Предани

7. Трис

Кристина върти някакво черно камъче между пръстите си, докато вървим. Трябват ми няколко секунди, за да осъзная, че не е камъче, а парче въглен от купела на Безстрашните.

- Не ми се искаше да подхващам темата, но не мога да спра да мисля за това - казва тя. - Бяхме десет, сега само шест сме живи.

Пред нас е небостъргачът Ханкок, а зад него - Лейк Шор Драйв, онази спокойна улица, над която навремето прелетях като птица. Вървим една до друга по очуканите павета. По дрехите ни е незасъхналата кръв на Едуард.

Едва сега случилото се ме поразява. Едуард, най-талантливият от нас, трансферите, момчето, чиято кръв миех от пода на спалното ни помещение, е мъртъв. Мъртъв.

- А от свестните сме само ти, аз и вероятно Мира.

Не съм виждала Мира, откакто напусна Безстрашните с Едуард, веднага след като му извадиха окото с кухненски нож. Чух, че са се разделили малко след това, но така и не разбрах къде е отишла. Всъщност едва ли някога сме разменили повече от няколко думи.

Две от вратите на Ханкок са отворени и висят на пантите си. Юрая беше казал, че ще дойде рано, за да включи генераторите. Когато натискам бутона на асансьора, копчето светва под пръста ми.

- Идвала ли си тук преди? - питам, след като влизаме в асансьора.

- Не. Не съм влизала вътре. Никога не съм се спускала по стоманеното въже от покрива, не помниш ли?

- Вярно - облягам се на стената. - Трябва да опиташ някой път, преди да заминем.

- Да, трябва. - Сложила си е червило. Сещам се как устните на децата се оцветяват в ярки цветове, когато ядат бонбон или близалка. - Понякога ми се струва, че разбирам Евелин. Случиха се толкова много и толкова ужасни неща. От време на време си мисля, че няма да е лошо да останем и просто... да оправим тази каша преди да се забъркаме в следващата - усмихва се плахо. - Но, разбира се, няма да го направя - добавя. - Не знам защо. От любопитство... може би.

- Говорила ли си с родителите си за това?

Понякога забравям, че Кристина не е като мен, без семейство, без нито един близък и верен роднина. Нямам нищо, което да ме накара да се застоя на едно място. Кристина има майка и малка сестричка - от бившата каста на Прямите.

- Трябва да се грижат за сестра ми - отвръща тя. - Не знаят дали е безопасно за нея навън. Не искат да рискуват живота й.

- Но нямат нищо против да тръгнеш сама, нали?

- Нямаха нищо против да се присъединя към друга каста. Няма да имат нищо против и сега. - Свежда поглед. - Те просто искат да живея честен и почтен живот. А това тук не е възможно. Просто знам, че в този град не мога да го направя.

Асансьорът се отваря и вятърът ни блъска назад. Все още е топъл, но се усеща заплахата на наближаващата зима. Чувам гласове от покрива. Покатервам се на стълбата. Тя трепери и подскача с всяка моя стъпка, но Кристина я придържа здраво, докато се кача горе.

Юрая и Зийк са там. Хвърлят камъчета от покрива и се ослушват за тропота, когато уцелят прозорци. Юрая се забавлява, като бута ръката или лакътя на Зийк, преди да метне камъче, опитва се да му пречи, но Зийк е много бърз.

- Здрасти - казват в един глас, щом ни виждат.

- Ей, вие с един мозък ли мислите? - пита Кристина и двамата се разсмиват. Но Юрая ми се струва малко отнесен. Сякаш не е съвсем тук, сякаш е в друго време, на друго място. Да изгубиш някого по този начин... може би това става с тези, които оцеляват. Макар че аз също загубих близки, а не страдам по начина, по който страда той.

Няма нито една примка за стоманеното въже и не сме дошли да се спускаме. Всъщност не съм сигурна за другите, но аз съм дошла, за да бъда високо, да виждам колкото е възможно по-далеч. Цялата земя на запад от мястото, където стоя, е черна, като покрита с мръсно, тъмно одеяло. За секунда ми се струва, че виждам светлинка около хоризонта, но след миг тя изчезва. Може би е само мираж... очите ми си правят шега.

Другите също мълчат. Чудя се дали всички си мислят това, което и аз.

- Какво според теб има там? - пита Юрая.

Зийк свива рамене, но Кристина се осмелява да проговори:

- Ами ако е същото като тук? Още рушащи се градове, още касти, още от всичко?

- Не е възможно - клати глава Юрая. - Трябва да има нещо различно. Нещо друго.

- Или нищо - предполага Зийк. - Тези хора, които са ни затворили тук, може би са вече мъртви. Може би всичко навън е празно, едно голямо празно нищо.

Потръпвам. Никога не съм обмисляла тази възможност. Но той е прав - не знаем нищо за онези, които са ни затворили тук, не знаем колко поколения са живели и умрели, откакто сме в този град. Може би сме последните живи хора?

- Няма значение - казвам. Прозвучава по-грубо, отколкото ми се иска. - Няма значение какво има там. Трябва да го видим с очите си. И след това ще се справим с реалността, такава, каквато е. Но първо трябва да видим.

Оставаме дълго. Погледът ми проследява наръбените очукани стени и ъгли на сградите, докато лампите светват една по една и накрая пламват в дълга права линия. Тогава Юрая започва да разпитва Кристина за бунта и нашият тих миг си отива, сякаш подет и отнесен от вятъра.

На другия ден Евелин застава върху разрушения портрет на Джанийн Матюс, за да обяви новите правила. Бивши членове на касти, безкастови, всички пълнят фоайето на централата на Ерудитите, изливат се на улиците и прииждат, за да чуят какво има да ни каже. Безкастовите войници стоят чинно подредени един до друг около стените, всеки от тях е с пръст върху спусъка. Това е нейното разбиране за контрол.

- Събитията от вчера ясно показаха, че доверието между нас е напълно изчерпано -започва тя. Изглежда изтощена, лицето и е с цвят на пепел. - Докато ситуацията се стабилизира, ще въведем нова структура в живота на всеки един от нас. Първата от трите мерки е задължителен вечерен час. Всеки трябва да се е прибрал в определеното му жилище до девет часа вечерта. Никой няма право да напуска помещението си до осем часа сутринта. Улиците ще бъдат охранявани от патрули, които ще ни пазят от хора с лоши намерения.

Изсумтявам, но веднага се усещам да прикрия недоволството с кашлица. Кристина ме смушква с лакът и слага пръст на устните си. Не знам какво толкова и пука. Евелин не може да ме чуе от такова разстояние. Тори, бившият лидер на Безстрашните, която Евелин свали от власт, стои на няколко метра от мен със скръстени ръце и язвително извити устни.

- Също така, трябва да се подготвим за новия начин на живот без касти. От днес всички ще започнат да изучават професиите, които безкастовите упражняват, откакто се помним. Всички ще работим по график, на принципа на ротацията, и ще изпълняваме техните дейности, като в същото време никой няма да прекратява работата, която е вършил досега в рамките на кастата си. - Тук спира и устните и се разтягат в усмивка, без да се усмихва наистина. Не знам как го прави. - Всички ще допринасяме поравно за благото на града ни. Така е редно да бъде. Кастите ни разединиха, но сега ще се обединим отново. Сега и завинаги.

Всички безкастови ликуват. Изпитвам силно чувство на тревога. Не мога да кажа, че не е права. Но същите членове на касти, които се надигнаха срещу Едуард вчера, няма да си затраят след това. Евелин държи града, но не е така силна, както й се иска.

Когато Евелин приключва с изявлението си, решавам, че нямам желание да ме мачкат тълпите, затова тръгвам из коридорите, за да изчакам хората да се разотидат. Попадам на стълбището, по което се бяхме качвали към лабораторията на Джанийн. По онова време стълбите бяха покрити с трупове. Сега са чисти, сякаш никога нищо не се е случило.

Когато минавам покрай четвъртия етаж, чувам крясък и боричкане. Отварям вратата. Група момчета с ленти с празен кръг на ръкавите, много млади, по-млади от мен, са се събрали около младеж, паднал на земята.

Не е обикновен младеж, а от Прямите, облечен в черно и бяло от глава до пети.

Побягвам към тях и когато виждам как едно високо момиче от групата на безкастовите вдига крак и се засилва да го ритне отново, извиквам:

- Хей!

Никой не ми обръща внимание. Кракът и се забива в бъбрека му, той изстенва и се превива на другата страна, за да избегне следващия удар.

- Хей! - изкрещявам пак и момичето се обръща. Много по-висока е от мен, поне с двайсет сантиметра. Но не се страхувам. Бясна съм.

- Махни се от него! - изкрещявам.

- Нарушил е правилника за облеклото. Имам пълното право да го накажа. Не приемам съвети от фенове на кастите - казва тя, без да откъсва очи от татуировките по шията ми.

- Бекс, това е момичето с видеото на Прайър - обажда се едно от момчетата.

Останалите са доста впечатлени, но момичето само се изкикотва:

- Е, и какво от това?

- Това, че ми се наложи да нараня доста хора, за да мина през инициацията на Безстрашните, и ще нараня и теб, ако трябва.

Разкопчавам ципа на суичъра си, свалям го и го метвам върху Прямия. Той ме поглежда, от лакътя му тече кръв. Оттласква се от пода и увива суичъра около раменете си като одеяло.

- Ето, вече не нарушава правилника - казвам.

Момичето очевидно преценява ситуацията и се чуди дали да се бие с мен, или не. Буквално чувам мислите □. Дребна съм, тоест лесна мишена, но, от друга страна, съм Безстрашна и няма да и е толкова лесно да ме победи. Може би знае, че съм убивала хора, или просто не иска да си навлича неприятности, но определено губи контрол. Издава я колебливата усмивка, която изкривява устните й.

- По-добре да те държа под око - казва тя.

- Нямам нужда от това, бъди сигурна - отвръщам. - Сега се разкарайте.

Оставам, докато се махнат, и си тръгвам. Момчето от Прямите виква:

- Чакай, суичъра ти!

- Задръж го - казвам, без да се обръщам.

Завивам зад ъгъла на коридора. Мисля, че ще ме отведе до стълбище, но се оказвам в друг коридор, същия като този, от който бях излязла. Чувам стъпки зад себе си и се обръщам, готова да се бия с момичето от безкастовите. Но няма никой.

Явно ме хваща параноята.

Отварям вратите на главния коридор с надежда да намеря прозорец, за да се ориентирам къде съм, но попадам в някаква лаборатория. Всичко е изпотрошено. Изпочупени колби и епруветки се въргалят из ъглите, подът е отрупан с намачкани изпокъсани листа. Навеждам се да вдигна един и тогава осветлението изгасва.

Хвърлям се към вратата. Някой ме хваща за ръката, дръпва ме встрани и слага чувал на главата ми. Друг ме притиска в ъгъла. Ритам, мятам се, боря се срещу тях, срещу това, което са ми нахлузили. А единственото, което си повтарям наум, е: „Не, не искам пак, не искам пак, не искам пак!“. Успявам да измъкна едната си ръка и започвам да удрям напосоки. Мисля, че уцелвам някого по рамото или в брадичката, не съм сигурна.

- Ей, заболя ме! - обажда се глас.

- Извинявай, че те уплашихме, Трис - казва друг глас. - Но анонимността е неделима част от нашата дейност. Не искаме да ти навредим. Не се страхувай.

- Пуснете ме тогава! - изревавам аз. Всички ръце ме държат прикована към стената. -Кои сте вие?

- Ние сме Преданите - отвръща глас. - И сме много. И сме никой.

Не се сдържам. Разсмивам се. Може би от шока, или пък от страх. После сърцето ми забавя ритъма си, ръцете ми треперят от облекчение. Гласът продължава:

- Разбрахме, че не си лоялна на Евелин Джонсън и нейните безкастови слуги.

- Това е пълна глупост.

- Не е по-глупаво от това да се довериш на някого, като му споделиш каква е идентичността ти, без дори да се налага да го правиш.

Опитвам се да видя нещо през материята на това, което са нахлузили на главата ми, но платът е плътен, а и няма осветление. Тъмно е като в гроб. После опитвам да се облегна на стената, но е много трудно да се ориентирам кое къде е. Усещам как някаква колба се донатрошава под обувката ми.

- Не, не съм й лоялна - казвам. - Какво значение има?

- Означава, че искаш да напуснеш града - заявява гласът. Усещам леко вълнение. -Искаме една услуга от теб, Трис Прайър. Утре в полунощ ще имаме събрание. Искаме да доведеш своите приятели от Безстрашните.

- Добре - казвам. - Нека ви попитам тогава, ако утре така или иначе, ще ви видя,

защо днес трябва да съм с това нещо на главата?

Не зная кой е говорител на групата, но явно се обърква от въпроса ми.

- Един ден е много дълго време. И в това дълго време могат да се случат много и опасни неща - отговаря накрая. - Ще се видим утре в полунощ на мястото, където направи признанията си.

Вратата се отваря рязко, течението залепва чувала за бузите ми, чувам отдалечаващите се с бяг стъпки по коридора. Когато махам нещото от главата си, в коридора няма никой. Съвсем тихо е. Поглеждам в ръцете си. Тъмносиня калъфка за възглавница. С това ми бяха покрили лицето! А на нея пише с боя „Касти, а не кръвопролития“.

Не зная кои са, но едно е сигурно - имат силно развито чувство за драматизъм.

Мястото, където направи признанията си. Може да бъде само централата на Прямите. Там се поддадох на серума на истината.

Вечерта, когато най-сетне се добирам до спалното помещение, намирам бележка от Тобиас под чашата с вода на нощната ми масичка.

Утре сутринта е процесът срещу брат ти. Ще е при закрити врати. Няма да мога да отида. Ще бъде много подозрително. Ще ти съобщя за присъдата веднага щом разбера. Тогава можем да помислим за план.

Каквото и да става, скоро всичко ще приключи.