Предани

16. Тобиас

Слънцето едва е започнало да се скрива зад хоризонта, когато заспиваме. Събуждам се след няколко часа и е полунощ. Не мога да спя, съзнанието ми е прекалено заето с жужащите из него мисли, въпроси, съмнения. Трис успя да ме успокои преди да заспим, но сега ръката и е отпусната до леглото и пръстите и опират пода. Малкото И тяло заема удивително много място. Разперила е ръце и крака във всички посоки, а косата скрива лицето й.

Мушкам крака в обувките си и тръгвам из коридорите. Развързаните връзки удрят по килима като камшици. Бях толкова свикнал с всичко в щаба на Безстрашните, там подовете не са от дърво и не скърцат като вървиш по тях. Бях свикнал с голия кънтящ камък под стъпките ми, с ехото, с рева на водата в пропастта.

Седмица след началото на инициацията ми Амар започна да се тревожи, че съм станал много изолиран и съм се вживял прекалено много. Тогава ме покани да отидем да играем с група по-възрастни Безстрашни на „Осмелявам се“. Аз се осмелих да си направя първата татуировка, върху ребрата - пламъкът на Безстрашните. Болката беше агонизираща, но изживях с удоволствие всяка секунда.

Стигам до края на коридора и се озовавам в някакво преддверие, усещам аромата на влажна почва. Навсякъде около мен има растения и дървета, поставени в големи контейнери с вода като в парниците на Миротворците. Едно от тях е вдигнато високо над пода и в плетеницата от корените му има нещо човешко, като разклонения на нерв са.

- Не си така бдителен като преди - чувам гласа на Амар зад гърба си. - През цялото време вървях след теб и не ме усети.

- Какво искаш? - питам и почуквам с кокалчетата на пръстите си по водата. Тя се разбужда, появяват се вълнички.

- Мислех, че ще ти е интересно да научиш защо съм жив - казва той.

- Често мислех за смъртта ти. Така и не ни показаха тялото ти. Не е кой знае колко сложно да инсценираш нечия смърт, ако не се налага да показваш трупа, нали?

- Звучиш така, сякаш всичко ти е ясно - плясва той с длани. - Е, ще тръгвам тогава, след като не те интересува.

Скръствам ръце.

Амар прокарва пръсти през черната си коса и я завързва с ластик.

- Трябваше да инсценират смъртта ми, понеже съм Дивергент, а Джанийн бе започнала да избива Дивергентите. Опитаха се да спасят колкото се може повече, преди да се добере до нас, но беше трудно, защото, както знаеш, Джанийн винаги беше една крачка напред.

- И други ли има? - питам.

- Да.

- Има ли някой с фамилия Прайър?

- Не - поклаща глава. - Натали Прайър за нещастие е мъртва. Тя ми помогна да

изляза. Тя помогна и на този другия... на Джордж Ву. Познаваш ли го? В момента патрулира, иначе щеше да дойде с мен да ви вземем. Сестра му е все още в града.

Името ме удря в стомаха.

- Господи! - едва промълвявам, олюлявам се и се облягам на стената на водния контейнер.

- Какво? Познаваш ли го?

Акълът ми не го побира. Само няколко часа са минали от смъртта на Тори до пристигането ни. При нормални обстоятелства, няколко часа са нищо - гледаш как часовникът отмерва празното време. Безкрай от празнота. Но вчера тези няколко часа застанаха между Тори и брат й.

- Сестра му е Тори - казвам. - Опита се да напусне града с нас.

- Опита се? А? Но това е...

Млъкваме. Джордж никога няма да види отново сестра си, а тя умря с мисълта, че той е бил убит от Джанийн. Нямаме какво да си кажем - няма думи, които да променят нещата. Нищо не би могло да ги промени.

Очите ми се адаптират към светлината в помещението. Разбирам, че растенията са сложени тук за украса. Цветя, бръшлян, пурпурни и червени листа. Единствените цветя, които бях виждал в града, бяха дивите цветя и цъфналите ябълкови дървета в овощните градини на Миротворците. Тези са различни, екстравагантни, листенцата им обвиват други листенца, пълни са с живот. На тукашните хора явно никога не им се е налагало да бъдат практични като жителите на нашия град.

- Онази, жената, която намери тялото ти - тя просто излъга, така ли? - питам.

- Не може да очакваш, че някой ще лъже през цялото време, каквато и да е каузата му. Никога не съм вярвал, че ще го кажа, но ето. Това е истината. Не можеш да се довериш изцяло на един човек. Пренастроиха паметта □. Това, което трябваше да си спомни, е, че скачам от сградата. Тялото, което бе сложено долу, не беше моето, но беше толкова обезобразено, че никой не забеляза.

- Пренастроиха я? Със серума на Аскетите?

- Наричаме го серум на паметта. Фактически, той не принадлежи на Аскетите, но... да. Със същия.

Не знам защо допреди малко изпитвах такъв гняв към Амар. Може би просто ми беше мъчно, че светът се е превърнал в нещо толкова сложно, в място, където се живее трудно. Бях ядосан за това, че не знаех дори една милионна част от истината. Или че си бях позволил да тъгувам за човек, който всъщност е жив, така, както бях тъгувал за майка си през всичките тези години, когато я мислех за мъртва. Да измамиш някого да тъгува за теб е едно от най-жестоките неща, на които е способен човек. А аз се хванах на този трик два пъти.

Но докато го гледам, гневът се оттича от мен, както си отива приливът и идва отливът, и виждам отново своя инструктор, своя приятел. Усмихвам се.

- И какво сега? Жив си - казвам.

- По-важното е, че вече няма да се тревожиш за това.

Хваща ме за ръка, стисва ме в прегръдката си и ме потупва по гърба. Иска ми се да му отвърна със същия ентусиазъм, но няма да съм съвсем искрен. Когато ме пуска, лицето ми пламти. И от гръмкия му смях разбирам, че на всичкото отгоре съм се изчервил.

- Никога няма да се промениш. Все същият Дървен си.

- Както и да е - казвам. - Значи тук ти харесва, а?

- Не че имам кой знае какъв избор - свива рамене. - Но да, не е лошо. Работя за охраната, тъй като това е единственото, в което ме бива. Ще е много хубаво, ако се съгласиш да работиш при нас, но предполагам, че си прекалено добър за такава елементарна работа.

- Все още не съм решил дали ще остана, но благодаря все пак.

- Няма да намериш по-хубаво място от това - казва той. - Всички останали градове, където живеят повечето от хората в тази страна, са огромни метрополиси като нашия. Там е мръсно и много опасно, освен ако не познаваш хора, които да ти помагат и да те защитават. Тук поне има храна, чиста вода и безопасност.

Пристъпвам нервно от крак на крак. Не искам да си мисля за оставане. Не искам да създавам дом тук. Вече се чувствам като затворник на собственото си разочарование. Не си представях това, не и когато мислех за бягство от родителите си, от лошите спомени, които ми завещаха. Но не искам и да обтягам отношенията си с Амар, сега, когато като по чудо съм си върнал приятеля.

- Ще го имам предвид - казвам.

- Чакай, трябва да ти кажа и друго.

- Какво? Кой друг е възкръснал?

- Не е точно възкресение, понеже не бях технически мъртъв, нали? - поклаща глава той. - Не, свързано е с нещата в града. Някой в контролната зала днес е чул, че процесът срещу Маркъс е утре сутринта.

Знаех си. Знаех, че Евелин ще си го остави за десерт. Ще се наслаждава на всяка секунда, ще гледа с удоволствие как се гърчи като червей под въздействието на серума на истината. Ще да го мъчи бавно, ще се наслаждава така, както човек яде последното му отредено ястие. Само не бях предполагал, че ще мога да го гледам... ако пожелая, разбира се. А си мислех, че съм се отървал от тях, от всички тях, че съм свободен.

- О! - Това е всичко, което успявам да кажа.

Когато се връщам в спалното помещение и се свивам в леглото, съм напълно объркан и отново имам чувството, че сетивата ми са изтръгнати. Какво да правя?