11. Трис


Влакът намалява скоростта си и се приближаваме до оградата. Това е сигналът на момичето, което го кара, че скоро трябва да скочим. С Тобиас стоим до вратата. Влакът мързеливо напредва. Тобиас ме прегръща през кръста, заравя лице в косата ми и поема дълбоко дъх. Поглеждам тениската му, врата му, деликатната извивка на устните му, и усещам как нещо в мен пламва.

- За какво мислиш? - прошепва нежно в ухото ми.

Отдръпвам се рязко. Винаги го гледам, но не точно така. Имам чувството, че ме е хванал да върша нещо засрамващо.

- За нищо. Защо?

- Просто питах. - Придърпва ме по-здраво към себе си, облягам глава на рамото му. Все още мирише на лято, на изгаряща под изпепеляващото слънце трева.

- Изглежда, наближаваме оградата - казвам.

Градът е изчезнал, наоколо има само полета. Някой сякаш е пръснал милиони светулки по тях. Това е и единствената светлина. Зад мен Кейлъб седи до другата врата, обгърнал свитите си до брадичката колене. Очите му срещат моите и искам да изврещя така, че и най-тъмната и зла част от него да ме чуе, да проумее какво ми е причинил. Но не го правя. Само стоя и го гледам проницателно. Накрая не издържа и отвръща поглед от мен.

Хващам се за дръжката, за да запазя равновесие. Тобиас и Кейлъб правят същото. В началото Кейлъб се опитва да застане зад нас, но Тобиас го избутва напред, до самия ръб.

- Ти си пръв. Когато ти дам сигнал, скачаш! - нарежда му той. - И... скачай!

Леко го бутва напред, колкото да го накара да се престраши и да скочи. Брат ми изчезва някъде из полето. Тобиас го следва. Оставам сама във вагона. Глупаво е да изпитваш носталгия по нещо такова, след като има толкова много хора, за които да тъгуваш. Но този вагон започва да ми липсва. Липсват ми и всички, които ми помогнаха да мина през града, през моя град. Прокарвам пръсти по стената на вагона. Само веднъж. И скачам. Влакът се движи много бавно. Скачам прекалено бързо и падам. Сухата трева одира дланите ми. Изправям се на крака. Очите ми търсят Тобиас и Кейлъб. Тъмно е. Не ги виждам, но чувам гласа на Кристина.

- Трис?

Кристина и Юрая се приближават към мен. Той има фенер и изглежда много по-концентриран, отколкото следобеда, което е добър знак. Зад тях се появяват още фенери, чуват се гласове.

- Брат ти успя ли да излезе? - пита Юрая.

- Да. - Най-сетне виждам Тобиас, стиснал Кейлъб за ръка. Вървят към нас.

- Не мога да разбера защо един Ерудит като теб не може да проумее една проста истина и да си я набие в главата - говори Тобиас. - Никога няма да можеш да ме

надбягаш!

- Прав е - казва Юрая. - Фор е много бърз. Не е по-бърз от мен, но определено е по-бърз от един Зайко като теб.

- Като един какво? - разсмива се Кристина.

- Зайко. Като му сложиш едно „н“, става Знайко. Ерудит. „Н“-то е за нос, понеже все седят със забити в книгите носове. Разбра ли сега? Един вид заек, на който носът му пречи да бяга.

- Безстрашните имат най-странния жаргон. Теменужки, зайчета... имате ли дума за Прямите?

- Разбира се. Тъпаци.

Кристина го смушва здраво с лакът и той изтървава фенера. Тобиас не спира да се смее. Тръгваме след него към останалите. Тори вдига фенера над главата си и го размахва, за да накара всички да млъкнат.

- Дотук добре. Йохана и камионите трябва да са там. Имаме около десет минути ходене, затова да тръгваме. И ако чуя само една дума от устата на някого, ще го бия, докато загуби съзнание. Все още сме в границите на града.

Събираме се в група и тръгваме. Изглеждаме като затегнати и завързани връзки на обувки. Тори върви на няколко метра пред нас. В тъмното и в гръб ми напомня на Евелин. Слаби ръце и крака, изпънати рамене, толкова уверена в себе си, че чак да те хване страх. Светлината от фенерите осветява врата □. Виждам татуировката с ястреба. Когато провеждаше теста за наклонностите ми, ми каза, че тази татуировка била символ на победата и над нещо, от което се страхувала. Страх от тъмното. Чудя се дали този страх наистина си е отишъл, дали не се промъква към нея в тъмната нощ, макар че е работила толкова упорито, за да се изправи лице в лице с него. Дали страховете наистина си отиват, или просто с времето силата им намалява, докато един ден не изгубят влиянието си върху нас?

С всяка крачка Тори увеличава разстоянието между нас, върви много напред, дори не върви, а почти бяга. Няма търпение да се махне от това място, където брат и е бил жестоко убит, а самата тя бе станала велика личност, само за да бъде накрая избутана от жена, която не заслужава да живее.

Толкова напред е, че когато стрелбата започва, виждам само как фенерът и пада, но не виждам тялото й.

- Разделете се - проехтява гласът на Тобиас над виковете ни и настаналия хаос. -Бягайте!

Търся ръката му в тъмното. Не я намирам. Вадя пистолета, който Юрая ми даде преди да тръгнем, и го насочвам напред. Гърлото ми се свива, но не му обръщам внимание. Не мога да бягам в тъмното. Имам нужда от светлина и ориентир. Хуквам към падналото тяло на Тори и към изпуснатия от нея фенер.

Чувам изстрелите, но не виждам никого, не виждам кой и откъде стреля, чувам стъпките, но не виждам накъде бягат, чувам как бие сърцето ми, но се опитвам да не се вслушвам в него. Клякам до фенера на Тори. Имах намерение само да го взема и да побягна, но светлината му пада върху лицето □. То лъщи от пот, очите и се движат под клепачите, сякаш търси нещо, но е прекалено уморена, за да го открие.

Един от куршумите я е уцелил в стомаха, а друг - в гърдите. Няма начин да се възстанови от такива рани. Макар че не съм и съвсем простила за боя в лабораторията на Джанийн, тя все още е Тори, жената, която пазеше тайната за това, че съм Дивергент. Спомням си как вървях след нея в стаята, където трябваше да ми направи теста, спомням си, че и тогава гледах татуирания ястреб на врата □. Гърлото ми се свива още повече.

Очите и се обръщат към мен, погледът и се фокусира. Веждите и се размърдват, нс не казва нищо.

Протягам ръка и стисвам тънките и кокалести пръсти. Тогава чувам, че някой приближава и веднага обръщам пистолета и фенера в посоката, от която идват стъпките. Лъчът попада на жена в униформа. От безкастовите е. Пистолетът и е насочен към главата ми. Стрелям. Толкова силно съм стиснала зъби, че те изскърцват.

Куршумът ми уцелва жената в стомаха. Тя изпищява, започва да стреля напосоки, олюлява се и пада.

Поглеждам Тори. Очите и са затворени, тялото - безжизнено и застинало. Насочвам фенера към земята и хуквам напред, далеч от нея и от безкастовата. Краката ме болят, гърдите ми горят. Не зная дали бягам от опасността, или право към нея, но не спирам. Ще бягам, докато мога да се движа.

Най-сетне виждам светлина в далечината. Първоначално решавам, че е друг фенер, продължавам да бягам и светлината става по-голяма, по-силна, неподвижна. Това е фар на камион. Чувам звука на работещ мотор. Свивам се в тревата, прицелвам се с пистолета и изключвам фенера. Камионът намалява и чувам глас:

- Тори?

Звучи като Кристина. Камионът е червен и ръждясал, превозно средство на Миротворците. Ставам и насочвам светлината към себе си, за да ме видят. Камионът спира на няколко метра от мен, Кристина скача, хуква и ме прегръща. Всички събития от последните няколко минути минават през ума ми. Не мога да повярвам. Не е реално. Падащото тяло на Тори. Безкастовата, сложила ръце върху раната на стомаха си. Не, не, все още не ми изглежда реално.

- Слава Богу - възкликва Кристина. - Отиваме да търсим Тори.

- Тори е мъртва - казвам. Сякаш ако изрека думата „мъртва“, ще повярвам, че е истина. Бърша сълзите от лицето си. Едва контролирам насеченото си от плача дишане. - Аз... аз... застрелях жената, която я уби.

- Моля? - Йохана звучи обезумяла от гняв и ужас. - Какво каза?

- Тори е мъртва - повтарям. - Видях с очите си.

Косата на Йохана пада върху лицето и и скрива изражението □. Насилва се да издиша и с последни сили на волята дава заповед:

- Да намерим останалите.

Качвам се в камиона. Моторът ръмжи, Йохана бясно натиска газта. Подскачаме из неравната трева и се оглеждаме за другите.

- Видя ли някой от тях? - питам.

- Кара и Юрая. Никой друг - казва тя и поклаща глава.

Хващам дръжката на вратата и я стискам здраво. Ако се бях опитала да намеря Тобиас, ако не бях спряла при Тори...

Ами ако не успее да се измъкне?

- Сигурна съм, че всички са добре. Твоето момче знае как да се грижи за себе си.

Кимвам, но неубедено. Тобиас може да се грижи за себе си, но при такава атака оцеляването си е чиста случайност. Не са нужни умения да застанеш в тъмното на място, на което изненадващи куршуми да не те уцелят. Не са нужни умения да стреляш в мрака и да улучиш човек, когото не виждаш. Всичко е късмет или поличба, зависи в какво вярваш. А аз не знам, никога не съм знаела в какво вярвам.

Той е добре. Той е добре. Той е добре.

Тобиас е добре.

Ръцете ми треперят. Кристина стисва коляното ми. Йохана кара към мястото на срещата, където виждаме Юрая и Кара. Стрелката на скоростта се покачва и се заковава на седемдесет и пет. Телата ни подскачат и се удрят едно в друго, клатим се във всички посоки из кабинката.

- Ето там - посочва Кристина. Пред нас виждам много светлинки, някои от които едва мъждукат - очевидно са фенери. По-ярките са фарове.

Приближаваме се и го виждам. Тобиас седи на капака на другия камион, а от ръката му шурти кръв. Кара е пред него с комплект за първа помощ. Кейлъб и Питър са се отпуснали в тревата на няколко метра от камиона. Не изчаквам Йохана да спре. Отварям вратата, скачам и хуквам към него. Тобиас става, без да обръща внимание на Кара, която му крещи да не мърда. Не е прегръдка, телата ни буквално се удрят едно в друго. Ранената му ръка обвива кръста ми и ме вдига във въздуха. Гърбът му е мокър от пот. Усещам солта по устните му върху моите.

И тогава всичките ми оплетени от напрежението нерви се разплитат. В този миг се чувствам като новородена.

Той е добре. Навън сме. Той е добре.

Загрузка...