Предани

38. Тобиас

Вдигам крак на рамката на леглото на Трис и си завързвам обувката. Поглеждам през прозореца. Слабата следобедна светлина се отразява в корпусите на самолетите и сякаш ми намига. Генетично увредени хора в зелени униформи се суетят около самолетите и им правят последна проверка.

- Как вървят нещата с проекта на Матю? - питам Кара, която е седнала две легла през моето. - Трис пожела да пробват новия си серум върху нея рано сутринта, но не съм я виждал от тогава.

Кара реши косата си с четка. Преди да ми отговори, се оглежда, за да се увери, че в стаята няма никой.

- Не съвсем добре. Оказа се, че Трис има имунитет и към новата версия на серума. Нямаше никакъв ефект. Странно как гените на човек могат да го направят толкова устойчив на манипулации от всякакъв вид.

- Може би не опира до гени, а до някакъв свръхчовешки инат - казвам и се навеждам да вържа другата си обувка.

- О, нима сме минали към онази част от скъсването, когато започваме да сипем обиди по другия? - казва тя. - Имам голям опит в това, натрупах го след смъртта на Уил. Тогава можех да кажа доста неща по неин адрес, най-вече за носа й.

- Не скъсахме - усмихвам се. - Но е хубаво да знам, че имаш такива топли чувства към приятелката ми.

- Извиняй. Не знам защо реших, че сте се разделили - изчервява се Кара. - Чувствата ми към приятелката ти са доста смесени, но като цяло я уважавам с цялото си сърце.

- Знам, само се пошегувах. Човек рядко може да те види объркана и е приятно.

Кара ме стрелва с гневен поглед.

- Освен това - продължавам, - не разбирам какво й е на носа?

Вратата на стаята се отваря и Трис влиза. Очите и са обезумели, а косата и е рошава, сякаш я е скубала. Не обичам да я виждам такава. Когато е гневна, имам чувството, че земята под мен изчезва и нямам на какво да стъпя. Приближавам се до нея и погалвам косата й, за да я приведа в някакъв вид.

- Какво стана? - питам и слагам ръка на рамото й.

- Събранието на консултантите - казва Трис и бавно тръгва към леглото. Сяда и ръцете й увисват покрай тялото като прикачени с конец.

- Мразя да повтарям чужди реплики, но... какво стана? - пита и Кара.

- Съветът прие план - отговаря Трис и тръсва глава, сякаш за да махне от косата си невидим прах. - Голям план.

И ни разказва. Докато говори, преминава от състояние на краен гняв до наивно удивление. Подскача, после отново се отпуска и когато приключва, остава седнала с ръце под себе си, докато китките й не почервеняват.

Сядам до нея, прегръщам я и се заглеждам през прозореца. Суматохата около

самолетите продължава. Накацали като птици, готови за излитане всеки миг. След два дни тези самолети ще пуснат серума на паметта под формата на вирус върху целия град.

- Какво мислиш да правиш? - пита Кара.

- Не знам. Не знам кое е правилно и кое е грешно.

Колко си приличат. Кара и Трис. Две момичета, изострени от загубата. Разликата между тях е, че загубата на Кара я е направила уверена, а Трис е запазила несигурността си, брани я, въпреки всичко, което е преживяла. Все още подхожда към нещата с въпрос, вместо с отговор. Ето това ми харесва в нея.

Няколко секунди всички мълчим, докато не решавам да изрека мислите си на глас.

- Не могат да го направят - казвам. - Не могат да изтрият всички. Не би трябвало да притежават такава сила и такава власт. Щеше да е много по-лесно, ако си имахме работа със съвсем различни хора, които са способни да се вслушват. Може би тогава щяхме да намерим баланса между запазването на експеримента и убеждаването им в някакви нови възможности.

- Може би ни трябва нова група учени - въздъхва Кара. - И да уволним тези.

Лицето на Трис се изопва, тя разтърква челото си, сякаш иска да изтрие главоболието си.

- Не - казва. - Няма нужда да правим това.

Тя ме поглежда и светналите й очи ме заковават на място.

- Серумът на паметта - продължава. - Алън и Матю са разработили нов начин на действие на серума, разпространява се като вирус. Така че да могат да го пуснат във въздуха и да заразят всички, без да се налага да инжектират никого. Така мислят да го направят. Но ние можем да приложим същото върху тях. - Колкото повече идеята се оформя в съзнанието □, толкова по-бързо говори. Вълнението е като зараза, започва да бълбука и в мен, сякаш идеята е моя, а не нейна. Но все ми се струва, че Трис не предлага решение на проблема, а нещо, което ще ни доведе до нов проблем. - Да рестартираме всички в Бюрото и да ги препрограмираме, но без омразата им към генетично увредените. Да махнем елемента на пропаганда. Никога повече няма да подложат на риск живота и съзнанието на хората в експеримента. Страховете и опасността ще си отидат завинаги.

Кара я поглежда учудено.

- Но ако изтрием паметта им, няма ли да изтрием и познанието им? Няма ли да станат напълно безполезни?

- Не знам. Мисля, че има начин да се програмира кое и до каква степен да бъде изтрито. Зависи в коя част на мозъка се съхранява определено знание и умение. Как иначе първите безкастови са знаели как да си връзват обувките и как да говорят? - Трис скача на крака. - Трябва да питаме Матю, той знае как работи серумът.

Ставам и я спирам. Слънчевите лъчи падат косо върху крилете на самолетите и ме ослепяват, не виждам лицето й.

- Трис, чакай. Наистина ли искаш да изтриеш паметта на всички хора тук против волята им? Това не е ли същото, което те планират да направят с нашите роднини и приятели?

Прикривам очите си от ослепителната светлина, за да посрещна студения и поглед -зная, че ще видя точно това изражение. Сега изглежда някак състарена, сурова и решителна, но и уморена от бремето на малкото си, но трудни години. Аз самият се чувствам по същия начин.

- Тези хора нямат никакво уважение към човешкия живот - казва тя. - Искат да изтрият паметта на всички наши близки, приятели и съседи. Те са отговорни за смъртта на почти цялата ни бивша каста! - Трис прави крачка встрани, минава покрай мен и тръгва към вратата. - Имат късмет, че няма да ги избия.