Предани

5. Трис

Нагласям алармата на часовника си за десет часа и веднага заспивам. Не успявам дори да се наместя и да легна удобно. Няколко часа по-късно алармата очевидно е звъннала, но не съм я чула. Това, което чувам, е ядосаният вик на някой в стаята. Изключвам алармата, прокарвам пръсти през косата си и забързвам, почти бягам към стълбите на един от аварийните изходи. Надявам се никой да не ме спре.

Щом излизам навън, хладният въздух съвсем ме разбужда. Издърпвам ръкавите си надолу и свивам пръстите си в тях. Лятото си отива. Няколко души крачат около входа на централата на Ерудитите, но никой не забелязва как се промъквам към Мичиган Авеню. Идва време, когато започваш да разбираш и да оценяваш предимствата да си дребен.

Виждам Тобиас в средата на поляната. Облечен е в различни цветове. Сива тениска, сини джинси, черен суичър с качулка. До краката му има раница.

- Как се справих? - питам, когато приближавам достатъчно, за да ме чуе.

- Много добре! Евелин все още те мрази, но Кристина и Кара бяха освободени без разпит.

- Добре - усмихвам се.

Той хваща ризата ми и ме придърпва към себе си. Целува ме нежно.

- Хайде - казва и се отдръпва. - Имам планове за тази вечер.

- Нима?

- Ами... сетих се, че май никога не сме излизали на истинска среща.

- Хаосът и разрушенията са две от нещата, които ограничават възможностите за срещи от този вид.

- Иска ми се да разбера какво е да си на среща. Казват, че било голямо събитие. -После тръгва бавно назад, все още с лице към мен. Вървим към металната статуя на мамута в края на поляната. - Преди да те срещна, ходих само на групови срещи, а те не бяха най-великото събитие в живота ми. Пълна катастрофа. Винаги свършваха по един и същи начин - Зийк хващаше момичето, което си беше наумил да хване, а аз седях до някоя друга, мълчах и на всичкото отгоре тя често се оказваше някоя, която преди това съм обиждал или нагрубявал.

- Не си сред най-великите джентълмени - засмивам се.

- Гледай кой седнал да ми прави забележки за поведение.

- Ей, мога да бъда много мила. Ако се постарая, разбира се.

- Хм... - Потупва брадичката си замислено и с известна доза съмнение. - Кажи нещо мило тогава.

- Много си хубав.

- Харесва ми. Беше много мило - казва и усмивката му проблясва като светкавица в нощта.

Стигаме до края на поляната. Отблизо металната статуя изглежда доста по-голяма и още по-странна. Над нея има огромни метални плоскости, огънати във всички посоки, прилича на гръмнала консервена кутия. Минаваме зад една от тях, точно зад подиума. Металните плоскости се крепят от много летви. Тобиас слага раницата на гърба си, хваща една от летвите и започва да се катери.

- Това май ми е познато - казвам. Едно от първите неща, които направихме заедно, бе да се изкатерим по Виенското колело, но тогава не той, а аз настоявах да стигнем по-високо.

Навивам ръкави и се закатервам след него. Рамото все още ме боли от раната от куршума, но болката почти е отшумяла. Все пак се опитвам да прехвърлям тежестта си предимно върху лявата ръка, а с краката се оттласквам нагоре. Поглеждам надолу към плетеницата от метални летви, виждам земята под тях, и се засмивам.

Тобиас се изкачва до две греди, които се срещат в римско пет, а между тях има достатъчно място за двама ни. Той сяда, накланя тялото си назад, като балансира между двете греди, и протяга ръка да ми помогне. Нямам нужда от помощ, но не казвам нищо. Прекалено съм заета да се наслаждавам на усещането от силните му ръце върху моите.

Сядаме. Той изважда одеяло от раницата си и ни завива. После вади две пластмасови чашки.

- Как предпочиташ? Да мислиш ясно, или да ти се позамъгли малко съзнанието? - пита и пак заравя глава в раницата.

- Ами... май предпочитам да мисля ясно. Имаме да обсъждаме важни неща, нали?

- Да, така е.

Тогава той вади малка бутилка с бистра газирана напитка.

- Откраднах я от кухнята на централата на Ерудитите - казва, докато развинтва капачката. - Очевидно е нещо хубаво.

Отсипва по малко в чашите. Отпивам. Сладко е като сироп, с лек дъх на лимон, малко горчиво. След втората глътка почти ми харесва.

- Имаме да говорим за много неща - продължава той.

- Да. Добре.

- Е, като за начало... - Той замислено поглежда в чашата си. - Разбирам защо реши да работиш с Маркъс, разбирам и защо не ми каза. Но...

- Но си ядосан - довършвам. - Защото те излъгах. Няколко пъти.

Той кимва, без да ме погледне.

- Не е само заради цялата тая работа с Маркъс. Нещата започнаха много преди това. Не знам дали можеш да си представиш, да разбереш как съм се чувствал. Да се събудя съвсем сам и да осъзная, че си тръгнала към... - Предполагам, че това, което щеше да каже, беше „смъртта си“, но дори не може да събере сила да произнесе думата. - Към централата на Ерудитите.

- Не, вероятно няма да разбера, вероятно не осъзнавам. - Изсипвам течността в устата си и чак тогава преглъщам. - Виж... Аз... преди мислех, че мога да жертвам живота си за нещо, за различни неща, но истината е, че не бях осъзнала какво значи „да жертваш живота си“, до мига, в който застанах там. До мига, в който щяха да ми отнемат живота.

Поглеждам го. Минава време, преди той да вдигне глава и да обърне очи към мен.

- Сега знам - продължавам. - Сега знам, че искам да живея. Знам, че искам да съм честна с теб. Но... не мисля, че мога да го направя, едва ли ще го направя, ако ми нямаш доверие, или ако ми говориш по онзи снизходителен начин. Понякога го правиш, знаеш ли?

- Снизходителен? Та ти вършиш такива рисковани неща! Глупаво е да се излагаш на такава опасност.

- Да - казвам. - И ти много ми помогна, като ми говореше като на дете, което не разбира от дума.

- И какво друго можех да направя? - пита настоятелно той. - Не искаш да се вслушаш в нито един разумен съвет!

- Може би не съм имала нужда от разум. - Не мога да се преструвам, че съм спокойна. Тялото ми се стяга от напрежение. - Чувствах само как вината ме яде жива, както би ме изял някой звяр. А единственото, от което имах нужда, бе твоето търпение, нежността ти, а не да ми крещиш! И, да, винаги да криеш от мен, сякаш не мога да се справя с...

- Не исках да те натоварвам с повече проблеми, беше достатъчно притеснена.

- Ти мислиш ли, че съм силна? Или мислиш, че съм някоя лигла? - поглеждам го намръщено. - Питам, защото очевидно смяташ, че съм достатъчно силна да понеса, когато ми крещиш, но не съм в състояние да се справя с каквото и да е друго. Как така?

- Разбира се, знам, че си силна - тръсва глава той. - Просто не съм свикнал да казвам нещата на хората. Свикнал съм да се справям сам с всичко.

- Можеш да разчиташ на мен - заявявам. - Можеш да ми имаш пълно доверие. И можеш да ме оставиш сама да преценявам кое съм способна да понеса и кое - не.

- Добре - кимва. - Но никакви лъжи повече. Никога.

- Добре.

Чувствам се скована, притисната. Сякаш тялото ми е набутано в нещо прекалено тясно и не мога нито да вляза, нито да изляза от него. Не, не искам този разговор да свърши така. Протягам ръка към неговата.

- Съжалявам, че те излъгах - казвам. - Много съжалявам. Наистина.

- Не съм искал да се почувстваш пренебрегната... сякаш не те уважавам.

Оставаме така, ръцете ни една в друга. Облягам се на металната плоскост. Небето

над мен е черно, празно. Облаци като щитове са запречили лунната светлина. Виждам звезда точно над нас. Облаците се движат и тя за миг проблясва, но май е единствената звезда на небето. Извивам глава назад и виждам сградите по Мичиган Авеню. Подредени в права линия, като стража - трябва да ни охраняват, или по-скоро, да ни наблюдават.

Не казвам нищо, докато чувството на скованост най-сетне не ме напуска. Изпитвам облекчение. Може би мястото е такова. Не съм от хората, на които им минава лесно. Особено когато съм ядосана. Но последните няколко седмици бяха странни и за двама ни. Безкрайно съм щастлива да се разделя с чувството, което не ме бе напускало нито за миг през цялото време в затвора - чувството, че ме мрази. Яростта и страхът, че ме презира. Вината, че бях работила с баща му, без да му кажа.

- Това нещо е много гадно, не мислиш ли? - пита и оставя чашата си.

- Гадно е - казвам и поглеждам към останалото в моята. Изпивам го на една глътка. Лицето ми се изкривява, докато мехурчетата горят гърлото ми. - Не разбирам с какво толкова се хвалят Ерудитите. Безстрашните правят страхотни торти.

- Чудя се каква ли би била почерпката на Аскетите, ако си имаха такава.

- Сух хляб.

- Или овесена каша - засмива се той.

- Мляко.

- Понякога си мисля, че вярвам във всичко, което са ни учили - казва той. - Но очевидно не е така, защото съм тук, държа ръката ти, а дори не сме женени.

- На какво учат Безстрашните за... това? - питам и поглеждам към вплетените ни ръце.

- На какво учат Безстрашните? Хм... - замисля се и се разсмива. - Прави каквото искаш, но използвай предпазни средства. На това учат.

Усещам как по лицето ми плъзва топлина.

- Иска ми се да намеря някакво средно положение за самия себе си, мое място между това, което искам, и това, което считам, че е разумно - казва той.

- Звучи добре. А знаеш ли какво искаш? - питам.

Предполагам какъв е отговорът, но искам да го чуя от него.

- Хм... - засмива се, навежда се напред и се опира на колене, притиска ръце към металната плоскост от двете страни на лицето ми, сякаш иска да го сложи в рамка, и ме целува нежно по устата, после по извивката на челюстта, по шията. Стоя неподвижна, притеснявам се да не направя нещо, което няма да му хареса. Но пък да седя така като статуя все едно духът ми не е там? Докосвам кръста му. Много бавно и несигурно.

Тогава устните му се връщат върху моите, ръцете му издърпват ризата изпод дланите ми. Докосвам голата му кожа. Оживявам. Ръцете ми пролазват по гърба му, към раменете, притискам се към него. Диша бързо. Аз също. Усещам газирано-лимонения вкус на напитката върху устните му, дъхът на вятъра по кожата му нахлува през ноздрите до мозъка ми. Искам само още и още.

Издърпвам ризата му нагоре. Преди минутка бе така студено. Сега ми е горещо, на него също. Ръката му се увива около кръста ми, силна, уверена. Пръстите на другата му ръка се вплитат в косата ми, а аз искам да забавя всичко, да имам възможност да изпия всяка капка от тази божествена наслада - гладката му кожа, тъмното мастило на татуировките, настоятелната му целувка, хладния въздух, който ни завива като одеяло.

Цялото напрежение изтича от мен. Не се чувствам като войник на Дивергентите, не съм момичето, което може да устоява на серуми, да предизвиква лидери. Сега съм по-мека, по-лека. Не виждам нищо лошо да се засмея, когато ръцете му леко минават по бедрата ми, после ниско под гръбнака. Няма нищо лошо да въздъхна в ухото му, когато ме притиска към себе си, за да целуне врата ми. Това съм аз, аз съм в себе си, аз съм себе си. Силна и слаба. За първи път ми е разрешено да бъда и двете.

Не знам колко време минава, преди пак да ни стане студено. Завиваме се и се сгушихваме под одеялото.

- Става все по-трудно да слушам разума си - засмива се в ухото ми.

- Мисля, че това си е съвсем в реда на нещата - усмихвам се аз.