита Амар. - Не можеш ли да почакаш?

- Сега, да. Просто...

Амар въздъхва и спира камиона.

- Никой да не излиза и никой да не гледа - казва тя и скача навън.

Виждам как се скрива зад камиона и започвам да чакам. Когато разрязва гумата, усещам само леко трепване на камиона, но ако не го очаквах, нямаше да разбера нищо. Когато се връща, дрехите и косата и са покрити със снежинки, а на лицето и има лека усмивка.

Понякога, за да бъдат спасени много хора от ужасна съдба или смърт, е нужно само да се намери един човек, който да се навие да направи нещо по въпроса. Дори и това нещо е инсценирано ходене до тоалетната.

Амар подкарва и в началото не усеща нищо, но след няколко минути камионът започва да си тресе, все едно се движим по шосе, осеяно с дупки.

- Мамка му! - изкрещява Амар и поглежда стрелката за скоростта. - Не е за вярване!

- Гума? - питам.

- Да - въздъхва той и натиска спирачките.

- Ще сляза да видя - казвам, скоквам от камиона и минавам отзад да огледам. Задните гуми са съвсем спаднали, след като Кристина ги е разрязала с ножа си. Надниквам през задното стъкло, за да се уверя, че има само една резервна гума, и се връщам да им съобщя новината.

- И двете задни са спукани, имаме само една резервна. Трябва да намерим друг камион - заявявам.

- Мамка му! Мамка му! - Амар удря яростно по волана. - Нямаме време за такива работи. Трябва да стигнем при семейството на Юрая и да ги ваксинираме, преди да пуснат серума, иначе всичко се обезсмисля.

- Само спокойно! - казвам. - Знам къде можем да намерим камион. Вие тръгнете пеша, докато аз открия нещо.

Амар видимо се ободрява.

- Идеята е добра.

Преди да изоставим камиона, проверявам дали в пистолета ми има патрони, макар че едва ли ще да ми потрябват. Всички слизат, Амар трепери от студ и подскача на пръсти.

Поглеждам часовника си.

- С колко време разполагаме, преди да пуснат серума? - питам.

- Според Джордж има един час преди да рестартираме града - отговаря Амар и също поглежда часовника си. - Ако искаш да спестим мъката на семейството му, ще те разбера. Аз бих постъпил точно така.

- Не, не е редно - поклащам глава. - Да, няма да ги боли, но няма и да е истината.

- Както винаги съм казвал - Аскетът си остава Аскет - усмихва се Амар.

- Мога ли да ви помоля... да не им казвате, преди да стигна при вас. Само ги ваксинирайте. Искам аз да им кажа.

- Разбира се - съгласява се Амар, но усмивката му се стопява.

Обувките ми подгизнаха още когато слязох да проверя гумите. А сега вече не усещам пръстите си, само силна ледена болка при всяка стъпка. Точно тръгвам, когато Питър се обажда:

- Идвам с теб.

- Какво? Защо?

- Може да имаш нужда от помощ. Г радът е голям - казва той.

Поглеждам към Амар, но той само свива рамене:

- Има право.

Питър се доближава и прошепва, така че само аз да чуя:

- Ако не искаш да му кажа какво планираш, не се опъвай.

Очите му се насочват към джоба на якето ми, където е серумът.

- Добре, но ще правиш каквото ти казвам - въздъхвам.

Амар и Кристина се отдалечават от нас и вървят към небостъргача Ханкок. Когато вече не могат да ни чуят, аз пъхвам ръка в джоба си и стискам серума.

- Няма да ходя за камион - казвам. - Добре е да го знаеш отсега. Ще ми помогнеш ли да свърша работа, или трябва да те застрелям?

- Зависи какво мислиш да правиш.

Много е трудно да отговориш на такъв въпрос, когато самият ти не знаеш. Заставам с лице към Ханкок. От дясната ми страна са безкастовите, Евелин и нейните запаси от серум на смъртта. Отляво са Маркъс, Преданите и планът им за въстание.

Къде имам по-голямо влияние? На кого бих могъл да въздействам повече? Това трябваше да се запитам, а не да се чудя кого от двамата си родители по-отчаяно искам да видя унищожен.

- Отивам да спирам революции - заявявам, завивам надясно и Питър тръгва след мен.