Предани

28. Трис

В болницата има толкова народ, че няма къде да се стъпи. Лекари и санитари тичат от един ранен към друг. Преди да седна, проверявам всички легла за Тобиас. Няма го. Треперя от облекчение.

И Юрая го няма. Но разбирам, че е в една от стаите със затворени врати. Лош знак.

Сестрата, която прочиства раната ми, е останала без дъх. Гледа повече към гъмжилото от хора, отколкото към ръката ми. Набързо ми обяснява, че куршумът само ме е одраскал и няма от какво да се страхувам.

- Ако имате друга работа, тръгвам. Трябва да намеря един човек - казвам.

- Трябва да зашия раната - свива строго устни тя.

- Нищо ми няма. Само драскотина.

- Не говоря за ръката ти, а за главата - казва и посочва раната над веждата ми. В целия хаос съм я забравила, но тя не е спряла да кърви.

- Добре.

- Ще ти сложа упойка, за да не чувстваш болка - взема спринцовка сестрата.

Свикнала съм с иглите и изобщо не реагирам. Тя намазва челото ми с антисептик -

много внимават за бактерии тук! Усещам убождането, но болката веднага започва да утихва под въздействието на упойката.

Докато сестрата прави шевовете, наблюдавам бързащите наоколо хора. Лекар сваля обагрените си с кръв ръкавици, санитар носи табла с марли и превръзки, а обувките му едва не се хлъзват по пода. Жена лежи на носилка, а роднините и са се събрали около нея и стискат ръцете й. Мирише на лекарства, стара хартия и топли тела.

- Нещо ново за Дейвид? - питам.

- Ще оживее, но ще е нужно много време, докато проходи - казва тя и свитите и от усилието устни се отпускат. - Можеше да е много по-зле, ако не беше ти. Готова си.

Кимвам. Иска ми се да и кажа, че не съм героиня, че го използвах само като щит, като стена от живо месо. Иска ми се да и призная, че съм изпълнена с омраза към Бюрото и към Дейвид, че съм човек, който би позволил друг да бъде уцелен от куршумите, за да спаси себе си. Родителите ми биха се срамували от мен.

Сестрата слага превръзка върху шевовете и събира в шепата си всички окървавени памуци, за да ги изхвърли.

Не успявам дори да и благодаря, толкова бързо изчезва. Когато се оглеждам, вече седи до другото легло, до следващия ранен.

Ранени хора чакат в коридора реда си да бъдат прегледани. От дочутото до момента разбирам, че е имало още една експлозия - по същото време като тази до входа. Целта им е била да отвлекат вниманието на охраната. Нападателите ни са влезли през тунела, както Нита беше казала в самото начало. Само че тогава не спомена малката подробност, че ще има експлозии и събаряне на стени.

Вратата в дъното на коридора се отваря рязко и няколко души внасят млада жена -

Нита. Слагат я да легне на една от носилките до стената. Тя стене и притиска раната си с марля. Странно, но не изпитвам никакво съчувствие към болката □. Прострелях я. Толкоз.

Докато вървя сред хората, забелязвам, че всички са в зелени униформи. С много малки изключения пострадалите са предимно хора от поддръжката. Всеки притиска кървяща рана - крак, глава, коляно, ръка. Някои са пострадали много по-сериозно от мен.

Случайно мяркам отражението си в едно огледало - косата ми е рошава, а челото ми е почти скрито под превръзката. По дрехите ми има размазани петна от кръв - от тази на Дейвид и от моята собствена. Трябва да се измия и преоблека, преди да тръгна да търся Тобиас и Кристина. Не съм виждала и двамата след нападението.

Не ми се налага да търся Кристина дълго - седнала е сред чакащите пред спешното. Коляното и подскача нервно с такава бясна скорост, че човекът до нея едва издържа и я гледа лошо. Тя вдига ръка да ме поздрави, но очите и веднага се отместват към вратата зад мен.

- Добре ли си? - пита ме.

- Да. Нямам никаква информация за Юрая. Не мога да вляза в стаята му.

- Тези хора ще ме побъркат - казва гневно тя. - Не искат да кажат нищо. Не ни пускат да го видим. Сякаш е тяхна собственост и всичко, което се случва с него, им принадлежи.

- Тук не работят като при нас. Сигурна съм, че ще ни кажат, когато знаят нещо конкретно.

- Е, на теб може и да ти кажат - отвръща мрачно тя. - Но не съм убедена, че някой тук ще ме погледне дори.

Преди няколко дни не бих се съгласила с нея. Но тогава още не знаех колко голямо значение имат гените ти за тукашните хора и за поведението им спрямо теб. Не знам какво да направя, как да разговарям с нея сега, когато ни дели предимството на гените ми. И нито аз, нито тя можем да направим нещо по въпроса. Мога единствено да се опитам да бъда максимално близо до нея.

- Трябва да намеря Тобиас, но после ще се върна и ще чакаме заедно, нали?

Тя най-сетне вдига очи и коляното й застива.

- Не ти ли казаха?

Стомахът ми се преобръща от ужас.

- Какво да ми кажат?

- Арестуваха го - прошепва тя. - Точно преди да дойда тук, го видях да седи с онези хора, които ни нападнаха. Някой в контролната зала го е видял да деактивира охранителната система.

Очите й са тъжни, съчувства ми. Но аз вече съм наясно какво е направил Тобиас.

- Знаеш ли къде ги отведоха?

Трябва да говоря с него. И знам точно какво да му кажа.