Предани

10. Тобиас

Изпотрошените постройки в сектора на Безстрашните изглеждат като портали към други светове. Пред мен стъклената сграда пронизва небето като копие.

Пулсът във връхчетата на пръстите ми отбелязва преминаващите секунди. Въздухът в дробовете ми е богат и цветен, въпреки че лятото си отива. Имаше време, когато тичах и се биех, защото исках да имам здрави мускули. Бързите ми крака са ме спасявали неведнъж и вече не мога да мисля за бягане и бой извън основната им същност: начин да остана жив.

Когато стигам до входа, забавям крачка, за да възстановя равномерното си дишане. Стъклените панели над мен отразяват светлината във всички посоки. Някъде там горе все още стои онзи стол, на който седях, докато ръководех симулираните атаки. Някъде там е и петното от кръвта на бащата на Трис. Някъде там гласът на Трис проби симулацията, в която ме бяха вкарали, усетих ръката и на гърдите си, усетих как ме връща обратно към действителността.

Влизам в стаята, вадя от задния си джоб малка черна кутийка със спринцовка. Това е кутийката, която винаги ползвам. С мека, деликатна възглавничка за иглата. Не знам защо я нося постоянно с мен. Признак на смелост или на болна слабост?

Опирам спринцовката до гърлото си, затварям очи и я изпразвам. Черната кутийка пада на земята и отскача настрани. Когато отварям очи, е изчезнала.

На покрива на небостъргача Ханкок съм, близо до въжената линия - мястото, където Безстрашните флиртуват със смъртта. Облаците са почернели и натежали от дъждовни капки. Отварям уста и вятърът нахлува в дробовете ми. Отдясно стоманеното въже се скъсва, отскача назад и натрошава прозорците под мен.

Зрението ми се фокусира върху ръба на покрива, очите ми са приковани към нещо по-малко от връх на карфица. Чувам дишането си въпреки оглушително свирещия в ушите ми вятър. Насилвам се да тръгна към ръба на покрива. Дъждът започва да ме удря по раменете и главата, сякаш се опитва да ме събори на земята. Пренасям тежестта си съвсем леко напред и падам. Стискам зъби, за да потисна вика си, задушавам го със собствения си страх.

Приземявам се, но нямам и секунда да се осъзная. Стените около мен започват да се затварят, дървени греди се врязват в гръбнака ми, после в главата ми, в краката ми. Клаустрофобия. Слагам ръце пред гърдите си, затварям очи и се опитвам да не изпадам в паника.

Спомням си за Ерик и за неговата среща със страха. Беше преодолял ужаса чрез дълбоко дишане и логика. И за Трис, която някак бе успяла да напълни ръцете си с оръжия, да се изправи и да атакува най-големите си кошмари. Но аз не съм Ерик, не съм и Трис. Какво съм аз? Какво ми е необходимо, за да преодолея страховете си?

Знам отговора, разбира се, че го знам. Трябва да им отрека силата да ме контролират. Трябва да осъзная, че аз съм силният, а не те.

Поемам си дъх и с все сила удрям стените вляво и вдясно от мен. Кутията изскърцва, чупи си, летвите започват да падат една по една върху бетонния под с ужасен трясък. Оставам прав над тях. Тъмно е.

Амар, моят инструктор, ни беше научил, че нашите страхове са динамични, могат да се влияят от настроенията ни, да се променят с онзи тих шепот на кошмарите ни. Но моите страхове винаги са били едни и същи... допреди няколко седмици. Докато успях да докажа на себе си, че мога да бъда по-силен от баща си. Докато разбрах, че има човек, когото се ужасявам да загубя.

Не знам какво ще видя сега.

Чакам много дълго, без нищо да се случи. Стаята продължава да е тъмна, подът е все така студен и твърд, сърцето ми все още бие по-бързо от нормалното. Поглеждам часовника си и установявам, че е на другата ръка. Обикновено го нося на лявата, а не на дясната. Каишката му е сива, а не черна.

Тогава забелязвам твърди гъсти косми по пръстите си. Нямаше ги преди. Мазолите по кокалчетата ми са изчезнали. Поглеждам надолу и виждам, че нося широки сиви панталони и сива риза. Станал съм по-дебел в кръста и по-тесен в раменете.

Вдигам очи към огледалото, появило се незнайно откъде. Лицето, което ме гледа от него, не е моето, а на Маркъс.

Намига ми. Усещам как съвсем против моята воля мускулите около окото ми се свиват, за да му намигна и аз. Без дума, без предупреждение, неговите... моите... нашите ръце удрят огледалото и се увиват около врата на отражението ми. Но тогава огледалото изчезва и моите... неговите... нашите ръце са около нашето собствено гърло, зрението ни се замъглява, в крайчеца на очите ни се появяват черни петна. Падаме на земята, а ръцете стискат здраво като в менгеме.

Не, не мога да измисля начин да изляза от тук.

Изпищявам. Може би инстинктивно. Звукът от писъка ми започва да вибрира по ръцете ми. Представям си, че тези ръце са мои, само мои. Наистина мои. Големи длани, тънки пръсти и мазоли по кокалчетата от стотиците часове пред боксовата круша. Представям си как моето отражение се превръща във вода и тази вода се стича по кожата на Маркъс, а с всяка падаща по тялото му капка частица от него се превръща в частица от мен. Създавам себе си отново, по мое подобие и мое виждане.

Паднал съм на колене върху бетонния под и се боря за глътка въздух.

Ръцете ми треперят. Опипвам врата си, раменете, ръцете. Трябва да се уверя, че всичко е наред.

Преди няколко седмици, във влака, когато с Трис отивахме да се срещнем с Евелин, и казах, че Маркъс все още се явява в моята зона на страха, но се е променил. Много размишлявах върху това. Изпълваше ума ми всяка вечер преди да заспя, а първото нещо, за което се сещах и което сутрин буквално блъскаше по още заспалото ми съзнание, бе мисълта за него. Всяка сутрин, с всяко събуждане. Все още се страхувам от него. Знам това. Но сега се страхувам по различен начин - не съм дете, не се боя от наказанията на ужасния си баща, от опасността, която влиза с него у дома. Пораснал съм и страхът е друг - от заплахата, която той представлява за характера ми, за бъдещето ми, за личността ми.

Но дори този страх не може да се сравни с това, което зная, че следва. Сигурен съм. Макар и подготвен за него, искам да разрежа вената си и да махна серума от кръвта си, да махна кръвта си, ако трябва, но да не го видя пак.

На пода пред мен се появява езеро от светлина. Ръка. Пръстите се свиват и се опитват да стигнат до светлината. След това се появява втора ръка, а после и глава с гъста руса коса. Жената кашля и се мъчи да се добере до езерото светлина. Лази сантиметър по сантиметър. Искам да се приближа и да й помогна, но съм вледенен.

Жената обръща лице към мен и виждам, че това е Трис. От устните и се излива кръв, капе надолу и се събира на брадичката □. Кръвясалите и очи ме гледат, тя вие: „Помощ!“.

Кашля и плюе кръв по пода. Втурвам се към нея. Някак зная, че ако не стигна навреме, светлината в очите и ще угасне. Около мен - тела, държат ме като в клетка, усещам как милиони ръце ме дърпат назад, костите на десетки тела се впиват в мен, но аз продължавам напред. Забивам нокти в ръцете, които се опитват да ме задържат, но одирам само себе си.

Изкрещявам името □. Тя кашля и изплюва още кръв. Пищи за помощ, а аз викам името □. После вече не чувам нищо, не чувствам нищо, освен ударите на сърцето си и собствения си ужас.

Тя пада изнемощяла на земята. Очите й хлътват. Прекалено късно е.

Мракът се разпръсва. Светлината се връща. По стените на стаята има графити, а срещу мен - огледални прозорци към стаята за наблюдение. В ъглите има камери, които преди записваха всяка сесия. Пот се стича по врата и гърба ми. Обърсвам лице с ризата си и тръгвам към вратата. Черната кутийка със спринцовката и иглата остава на пода зад мен. Няма нужда да продължавам да разкривам страховете си пред самия себе си. Зная ги. Остава само да ги преодолея.

От опит знам, че с увереност можеш да влезеш и в най-забранените места. Като например в килиите на третия етаж в централата на Ерудитите.

Или може би не. Преди да стигна до вратата, един безкастов препречва пътя ми с пушката си. Нервен съм, едва преглъщам.

- Къде отиваш?

Слагам ръка на пушката му и я отблъсвам настрани.

- Махни това нещо от мен. Тук съм по заповед на Евелин. Отивам да видя един затворник.

- Никой не ми е казал нищо за извънредни посещения днес.

Заговарям тихо, сякаш му споделям някаква голяма тайна, а от него се очаква да я пази.

- Защото тя не иска това посещение да бъде обявено официално.

- Чък? - подвиква някой от горния етаж. Тереза е. - Пусни го. Няма проблем.

Кимвам и и продължавам напред. Мръсотията в коридорите е изметена, почистили са,

но все още никой не е сменил изпочупените крушки. Пристъпвам от светло към пълен мрак. Тъмни петна като синини по пребито до смърт тяло. Трябва да намеря килията му.

Когато стигам до северния коридор, не тръгвам веднага натам, а към жената, която седи в края на коридора. На средна възраст е, очите и са странно клюмнали в краищата, а устните и са свити в тънка черта. Изглежда безкрайно уморена, сякаш всичко я изтощава, дори моето присъствие.

- Здравей - казвам. - Казвам се Тобиас Итън. Тук съм по заповед на Евелин Джонсън. Трябва да взема един затворник.

Изражението и изобщо не се променя, когато чува името ми. Минава ми през ума, че може да се наложи да я нокаутирам, за да си свърша работата. Тя вади някакво парче намачкана хартия, изглажда го върху лявата си длан. На листа са написани имената на затворниците и номерата на килиите им.

- Име? - пита.

- Кейлъб Прайър. 308А.

- Ти си синът на Евелин, нали?

- Аха... искам да кажа да. - От онези хора е, които не приемат „аха“ за отговор.

Тя става и ме повежда към метална врата с номер 308А. Запитвам се за какво ли е била ползвана тази стая преди в града ни да се появи такава крещяща нужда от затворнически килии. Набира кода и вратата се отваря.

- Предполагам, от мен се очаква да не гледам какво възнамеряваш да правиш с него - казва тя.

Очевидно смята, че съм дошъл да го убия. Решавам да я оставя да си мисли каквото си иска.

- Да - отвръщам.

- Моля те, направи ми една услуга. Кажи една-две добри думи за мен пред Евелин. Не искам да имам толкова много нощни смени. Казвам се Дреа.

- Няма проблем.

Свива намачкания лист в дланта си и го набутва обратно в джоба. После се отдалечава. Ръката ми остава на дръжката на вратата, докато Дреа седне обратно на мястото си. Разполага се с гръб към помещението, така, че да не гледа към мен. Струва ми се, че прави това добре, сякаш го е вършила и преди. Колко ли хора са изчезнали от тези килии по нареждане на Евелин?

Влизам. Кейлъб Прайър седи зад метално бюро и чете книга. Косата му е преметната от едната страна на главата му.

- Какво искаш? - пита.

- Много ми е неприятно, че трябва да ти съобщя това. - Спирам. Реших преди няколко часа как точно да процедирам. Искам да му дам добър урок. Налага се да поизлъжа. -Всъщност не, не ми е неприятно. Както и да е. Екзекуцията ти е насрочена за нова дата. За тази вечер.

Това вече го кара да ме чуе. Размърдва се върху стола и ме поглежда. Очите му се разширяват и разширяват като очите на пиле, приклещено от хищник.

- Това някаква шега ли е?

- Не ме бива много по шегите, не мога да разказвам и вицове.

- Не - тръсва глава невярващо. - Не! Имам няколко седмици. Не тази вечер...

- Ако млъкнеш, ще ти дам един час да асимилираш информацията. Ако не млъкнеш, ще те фрасна, ще те изнеса и ще те разстрелям навън, така че няма да имаш възможност да се осъзнаеш. Решавай, и то бързичко!

Да гледаш как един Ерудит обмисля нещо, е като да гледаш как работи часовников механизъм. Колелцата се въртят, обръщат, наместват се, действат заедно, за да изпълнят една обща задача. В този случай задачата му е да разбере защо трябва да умре толкова скоро.

Кейлъб поглежда отворената зад гърба ми врата, хваща стола, на който седи, и го запраща към мен. Краката на стола ме удрят лошо, това ме забавя малко, точно колкото

да му дам възможност да се измъкне в коридора.

Тръгвам по петите му. Ръцете ми горят от удара, но съм много по-бърз от него. Блъскам го в гърба и той пада на лицето си. Опирам коляно в гърба му, издърпвам китките му назад и ги завързвам с пластмасова лента. Той простенва, а когато го вдигам на крака, от носа му тече кръв.

Погледът на Дреа среща моя, но само за части от секундата. После тя веднага отвръща очи.

Повличам го по коридора, но не обратно към охраната, а към аварийния изход. Тръгваме по тесните стълби надолу. Всяко ехо от стъпките ни застига и припокрива предишното. Кух, глух дисонанс. Когато стигаме до аварийния изход, почуквам на вратата и Зийк отваря с глуповата усмивка на лицето.

- Някакви неприятности с охраната?

- Не.

- Знаех си, че Дреа няма да е проблем. Обикновено нищо и никой не я интересува.

- Май доста често й се е налагало да гледа на другата страна.

- Никак не се учудвам. Това ли е Прайър?

- Самият той.

- Защо кърви?

- Защото е идиот.

Зийк ми подава черно яке със символа на безкастовите, зашит на яката.

- Не знаех, че идиотизмът предизвиква спонтанно кръвотечение от носа.

Наметвам якето около раменете на Кейлъб и го закопчавам на гърдите. Не смее да ме погледне.

- Може би е някакъв медицински феномен, който някой ден ще бъде проучен -казвам. - Чисто ли е напред?

- Да, проверих. - Зийк вади пистолета си и ми го подава. - Внимавай, зареден е. Сега няма да е зле да ме удариш, за да бъда по-убедителен, когато казвам на безкастовите, че си ми го откраднал.

- Искаш да те ударя?

- Хайде, не се преструвай, че никога не ти се е искало. Направи го, Фор.

Обичам да удрям хората. Харесва ми експлозията на енергия и сила, и чувството, че съм недосегаем, защото мога да наранявам други. Но мразя това в себе си, защото точно тази част от мен е съвсем сбъркана.

Зийк обгръща тялото си с ръце, стяга се, за да поеме удара, а аз свивам юмрук.

- Хайде, направи го бързо, срамежлива теменужке - казва той.

Решавам да се прицеля в челюстта, защото се чупи трудно, но остават прилични синини. Засилвам се и го удрям точно там, където съм решил. Зийк простенва и притисва лицето си с ръце. Ръката ме заболява.

- Страхотно - казва Зийк и се изплюва до стената на сградата. - Е, май това е всичко.

- Да, май да.

- Вероятно няма да се видим пак, а? Искам да кажа... знам, че другите може би ще пожелаят да се върнат, но ти... - Замълчава, чуди се за момент и продължава: - Просто ми се струва, че ще си по-щастлив, ако оставиш всичко зад гърба си. Това искам да кажа.

- Аха. Предполагам, че си прав. - Свеждам очи. - Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш?

- Не мога. Шона не може да се оправи там, където отивате, а аз няма да я оставя. -Докосва челюстта си и опипва кожата. - Гледай Юрая да не пие прекалено много, моля те.

- Да, добре.

- Не, наистина. Грижи се за него. - Гласът му заглъхва, както винаги, когато е сериозен. А сега е много сериозен. - Обещай ми, че ще го пазиш.

Винаги съм знаел, още от мига, в който се запознах с тях, че Зийк и Юрая са повече от братя. Бяха загубили баща си още като много малки. Предполагам, че Зийк е бил и брат, и баща. Не искам дори да си представя какво изпитва, като го вижда, че си отива от града. Особено сега, когато Юрая е тотално сломен от смъртта на Марлийн.

- Обещавам - казвам.

Зная, че е време да тръгвам, но искам да задържа още малко този момент. Разбирам колко е важен за двама ни. Зийк е един от първите ми приятели сред Безстрашните, след като оцелях по време на инициацията. После той работеше с мен в контролната зала, гледахме камерите, пишехме тъпи програми, играехме игри с числа. Никога не ме попита за истинското ми име. Не ме попита нищо. Не изискваше нищо от мен.

- Хайде да приключваме с това. Ела да те прегърна - казва.

Прегръщам го със свободната си ръка, не искам да пускам Кейлъб. Зийк ме стисва здраво.

Разделяме се, аз повличам Кейлъб по улицата, но не устоявам, обръщам се и извиквам:

- Ще ми липсваш.

- И ти на мен, сладурче!

Засмива се, белите му зъби проблясват в здрача. Това е последното, което виждам от Зийк, преди да побегна в тръс към влака.

- Заминаваш ли някъде? - пита Кейлъб задъхано. - Ти и някой друг? Заминавате ли някъде?

- Да.

- Сестра ми заминава ли?

Въпросът му отприщва целия ми гняв и ярост. Няма да мога да задоволя събудилия се в мен звяр само с думи и обиди. Само як удар по ухото му може да ме поуспокои. Той потръпва, присвива рамене, премигва и сякаш се подготвя за втори удар.

Дали съм изглеждал като него, когато баща ми правеше това с мен?

- Тя не ти е сестра. Ти я предаде. Ти я измъчва. Ти и отне единственото семейство, което имаше. И защо? За какво? Защото трябваше да пазиш тайните на Джанийн? Защото искаше да останеш в нейния град? Да си на топло и сигурно? Ти си един пъзльо.

- Не, не съм пъзльо. Знаех, че ако...

- Спри - прекъсвам го. - Нека се придържаме към първоначалната уговорка да си държиш устата затворена.

- Добре - казва той. - Къде ме водиш? Можеш да ме застреляш и тук, нали?

Спирам. Виждам сянка на тротоара зад нас. Плъзва се през периферното ми зрение.

Завъртам се с вдигнат пистолет, но сянката изчезва.

Продължавам да вървя, дърпам Кейлъб с мен и се ослушвам за стъпки зад нас. Под краката ни - надробени стъкла. Сградите са тъмни и мрачни, уличните знаци - изкривени и увиснали като последните останали листа на есенно дърво, хванали се за живота със сетни сили. Стигаме до гарата, където трябва да се качим на влака. Повеждам Кейлъб към металните стълби на платформата.

Виждам влака отдалече. Последното ми пътешествие през града. Преди години за мен влаковете бяха природна сила, нещо, което продължава по пътя си, никога не спира, независимо какво правят хората, затворени в пределите на града. Те бяха нещо могъщо и пулсиращо от живот. После се срещнах с някои от мъжете и жените, които карат влаковете, и част от мистерията им беше разбулена. Но това, което означават за мен... никога няма да си отиде. Една от първите ми задачи като Безстрашен беше да скоча в един влак. И оттогава те са за мен свобода, дават ми сила да се движа из този свят, в който бях изпитвал унижение и болка, заключен в сектора на Аскетите, в дом, който беше мой затвор.

Когато влакът приближава, разрязвам лентата на китките на Кейлъб и стисвам здраво ръката му.

- Знаеш какво да правиш, нали? Скачаш в последния вагон.

Той сваля якето и го пуска на земята.

- Да.

Хукваме заедно по очуканите дъски на платформата и се опитваме да бягаме успоредно на една отворена врата. Той не протяга ръка към дръжката, затова го бутам. Препъва се, хваща се за нея, изтегля се нагоре и се качва в последния вагон. Платформата свършва, нямам място да бягам повече. Хващам дръжката и се мятам вътре. Всичките ми мускули ме движат в една посока - напред и навътре.

Трис е във вагона и се усмихва дяволито. Черното и яке е закопчано до врата. Лицето и е така хубаво, макар и заобиколено от мрак. Тя хваща яката на якето ми, придърпва ме към себе си за целувка. Когато се отдръпва, ми казва:

- Винаги съм обичала да гледам как го правиш.

Засмивам се.

- Това значи си планирал! - провиква се Кейлъб зад мен. - Искал си тя да гледа как ме екзекутираш. Това е...

- Как го екзекутираш? - повтаря Трис, без дори да го погледне.

- Да. Накарах го да си мисли, че го водя на екзекуция - казвам достатъчно високо, за да ме чуе. - Нещо подобно на това, което той направи с теб в централата на Ерудитите.

- И... и няма да ме екзекутираш? - Осветеното му от лунната светлина лице се отпуска от шока. Забелязвам, че е закопчал ризата си накриво.

- Не, няма - отговарям. - Всъщност ти спасих живота.

Той се кани да каже нещо, но го спирам.

- Може да не се наложи да ми благодариш все още. Вземаме те с нас, навън, отвъд оградата.

Отвъд оградата е мястото, което толкова упорито се бе опитвал да избегне, дори се обърна срещу сестра си, за да не се налага да ходи там. Стори ми се по-добро наказание от смъртта. Смъртта е толкова кратка. А там... там нищо не е сигурно.

Изглежда уплашен, но не чак толкова, колкото очаквах. Едва сега ми се струва, че започвам да разбирам как са подредени нещата в съзнанието му. Първо - неговият живот, след това - собственият му комфорт в свят, който сам е създал, и трето - или някъде далеч след трето - животът на хората, които би трябвало да обича. Той е от онези малки, презрени хора, които са прекалено жалки, за да осъзнаят колко са малки и презрени. Дори и да го засипя с обиди, това нищо няма да промени, никой и нищо не може да въздейства на такива хора. Вместо да изпитвам гняв към него, изпитвам единствено тежест и безпомощност.

Не искам да мисля повече за него. Вземам ръката на Трис в моята и я отвеждам до другия край на вагона, за да гледаме заедно как градът изчезва зад нас. Стоим един до друг до отворената врата, държим се за дръжките. Сградите изглеждат като тъмно нащърбено петно в нощното небе.

- Тръгнали са след нас - казвам.

- Ще внимаваме - отвръща тя.

- Къде са другите?

- В предните няколко вагона - казва ми. - Помислих си, че трябва да сме насаме. Е, доколкото това е възможно при тези обстоятелства.

Усмихва се. Това са последните ни мигове в града. Разбира се, че ще ги прекараме насаме!

- Това място ще ми липсва - въздъхва тя.

- Наистина ли? За мен е избавление.

- И нищо няма да ти липсва? Нито един хубав спомен? - смушква ме с лакът.

- Е, добре. Има един-два - усмихвам се.

- Аз в тях ли съм? - пита. - Знам, че това прозвуча егоистично, но разбираш какво искам да кажа.

- Предполагам, че имам и хубави спомени - свивам рамене. - При Безстрашните животът ми се промени. Имам ново име. Станах Фор, благодарение на инструктора ми. Той ме кръсти така.

- Наистина ли? - Тя извива глава назад. - Защо не го познавам?

- Защото е мъртъв. Беше Дивергент. - Свивам рамене, но не ми е все едно. Всъщност Амар беше първият човек, който забеляза, че съм Дивергент, и ме научи как да го прикривам. Но не умееше да прикрива себе си. Това го уби.

Тя докосва ръката ми съвсем леко, но не казва нищо. Вероятно е усетила тревогата ми.

- Виждаш ли? Прекалено много лоши спомени. Готов съм да замина.

Чувствам се празен. Не, не съм тъжен, напротив. Изпитвам облекчение. Цялото напрежение се излива извън тялото ми и го оставя празно. Евелин е в този град, и Маркъс, и цялата тъга и кошмари, и всички ужаси и лоши спомени, и касти, които ме държаха в капана на някаква версия на моето „аз“, без да съм наистина себе си. Стискам ръката на Трис.

- Погледни - казвам, и посочвам към няколко сгради, които мога да разпозная от километри в мрака. - Ето там е секторът на Аскетите.

Усмихва се, но очите и са като от стъкло. Сякаш нещо в нея търси път навън. Влакът изсъсква по коловоза. Една сълза се откъсва от миглите и и се плъзва по бузата □, а градът изчезва в отворената паст на мрака.