Предани

14. Тобиас

Стоя на ръба на каросерията и се държа за летвата, върху която е опънат брезентът. Иска ми се тази нова реалност да е симулация и да имам силата да я манипулирам, когато разбера за какво става дума. Но не разбирам. Напълно непонятно е.

Амар жив!

„Адаптирай се!“ - това беше една от любимите му заповеди по време на инициацията ми. Понякога го повтаряше толкова често, че започнах да чувам думата и насън. Караше ме да подскачам от леглото. Беше като аларма, която можеше да ме събуди по всяко време на нощта. И всеки път тези думи искаха от мен все повече и повече, много повече, отколкото бях в състояние да дам. Адаптирай се! Адаптирай се по-бързо, адаптирай се по-добре, адаптирай се към неща, към които нито един човек не може да се адаптира.

Примерно: напускаш един цялостен изграден свят и откриваш нов.

Или пък: научаваш, че мъртвият ти приятел си е бил жив през цялото това време и сега кара камиона, на който си се качил по свой избор.

Трис седи зад мен на нещо като скамейка покрай стените на каросерията. Не изпуска намачканата снимка. Пръстът и леко минава над лицето на майка □, но сякаш не смее да го докосне истински. Кристина е седнала от едната и страна, а Кейлъб - от другата. Може би го е пуснала до себе си, само за да може и той да вижда снимката. Цялото и тяло се е извърнало настрани с отвращение от него и отчаяно се притиска към Кристина.

- Това наистина ли е майка ти? - пита Кристина. Трис и Кейлъб кимват едновременно. - Колко е млада тук. И красива - добавя.

- Да, хубава е... беше хубава.

Изненадвам се от начина, по който прозвучава гласът на Трис. Очаквам да е тъжна при спомена за повехналата красота на майка □, но гласът и е нервен, устните и - свити от някакво трескаво очакване. Дано не храни някакви напразни надежди.

- Нека я видя - казва Кейлъб и протяга ръка към сестра си.

Тя му подава снимката, без да каже нищо, без да го погледне дори.

Обръщам се към света, който напускаме - края на железопътните линии, края на огромните полета. Там, в далечината, е центърът на града ни, едва видим в мъглата, покрила небето и сгъстяваща се към хоризонта. Странно е да го видиш от такова разстояние. Ако протегна ръка... може би ще го докосна, нищо, че съм пропътувал целия този път.

Питър се приближава до мен и се хваща за брезента. Железопътните линии завиват встрани от нас. Вече не мога да виждам полето. Стените от двете страни на пътя постепенно изчезват, земята сякаш се изглажда. Навсякъде наоколо се появяват сгради. Едни са малки като къщите на Аскетите, други са широки като обществени здания - като че ли някой е обърнал висока сграда настрани.

Дърветата са огромни и избуяли сред цимента, сякаш имат задача да пазят сградите на завет. Корените им пробиват паважа. На един покрив виждам ято птици като тези, които Трис има на татуировката на ключицата си. Когато камионът приближава къщата, те изграчват и се разлитат.

Това е див свят.

Изведнъж всичко ми се струва прекалено, за да мога да го понеса. Сядам на пейката. Полагам глава в ръцете си, затварям очи. Не искам да допускам в съзнанието си повече никаква информация - досегашната е достатъчно трудна за проумяване. Усещам силната ръка на Трис върху гърба си. Придърпва ме нежно към себе си. Ръцете ми са вцепенени.

- Просто трябва да се концентрираш върху тук и сега - обажда се Кара от другия край на каросерията. - Примерно, мисли си как се движи камионът. Помага.

Опитвам. Мисля си колко е твърда седалката под мен. И как камионът постоянно вибрира, дори когато земята е равна. Мисля как вибрациите му жужат в костите ми. Концентрирам се върху леките поклащания наляво и надясно, напред и назад. Концентрирам се, докато всичко около мен не помръква. И тогава чувството за време изчезва. Изчезва и паниката, и страхът от новото. Усещам само как се движим.

- Сега май няма да е лошо да се огледаш - казва Трис. Гласът й звучи изтощено.

Кристина и Юрая стоят там, където бях застанал аз, и надничат отвъд брезента.

Поглеждам през раменете им, за да разбера къде отиваме. Виждам много висока ограда, простираща се докъдето погледът стига. Тук вече няма нищо, няма дървета, няма развалини. Където и да погледнеш - празно. Оградата има вертикални черни колове със заострени краища. Огънати са така, че да се забият във всеки, който дръзне да се покатери по нея.

На няколко метра от нея има втора ограда с метални решетки. Като тази в града. Над нея е усукана бодлива тел. Когато минаваме покрай втората, чувам силно неприятно жужене. Ток. Между двете огради вървят хора с пушки. Приличат на нашите пейнтбол пистолети, но много по-смъртоносни.

На първата ограда има табела: БЮРО ЗА ГЕНЕТИЧНО И СОЦИАЛНО ЗДРАВЕ.

Чувам, че Амар говори с охраната, но не разбирам какво им казва. Порталът на първата стена се отваря, след него и на втората. И след като минаваме вътре, виждам... ред.

Ниски сгради, между тях добре поддържана и окосена трева, ниски пухкави дървета. Пътищата са хубави, навсякъде има маркировка. Стрелки упътват кой път накъде води. ПАРНИК - напред, ОХРАНА - наляво, ЖИЛИЩНИ СГРАДИ - надясно, ЩАБ - направо.

Ставам и се навеждам напред, за да видя щаба. Тялото ми виси наполовина извън камиона. Бюрото по генетично и социално здраве не е във висока сграда, но изглежда огромно. Не мога да го обхвана с поглед - толкова е широко! Един грамаден звяр от бетон, стъкло и стомана. Зад щаба има няколко високи кули - не знам защо, но ми напомнят на контролната зала и се зачудвам дали затова са ни довели тук.

Освен охраната между двете стени, се виждат и други хора. Всички спират да ни огледат, но караме прекалено бързо, за да видя израженията им.

Камионът паркира пред двойна врата. Питър скача пръв. Останалите се изсипваме на паважа след него. Заставаме рамо до рамо, един до друг, така близо, че чувам дъха на всеки един от нас. В града бяхме разделени според кастите, според възрастта, според историята си. Но тук всички тези различия изчезват. Ние сме всичко, което ни е останало един на друг, всичко, което имаме.

- Започва се - промърморва Трис, докато Зоуи и Амар се приближават към нас.

„Започва се!“ - помислям си.

- Добре дошли в щаба - казва Зоуи. - Навремето тази сграда е била летище О’Хараш, едно от най-големите и оживени летища в страната. Сега е щаб на Бюрото по генетично и социално здраве, накратко го наричаме само Бюрото. Това е агенция към правителството на Съединените щати.

Усещам как лицето ми се изпразва от емоции. Зная всички думи, които изговори - е, не съм сигурен какво е „летище“ и какво са „съединени щати“, - но не разбрах нищо от цялата и реч. И не съм единственият. Питър я гледа с въпросително повдигнати вежди, сякаш иска да зададе стотина въпроса едновременно.

- Извинете ме - казва тя. - Все забравям колко малко знаете.

- Мисля, че вината за това е ваша, а не наша - отбелязва Питър.

- Ще перифразирам - усмихва се Зоуи. - Все забравям колко малко информация ви даваме. Летище е място, от което се контролира въздушния транспорт, а...

- Въздушен транспорт? - възкликва Кристина.

- Едно от технологичните открития, за което не беше нужно да знаем в града, е въздушният транспорт - обяснява Амар. - Той е бърз, безопасен и е... удивително преживяване.

- Уау - обажда се Трис.

Май наистина е развълнувана. Аз обаче си представям как политам с бясна скорост над Бюрото и започва да ми се гади.

- Както и да е. Когато започнахме да разработваме експериментите, летището беше превърнато в щаб, от който да ви наблюдаваме от разстояние - продължава Зоуи. - Ще ви разведа из контролната зала и ще ви запозная с Дейвид, ръководителя на Бюрото. Ще видите много неща, които не разбирате, но няма да е зле да ви дадем някаква предварителна представа, преди да започнете да ми задавате въпросите си. Запишете си всичко, което ви интересува, всичко, за което искате да знаете, и после може да питате мен или Амар.

Тя тръгва към входа, двама охранители и отварят вратата и я поздравяват с усмивка. Контрастът между вежливостта и пушките, преметнати през раменете, ми се струва направо смешен. Големи пушки са. Започвам да се чудя как ли се стреля с тях. Какво ли е да усетиш унищожителната им сила само с едно поставяне на пръста върху спусъка.

Когато влизам, въздухът става студен, сякаш отнякъде духа хлад. Прозорците са много високи и пропускат бледа слънчева светлина. Но това май е най-хубавата част от помещението. Старите и мръсни плочки на пода са изгубили цвета си, а стените са сиви и празни. Пред нас - море от хора и техника, над които виси табела ПУНКТ ЗА ПРОВЕРКА. Не разбирам защо им е нужна толкова много охрана, след като вече имат цели две стени, по едната от които тече ток, и са подсигурени с десетки пазачи. Не, това не е моят свят, не мога да им държа сметка.

Определено не е моят свят.

Трис докосва рамото ми и посочва към нещо в другия край на залата.

- Виж това.

В далечния край на помещението, след пункта за проверка, има огромен каменен блок със стъклен уред върху него. Ето това е едно от нещата, за които Зоуи ни предупреди, че ще видим, но няма да разберем. Не разбирам и глада в очите на Трис. Поглъща с поглед всичко, което попадне в полезрението □. Понякога имам чувството, че сме толкова еднакви, че сме един човек. Но има мигове, като този например, когато усещам различията в характерите ни. Усещам ги болезнено, сякаш се засилвам и се удрям в стена.

Кристина казва нещо на Трис и двете се усмихват. Всичко, което чувам, стига до съзнанието ми изкривено и приглушено.

- Добре ли си? - пита Кара.

- Да - отвръщам по навик.

- Знаеш ли, ще е напълно нормално, ако точно сега изпаднеш в паника - казва тя. - Не е нужно постоянно да утвърждаваш непоклатимата си мъжественост.

- Кое?

Тя се усмихва и разбирам, че се шегува.

Всички охранители отстъпват назад и оформят тунел, през който да минем. Зоуи, която върви пред нас, се обръща и казва:

- В тази сграда не е разрешено да се внасят оръжия, но ако ги оставите при охраната, можете да си ги вземете на излизане. Ако решите, разбира се. След това ще минем през скенерите и ще продължим.

- Тази жена почва да ме дразни - казва Кара.

- Какво? Защо? - питам.

- Не може да се разграничи от знанията си - отвръща тя и вади пистолета си. - Не спира да говори неща, които са очевидни, очевидни само за нея, но не и за някой от нас.

- Права си, това е дразнещо - казвам разсеяно.

Пред мен Зоуи вади пистолета си, оставя го в сив контейнер и влиза в скенера. Това е кутия с човешки размери, която има нещо като тунел по средата и може да се побере само един човек. Изваждам пистолета си. Зареден е, не съм използвал патроните. Тежи. Оставям го в контейнера, където са всички останали оръжия.

Наблюдавам как Зоуи минава през скенера, после Амар, Питър, Кейлъб, Кара, Кристина. Докато стоя пред него, пред стените, които ще ме притиснат, усещам как паниката се надига отново, ръцете ми стават безчувствени, гърдите ми се стягат от нещо, което не мога да махна от себе си. Скенерът ми напомня на дървената кутия от моята зона на страха. Притиска, огъва костите ми.

Не мога, не трябва да изпадам в паника тук.

С всички усилия на волята прекрачвам и заставам в центъра на скенера, откъдето минаха останалите. Усещам как нещо в стените се движи и издава странни звуци, след това се чува силен неприятен звук като звън. Потръпвам. После виждам ръката на охранителя, който ме подканва да изляза.

Явно всичко е наред. Мога да избягам от кутията. Поемам дъх, сякаш въздухът около мен се е отворил да ми направи място да дишам. Кара ме поглежда с укор, но не казва нищо.

Трис минава през скенера и улавя ръката ми. Почти не я усещам в моята. Спомням си онзи път, когато си инжектирах серума и минах през страховете си заедно с нея. Стените отново започнаха да се затварят върху нас, телата ни се притискаха едно в друго, сложих ръка на гърдите и и усетих ударите на сърцето □. Това беше напълно достатъчно, за да стъпя отново на земята.

След като и Юрая минава, Зоуи ни махва с ръка да я последваме.

След пункта за проверка сградата изглежда съвсем различна. Подът е покрит с плочки, но тези са перфектно почистени и излъскани. Навсякъде има прозорци. Надолу по коридора виждам редица лабораторни маси и компютри. Напомня ми на централата на Ерудитите, но тук е по-светло. Всичко е извадено на показ, сякаш никой не иска да крие нищо.

Зоуи ни повежда по по-тъмния коридор вдясно. Когато минаваме покрай хората, те спират и ни зяпат. Усещам очите им върху себе си като горещи лъчи. По гърлото и бузите ми се разлива топлина.

Вървим дълго, влизаме все по-навътре в сградата. Изведнъж Зоуи спира и се обръща с лице към нас.

Зад нея има широк кръг празни екрани, наредени като нощни пеперуди около лампа. Хората в кръга седят на ниски бюра, натискат бясно клавишите пред други монитори, но тези са обърнати навън, а не към тях. Това е контролната зала, но всичко е открито и не съм сигурен какво точно наблюдават, след като мониторите са черни. Около обърнатите навътре екрани има столове, маси, дивани. Сякаш хората се събират тук, за да гледат за удоволствие и отмора.

На няколко метра от контролната зала стои по-възрастен мъж със синя униформа и... широка усмивка. И този е усмихнат като всички други! Когато ни вижда да приближаваме, разтваря широко ръце, предполагам, за да ни посрещне с добре дошли. Май това е Дейвид.

- Ето този миг... - започва той. - Точно този миг очаквахме от самото начало.

[1] Международното летище О’Хара е разположено на 27 километра северозападно от Чикаго, Илинойс, и е едно от най-натоварените летища в САЩ. - Бел. ред.