Предани

48. Тобиас

Централата на безкастовите за мен винаги ще си остане централата на Ерудитите, независимо какво се случи тази вечер. Сградата е притихнала сред снега и само няколкото светещи прозореца показват, че вътре има живи хора. Спирам пред вратите и изръмжавам недоволно.

- Какво? - пита Питър.

- Мразя това място! - казвам.

Той отметва мократа коса от очите си.

- Какво ще правим, ще чупим прозорци? Или ще търсим задна врата?

- Не, просто ще вляза. Аз съм й син.

- Но също така я предаде и напусна града, след като тя забрани на всички да излизат. Тя изпрати хора след теб. Хора с пистолети.

- Можеш да останеш тук, ако искаш - казвам.

- Не, където е серумът, там съм и аз. Ако те застрелят, вземам го и бягам.

- Не съм и очаквал да постъпиш другояче.

Странен човек!

Влизам във фоайето, където някой е поправил портрета на Джанийн Матюс само с една цел - да нарисува с червена боя хиксове върху очите и и да напише „кастов боклук“ върху лицето й.

Няколко души се приближават към нас с насочени пистолети. Някои лица са ми познати от времето, когато преговаряхме край лагерните им огньове, а и от по-късно, когато бях дясната ръка на Евелин. Сещам се, че безкастовите са много повече, отколкото бяхме предполагали.

Вдигам ръце и ги заговарям:

- Тук съм, за да се видя с Евелин.

- Сигурно. Ние затова седим тук, за да пускаме всеки, който поиска да я види.

- Имам съобщение за нея от хората отвъд оградата. И съм сигурен, че ще иска да го чуе.

- Тобиас? - ахва една от жените. Разпознавам я, но не е от безкастовите. Беше Аскет, наша съседка... Грейс. Точно така, казва се Грейс.

- Здравей, Грейс. Искам да говоря с майка си.

Тя започва да хапе бузата си от вътрешната страна и да мисли. Пръстът и се маха от спусъка.

- Не ни е позволено да пускаме никого - казва тя.

- За Бога, иди й кажи, че сме тук и нека тя прецени! Ще изчакаме.

Грейс минава през насъбралата се тълпа, снижава пистолета и хуква по един от коридорите.

Оставаме там да чакаме дълго и раменете ме заболяват от стоенето с вдигнати ръце. В един момент я виждам как тича към нас и ни маха. Свалям ръцете си, а безкастовите

прибират оръжията. Тълпата ни прави тясна пътечка, по която да минем - като конец през иглено ухо. Грейс ни повежда към единия от асансьорите.

- Как така си се захванала с тези неща, Грейс? И то с оръжие! - питам. - Никога не бях виждал Аскет да държи оръжие.

- Обичаите на кастите вече не съществуват - заявява тя. - Сега трябва да се пазя. Да имам чувство за самосъхранение.

- Добре - казвам и наистина го мисля. Аскетите бяха точно толкова сбъркани, колкото и останалите касти, просто злото при тях, прикрито зад булото на себеотрицанието, не беше толкова видимо. Да изискваш от човека да изчезне, да се заличи сред тълпата, е не по-малко престъпление от това да го насърчаваш да се бие с ближния си.

Спираме на етажа, където беше кабинетът на Джанийн, но Грейс ни повежда в друга посока. Тръгваме към голяма заседателна зала с маси, дивани и кресла, подредени в перфектни квадрати. Огромни прозорци пропускат лунната светлина. Евелин седи на масата вдясно и гледа навън, към нощта.

- Свободна си, Г рейс - казва тя. - Имал си съобщение за мен, Тобиас?

Не ме поглежда. Гъстата и коса е прибрана в стегнат кок. Облякла е сива риза с лента със знака на безкастовите. Изглежда крайно изтощена.

- Искаш ли да изчакаш отпред? - питам Питър и за моя голяма изненада той не възразява. Просто излиза и затваря вратата след себе си.

Майка ми и аз сме сами.

- Хората навън нямат съобщение за нас - казвам. - Те просто ще изтрият паметта на всички в този град. Считат, че това е единственият начин да се справят. Че няма смисъл да преговарят и да търсят доброто в нас. Решиха, че е по-добре да ни заличат.

- Може би са прави - казва тя и най-сетне се обръща към мен. Обляга глава на ръцете си и виждам татуировката на пръста и - празно кръгче. Като годежен пръстен. -Защо си дошъл тогава?

Поколебавам се, пръстите ми опипват ампулата. Поглеждам я и виждам как я е опърпало времето - като избеляло парче стар плат с оголени нишки. Виждам и жената, която познавах като дете - устните, които понякога се усмихваха, а очите грейваха от щастие. Но колкото повече я гледам, толкова повече се убеждавам, че онази щастлива и усмихната жена никога не е съществувала. Тази тук е едно бледо копие на моята истинска майка, онази, която съм виждал през детските си очи.

Сядам срещу нея и поставям ампулата на масата между нас.

- Дойдох да те накарам да изпиеш това - казвам.

Тя поглежда ампулата. Струва ми се, че виждам сълзи в очите □, но може би са просто проблясъци от светлината.

- Мислех, че това е единственият начин да предотвратя тоталното унищожение в този град. - казвам. - Знам, че Маркъс, Йохана и хората им ще нападнат и ти ще направиш всичко възможно, за да ги спреш. Ще използваш серума на смъртта, който за жалост притежаваш, и това ти дава голяма преднина. Прав ли съм?

- Да - отвръща тя. - Кастите са зло. Не бива да бъдат възстановявани. По-добре да видя как всички загиваме, отколкото да позволя да се върнат.

Ръката й стиска ръба на масата, кокалчетата й побеляват.

- Причината да са зло беше защото нямаше изход от тях, нали? - казвам. - Даваха ни илюзията, че правим избор, а такъв нямаше. Но ти правиш абсолютно същото, като ги забраняваш. Казваш на хората: „Избирайте, но ако изберете кастите, ще ви смеля в месомелачката“.

- Ако си мислел така, защо не ми каза? - пита тя. Гласът и е висок, а очите и отбягват моите. - Защо не ми каза, вместо да ме предадеш?

- Защото се страхувам от теб. - Думите излизат преди да успея да ги спра, но така е по-добре, защото искам да съм честен с нея, преди да я помоля да изпие серума. - Ти... ти си като него.

- Не смей да говориш така! - Ръцете и се свиват в юмруци и тя едва не ме наплюва. -Как смееш!

- Не ме интересува дали искаш да го чуеш, или не - казвам и се изправям. - Той беше тиранин в дома ни, а сега ти си тиранин в града ни. И дори не осъзнаваш, че е същото!

- Ето защо си донесъл това - казва, взема ампулата и започва да я разглежда. -Мислиш, че е единственият начин да се поправят нещата.

- Аз... - Искам да и кажа, че това е най-лесният, най-добрият начин. Може би единственият начин да мога да й вярвам отново.

Ако изтрия паметта й, мога да си направя нова майка, но...

Но тя е повече от моя майка. Тя е човек със свое собствено право на избор и не ми принадлежи.

Не мога просто така да реша каква да бъде, просто защото съм неспособен да я приема такава, каквото е.

- Не, не съм го донесъл за това. Донесох го, за да ти дам избор.

Изведнъж ме обзема истински ужас, ръцете ми изтръпват, сърцето ми ускорява ритъма си.

- Мислех да отида да се видя с Маркъс, но не го направих - едва преглъщам. -Дойдох при теб, избрах теб, защото мисля... че има надежда да оправим нещата помежду си. Не сега, не скоро, но някой ден. А с Маркъс няма никаква надежда, няма възможност за никакво помирение.

Тя ме поглежда. Очите й са гневни и от тях потичат сълзи.

- Не е честно да те поставям пред подобен избор, но се налага - продължавам. -Можеш да ръководиш безкастовите, можеш да воюваш с Преданите, но ще го правиш без мен, завинаги. Или можеш да изоставиш всичко това и... да си върнеш сина.

Наясно съм, че е слаба оферта, и затова се страхувам. Страхувам се, че ще откаже да избира по този начин и ще предпочете властта над мен, ще ме нарече „глупаво дете“ и ще е права. Аз съм висок два метра и я питам колко ме обича.

Очите на Евелин, черни като мокра пръст, гледат дълго в моите.

И тогава тя се пресяга, издърпва ме към себе си и ме хваща в изненадващо силна прегръдка.

- Да вземат града, да вземат всичко - казва тя с лице в косата ми.

Не мога да мръдна, не мога да проговоря. Тя избра мен. Тя избра мен.